Тринити Фейгън
Изкуплението на Кирос (3)

Трета глава

Джордан се сви от ужас, когато Ерикс се наведе да я вдигне. Дали нямаше да я отведе някъде във вътрешността на самолета и да я изнасили? Казал беше, че трябва да е безсмъртна, за да роди децата му, а ето че още беше жива. Щеше ли да я убие?

Разтреперана от страх, тя чу Ерикс да казва на Смърдящия:

— Отрежи кичур от косата й, за да докажеш, че е била с вас, а после срежи въжетата около глезените й.

След секунда усети прилив на кръв в изтръпналите си стъпала и кожата я засърбя от внезапната топлина.

— Ще я заведа в Ериниите. Нали разбра какво трябва да направите, когато кацнете в Лондон и ви арестуват?

— Да кажа, че сме получили инструкции от „Ред Аут“ да я хвърлим в океана.

— Точно така. В крайна сметка ще екзекутират водачите на групировката в Тексас, а също и вас, разбира се, така че сега ще се сбогуваме.

Преди Смърдящия да успее да реагира, преди Джордан да осъзнае, че новината за мнимата й смърт ще гръмне из целия свят само след няколко часа, а сърцето на баща й ще понесе втори жесток удар, всичко притъмня и тя отново се почувства в безтегловност. При други обстоятелства, ако този мъж беше ангел или някакъв друг благодетел от света на паранормалното, вероятно това пътешествие през етера щеше да й се стори невероятно. Но сега, в тези няколко секунди, не можеше да мисли за друго, освен че някак трябваше да се измъкне. И че Ерикс миришеше на изгоряла клечка кибрит.

Когато тъмнината се разсея, той я изправи да стъпи и я пусна.

— Нямах намерение да те оставя жива, така че ще им трябва известно време, за да ти приготвят стая.

Значи, както бе и предположила, той беше излъгал, че ще я пусне да си върви, ако баща й се съгласи да продаде душата си.

Огледа каменните стени и настлания с плочи под, грамадното легло с алени завеси, свещите в стенните свещници, ренесансовите картини в позлатени рамки и камината, толкова гигантска, че целият й випуск в „Оутс“ можеше да се нареди вътре, и се сети за замъка на Дракула, който вероятно беше някъде наблизо — нали Ерикс бе споменал, че живее в Карпатите.

Нямаше нужда да пита дали това е неговата стая.

— Казвам ти, за да си знаеш, че няма как да се измъкнеш. Отвън има постоянна охрана, а имам и кучета. Дори да се измъкнеш от земите ми, всяка твоя крачка ще може да се проследи от джипиес устройството, което ще ти имплантираме. Когато станеш безсмъртна и ти поставя знака си, вече няма да има нужда от него, защото ще мога да те открия и на другия край на света. Така че ти предлагам да приемеш съдбата си и да не се опитваш да бягаш.

Но Джордан дори не го изслуша докрай, понеже вече се озърташе за някакъв изход. На една от стените висеше колекция от саби и мечове, но подобни неща я плашеха. Нищо чудно да се спъне и сама да се наниже на някое острие. После зърна релсата на балдахина около леглото и кадифените въжета, които придържаха драпериите. Дали не би могла да го върже, докато спи?

— Това е Алиса. Ще те заведе до банята, за да се освежиш.

До Джордан се спря дребничка млада жена с дълга тъмна коса, черна плетена рокля и убийствени обувки. Новодошлата я изгледа с неприязън.

— Това не е ли дъщерята на американския президент? — попита тя по-скоро враждебно, отколкото с любопитство.

— Точно така. Освен това е Анаво, така че очаквам да се грижиш добре за нея. Искам да й набавиш храна и чисти дрехи, да я заведеш при Лорън да й сложи проследяващо устройство и после да я върнеш тук.

Алиса го изгледа нацупено.

— Ако действително е Анаво, никога няма да бъде това, което искаш, Ерикс. Никога няма да ти даде това, което ти давам аз.

Ерикс се намръщи.

— А ти никога няма да можеш да ми дадеш това, което може тя. Така че си прибери ноктите, Алиса, и прави каквото ти се казва.

Алиса сграбчи Джордан за ръката и я дръпна към вратата, а Джордан хвърли последен поглед към леглото и кадифените въжета и се закле да намери начин да се измъкне. Излязоха в широк каменен коридор, по чиито стени висяха газени лампи. Нима в замъка нямаше ток?

Джордан измъкна ръката си от злобните пръсти на Алиса:

— И без това няма как да избягам. По-кротко.

Алиса буквално изсъска насреща й, но продължи да крачи напред и да завива зад безброй чупки в коридора, така че Джордан скоро изгуби всякакво чувство за ориентация. Изкачиха няколко извити каменни стъпала в една от кулите, после тръгнаха по поредния дълъг коридор — едната му стена беше изцяло покрита с прозорци с фини стъклописи, тесни като процепи, които хвърляха пурпурни отблясъци върху отсрещната стена. Бяха в Румъния, където времето бе седем или осем часа напред спрямо Вашингтон. Тук беше сутрин.

В дъното на нов безкраен коридор, където прозорците свършваха и мракът ги притисна с пълна сила, Алиса спря пред груба дървена врата, сякаш взета от декора на пиратски филм — с тежки железни панти и масивна брава и резе. Изгледа Джордан с блеснали от омраза очи.

— Ще те изчакам тук.

Джордан едва се сдържа да не вметне, че ревността й е напълно излишна, понеже възнамеряваше да избяга веднага щом й се отдадеше сгоден случай, отвори вратата и сякаш се блъсна в стена от тъмнина.

— Няма ли лампа?

Алиса протегна ръка към вътрешната страна на касата и щракна някакъв ключ. Стаята се окъпа в мътната светлина на електрическата крушка, виснала от гипсовия таван. Стреснати от светлината, цяла армия гигантски хлебарки хукна да се крие под ваната с извити крачета, зад древната тоалетна чиния и гниещите вратички на шкафа под мивката.

Сърцето й така задумка, че едва не я събори. Колкото и да бе неоправдан, страхът й от хлебарки граничеше с фобия.

— Ерикс ти нареди да се грижиш добре за мен, Алиса. Никак няма да остане доволен, че си ме довела тук.

— Свиквай, така ще бъде. Никой не може да ме измести. Ясно ли е?

И Алиса я бутна вътре и хлопна вратата. Джордан чу как ключът се превърта в ключалката, последван от грозния й кикот.

От ужас направо замръзна на място. Но не за дълго. Успокоени от тишината, хлебарките изпълзяха отново въпреки светлината. Тя отпусна юмруци, скочи към шкафа на мивката и се покатери отгоре. Изправи се и надникна във ваната. Вътре се боричкаха стотици хлебарки. Наведе се внимателно, завъртя кранчето и загледа как ръждивата вода размива мръсотията, полепнала по ваната.

Но хлебарките не се удавиха.

Естествено, че не.

Заплуваха.

Задъхана, с пулсиращ във вените й адреналин, тя загледа в безмълвен ужас как нови и нови хлебарки заприиждаха от канала. Дори кошмарите й за хлебарки не бяха така ужасяващи.

— Алиса! Отвори вратата! Пусни ме да изляза веднага! Хей! Алиса!

Нещо удари силно по вратата, ключалката изскърца и вратата се отвори. Очаквайки да види Алиса, Джордан ахна при вида на непознатия, който я гледаше със странно изражение върху красивото си лице. Приличаше малко на Ерикс. Всъщност много приличаше на Ерикс. Млад, със същата мастиленочерна коса — само дето беше дълга до впечатляващо широките му рамене — и същите издялани скули, но лицето му не беше чак толкова поразително красиво. Най-впечатляващата разлика беше в очите — черни като нощта, досущ като тези на Ерикс, но не и лишени от живот. Този явно беше един от братята. Един от Мефисто.

Дрехите му също се различаваха от костюма „Армани“ на Ерикс. Носеше черна тениска под черен кожен шлифер, който се спускаше чак до тежките му черни ботуши, надничащи изпод черен кожен панталон. Господин Едноцветен.

Гледаше я втренчено, а погледът му сякаш я хипнотизираше.

— Защо си се покатерила на мивката? — попита я, а в плътния му глас се долавяше британски акцент.

— Защото умирам от страх от хлебарки.

Новодошлият сведе поглед към пода и Джордан бе готова да се закълне, че се усмихна.

— Пленница си на невъобразимо зло, а се плашиш от буболечките?

— Хич не е смешно. Толкова ме е страх, че ще получа инфаркт. А от канала не спират да излизат нови и нови… — Стана й неприятно, че гласът й потрепери.

— Нищо няма да ти направят — отбеляза мъжът и прекрачи прага.

— Знам, обаче това не ми помага. Ако някоя ме полази… ако изобщо се допре до мен…

Новодошлият протегна ръце и я вдигна от мивката, после внимателно я задържа, без да я пуска на земята.

— Увий крака около мен.

Джордан така и направи, а за всеки случай уви и ръце около врата му и се вкопчи в него, а наум благославяше Бог, задето й бе изпратил помощ. Тялото му бе топло и тя мигом се почувства по-добре. Затвори очи и вдиша дълбоко чистия му свеж мирис, Миришеше на борове. На гора.

— Благодаря — прошепна тя.

Той не отговори, но продължи да крачи, а тя пък продължи да стиска врата му, без да знае накъде я носи, без изобщо да я е грижа.

— Какво стана с Алиса?

— В безсъзнание е и ще се събуди чак след няколко часа. Всички останали в замъка също спят, така че не би трябвало да е проблем да се измъкнем.

— Ти си Мефисто.

— Да. Кирос.

— Когото наричат Кий.

— Ерикс ти е говорил за мен?

— Много неща ми каза.

— Ще ми разкажеш по-късно, а аз ще ти обясня кое е истина и кое — лъжа.

— Защо дойде да ме спасиш?

— Защото си Анаво. Мой дълг е да защитавам Анаво.

— А откъде знаеш? Ерикс беше убеден, че ви е изпреварил.

— Брат ми те видял на Коледа. А ако Ерикс беше наясно, че знаем за теб, целият замък щеше да е под тревога. Но понеже си няма и представа, успях да се промъкна и да изкарам всички извън строя.

— А брат ти как е разбрал, че съм Анаво?

— Защото сияеш, имаш аура.

Тъкмо бе решила, че не може да понесе повече странности.

— А Ерикс защо не я е видял? Изобщо не знаеше за мен, докато един от слугите му не ме накара да си сваля пуловера и не видя петното.

— Само Мефисто и онези, които ни помагат, могат да доловят сиянието на Анаво. — Продължаваше да крачи, но сега в движенията му се долавяше някакво напрежение, сякаш едва се сдържаше да не побегне. — А защо… по каква причина те накара да си свалиш пуловера?

Джордан преглътна и се вкопчи малко по-плътно в него.

— Искаха да ме хвърлят в океана. А пуловерът им трябваше, за да докажат, че действително те са похитителите.

Ръцете му така я стиснаха, че дъхът й излезе със свистене.

— Но когато видя петното, размисли, така ли?

— Аха. — Толкова бе щастлива, че е спасена, че напускаше тази къща на ужасите. — Във Вашингтон ли ме водиш?

— Ще те отведа в Колорадо, там живея с братята си.

Нима едва спасила се от един кошмар, пристъпваше направо в друг?

— Но аз искам да си ида у дома. Баща ми… сигурно е полудял от тревога.

Кий не отговори.

— Защо няма да ме заведеш при баща ми?

— Доста е сложно.

— Тогава давай с кратката версия.

— Ерикс спомена ли защо те е оставил жива?

— Иска да му родя син.

Кий измърмори някакво проклятие.

— След като знае коя си, няма място на Земята, където ще си в безопасност, освен в нашата планина. Там той не може да стъпи.

В гърдите й се надигна паника.

— И ще трябва да стоя в някаква планина до края на живота си?

— Освен ако не предпочиташ краят на живота ти да настъпи след по-малко от двайсет и четири часа или… — Той не довърши.

— Или какво? Какво?

— Или не се откажеш от Анаво. Ако го направиш, ще си бъдеш обикновен човек и няма да представляваш интерес за Ерикс.

Значи имаше изход! Можеше да се върне у дома, при баща си, при някогашния си живот.

— А как мога да се откажа от Анаво?

— С помощта на Луцифер.

Наближаваха края на дългия коридор, но Кий забави крачка.

— Това не е нещо, от което да се откажеш с лека ръка, Джордан. Трябва да научиш всичко, преди да вземеш такова решение.

— Добре, добре. — Нямаше да спори. Но щеше да се отърве от Анаво при първа възможност.

След няколко минути Кий спря.

— Тук става прекалено тясно, за да те нося. Ще можеш ли да ходиш?

— А, нищо ми няма. — Бавно разви крака от тялото му и се плъзна по гърдите му, а когато краката й докоснаха пода, вдигна глава да го погледне. Беше доста висок. Главата й едва стигаше рамото му. И я гледаше странно, като че ли с благоговение, а тя не можеше да прецени дали да е поласкана, или стресната от това.

Той кимна към стълбите.

— Да вървим.

— Не можеш ли просто да ни телепортираш оттук? Или това го може само Ерикс?

— Мога, но не и от замъка или от земите наоколо. Държи всичко под контрол. Ще трябва да стигнем до оградата и чак тогава ще ни прехвърля в Колорадо, което означава, че имаме да вървим почти два километра и половина по склона.

Джордан се обърна и заслиза по извитото каменно стълбище с неприятното усещане, че студените влажни стени я притискат. Когато стигнаха долния край, Кий сложи пръст на устните си, после я хвана за ръката и тръгна в противоположната посока на тази, в която според нея се намираше входът на замъка. Но пък тя беше съвсем дезориентирана, а той очевидно знаеше къде отива, така че забърза след него, без да каже и дума.

Стигнаха до грамадна дъбова врата, която той отвори без усилие. Вън Джордан вдиша дълбоко от студения утринен въздух и усети как я обзема еуфория, задето се беше измъкнала. Когато вдигна глава, видя, че са излезли от някакъв страничен вход.

— Ерикс каза, че има кучета.

— За тях вече се погрижих. Само Ерикс е буден. А за съжаление, само той е истински опасен. Ще трябва да тичаме, Джордан. Ще се справиш ли?

Тя кимна, пое си пак дълбоко въздух и прошепна:

— Да вървим.

Това, което последва, се оказа най-изтощителното физическо изпитание в живота й. В училище тренираше волейбол и доста я биваше. Като по-малка играеше спортна гимнастика. И смяташе, че е в добра форма, но бягството по планинския склон — по замръзналата кал и лед, и сняг — разкри колко се е лъгала всъщност. Дробовете й виеха от болка, стъпалата й се вкочаниха, а на петите й изникнаха гигантски мехури заради ботушите. Но Кий не намаляваше крачка и като че ли изобщо не се затрудняваше. Даже май можеше и по-бързо, но умишлено крачеше по-бавно, за да може тя да го настига.

Това стана съвсем очевидно, когато протегна ръка към нея и я метна на гърба си.

— Почти стигнахме — каза й и макар да тичаше, гласът му изобщо не беше задъхан. — След по-малко от пет минути ще сме изчезнали, но ако случайно нещо се обърка, искам да ми обещаеш нещо.

— Зависи какво.

— Че ще направиш всичко възможно, за да останеш жива. Че няма да се отчаеш и да решиш, че сме те изоставили. Ще се връщам отново и отново, докато не те измъкна оттук. Но трябва да останеш жива. Обещаваш ли ми?

— А ти обещаваш ли, че ще се върнеш?

— Обещавам.

— Всъщност няма значение. Ето я оградата, точно отпред. — Вече виждаше остриетата отковано желязо, които стърчаха от пръстта. От другата й страна бе свободата.

Но в този момент усети как тялото на Кий се напряга, а пред оградата се появи нечий силует.

— Знаел си, че ще го заварим тук — прошепна тя в ухото му, когато той съвсем забави крачка.

— Мога да го следя с мисълта си и да разбера точно къде се намира. Усещах как обикаля из замъка. За съжаление, и той знае къде съм аз, а колкото е черна душата му, толкова е и хитър.

При мисълта за онези очи отново й се догади.

— О, моля те, не го оставяй да ме върне там.

В ужаса си тя се вкопчи във врата на Кий, краката й се увиха като менгеме около талията му.

Вече бяха съвсем близо, толкова близо, че Джордан видя съвсем отчетливо как Ерикс вдига ръка, насочва пистолет срещу им и стреля един път, втори път, трети и четвърти. Тялото на Кий се сгърчваше при всеки удар на куршум в плътта му, но колкото и да е невероятно, се задържа изправен.

— Тичай, Джордан — прошепна той с дрезгав глас и пусна краката й. — Тичай и се скрий.

Джордан се смъкна от гърба му, обърна се и побягна, макар да подскачаше при всеки следващ изстрел. Надникна през рамо и видя как Кий пада на колене, а тялото му конвулсивно потръпва от ударите на куршумите.

Затича още по-бързо, заобикаляше корени, прескачаше камъни, пързаляше се и падаше, изправяше се с мъка и отново хукваше.

Но каква полза? Когато заобиколи поредната скала, Ерикс я чакаше отпред, впил мъртвите си очи в нея. Така се беше затичала, че едва успя да спре, дишайки тежко, а мислено зовеше Бог, умоляваше го да я избави.

Очакваше, че мъжът ще я завлече обратно в замъка.

Вместо това обаче той измъкна друг пистолет от джоба си, вдигна ръка и стреля. Силата на удара я преметна назад и докато падаше, докато сърцето й отмерваше последния си удар, Джордан вдигна поглед към небето между вечнозелените клони и видя как един гарван се спуска към нея.