Тринити Фейгън
Изкуплението на Кирос (17)

Седемнадесета глава

Когато Джордан най-после се върна в стаята си в Белия дом и се извини на Броуди, задето бе отсъствала шест часа вместо два, вече беше шест и половина сутринта и нямаше закога да спи. Замисли се дали да не се направи на болна и да си спести училището, но не й се искаше да пилее малкото време, което й оставаше в реалния свят. Щеше да си отспи, като се върнеше в Колорадо след три седмици.

Баща й го нямаше на закуска. Бетси постави чиния с яйца пред нея и обясни:

— Късно снощи в Атланта избухнаха безредици и баща ти реши да иде и да подкрепи органите на реда, а и да поговори с подстрекателите.

— А кой е в основата? И редно ли е татко да ходи там? Не е ли опасно?

— Обикновени хора. Не са част от групировка или нещо такова. Останали са без работа, а в петък закриха още един завод. И съм сигурна, че татко ти не е в опасност. Каквото е положението в момента, от тайните служби ще са още по-внимателни. Нали знаеш, че из цялата страна непрестанно има протести и размирици?

Засрамена, Джордан си призна, че не е знаела.

— Напоследък съм доста заета, Бетси, и не съм гледала новини. А и татко не ми споделя проблемите си както по-рано, предполагам, за да не ме разстрои.

А Бетси, която от край време я насърчаваше да е по-активна, да следи какво се случва из света, сега я изненада:

— Може би така е по-добре, Джо. Някой ден ти и твоето поколение ще ръководите страната и пак ще се сблъсквате със същите проблеми, понеже проблемите винаги са едни и същи. По-добре се радвай на малкото, което ти е останало от детството, защото един ден ще се събудиш със сериозни отговорности.

Джордан залапа яйцата, но не пропусна иронията, че Бетси чудесно бе налучкала какво й предстои, само дето не знаеше, че детството й щеше да трае още само три седмици, а отговорностите, които я чакаха, бяха далеч по-сериозни, отколкото би могла да си представи.

Кий я чакаше в централното фоайе на училището. Усмихна му се, зарадвана да го види и развеселена от външния му вид. Със синя блуза с дълъг ръкав, тъмносини дънки „Ливайс“ и лещи, от които очите му изглеждаха тъмносини вместо катраненочерни, вероятно щеше да прилича на всяко друго момче от гимназията, ако не беше над метър и осемдесет и с вързана на опашка коса. Направи й впечатление, че и други го оглеждаха — особено момичетата, — сякаш едва сега бяха забелязали колко е готин.

— Вече си един от стадото — прошепна му тя.

— Напълно хрисим и покорен.

— Да не искаш да кажеш, че си го направил заради мен?

Той я погледна в очите.

— Замислих се, че може би е редно да опитам да не съм чак толкова очевидно хлътнал по теб, за да можеш да правиш нещата, с които се занимаваш по принцип, а и евентуално да накараш онези, дето искат да те изритат от поста ти, да размислят. Но после реших да се опитам да се впиша. Така ще мога да съм близо до теб, а другите може би няма да са толкова наострени, че излизаш с човек като мен.

— Понеже те е страх да не убия някоя изгубена душа?

— Понеже съм хлътнал по теб.

— Само заради Анаво.

Хвана я за ръката и тръгна по коридора към шкафчето си. Ханк и Гюнтер, едри и крайно не на място сред морето от хлапета, заеха позиция на няколко крачки от тях.

Кий отвори шкафчето си, облегна Джордан срещу него и задържа вратичката му отворена, така че да им осигури малко лично пространство, доколкото това бе възможно при обстоятелствата, което никак не беше много.

— Мислиш ли, че ако не те харесвах, щях да искам да съм с теб, понеже си Анаво?

— Ами, всъщност да. Твърде много е заложено, особено Завета.

Кий въздъхна.

— Чак такъв задник ли съм? Братята ми ме смятат за робот, а ти мислиш, че те искам само защото можеш да ме спасиш.

— Не си задник, но понякога си доста суров. А що се отнася до мен, мисля, че искаш да те изслушвам, когато си притеснен, и да ти помагам, когато трябва да взимаш решение. А и ме искаш за… да… така де… — Тя се изчерви, но не сведе поглед и зашепна: — Искаш момиче, което да бъде с теб нощем и да остане и на сутринта.

— И си мислиш, че всяко момиче би ми свършило работа, стига да е Анаво?

— Спокойно, Кий. Чакал си повече от хиляда години, а сега съм тук и се разбираме добре, така че е излишно да се преструваш, че ме харесваш. Тоест че истински ме харесваш. Иначе знам, че ме харесваш достатъчно, за да сме приятели.

— Не знаеш ли, че те харесвам като много повече от приятел?

— Че откъде да знам?

Той я погледна объркано.

— Не знам. — После челото му се изглади. — Но сега вече знаеш, понеже ти казах.

Така копнееше да направи нужното, за да могат нещата между тях да потръгнат, но за съжаление, подхождаше така, както и към всеки друг проблем. Направи план, състави списък със задачи, отмятай задачите една по една. Когато стигнеш до края на списъка, си готов. И преминаваш към следващия проблем или проект.

— Да, Кий, сега вече знам.

Той я погледна очаквателно, искаше му се да чуе какво чувства тя към него. А Джордан се сети как бе казала на Мери Майкъл, че Кий е романтичен колкото вчерашна овесена каша, но истината бе още по-тъжна. Та той нямаше и понятие от романтика. Създал бе истинска Райска градина в парника си, а никога не й бе подарил и едно цвете. Понякога я гледаше така, сякаш бе най-красивото момиче на планетата, но рядко го казваше гласно. Беше безцеремонен и арогантен и твърде често я гледаше така, както и сега — нетърпелив да чуе отговора й.

Но пък бе отишъл до Букурещ, за да поправи зайчето й и да открие нещо за миналото й. Спасил бе сестра й. А когато му бе казала, че съжалява за думите си, лидерът на Мефисто, който никога не губеше самообладание, бе плакал като дете.

Ставаше всяка сутрин и надяваше хомота заради братята си, баща си и всички други в планината. За цялото човечество. Възможно бе да се окаже неспособен на онази любов към нея, която можеше да му спечели Рая, но щеше да й бъде верен завинаги. Беше много повече от романтичен. Беше мъдър и силен, и напълно отдаден на хората, които обичаше.

Джакс вчера й беше казал, че тя е на път да се влюби, но Джордан започваше да се чуди дали всъщност не бе извървяла този път до края.

Покрай тях мина един от най-добрите приятели на Матю и я стрелна с обвинителен поглед, но тя реши да не му обръща внимание. Обичаше Матю и щеше да се погрижи той да го разбере, преди да й се наложеше да изчезне отново, но с него никога не се бе чувствала по този начин — сякаш лети във въздуха. Матю бе бягството й от цялата лудост, съпътстваща задълженията й на първа дъщеря, а тя бе неговото убежище от свръхкритичния му баща.

А Кий никога нямаше да бъде нейното бягство. По-скоро щеше да има случаи, в които тя самата щеше да иска да избяга от него, защото бе син на Ада. Защото бе Кий. Но освен това бе и онзи глас във вятъра. И никога нямаше да я възприема като даденост.

Тя се пресегна, хвана го за една от гайките на колана и го дръпна към себе си.

— Много повече от приятел си ми, Кий.

Облекчението му бе очевидно.

— Чудесно. Тогава ще ми повярваш ли, че дори да можех да избирам от цяла стая, пълна с Анаво, щях да избера теб?

— Така ли?

— Абсолютно. Признавам, че не си каквато очаквах, но си точно това, което желая.

— А какво очакваше?

— Мило свито момиче, което не би провокирало брат ми да я намушка стотина пъти.

— Скромна и срамежлива? Стига, Кий, та ти би я смачкал и забравил след по-малко от седмица.

— Сега ми се струва очевидно. — Той й се ухили. — И теб се опитвам да смачкам през цялото време, но просто си твърде… бодлива.

Удари вторият звънец и двамата закъсняха за часа, така че господин Шели писа по една забележка и на двамата. Докато си проправяха път към дъното на стаята, където ги чакаше Броуди, видяха Марк — вече без циреи. Джордан очакваше, че ще подметне нещо на Кий, но той така и не вдигна поглед.

Когато седнаха, Кий дръпна листчето със забележката, извади и своето и ги сгъна заедно във формата на сърце, което постави върху учебника й по химия. Стана й безкрайно приятно, че я бе изненадал с такъв романтичен жест. И дори не забеляза веднага, че на сърцето е написана бележка: „Уморена си, но знам, че ще искаш да се видиш с Марая. Най-добре пропусни тренировката и се прибери да се наспиш.“

Добре де, жестът не беше особено романтичен, поне не в стандартния смисъл надумала, но при положение че ставаше дума за Кий, напредъкът бе невероятен.

Понечи да прибере сърцето в раницата си, но той го дръпна и дописа: „И не забравяй да ми позволиш да те целуна“.

Хвърли му бърз поглед, но той гледаше право напред, очевидно погълнат от лекцията за емулгиращите агенти.

Остатъкът от деня премина по съвсем различен начин от предната седмица. Околните не се стряскаха толкова много от Кий и причината едва ли бе само в новите му дрехи. Той самият се бе променил. Вярно, никога нямаше да стане най-популярното момче в гимназията, тъй като си оставаше мълчалив и саможив, но пък седя до нея по време на обяда и дори участва в разговора. Усмихваше се на приятелите й и дори запомни имената им.

В другия край на масата Ерикс седеше до Теса и всеки път, когато Джордан погледнеше натам, го улавяше да я гледа. Кий също го забеляза, но продължи да играе ролята си на най-обикновено момче. Когато приключиха с обяда и тръгнаха към стаята, я държа за ръката през цялото време, без изобщо да спомене за Ерикс. Странно, но като че ли му се искаше да се преструват на нормални ученици.

Вечерта Джордан отиде да види Марая и двете седнаха да разглеждат снимките от семейния им албум. Беше направо нереално да гледа истинските си родители и й стана безкрайно тъжно, когато видя себе си и Марая съвсем малки и усмихнали срещу фотоапарата. Фотографии на двете с кукли, на люлки, седнали пред коледната елха, заспали сгушени заедно — Марая, прегърнала закрилнически Джордан, която стискаше зайчето си. Бяха изгубили толкова много време. Но ето че сега тя разполагаше с цяла вечност да бъде с Марая, както и с шанса да й помогне отново да бъде щастливото момиче от снимките.

Джордан не забрави да позволи на Кий да я целуне.

Когато си тръгна от Марая, която с нетърпение очакваше утрешния ден, понеже Саша й бе обещала да я научи да рисува, Джордан се транспортира пред вратата на Кий, почука и влезе. Той седеше на бюрото си и пишеше в дневника си.

— Всеки ден ли го правиш?

Той се облегна назад и кимна.

— Горе-долу от средата на осемнайсети век. Цяла една стая в мазето е посветена на дневниците ми — безброй много кашони.

— Но защо? Нали имаш фотографска памет.

Кий се изправи и пристъпи към нея.

— Но само за събития и хора. Не и за чувства.

Виж ти. Джордан силно се впечатли.

— Може ли да ги прочета?

— Предполагам, че да, но не разбирам защо ти е интересно.

Вярно, не би могъл да разбере, че й е интересно да научи повече за него и за онова, което вероятно разкриваше върху листа.

— А за мен пишеш ли?

Вече стоеше точно пред нея.

— Естествено. Тъкмо описвах разговора ни от тази сутрин.

— И какво написа?

Кий хвана раменете й и се загледа в устните й, очевидно изгубил интерес към разговора за дневника му.

— Писах колко ми е неприятно от това, че смяташ, че съм привлечен към теб само защото си Анаво, както и че ми се иска да можех да измисля как да ти го докажа. После си отбелязах да попитам Джакс, понеже него го бива в тези неща.

— Нали ти казах, че ти вярвам? Мислиш, че те лъжа ли?

Пръстите му се плъзнаха в косата й и обхванаха тила, а топлата му буза се прилепи до нейната.

— Не би ме излъгала, но продължаваш да се съмняваш. Усещам го и направо полудявам. Ще ми се да знаех какво точно да ти кажа, за да осъзнаеш, че ти си всичко, което някога бих могъл да искам. За да разбереш, че обожавам как ухаеш на зюмбюл и че си най-нежното и меко нещо на божия свят, че да те чувствам в прегръдката си, е истинска благословия. За да знаеш, че те сънувам всяка нощ. — Той я целуна с благоговение. — И че бях загубен от мига, в който ме целуна и спаси живота ми. Възможно е и друга Анаво да е способна на такава смелост, Джордан, но дълбоко се съмнявам. Невероятно си храбра и силна. Съжалявам единствено, че Бог не може да чуе как му благодаря, че те изпрати.

А тя си мислеше, че той с нищо не може да я изненада. Притисна се по-силно в Кий и прошепна, точно преди той да я целуне отново:

— Излишно е да говориш с Джакс.

Вторникът премина почти като предния ден. Ерикс все се навърташе около тях и я гледаше с плашеща настойчивост. Теса, слава богу, изобщо не забелязваше, но с Кий не беше така — след обяда отиде при Ерикс и му каза нещо. Той сви рамене и се отдалечи.

— Какво му каза? — полюбопитства Джордан, когато Кий се върна при шкафчето й.

— Че е крайно време да се откаже, понеже си твърде силна, за да се поддадеш.

— Забеляза ли, че от миналата седмица насам няма повече изгубени души? А пък тези, които ги има, не ми говорят и не се опитват да ме провокират. Сутринта Карла пристигна на работа и се държа почти нормално. Уведоми ме, че трябва да изнеса беседа в училище другата седмица и че ще даваме вечеря за посланици в Белия дом след около месец. — Загледа се след отдалечаващия се Ерикс и Теса, която бързаше да го настигне. — Какво ли става?

Кий също се загледа след тях.

— Намислил е нещо. По дяволите, така ми се иска да приключваме с акцията още сега и да те измъкна оттук.

Точно преди да завият, Ерикс се обърна назад и й се усмихна. По гръбнака й пробяга ледена тръпка.

Следващият ден бе сряда и Джордан си тръгна по-рано от училище заради часа при психолога. Кий искаше да я придружи — естествено невидим, — но тя предпочиташе да е сама. Така че след шестия час Ханк и Гюнтер я закараха до военномедицинския център в Бъдезда. Ханк влезе да огледа кабинета, после влезе тя, а двамата охранители се паркираха пред вратата.

На табелката пишеше „Тери Майерс“ и Джордан очакваше мъж, но завари жена на средна възраст с къса кестенява коса и очила, кацнали съвсем на върха на носа й. Седеше и прелистваше картона на Джордан.

— Трудно ли се справяш с ежедневието? Някакви кошмари? Промяна в апетита? Изобщо нещо от този сорт?

О, само ако знаеше!

— Сънувам ужасни сънища за Матю, но не бих ги нарекла кошмари.

— Виждала ли го, откакто се прибра?

— Не — излъга Джордан. — Няма как. В интензивното е и там пускат само членове на семейството, но щом го прехвърлят в обикновена стая, смятам да отида да го видя.

Доктор Майерс зададе още няколко въпроса и Джордан се постара да отговаря искрено, освен когато бе съвсем невъзможно. Към края на часа тя отново я попита за Матю.

— Каза, че се чувстваш виновна за случилото се и от този разговор ми се струва, че именно това те тревожи най-много, дори повече от факта, че си била жертва на похищение.

Разказа й за съобщенията на Матю и за нагласената снимка.

— Всичко това говори, че той се чувства ужасно, и няма как да не изпитвам вина.

— Казваш, че искаш да отидеш да го видиш, но дали е редно, при положение че така категорично не желае да се виждате? Дали не е по-добре да изчакаш да размисли?

Нямаше как да й каже, че просто не разполага с толкова време. До акцията оставаха само две седмици и половина.

— Ако ми каже да си вървя, ще си тръгна, но той все пак е един от най-добрите ми приятели и все си мисля, че бих могла да му помогна.

— Работила съм с много хора с парализа, Джордан, и трябва да си подготвена. Процесът на приемане на загубата е дълъг и мъчителен и докато не стане готов да приеме новия си живот, Матю ще изпитва гняв и горчивина. Не искам да прибързваш и да се чувстваш още по-гузна заради реакцията му.

За това не се беше замисляла, но пък и то не променяше нищо. Въпреки всичко трябваше да го види, преди да напусне Вашингтон завинаги.

Опита се да осмисли разговора с психоложката по пътя към къщи, втренчила празен поглед през прозореца. На вечеря, когато баща й се поинтересува как е минал часът й, Джордан му отговори съвсем искрено:

— Много ми помогна, но не мисля, че е нужно да ходя пак.

— Сигурна ли си, Джо?

— Да, татко, сигурна съм. Справям се.

Стори й се преуморен и притеснен и за малко да го попита за безредиците в Атланта, но се спря навреме. Вместо това му заразказва разни случки от училище, като се надяваше да го откъсне от неприятните мисли, пък било то и само докато са на масата.

Когато вечерта отиде да се види с Марая и видя първите й опити в рисуването, й стана ясно, че сестра й няма да има бляскаво бъдеще на художник, но си замълча.

— Много е трудно, но пък беше забавно. Утре Зий ми е обещал урок по пиано.

Всички бяха взели Марая под крилото си, а тя като че ли нямаше нищо против да поостане. Джордан не бе коментирала варианта да остане при тях — не й се искаше да плаши сестра си с Ерикс. Поне засега. А и още не й беше казала, че е Анаво.

Но нямаше как да избяга от този разговор — щом Ерикс знаеше коя е, Марая вече нямаше да е в безопасност в реалния свят. Все пак Кий се бе съгласил да изчакат, докато тя посвикне с живота в планината.

И Саша, и братята я обгрижваха всячески, а също и Матилда, която обожаваше всеки, който имаше нужда от нея. Всички я харесваха. Освен Феникс. Това така я беше впечатлило, че бе попитала защо той е толкова груб, след като останалите са така мили, но Джордан й каза единствено, че е загубил годеницата си и все още тъгува.

— Кога?

— О, отдавна — отвърна неопределено Джордан. Загледа нежно сестра си, която отпиваше от донесения от Матилда чай. — Значи уроци по пиано, а? Обичаш ли музиката.

— Обожавам я. — Марая й се усмихна. — Като малки непрекъснато пеехме. Мама ни учеше на стари народни песни и вечер ги пеехме на татко.

— Би ли ми изпяла нещо?

Марая погледна смутено към камината, после започна. Още на третата нота Джордан беше омагьосана. Ниският й леко дрезгав глас беше вълшебен, а цялото й лице светваше, докато пееше. И в озарените й черти Джордан за миг зърна онзи човек, който сестра й можеше да бъде, ако животът не я бе смачкал.

Намина да види и Кий, но не остана дълго. Имаше ужасно много домашни и въпреки че оценките й вече нямаха значение, не й се искаше да се откаже.

В четвъртък бяха новите избори и по обяд вече бе загубила поста си.

— Съжалявам, Джордан. Колкото и да ми се иска да обвиня Ерикс, задето е разпространил, че ще ходиш на психолог, знам, че вината е отчасти моя — прошепна й Кий, докато крачеха към столовата.

— Няма никакво значение, Кий. И без това скоро заминавам. — Но въпреки това й беше болно и когато свършиха часовете, искаше час по-скоро да се измъкне, за да не се налага да слуша приятелите си колко съжаляват и да им повтаря, че няма значение, след като всъщност имаше огромно значение. Спря, колкото да изрови учебника по история от шкафчето си.

— По дяволите — чу зад гърба си гласа на Кий.

А после Кортни:

— Ужасно съжалявам, че не спечели гласуването, Джордан.

Това момиче бе последният човек, когото би искала да види в момента, но ето че стоеше зад гърба й и най-лицемерно лъжеше, че съжалява, задето Джордан я бяха натирили.

— Да, и аз така. — Намерила учебника, тя се изправи, обърна се към Кортни и едва не подскочи. Очите й бяха потънали в сянка. Джордан я зяпна невярващо. — Не може да бъде. Точно ти, невъзможно.

Тя сви рамене, сякаш да обърнеш гръб на Бог и да обещаеш душата си на мошеник, не беше кой знае какво.

— Ерикс обеща да ме върне в класа на Хопър, за да си събера кредитите за „Принстън“.

— Но нали искаше да следваш Теология и да станеш свещеник. А сега няма как да стане, така че за какво ти е „Принстън“?

— Да, но това го осъзнах чак след това. Каква ирония, а? Действително ме вкара обратно в класа на Хопър, а сега не искам да ходя в „Принстън“.

— Изобщо няма да ходиш в колеж — отбеляза Кий.

— Хич не можеш да ме уплашиш, така че не си прави труда. — Тя се обърна към Джордан. — Да предам ли поздрави на Матю от теб?

— Какво? — Джордан хукна след нея и я дръпна за ръката. — При него ли отиваш?

— Сутринта го преместиха от интензивното, така че отивам да разбера дали не иска да оздравее. Ерикс може да го излекува, нали знаеш? — Тя се усмихна, но усмивката така и не стигна до очите й. — Толкова те обича, че ще направи всичко, за да проходи отново и да не те загуби заради… онова нещо. — Кортни кимна към Кий.

Докато гледаше как тя изчезва сред морето от ученици в коридора, гърлото на Джордан се сви от ужас. Искаше да я спре, но не можеше, а и Ерикс винаги би могъл да изпрати някой друг при Матю. Бавно се върна при шкафчето си с усещането, че светът се люлее под краката й.

— Възможно е да не се съгласи — опита се да я успокои Кий.

Кортни бе почти на изхода.

— Днес срещнах Ранди пред кабинета на господин Барнс и го питах какво му е обещал Ерикс. — Тя вдигна уплашените си очи към Кий. — Иска да играе за университета „Нотр Дам“. Продал е душата си, за да стане футболист. А на Матю ще предложи отново да ходи. Та това е милион пъти по-важно от футбола. Нима би могъл да устои?

— Важното е не толкова какво иска човек, Джордан. А как се надява да се промени животът му. Зий се поразрови малко и установи, че Ранди учи тук на стипендия. Представи си само: момче от семейство с недотам добро финансово положение в училище със супербогати деца. Може би се надява, че ще стане професионален футболист и ще стане богат и известен, ако играе за „Нотр Дам“. А приятелите на баща ти вероятно са си мечтали за повече власт или авторитет, или каквото там смятат, че им липсва, за да се чувстват по-стойностни. Ако Матю продаде душата си, за да проходи, няма да е само за да стане от инвалидната количка. Причината ще е друга, нещо, заради което иска да се чувства пълноценен. Именно затова Ерикс така го бива. Успява да налучка за какво истински жадуват хората, кои са най-дълбоките им копнежи, нещата, които никога не биха изказали гласно, които не биха признали дори пред себе си.

Сега вече Джордан съвсем се потисна.

— Бащата на Матю е твърдоглав перфекционист, очаква от него винаги да е идеален. Ако Матю се представи не както трябва, се държи с него като с боклук, а той, разбира се, не може да отговори на очакванията му, защото никой не е съвършен. — Входната врата се хлопна зад гърба на Кортни. — Не знам кога точно, но трябва да отида да го видя, Кий.

Той не възрази, нито поиска да я придружи. Погледна я с тъжен разбиращ поглед.

— Зная.

Когато Джордан потегли към Белия дом с Ханк и Гюнтер, Кий се прибра в къщата на Капитолийския хълм, където уж живееше с Броуди и една Лумина на име Мирабел, която се представяше за тяхна леля. Пощата му се беше задръстила от реклами. Понечи да изтрие всичко, но в последния момент реши да ги прегледа. Попадна на нещо интересно и се зачете.

Двамата с Броуди най-официално бяха поканени на зимния бал, който щеше да се проведе в столовата на гимназията тази събота. Чул бе това да се коментира из коридорите, но не беше обърнал никакво внимание. От поканата обаче бе видно, че „Оутс“ гледа сериозно на това мероприятие.

А и щеше да е последният й училищен бал.

Стиснал поканата, той се транспортира в стаята й невидим, със затворени очи.

— Облечена съм — обади се Джордан.

Кий отвори очи. Тя седеше с кръстосани крака на леглото и четеше учебника по история.

— Смяташ ли да ходиш на това нещо? — Той размаха поканата.

Джордан поклати глава.

— Теса ще ходи с Ерикс и двамата със сигурност ще спечелят конкурса за крал и кралица на зимния бал. За Теса ще съм много доволна, но на онези, дето ще гласуват за Ерикс, никак няма да им се зарадвам.

— Според мен трябва да идеш. С мен.

Тя го изгледа косо.

— Никак няма да ти хареса.

— Много е вероятно, но искам да те заведа, това ти е последната възможност.

Изражението й се промени, стана някак разнежено.

— Нямам какво да облека.

— Хайде, хайде, влизал съм в дрешника ти.

Джордан се облегна назад.

— Добре, но обещай да не се подиграваш на никого и да не мрънкаш за музиката. И да не изяждаш всички кексчета.

— А ще може ли да танцуваме?

Тя се усмихна.

— Аз мога. А ти?

— Танцувал съм валс из едни от най-хубавите бални зали в Европа.

— Няма да има бални танци.

Кий изпъшка.

— Точно от това се страхувах.

— Все още ли искаш да отидем?

— Ще мога ли да те притисна в някое тъмно ъгълче, за да се целуваме?

— Силно се надявам.

— Тогава искам. — Канеше се да тръгва, когато забеляза, че е облечена в една от ризите му. Разпозна я по миниатюрните инициали — КДК — избродирани на джоба. Беше й ужасно голяма.

— Охо, госпожице Ловки пръсти, да не си ровила из гардероба ми?

— Може би. — Тя се изчерви. — Харесва ми как мирише.

— На какво? Препарат за колосване?

Тя се усмихна смутено.

— На теб.

На следващия ден Джордан пропусна училището въпреки протестите на охранителите си и помоли Ханк да я заведе до университетската болница „Джордж Вашингтон“. Кий й писа съобщение в осем и петнайсет, пет минути след началото на първия час.

„Днес ли?“

„Да.“

„До теб съм. Каквото и да се случи.“

„Страх ме е.“

„Приятели сте отдавна. Всичко ще бъде наред, щом влезеш.“

„Освен ако не е положил клетвата!“

„Тогава ще си тръгнеш. Обещай ми, че ще си тръгнеш.“

„Обещавам.“

На рецепцията Джордан се осведоми коя е стаята на Матю, качи се с асансьора и тръгна по коридора покрай безброй врати, докато най-накрая го намери.

Гюнтер влезе преди нея, нали това му беше работата, с което уби всякакъв елемент на изненада.

— Матю ме помоли да ти кажа да не влизаш — съобщи й, като излезе.

— Да не би вътре да има наемен убиец с пистолет?

— Естествено, че не. Щяхме ли така спокойно да си стоим тук?

Джордан бутна вратата и влезе, а Ханк и Гюнтер останаха в коридора. Краката й се подкосиха от облекчение, когато не видя сянка върху очите на Матю. Беше сам, което бе добре. Щеше да е ужасно, ако трябваше да говори пред майка му.

— За бога, Джордан, недей. Моля те, недей.

— Трябваше да те видя, Матю.

Той така и не отклони поглед от телевизора, включен без звук на И Ес Пи Ен.

Джордан спря до леглото, без да знае откъде да започне. Той изглеждаше далеч по-добре от предния път, веднага след връщането й от Лондон. Маркучите и системите бяха много по-малко. Косата му бе възвърнала обичайната си чорлава мекота, а един перчем падаше на челото му, както обикновено. Очите му бяха изгубили онзи обезумял, див блясък и вместо това гледаха с тъжно примирение.

— Знам, че ме излъга за Тори. Онази снимка беше подправена.

— Направих го, за да разбереш, че говоря, сериозно. Но въпреки това си дошла. Защо ли изобщо се учудвам, нали те познавам. Вечно трябва да поправиш всичко и всички, вечно си ангел отмъстител. Нямам нужда от ангел, Джордан. Имам нужда от краката си, а тях дори ти не можеш да оправиш.

Напротив, можеше. И буквално полудяваше от чувство на безсилие заради това, че не можеше да впрегне способностите си и да го излекува.

— Бих дала всичко това да не ти се беше случило. Винаги ще смятам, че вината е моя.

— От къде на къде? Някакви мъже решиха да нахлуят в къщата ми, за да те отвлекат. И ме застреляха. Къде е твоята вина?

— В това, че съм дъщерята на президента, затова дойдоха.

— Но да ходя с теб, беше мой избор. Знаех, че няма да е като да ходя с дъщерята на застрахователен агент. Нали затова ти начисляват агенти да те пазят, защото винаги съществува опасност да се случи нещо. Знаех в какво се забърквам. Така че може би аз би трябвало да се чувствам като идиот, задето излизах с „Първата дъщеря“.

— Може би да. Или поне би трябвало да ми се сърдиш, че ти отказах онази вечер.

Матю най-после я погледна.

— Знам какво си мислиш. Че ако бяхме в стаята ми горе, щяхме да имаме шанс да се измъкнем. Но грешиш. Прозорецът ми е на седем метра от улицата. Този на банята е твърде малък, за да се измъкнем оттам. От спалнята на нашите също няма друг изход. А от гостната пак има седем метра до земята. Така че и горе щеше да е същото. Може би дори по-лошо. — Той се обърна отново към телевизора. — Така че си спести чувството за вина, Джордан. Каквото станало, станало, поправителни в тоя живот няма.

Явно и той като нея бе превъртал до безкрай евентуалните им варианти за бягство.

— Тогава така и не успях да ти кажа, че те обичам.

Матю затвори очи и облегна глава на възглавницата.

— По доста странен начин го показваш. Кортни ми каза за новия.

Доста бе мислила как ще реагира на този въпрос, но въпреки това й се искаше да не се беше стигало до него.

— Докато… ме нямаше, ми се случиха някои неща. Чувствам се странно, различно. А той е нов и няма никакви очаквания, държеше да се запознаем, понеже и в неговия живот са се случили неприятни неща. С него не е нужно да се преструвам.

— Нито да се чувстваш виновна?

Ужасно се измъчваше от това, че се налага да го нарани, след като той и без това страдаше толкова. Но бяха приятели от твърде отдавна и го обичаше прекалено много, за да го лъже.

— Чувството ми за вина няма отношение към това, че не сме заедно, Матю.

— Естествено, че няма. Не сме заедно, защото скъсах с теб.

— Когато излезеш оттук и успееш да изградиш отново живота си, не искам да съжаляваш или да се чувстваш виновен, задето си ме отблъснал.

Той отвори очи и я изгледа гневно.

— Какво точно ми казваш? Че ако не бях скъсал с теб, щеше ти да го направиш?

— Вече не съм същият човек, Матю.

Гневът му се изпари и й се стори, че ще заплаче.

— Нито пък аз. — Той преглътна с мъка и заби поглед в телевизора в ъгъла. — Липсваш ми, Джо. Откакто се запознахме, не е минал и ден, в който да не сме говорили. Не мога… вече никога няма да е същото.

Тя не биваше да плаче. Матю мразеше да я гледа как рони сълзи, така че се налагаше да се стегне. Но, боже мили, колко беше трудно.

— Ако искаш да си ходя, ако предпочиташ да не ме виждаш или да не говориш с мен, ще си тръгна. Но толкова време сме били така близки и ми се струва, че сега повече от всякога това приятелство е изключително важно.

Той отново преглътна.

— Чувствам се толкова… унизен.

— Точно пред мен ли, Матю? Та аз съм човекът, който те познава най-добре, който те обича. Парализиран си, защото се опита да ме спасиш. Наистина ли смяташ, че някога бих могла, че изобщо е възможно да те уважавам по-малко само защото не можеш да ходиш?

— Това не е единственото, което не мога да правя, Джордан.

— Нима се чувстваш по-малко човек заради това? Сексът съвсем не е най-важното нещо. Ти си невероятен човек, можеш да дадеш толкова много на света.

— Ще мине доста време, преди да стигна до там.

— Знам.

Той сведе глава и се втренчи в ръцете си, свити върху одеялото.

— А този новият? Кортни твърди, че е ужасен. Направо го мрази.

— Затова ли дойде да те види? Да ти каже, че съм се сприятелила с новото момче? — Молеше се да каже да. Молеше се Кортни да не е поискала от него да отдаде душата си на Ерикс.

Матю поклати глава.

— Бях решил да помоля сестрата да я изгони, понеже мислех, че е дошла да ми проповядва. И без това ме побърква, но точно сега нямаше да я издържа. — Топлите му кафяви очи издаваха объркването му. — Но тя изобщо не спомена за Исус. Първо се разприказва за теб и новия, после ме попита дали искам да оздравея. Мислех, че се кани да положи длани върху мен и да ми заговори на някакъв измислен език. Така че се приготвих да звънна за сестрата. Но тя ми каза, че е открила нова философия, че вече не е християнка. Направо ме уби.

Джордан не каза нищо, но беше напълно съгласна. Смятала бе, че Кортни би била последният човек, който да продаде душата си.

— Знаеш отношението ми към Бог. Вярвам дълбоко, така че й казах, че не се интересувам от предложението й.

— Сериозно ли каза, че може да те излекува?

— Че познава някой, който можел да го направи. И чуй само: организирал е някаква алтернативна религия и търси хора, които да положат клетва да го следват. Казах на Кортни, че това съм го гледал по „Зоната на здрача“ и не свършва никак добре. А тя се вбеси и заяви, че нейното било сериозно, а тоя тип имал такива сили, каквито изобщо не съм можел да си представя. — Той поклати пива. — Минала е от едната крайност в другата.

— Ами ако е истина? Ако действително някой би могъл да те излекува? Би ли се отказал от Бог, ако това е условието?

Матю дълго се взира в нея, преди да отговори:

— Не, никога. Искам да съм здрав, но тук залозите са твърде високи… — Той млъкна насред изречението и изведнъж се вцепени.

Джордан премигна. За част от секундата си помисли, че е умрял, и сърцето й спря.

Но после вратата на банята се отвори и в стаята влезе Ерикс. Нищо чудно, че Матю лежеше като статуя. Той го беше замразил.

— Сигурно си много щастлива, че е отказал предложението на Кортни.

Забравила страха си от гняв, Джордан само го изгледа кръвнишки.

— Пак ли ми следиш мобилния? Откога подслушваш?

— От достатъчно дълго. — Той кимна с глава към Матю. — Много ти се иска да стане от това легло, нали?

— Да, но не толкова, че да тръгна с теб.

— Така си и мислех. — Той се пресегна през перилата на леглото и пъхна ръце под гърба на Матю. — Но въпреки това ще го излекувам. Заради теб.

— Защо? Мислиш, че така ще ти бъда длъжна? Та той лежи в това легло заради теб.

— Наясно съм с това. Така че го приеми като извинение.

— Ти от хиляда години не си се извинявал за нищо.

Той млъкна за миг, съсредоточи се върху неподвижното тяло на Матю, после дръпна ръцете си и се изправи.

— Когато някой се извинява, е добре да изпитва разкаяние, а тъй като аз никога не съжалявам за нищо, което съм сторил, не ми се налага да искам прошка.

— Ако си мислиш, че ще повярвам, че съжаляваш за случилото се с Матю…

— Никога не бих обидил интелекта ти с такова предположение. Естествено, че не съжалявам, но и не искам да живееш смазана от чувство за вина до края на вечността.

— Какво ти пука на теб?

Той я изгледа с мъртвите си очи.

— Когато дойдеш при мен, а ти все някога ще го направиш, искам съвестта ти да е чиста.

— Така че цялото ми нещастие да се дължи на теб?

— Не искам да си нещастна. Искам да ми родиш синове.

За малко да се изсмее. Та той нищо не разбираше.

— Да бе, защото да ти родя деца, няма да е най-голямото нещастие.

— Те ще са и твои деца. И мисля, че ще ги обичаш, независимо кой е баща им. — Очите му я прегаряха и тя можеше да се закълне, че долавя нещо, нещо ново, зад безчувствената им чернота. — Искам син, Джордан, и искам ти да ме дариш с него.

Крайно смутена както от темата на разговора, така и от неприятната му близост, Джордан сведе очи към Матю.

— Искаш го само за собствените си цели. Ти си неспособен на любов. Всичко се върти около теб. Никое дете не заслужава такъв баща.

— Много деца живеят с такива бащи.

Тя вдигна рязко глава към него.

— И пишат на известни личности като теб, търсят онова, което родителите им не могат или не желаят да им дадат. Може и да съм неспособен на любов, възможно е чувствата към децата ми да се свеждат до нарцистична вманиаченост вместо жертвоготовно обожание, но въпреки това искам дете. Искам нещо, което да ми принадлежи.

Джордан бавно поклати глава.

— Никой не принадлежи другиму, дори собствените ти деца. А твоето дете ще е и мое. И дори да ме заключиш и да не ми даваш да го видя, пак ще притежава частица от мен, а това променя всичко.

— Наясно съм с това. Именно частицата Анаво от теб ще го направи велик.

— Но аз съм също и Мефисто, или може би си забравил? Да предположим, че синът ти се роди истински Мефисто и гените му го тласкат да те мрази. Ами ако се обърне срещу теб, когато порасне?

— Как се превърна в Мефисто?

— Кий ме целуна.

Ерикс видимо се изненада.

— И само толкова? — Тя кимна и той сви рамене. — Възможно е твоята частица Мефисто да не се предава на поколенията. Ще рискувам. Все един от синовете ми ще бъде като мен. Ще види какви възможности разкрива господството над Ада.

Джордан извърна очи.

— Едва на седемнайсет съм, Ерикс. Не желая да раждам деца. Още ми е много рано.

— Мога да чакам.

Невероятно.

— Да не би току-що да прояви жест на внимание?

— Вярно, син на Ада съм и някои биха ме нарекли чудовище. Но не съм животно. Майка ни много държеше на обноските.

— И какво мислиш, че би могъл да сториш, та да ме убедиш да ти дам каквото искаш?

— Важното е не какво мога да ти сторя, Джордан, а какво мога да сторя за теб.

— Например да излекуваш Матю?

Ерикс поклати глава.

— Но той не е най-важното нещо в живота ти, нали така?

— Определено е сред най-важните.

— Но не е Кирос.

Джордан се дръпна от леглото.

— Много жалка заплаха, Ерикс. Не можеш да направиш нищо на Кий.

— Никой не познава брат ми като мен. — Той заобиколи леглото и спря на няколко крачки от нея. — Всичките ми братя са далеч по-близо до голата пустош на моята душа, отколкото до Райската градина на твоята, но Кий е различен. По неясна причина никога не е имал такава част от светлината на майка ни, каквато се падна на нас. У него имаше някаква тъмнина, още преди да скочи. Прикрива я добре и е възможно никога да не я зърнеш, дори да прекараш вечността с него, но не се съмнявай, че я има. Разказвал ли ти е за Кианос? За детството ни?

Уплаши се какво би могъл да каже. Заповтаря си, че е лъжец, че е готов на всичко, за да получи желаното. Тогава защо изобщо го слушаше? Защо не можеше да се отърси от ужасното чувство, че не я лъже. Бавно кимна.

— Майка ми ни обичаше всичките, но към мен чувствата й бяха по-различни. Нали й бях първородният син, а понеже Мефистофел рядко оставаше при нас, тя разчиташе на мен. Кий неистово ревнуваше. Така и не можах да разбера дали ревността му е насочена към мен, или към майка ни, понеже обичаше нея толкова, колкото и мен. Понякога не можеше да се сдържи и й наговаряше ужасни неща. Понякога, когато най-малко го очаквах, се обръщаше срещу мен, при това с такава злоба, че на два пъти за малко да ме убие.

— Не ти вярвам.

— Няма значение. Вероятно ти се иска да си мислиш, че сега, когато е с теб, се е променил, но тъмната му страна никога няма да изчезне.

— Никога не бих се страхувала от Кий.

— Така е, достатъчно си силна, за да устоиш на всичко, което би могъл да направи, а понеже си Анаво, винаги ще му прощаваш.

— Тогава не разбирам защо ми говориш всичко това.

— Защото той прилича много повече на мен от останалите, Джордан. Не ме мрази, както те. — Той направи крачка към нея. — Ако ми откажеш, ще го убедя да се откаже от малкото светлина, която има в душата си, и да се закълне да ме следва. Ще бъдем като Луцифер и Мефистофел, ще работим заедно за обща кауза. Кий ще стане досущ като мен.

Тази представа бе толкова кошмарна, че съзнанието й отказваше да я приеме. Кий нямаше да има никакъв шанс за Рая. Братята му щяха да го мразят. Тя самата щеше да го мрази, понеже беше Мефисто и кръвта й ненавиждаше Ерикс и всичките му последователи.

— Никога няма да те последва.

— Сигурна ли си? Все още ме обича и се чувства точно толкова виновен, колкото и преди хиляда години. Знам го. Виждам го в очите му всеки път, когато се срещнем. И ти го виждаш. И ти го знаеш.

— Щом чувството за вина не го е тласнало да те последва цели хиляда години, защо ще го направи сега?

Ерикс се усмихна лукаво.

— Никога не съм му го предлагал. Ако реша да го направя, няма да пропусна да му напомня какво съм направил за братята си и какво загубих. Ще му кажа, че не мога да издържам самотата и той ще ме разбере, защото и той чувства същото.

— Вече не. Сега той има мен и никога няма да ме изостави — отвърна тя, но душата й крещеше: „Ами ако го направи?“. Нямаше представа колко могъщо можеше да бъде чувството за вина, преди да намери Марая. Докъде би стигнала, за да помогне на сестра си? Не би могла да каже.

— Предлагам да провериш дали ще можеш да убедиш сама себе си, че той ще ми откаже. Ако в душата ти остане и най-малкото съмнение, тогава приеми да дойдеш с мен в Ериниите и да ми дадеш синовете, които желая, а аз ще го оставя на мира. — Той кимна към Матю. — Когато се събуди, веднага ще разбере, че е оздравял, защото отново ще усеща краката си. Ще реши, че се е случило чудо, и всички ще благославят Господ, но ти и аз ще знаем истината. Нали така? — И изчезна.

Клепачите на Матю потрепнаха.