Бони Рамтън
Земетръсни игри (9)

Глава 9

Брайъргейт, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Здравей, бейби — каза Джо, когато Айлийн отвори очи.

Въздухът ухаеше на кафе. Джо стоеше на вратата на спалнята по къси панталони и оръфана тениска с димяща чаша кафе в ръка. — За теб е.

— Казах ти да не ми викаш „бейби“ — оплака се Айлийн. — Мразя го.

Тя се изтърколи в леглото и се протегна.

— Изкарах цялата нощ на компютъра. — Джо приседна на крайчето на леглото, изчака я да се изправи и внимателно й подаде чашата. — Между другото някога да съм ти казвал, че си ужасно красива, когато се събуждаш?

Айлийн направи гримаса и отпи от кафето. Беше великолепно и запали топъл огън в стомаха й, който се разпръсна на всички страни.

— Господи, хубаво е. Казвала ли съм ти колко си страхотен, когато работиш цяла нощ?

— Това си заслужи целувка — каза Джо и се наведе да си открадне една.

Без да оставя чашата, Айлийн го целуна силно, с пълното съзнание, че желае този мъж сега, за цял живот. Почти щеше да му го каже на глас, но нещо я възпря.

Джо се поколеба, сякаш искаше да каже нещо, но не го направи. Внезапно пред очите й изплува завинаги мъртвият Теди Шоу. Обхвана я неочаквана тъга. Беше казала на Джо, че го обича, още преди една година, когато за пръв път спаха заедно. Беше и последният път, когато си размениха тези думи, и Айлийн не можеше да проумее защо. Копнееше да ги чуе от него. Може би и той искаше същото. Но тя се боеше, боеше се, че никой не би се оженил за ченге, особено сега, когато това ченге беше убило човек.

— Да ти разкажа за Джим Лийтсдейл — каза Джо и се отдръпна назад. Тъмнозелените му очи бяха тъжни, сякаш беше прочел мислите й.

— Това е човекът от случая ми — каза Айлийн и отпи набързо от кафето си, доволна, че е отново на твърда почва.

— Досетих се. Ами той е имал доста добра система, що се отнася до сигурността. PGP^[1].

— Което значи?

— Тип неперсонална кодираща система. Изобретателят й я пусна в Интернет и правителството го подгони. Казаха, че било срещу държавната сигурност или нещо такова — подсмръкна презрително Джо. — Не я обичат, защото никой не може да я разкодира.

— Никой, освен теб? — попита Айлийн.

— О, и аз не мога — засмя се Джо. — Не може да се разкодира в класическия смисъл, което значи абсолютно невъзможно.

— Тогава как влезе в компютъра му?

— Беше записал кода на една от архивираните дискети — усмихна се Джо. — Надраскал я беше на калъфчето.

Айлийн остави чашата между коленете си и плесна с ръце.

— Така че първо прегледах файловете му, после дискетите, после се замислих за малко и пак ги прегледах — продължи Джо и почеса разрошената си коса. — Нещо е накарало този човек да се страхува от хората, които в крайна сметка са го убили и са нагласили да изглежда като самоубийство. Така че може би открих нещо.

— Цялата съм слух — каза Айлийн и допи кафето си.

— Намерих няколко снимки. — Джо се почеса под мишницата и се поизчерви. — Снимки на момичета.

— О — намръщи се Айлийн. — Порнографски?

— Да, нещо такова. Не чак толкова, като снимките по списанията.

— И какво толкова им е важното? — попита Айлийн.

— Това исках да разбера и аз — поокопити се Джо. — Можеш да влезеш в Интернет и да си намериш каквато снимка си искаш по всяко време. За какво ти е да ги записваш, когато можеш да ги гледаш абсолютно безплатно? А и да записваш такива снимки е добър повод да те уволнят. Няколко хора изгърмяха така в „Шрийвър“. Записваха мръсни снимки на държавна апаратура.

— Две взаимно изключващи се понятия — промърмори Айлийн.

— Много опасни за работата ти понятия — потвърди Джо. — А този си беше записал снимките на три места, на двата харддиска и на дискета.

— Три пъти?

— Три пъти все същите снимки.

— Може ли да ги видя? — затърси дрехите си Айлийн.

— Не — каза Джо. — Няма нужда, само ще си загубиш времето. — Той отново се изчерви. — Освен това са… е, мъжки снимки.

Айлийн остави чашата си на пода и се заизмъква от чаршафите, като при това удари глава в гърдите на Джо и го катурна назад. При целувката им усети вкуса на неговата умора. Беше потен и несресан, не си беше мил зъбите, но на нея не й пукаше.

— Страшен джентълмен си, Джо Танър — каза тя. — Да решиш, че не трябва да гледам тези снимки.

Под нея Джо се ухили и започна да гали голото й тяло.

— Престани, защото пак ще се върнем в леглото и ще забравя всичко, което искам да ти кажа. — Айлийн го плесна през ръцете и скочи от леглото. — Ела с мен в банята — нареди му тя — и ми обясни защо не трябва да виждам тези снимки.

— Окей — каза сговорчиво Джо и я последва в банята, като я наблюдаваше с неприкрито възхищение. — Но ще трябва да ти обясня какво представлява дигиталната снимка. Готова ли си да слушаш?

— Готова съм — каза Айлийн и пусна душа.

— Добре. И така, всяка снимка, която виждаш, е съставена от решетка от пиксели. Всеки пиксел, или точка на картината, е цвят. Компютърът съхранява цветовете като дигитален код — нали се сещаш, единици и нули, които казват на видеокартата кой цвят да покаже на екрана. Съвкупността от всички пиксели дава цветна картина и можеш да си гледаш голите мадами във всичките им цветове. Дотук ясно ли е?

— Ясно.

— Добре, и сега идва още нещо интересно. Цветовите кодове съставят само част от компютърната дума. Цветовете са лесна работа. Следователно на цветна картина всяка дума е цвят, който представлява само част от думата, и малко свободна памет.

— И той е записал нещо в свободното място — предположи Айлийн и подложи ръка, за да провери водата. Беше прекалено студена.

— Отлично! Бързо схващаш — плесна с ръце Джо. — Не е измислил нищо ново, разбира се. Хората отдавна крият информация в снимки, още откакто преносът им стана възможен по Интернет. И след като разбрах, че тези снимки са били ценни за този човек… как му беше името…

— Лийтсдейл — каза Айлийн.

— Лийтсдейл. Щом разбрах, че ги е записал няколко пъти, оставаше да изкарам информацията, записана в думите.

— Как го направи?

— Написах проста програма — скромно каза Джо. — Отне ми няколко часа, но накрая успях. И сега идва най-интересното. — Той млъкна и я погледна с усмивка. — Числата приличат на точки от симулация.

— На точки от симулация?

— Да. Моята област, симулациите. Сега съм сигурен, че някой програмист щеше рано или късно да се досети, но аз го видях веднага. Точки от симулации, всяка от която с точен час и програмирана за определена географска ширина. Изглежда ми като симулация на пътно движение или метеорологична симулация. Утре или вдругиден ще знам със сигурност.

Айлийн изсвири с уста.

— Страхотно. Но защо утре? Не че те насилвам. Трябва да спиш ли? — Тя почувства, че може би го обижда, и постави длан на ръката му. За нейно облекчение той явно не се засегна. От забравения душ се издигна облак пара.

— Не ми се спи, трябва само да полегна за три-четири часа — каза Джо. — Но ще трябва да отида до „Шрийвър“ и да пусна данните през големия симулатор.

— Дали ще ти разрешат да го направиш?

— Няма да разберат — засмя се Джо. — Познаваш Нелсън, на него не му пука особено с какво се занимаваме. А няма да има никой друг. В момента сме между военни игри и без това подобрявам скоростта на симулацията.

— Добре — каза Айлийн. — Нищо друго ли няма във файловете? Някакви признания, любовни писма, нещо такова?

— Нищо — каза Джо. — Само няколко мейла от жена му отпреди година, които си е запазил. Ще влизаш ли? Може ли да дойда и аз?

— Не е много разумна идея — засмя се Айлийн, докато нагаждаше температурата на водата. — Така къпането продължава двойно по-дълго.

— Но пък затова винаги ти излъсквам страхотно красивия гръб — невинно каза Джо и изхлузи тениската си.

Айлийн влезе под душа и се остави водата да я облее. За няколкото секунди преди Джо да се вмъкне до нея и да прогони всичките й свързани мисли, тя помисли за Лийтсдейл и за усилията му да скрие нещата, върху които беше работил. Следващата стъпка беше да открие Криста Люис, която и да бе тя.

 

 

Грейт Фолс, Вирджиния

— Айлийн! — каза Люси Джомети. — Радвам се да те чуя.

— И аз — отговори Айлийн. — Как е Ханк? Спи ли?

— Естествено — смело излъга Люси. — Спи като ангел. А аз изглеждам толкова добре, че от „Спортс Илюстрейтид“ ме поканиха да рекламирам новите им плажни костюми.

— Е, защо не — каза Айлийн. — Само че на мен се обадиха първа. Наложи се да им откажа и затова са се обадили на теб.

— Защо им отказа?

— Не ми харесаха половинките с десен на леопардова кожа.

— О, ще ме убиеш — разсмя се Люси, потърка ушите на Фанси и махна на Ханк. Вчера за пръв от много време насам беше спал добре, макар призори Люси да бе открила, че от розовите му венци се е подало ново бяло зъбче. Без напрежението и болката Ханк беше съвсем различно дете. Седеше в кошарката си и оглеждаше шарените си играчки със сериозното изражение на учен. След като приключеше с някоя до най-малкия детайл, я хвърляше встрани й се заемаше със следващата. Люси се чудеше какво точно търси, но се надяваше да не го намери скоро. Когато изпаднеше в такова настроение, можеше да си играе чак до времето за сутрешния му сън.

— Наистина не се обаждам без причина — призна си Айлийн.

Люси повдигна вежди. Айлийн рядко искаше помощ.

— Каквото е по силите ми — каза тя. До компютъра й вдигаше пара чаша кафе без кофеин. Тя бързо отпи голяма глътка и въздъхна. Можеше и да се почувства отново като човешко същество, ако успееше да се залъже, че вътре има кофеин. Ханк не понасяше кофеина в млякото й. Още една причина да отбие малкия негодник.

— Добре тогава. Имаме случай на убийство във военновъздушната база „Питърсън“, мъж на име Джим Лийтсдейл. Майор. Работил е по строго секретен проект, оглавяван от човек на име Джейкъб Мичъл.

— Конгресменът Мичъл? — попита Люси, докато си водеше бързи бележки в компютъра. — Бивш конгресмен, един от тия, дето се кандидатираха за президент на миналите избори?

— Предполагам, че е той — каза Айлийн. — Не обръщам много внимание на политиката.

— Добре, ще видим какво ще успея да открия. Улучи подходящ момент. Вчера даже подремнах четири часа.

— На твое място вече щях да съм мъртва — каза Айлийн. — И аз мога да мина без сън за няколко дни, но ти не си спала от цяла година.

— С времето свикваш — каза Люси. — Когато подлъжеш Джо и се ожените и решите да си имате бебче, може да ми се обаждаш и да ми се оплакваш от гаденето сутрин и безсънието. Ще те разбера напълно.

— Стига — нервно я прекъсна Айлийн.

Люси задяваше Айлийн с Джо Танър при всеки възможен случай. Беше й казала, че иска да кумува на сватба в Колорадо. А най-много искаше приятелка, на която да може да се обади и да си поговори, когато майчинството й дойдеше нанагорно. Айлийн заслужаваше да бъде щастлива. Безсъниците, наднорменото тегло, загубената свобода бяха нищо, сравнени с вълшебството да си имаш семейство. Люси искаше и Айлийн да зареже мрачния си „ергенски“ живот и да открие щастието да се омъжиш и да създадеш дом и деца. А и Айлийн имаше нужда от Джо. Дълбоко в себе си Люси си беше сватовница, и то неизлечимо.

— Някакви други имена?

— А, да, още едно. Криста Люис. Не знаем коя е, разполагаме само с името й. Може да работи по същия проект. Каквото и да намериш, ще ни влезе в работа.

— Аз съм като врачка — каза Люси. — Питай и ще ти отговоря.

— Благодаря.

— А ти как си? Спиш ли вече нормално след цялата дандания около Теди Шоу? — запита предпазливо Люси. Айлийн й беше казала за Теди, но повечето подробности научи от полицейския доклад, който „отмъкна“ през закодираната си линия. Айлийн все още не искаше да говори за това. Люси знаеше как щеше да се чувства самата тя, ако застреля някого. Ужасно, и доволна, и напълно объркана кое от двете трябва да изпитва. Но Люси не искаше да се намесва. Айлийн щеше да се оправи, а и сама знаеше кога да проговори за случилото се.

— Да. Сега ме карат да се срещам с психиатър. Не е много забавно.

— Жена ли е?

— Жена. Гери Матюс, сигурна съм, че и ти ще я намразиш на минутата. Мъничка, сладка, без нито грамче мазнина по тялото. Но иначе, вече сериозно, си е добре.

— Обаждай ми се, когато поискаш — каза Люси. — Аз съм непрекъснато будна покрай Ханк. Ако не можеш да заспиш, обаждай ми се.

— Ще ти се обадя, приятелче — каза Айлийн с усмивка в гласа. — Благодаря.

Люси се обърна към компютъра си и чевръсто потри ръце. Предполагаше се, че проучва нова религиозна секта, зараждаща се някъде из Северен Афганистан, но това беше по-интересно. Беше време да провери Джейкъб Мичъл и секретния му проект.

— Хайде, нашите — каза тя на Фанси и Ханк.

Фанси провеси език, а Ханк с каменно изражение изхвърли от кошарата си меката си играчка голямо пиле. Люси му се озъби, отпи малко кафе и се включи към Интернет.

 

 

„Ким“, долината Сан Луис, Колорадо

— Не, благодаря, ще седна на бара — каза Марша на сервитьорката, младо момиче с поразвалена сложна прическа и отегченото, навъсено лице на човек, който гледа прекалено много телевизия. По свежата й кожа имаше прекалено много пудра, а клепачите й бяха яркосини. Марша безмълвно въздъхна и й се прииска момичето да се вслуша в съвет от по-възрастните. Относно кожата, косата, красивите й очи и че центърът на света се намира там, където си ти, независимо дали това е долината Сан Луис, нива в Айова или Лос Анджелис. Но като много от учениците й и това момиче вярваше, че раят от телевизията съществува. Място, където, стига да попаднеш, скуката, нещастието и акнето ще изчезнат и никога няма да се появят отново.

— Добре. — На личното й картонче беше написано „Кей“, но Марша беше сигурна, че предпочита да се казва Мелинда, Тори или както там се кръщаваха в момента звездите в Холивуд.

Избра си място в средата на ресторанта и Кей й донесе менюто, чиста чаша студена вода и чаша за кафе. Марша я погледна благодарно и кимна. Зад грима се криеше компетентност.

— Абитуриентка ли си?

— Не, тази година ще бъда фрешман^[2] — отговори Кей и на лицето й неочаквано разцъфна усмивка. Марша се постара да се престори на учудена. Децата искаха да изглеждат възрастни, а възрастните — по-млади.

— Е, сигурна съм, че ще ти хареса — каза тя.

Кей заобикаля из ресторанта с каната с кафе. Марша беше избрала мястото си нарочно; точно до нея да седят местни хора. Докато отпиваше от топлото си кафе и преглеждаше менюто, чу четиримата мъже от съседната маса да посрещат някакъв новодошъл. Беше на около тридесет, с велосипедна каска под мишница и със слабото тяло и развитите прасци на запален колоездач.

— Ей, вижте Грентъм — каза единият от мъжете.

— Седни при нас, Даниъл — каза друг. — Тъкмо си говорихме за момичето, което откриха на дюните. Нали не е някоя от ученичките ти?

— Мисля, че не е тукашна — каза Даниъл, смъкна колоездачните си ръкавици и седна на масата им.

— Не само не беше тукашна, но не е и от нашите, ако питаш мен — мрачно отбеляза първият.

Учителят, Даниъл, се намръщи, но по начин, който подсказваше, че говорещият му е приятел.

— Стига, Тони — каза той.

— Какво стига? — попита Тони. Беше по-стар от учителя, но не чак на годините на Марша. Приличаше на фермер или на местен бизнесмен, отбил се за закуска и малко клюки. Лицето му беше със загрубялата кожа на човек, който работи и в лошо време. Ожулените му до розово ръце стискаха чашата с кафе. — Сякаш не знаехме, че рано или късно ще се случи.

— Какво ще се случи? — попита готвачът иззад бара. Беше висок и закръглен — Марша се зачуди дали нямаше закон, който да изисква всички готвачи да са дебели, — с лице, почервеняло от горещината на грила или може би от яд.

— Че ще започнат да убиват и хора, не само коне и добитък — триумфално каза Тони. — Знаеш, Хал. Виждал си кравите ми и краката им, оголени до кокал, да не говорим за очите…

— Достатъчно, Тони — успокои го Хал. — Закусваме.

— Палачинки и яйца, бъркани, без бекон и наденичка — промърмори Марша на сервитьорката.

— Да, госпожо — каза сервитьорката и отнесе менюто.

— Само защото няколко местни вандали са си поиграли с добитъка ти…

— Не са местни и не са вандали — презрително каза Тони. — Искаш да ми кажеш, че светлините, които видяхме преди шест седмици, са просто изтребители от Военновъздушната база? И могат да прекосят долината за четири секунди, да спрат, да се обърнат и да се върнат обратно? Какви са тия изтребители?

— Разбрах, че чули Таоса — тихо се обади друг фермер.

— Аз го чух! Чух го! — каза Кей почти шепнешком и едва не разля кафето в каната си. — Вие чухте ли го?

— Да — каза Тони.

— Може и да са вандали — измърмори Хал от скарата си, докато с едната си ръка подхвърляше огромна палачинка, а с другата чупеше яйца.

Марша беше добре запозната с долината Сан Луис, мора по добитъка и обезобразените коне. Първият и най-известен случай беше конят Снипи, намерен мъртъв без капчица кръв, с одрана по краката и муцуната кожа и без никакви следи от хищници покрай тялото му. Беше се случило през 1967, двадесет години след предполагаемото аварийно приземяване на извънземни в Розуел, Ню Мексико.

Снипи в действителност беше млада кобила на име Лейди, любимка на някоя си Нели Люис, обаче жребецът в стадото Снипи имаше толкова провокиращо име^[3], че пресата веднага го прикачи на Лейди. Малко хора знаеха истинската история на загадъчната й смърт. Марша беше чела статии за долината Сан Луис месеци преди да предприеме екскурзията си. В долината намираха по едно обезобразено животно на месец, понякога и повече. Много хора долагаха за стрелкащи се в небето бързи, безшумни светлини, оранжеви, бели или сини. Често ги подгонвали изтребители, въпреки че Военновъздушните сили отричаха всякаква намеса в случая.

Най-интересни бяха обезобразяванията. Съществуваха доказателства, и то неоспорими. Намерените животни нямаха кръв. Репродуктивните им органи бяха отстранени с толкова прецизни разрези, че под микроскоп стените на клетките бяха като полирани. Понякога, както при нещастната Лейди, кожата по муцуната или на други места по тялото липсваше. Често по тялото нямаше насекоми, не ги доближаваха малки животни и нямаше признаци на загниване. Всички земни създания, включително и мухите, отбягваха труповете.

След много нападки, за които Марша предполагаше, че изтичат от правителствени организации, случаите престанаха и преминаха в нелегалност. Местните животновъди започнаха да определят загубите си като нападения на хищници. Така застрахователните компании изплащаха неустойките и не подиграваха фермерите с подмятания за извънземни и малки сиви човечета.

— Разбрах, че жената на дюните била намерена в същия ден, в който намериха и животните — поверително съобщи Тони.

— Но те никога не нападат хора — каза друг фермер. Марша вече разпознаваше лицата и гласовете им. Последният обадил се беше по-млад от Тони, горе-долу на възрастта на учителя Даниъл Грентъм.

— Не е вярно — каза Тони. — Четох го в Интернет вчера. Чували ли сте за мъж на име Нил Инглиш?

Марша, която беше чувала, отпи от кафето си и се престори, че разговорът на съседната маса не я засяга.

— Бил член на спасителния екип от Специалните служби, който отишъл да прибере потънал бомбардировач от Лаос през 1971. Самолетът се бил залутал, след като излъчил няколко много странни съобщения, нещо за силна светлина и „атакувани сме от извънземни“.

Най-после беше привлякъл вниманието им. Марша забеляза нещастния вид на Даниъл. Той също знаеше историята.

— Така че намерили самолета непокътнат и екипажа съвсем не непокътнат. Всички били мъртви, обезобразени като моите животни, и когато Бил Инглиш се опитал да разкрие случая, го уволнили от армията и с репутацията му било свършено. Оттогава се опитва да разкаже историята си, но никой не му вярва.

— Не е точно така — промърмори Даниъл.

— После, Джонатан Лует — продължи Тони. — През 1956 бил сержант от Военновъздушните сили в ядрената изпитателна станция при Уайт Сандс. Майор от Военновъздушните сили е свидетел как в два сутринта бил отвлечен от „дисковиден“ предмет, докато претърсвали за остатъци от ракети след някакво учение. Намерили го случайно след няколко дни мъртъв, без очи, с източена кръв, а ония му части…

Тони рязко млъкна. Над него се беше изправил Хал с тежка шпатула в ръка.

— Е, разбрахте какво искам да кажа — каза Тони на чашата си с кафе и Хал се върна при грила.

— Интернет — въздъхна към завладяната публика на Тони Даниъл. — Преди ти бяха нужни месеци проучване, а сега всичко става за минути. Но историята на Бил Инглиш за пилотите от Б-52 е само слух. Историята за сержант Лует е разказана от някой си Джон Лиър и също никога не е била потвърдена.

— Ами случаите в Гуарапиранга долу в Бразилия? И мъртвият там ли е само слух?

Марша примигна. Това беше интересен случай, набързо потулен от бразилското правителство. През 1988 до резервоара в Гуарапиранга бил открит човек, очевидно жертва на садист от ранга на Джак Изкормвача. Докторите, извършили аутопсията, не били експерти по предишните случаи с животни, така че не разпознали стила на извънземните. Отстранените органи, липсата на съпротива и точните и безкръвни разрези ги озадачили. Очите и гениталиите на мъжа били изчезнали, както и много от органите му и част от мозъка, всички отстранени сякаш през малки дупчици, пробити в различни части на тялото на жертвата.

Странният убиец бе объркал детективите, назначени по делото — което така и не беше разрешено и в крайна сметка снимките достигнаха — нелегално — до Интернет. Оттам вярващите в извънземни наостриха уши.

Не последва нищо, разбира се. Бразилското правителство твърдо покри случая и заяви, че нищо подобно не се е случило. За пореден път беше изтървана възможността за доказателство.

— Така че сега си имаме нещо подобно и тук, години след като нещастните ми добичета ги разпарят и никой не иска да знае — казваше Тони.

— Имам предчувствието — каза сериозно учителят, — че въобще няма да ти хареса, когато започнат да се интересуват. Наистина ли искаш „Хард Копи“ да те изкара селски идиот, на когото му се привиждат извънземни?

— Някой трябва да се заинтересува. Което и да е било онова момиче, сега то е мъртво. Не искам дъщеря ми да е следващата.

От казаното хората по масата настръхнаха. Хал, сръчно забъркващ яйца, бекон и палачинки, застина с шпатулата в ръка, огледа пълния, шумен ресторант и отиде до масата им.

— Вижте, хора, просто трябва да сте внимателни. Дали са го направили извънземни или съвсем обикновени хора, няма никакво значение, нали? Трябва да хвърляме по едно око на жените и децата си и да внимаваме.

И след този твърд извод Хал се завърна при яйцата си. Сервитьорката донесе закуската на Марша, която изгледа учителя. Нямаше как да се е излъгала. На тръгване скришом пъхна бележка под спирачката на велосипеда му. На нея имаше телефонен номер и кратко съобщение.