Бони Рамтън
Земетръсни игри (17)

Глава 17

Брайъргейт, Колорадо Спрингс, Колорадо

След два часа вятърът започна да навява сняг. Джо, седнал до прозореца със своя дял статии, забеляза първите вихри малки облачета сняг, които сякаш бързаха за някъде по улицата.

— Ей, елате да видите това — каза той тихо. Айлийн разкърши врата си и изморено примигна насреща му. Беше задрямала над статиите си и виновно отвърна на усмивката на Джо, отметна назад косата си и замасажира слепоочията си с фините си ръце. Джо потисна обхваналото го почти болезнено желание да я отнесе в спалнята, да я притисне в обятията си и да я обича. Изглеждаше толкова изморена.

— Сняг? — тихо попита тя.

— Да.

Алън Бакстър направо бе заспал с глава на облегалката на дивана и широко отворена уста. Роузън, който явно можеше да мине и без почивка, също стана и се присъедини към Джо. Тримата гледаха как тънката пелена сняг става все по-гъста, докато всичко пред прозореца не се превърна в бяла завеса. Стъклото потрепери от един по-силен полъх на вятъра, който изпрати шепи снежинки към тях. Звукът беше тих, потаен и враждебен, сякаш бурята знаеше, че са вътре, на сухо и топло, и се зъбеше на приютилите ги стени.

— Убийците трябва да са се прибрали — каза Роузън и Джо забеляза, че раменете му се поотпуснаха. За Роузън това беше направо събитие.

— Наистина се беше притеснил, нали? — попита Джо.

— Все още съм притеснен.

— Искам да поспя — каза Айлийн. — Не мога повече. Нищо не ми влиза в главата. Все едно че няма никаква връзка между думите. Чуйте това — тя взе напосоки една страница от купчината и зачете на глас.

„Забелязах, че много камиони пренасяха държавни книжа, по-специално правителствени книжа и данъчни декларации, към източната част на Калифорния и после в Аризона. Така че мисля, че земетресението в Нортбридж е било предизвикано изкуствено по неизвестен за мен начин. И че целта е била да се облекчи напрежението по линията Сан Андреас, за която напоследък много се говори, и да се намали силата на мегаземетресенията от девет цяло и нагоре по скалата на Рихтер, които са се зараждали по Сан Андреас в Ланкастър, Палмдейл, и чак до Паркфийлд и Ковърдейл.“

Айлийн млъкна изненадана, без дори да затвори уста.

— Пълни глупости — каза Джо.

— Нямах предвид точно този — отговори Айлийн. — Не го бях чела.

— От кого е? — попита Роузън.

— Трюнет, някаква тайна агенция. Този преповтаря нещо, което е чул по телевизията.

— Е, може и да има нещо вярно — сухо каза Роузън. — Какво друго пише там?

Айлийн прегледа статията. По бузите й припламваха петна от възбуда и цялата й умора сякаш се беше изпарила.

„И още нещо. През последните няколко години са чувани доста мистериозни звуци. Един от тях е звукът Таос, много хора в Колорадо и Ню Мексико чуват много, много странни радиовълни, които някои могат да чуят, други не. По Си Ен Ен съобщиха за още нещо, наречено Монтерейско сърце. Било звук, подобен на тупкане на сърце, и са го чули точно на брега край Монтерей. А причината да обърна внимание на земетресението в Нортбридж е, че при медитациите ми със сивите човечета непрекъснато чувах «изкуствено, изкуствено, изкуствено». Само това се въртеше в съзнанието ми.“

Айлийн млъкна. Роузън беше повдигнал едната си вежда точно като мистър Спок от „Стар Трек“ и Джо не можа да се сдържи и неистово се разсмя.

— Ей, този май е открил нещо — каза той и вдигна, предавайки се, ръце, когато Айлийн го изгледа убийствено. — Само дето всичко е — ами, Монтерей, медитации, връзка с извънземни…

— Понякога му става нещо — студено обясни Айлийн на Роузън.

От това Джо само се разсмя по-силно, така че се наложи да размаха ръце и да побегне към кухнята. Беше прекалено късно за кафе или кола, така че извади от хладилника една от бутилките минерална вода на Роузън. Студената, безвкусна течност облекчи гърлото му и пресече смеха.

Когато се върна, Айлийн и Роузън бяха още до прозореца. На улицата вече беше наваляло няколко сантиметра сняг. Очертаваше се голяма буря, от тия, които трошат клоните на дърветата и парализират целия град за ден-два. После слънцето се показва, всички наизлизат и започват да се смеят и да се замерят със снежни топки. Няколко души щяха да получат удар, докато разчистват тежките преспи — модерно жертвоприношение към Бога на бурите, — след няколко дни снегът щеше да изчезне и хората пак да тръгнат по шорти. И всичко това благодарение на Фронт Рейндж.

— По-добре съм — обяви той. — Някой иска ли от водата на Роузън? Със сигурност ще избеснее, ако се наложи да останем тук няколко дни и изпия всичките му запаси.

— Имам още в колата — каза равно Роузън. Джо му се ухили почти приятелски. Все пак Роузън имаше чувство за хумор.

— На кого му пука дали този е получил информацията от извънземни? — продължи Джо. — Това няма особено значение, нали? Вече всичко се връзва.

— Прав си — приглади с ръка листите Айлийн. — Странно е, но налице са Таосът, земетресението в Нортбридж и вероятна причина да се използва машината за земетресения на Тесла.

— Не само вероятна, но и алтруистична — каза Джо. — Да попречиш на зона като Сан Андреас да достигне до 8 означава да спасиш хиляди човешки живота.

— Алтруизъм — стресна ги гласът на Алън, който разтъркваше примигащите си очи. — Може би така са започнали, но после са убили Криста. Защо, защото е намерила мястото, където са правили опитите си ли? Или защото се е натъкнала на нещо, което не е трябвало да вижда? Какъв алтруизъм има в това?

— Никакъв — спокойно отговори Джо. — А са убили и Джим Лийтсдейл, не забравяйте и това.

— Знаем кой стои начело на проекта — каза замислено Айлийн.

Джо я Изгледа изпитателно. Тя беше впила очи в Роузън, който сви едва забележимо рамене.

— Джейкъб Мичъл — каза тя на Джо. — Срещнахме го в деня, в който разследвахме убийството на Лийтсдейл. На челото на този човек направо е изписано, че е опасен.

— Видяхме го откъм лошата му страна — намеси се Роузън. — Трябва да има и достойнства. Доста е влиятелен.

— Имаме ли достатъчно основания да му вземем проба за ДНК? За Криста? — попита Айлийн, но Роузън вече клатеше глава.

— Не. Все още не.

— Защо не? — попита Алън, явно нетърпелив.

— Защото законът за правата на личността прави ДНК пробите много опасно нещо, господин Бакстър — студено обясни Айлийн. — Частните лица имат право да откажат да дадат ДНК за проба и аз напълно одобрявам това. Не можем да вземем проба от Джейкъб Мичъл, без той да ни го позволи, или ако нямаме много добре подплатени доказателства, че той е извършителят на престъплението, в което го обвиняваме. А ние не разполагаме с такива.

— По дяволите.

— Не може да имаш всичко — каза Джо и се усмихна на Алън, за да не прозвучат думите му прекалено остро. — Не можем да се оплакваме, че правителството ни изпраща наемни убийци и после да позволяваме на детектив Рийд да взима проби от невинни граждани.

Алън вдигна ръце и се изсмя унило.

— Прав си, признавам. И как ще съберем доказателства? Като заловим убиеца, наведен над следващата си жертва?

— Не — каза Айлийн. — Особено след като следващата жертва най-вероятно ще е някой от нас.

— Люси? — попита Роузън.

— Тя работи по нейната част. Бих й се обадила да й разкажа какво сме открили, но положително по това време спи. Във Вирджиния трябва да е още по-късно.

— Да й пратим мейл — предложи Джо.

— Закодирано — рязко каза Роузън. — Ако проверяват пощата за ключови думи, може да стигнат до Джо.

— Коя е Люси? — попита Алън.

— Наша приятелка — каза след кратко мълчание Джо. — Работи във Вашингтон.

— Хайде да го напишем и да поспим малко — каза Айлийн. — Всички имаме нужда от това.

— Дали не трябва да оставим някого на пост? — предложи Алън. — Просто си помислих, че не трябва да заспиваме всички.

— Добра идея — каза Джо. — Аз ще поема първата смяна. Още не ми се спи. Ще пусна писмото на Люси. Имате ли парола, Айлийн?

— Ja, peckish — каза Айлийн. — Люси я избра. Надявам се да е открила нещо.

— И аз — отговори Джо и потри ръце. — Готови ли сте за сън? Алън, защо не легнеш на дивана? Роузън, имам спален чувал в свободната спалня. И, Айлийн, засега ти отстъпвам моето легло. — Джо не погледна към Алън и се опита да прозвучи закачливо.

— Примамлива идея — каза Айлийн, наведе се към Джо и го целуна, после без повече думи изчезна към спалнята.

След по-малко от минута Джо вече бе останал сам в кабинета си. Чуваше как вятърът насипва сняг по стените на къщата. Малките нощни птици, които пищяха в клоните на дърветата, звучаха съвсем като промъкващи се към къщата маскирани убийци. Джо не се страхуваше. Знаеше какво е да си вън в такова време: брулен от вятъра и замръзнал, а вятърът да ти отнема дъха или да ти пълни устата със сняг. Нощта не бе подходяща за разходки дори и на наемни убийци.

„Здравей, Люси — напечата той. — Джо е. Имам нещо интересно за теб. Първо да ти разкажа за последните няколко дни…“

 

 

Крестън, долината Сан Луис, Колорадо

— Обичам албъкърка — каза Даниъл.

Марша се усмихна на лейди Джейн и отпи от силния си чай. Бяха го подправили с нещо повече от билки; Джейн бе наляла щедро коняк във всяка чаша. Марша нямаше представа дали конякът е скъп или не, най-вероятно не, като се има предвид учителската заплата на Даниъл. Но тя така и не се научи да разпознава хубавия коняк. Съчетан с билков чай, бумтящ огън, добра компания и оглушителна снежна буря, този имаше превъзходен вкус.

Около малката къща бучеше вятърът. През големите, побелели от сняг панорамни стъкла на стаята не се виждаше нищо. От време на време дъсчените стени се огъваха и пропускаха вътре ледени вихърчета, от които пламъците в камината потреперваха. Истинската топлина всъщност идваше от голямата печка за дърва, построена насред къщата, но Даниъл беше напалил огромен огън и в голямата каменна камина.

— За ефекта — обясни с усмивка.

— По-добре ли си? — попита я Джейн. — Или следващото да е с повече коняк?

— Много по-добре съм — въздъхна Марша. — Всъщност от МУФОН бяха доста разбрани.

— Лъжеш — каза незлобливо Джейн. — Ако можеха, щяха да ти извадят червата и да се опитат да разчетат бъдещето по тях.

— Джейн — укори я Даниъл.

— Мисля, че си права, но не можеш да обвиняваш тях, искам да кажа нас — намеси се Марша. — И аз съм една от тях. МУФОН винаги са били предпазливи. Утре ще излязат с изявление и предполагам, че това ще бъде всичко.

— Много късно — каза Даниъл. — Паплачта се е разбесняла, а медиите винаги са обръщали повече внимание на тях. Никой няма да обърне внимание на изявлението на МУФОН, защото то ще придаде прекалено голяма доза достоверност на движението.

— Паплачта наистина пристигна — потвърди Джейн. — Когато взимах Сара от училище, едва повярвах на очите си. Нямаше къде да паркирам. Видях на улицата да се разхожда човек с каубойска шапка, на която беше закрепил топки за пинг-понг. Беше ги покрил с алуминиево фолио. Зелено алуминиево фолио.

Даниъл и Марша въздъхнаха едновременно. Марша пресуши чая си и въпросително помръдна чашата си към Джейн, която й се усмихна победоносно и изчезна към кухнята.

— Направо донеси бутилката, скъпа — извика след нея Даниъл. — Мисля, че и аз имам нужда от още едно.

— Нищо ли няма от полицията? — попита Марша.

Даниъл поклати глава.

— Нищо от Гонзалес. Макар да мисля, че из долината пак са намерили обезобразен добитък. Имаше нещо в начина, по който отбягваше да ме гледа в очите. Може да е било при сестра му или в ранчото Бака. Където и да е било, не са ми се обадили, което намалява възможностите.

— Хората ти се обаждат?

— Фотографирам, документирам, приемам ги на сериозно и никога не ги издавам на застрахователните агенции. Така могат да споделят страха и злобата си с някого и едновременно да покрият загубите си. Досега само един-двама от тях са били наистина враждебно настроени.

— Сестрата на Гонзалес?

— Бет Уилямс — сухо каза Джейн, завърнала се от кухнята с чайника и бутилката коняк.

— Те двете с Джейн никога не са се понасяли — каза Даниъл.

— Тя е една дебелогъза черна кучка.

— Джейн — каза Даниъл и потисна усмивката си, после наклони чашата си към Марша и й обясни: — Мисля, че Бет просто ревнува малко от Джейн.

— Да — подсмръкна Джейн. — Да ти кажат боса курва или хипарка не звучи много ревниво.

— Вярвай ми — разсмя се Даниъл. — От ревност беше.

— Достатъчно говорихме за нея — заповедно каза Джейн.

— Добре, и как ще продължим оттук нататък? — попита Марша, като пое чашата си от Джейн и вдъхна уханието на коняка. Този път вътре почти нямаше чай. Имаше нужда точно от това. Събранието на МУФОН беше протекло както очакваше, но я изтощи. Когато откри трупа, Марша бе реагирала като обикновен човек, не като агент, и й го бяха натякнали няколко пъти. Дори и след като накрая решиха, че убиецът на Криста Люис е съвсем нормално, човешко същество.

— За щастие мисля, че поне тази вечер няма защо да се притесняват от друго убийство — каза Даниъл и посочи с чашата си към прозореца. По прозорците се удряше снегът. Бялата завеса навън бе плътна, заслепяваща и красива.

— Не е нощ за убийства — въздъхна Марша и усети, как раменете й се отпускат още малко. Конякът приятно затопляше и изпращаше леки иглички към крайниците й. Чувстваше устните си малко изтръпнали. От доста време не й се беше случвало да изпие повече от по някоя и друга чаша вино с вечерята.

— Не е — съгласи се Даниъл. — Но си мислех… — Той млъкна.

Джейн, която явно предусети нещо лошо, веднага му се намръщи.

— Какво? — попита Марша.

— Мислех си, че след като бурята премине, по дюните ще има доста сняг. За няколко дни всяко създание ще оставя следи. Големи следи.

— Ще тръгнеш да търсиш този човек ли? — попита Джейн и сърдито изсумтя. — Да не си луд? За какъв се мислиш, за Джаки Чан?

— Не — търпеливо обясни Даниъл. — Въпреки че не ми харесва намекът ти, скъпа. Какво, да не съм ревлив, кекав учител, от тия, дето можеш да ги духнеш като перце?

— Не — веднага реагира Джейн. — Съвсем не мислех това. Но той е убиец, Даниъл. Трябва да го оставиш на… о! — Тя млъкна и му се усмихна извинително. — Чакай малко. Щеше да предложиш Гонзалес да го потърси, нали?

— Точно така. Не ми е работата да стрелям по хората или да ги повалям с карате удари, или каквото и да е там. Въпреки че ако на мястото на това момиче бяхте ти или Сара, щях да мисля другояче.

— Сигурна съм — промълви Марша през все по-изтръпналите си устни.

— Трябва да се помисли за това — каза Даниъл. — Хубав бял килим. Може този човек да обикаля из дюните, може да идва само от време на време. Ако все още е там, може да извадим късмет и той да се затрие в бурята.

— Надявам се така да стане с мръсното копеле — каза злобно Джейн и вдигна чашата си за тост към тракащите прозорци. — За бурята. Дано убие убиеца.

— Дано — каза Марша и вдигна чашата си към прозореца.

— Дано — повтори и Даниъл, но в очите му нямаше голяма надежда.

 

 

Грейт Фолс, Вирджиния

— Никола Тесла? И кой, по дяволите, е той? — обърна се Люси към Ханк. Беше два през нощта.

На Ханк започваше да расте нов зъб, от което Люси се разплака от нерви. Как си мислеше Господ, че се чувстват малките деца, като зъбките им никнат толкова бързо? Толкова ли не е могъл да отдели малко от времето, отделено за октоподи, леопарди или другите такива, и да се позамисли как да доусъвършенства никненето на зъбите?

Поне в пощата си имаше нещо интересно. Ханк сънливо сучеше. Обезболяващото най-после беше подействало и той спря да реве. Креслото пред телевизията беше любимото й място да храни бебето, но Люси мразеше късните телевизионни предавания. Не даваха нищо друго, освен реклами и филми на ужасите. Така че беше снела Ханк долу в кабинета си, тръшнала се бе в почти любимия си стол и се беше включила в Интернет.

— Майчице — каза тя, докато четеше мейла на Джо. Нищо чудно, че Айлийн звучеше изнервено. Джо пишеше свързано и добре. Писмата му бяха като компютърни програми: първо, второ, ако всичко е правилно, то следва трето.

Люси веднага схвана логиката да съществува правителствен проект, посветен на създаване на изкуствени земетресения, с цел да се намали интензитетът на истинските. Разбираше и как нещата може да се объркат напълно. Имаше достатъчно примери за добри идеи, които се бяха превърнали в лоши след прилагането им в правителствени програми. Ваксината против свинска треска. Социалното осигуряване. Резервите от хелий. Експериментите с телепатията. Списъкът беше дълъг и съдържаше понякога фатални грешки. Тези симулации на земетресения звучаха логично. Бяха ги използвали неправилно, но бяха логични. И все пак най-интересното си оставаше Никола Тесла.

— Да видим какво ще открия — промърмори тя. Ханк изсумтя и пусна гърдата й. Люси погледна надолу и видя, че е дълбоко заспал. — Утре — въздъхна тя срещу компютъра. — Тази вечер мисля да си отспя.

 

 

Брайъргейт, Колорадо Спрингс, Колорадо

Джо уморено примигна срещу няколко груби вероятни чертежа на машината за земетресения на Никола Тесла. Беше много късно, почти три през нощта. Трябваше да се смени с Алън Бакстър преди повече от час. Но като програма, която вървеше почти, но не съвсем гладко, парчетата от загадката около Тесла отказваха да се напаснат едно към друго.

Смяташе, че правилно е схванал основната идея. Секретен правителствен проект е посветен на предизвикването на малки земетресения, с цел да се отнеме от силата на основните разломни зони. Правят го с устройството, изобретено от Тесла, в което няма нищо необикновено или паранормално. Слухове за плановете на Тесла, свързани с машина за предизвикване на земетресения, циркулираха из средите на любителите на конспирации от години.

Обясненията към чертежите на машината бяха достатъчно прости. Явно Тесла бе създал устройство, което да предизвиква звукови вибрации. След това неговата машина настройваше тези ултракъси звукови вълни към вълните, които отговаряха на честотата на това, което го интересуваше. Чертежите към машината в мърлявата книга на Джо обаче бяха лоши и не можеше да се прецени дори колко голяма се очаква да е тя.

Той погледна втората книга в скута си. Беше отворил на снимки на моста над прохода Такома, идеалния пример за ефекта на Тесла в природата. Както всички, които бяха учили физика в гимназията, и Джо беше виждал снимки на моста. Степента му на разрушение беше невероятна, а, което бе най-хубавото, бяха филмирали процеса. Вихрушките в прохода, намиращ се в Пъджет Саунд, щата Вашингтон, бяха накарали чисто новия висящ мост да вибрира. Вибрацията се превърнала в неконтролируема синусоидна вълна. Мостът се разрушил само за няколко дни.

Горе-долу такъв беше и замисълът на машината на Тесла. Тя караше нещо да вибрира на точно определената честота и това нещо щеше да се саморазруши от само себе си. Така можеха да се сринат сгради, мостове, дори хора. Теоретично всичко.

Някой, вероятно Джейкъб Мичъл, оглавява правителствен проект, в който машината се използва, за да се облекчава напрежението по разломните зони. Учен загубва жена си и нероденото си дете в едно от изкуствените земетресения и решава да разкрие проекта. Някой се паникьосва и го убива. Жена се натъква на проекта и също бива убита, най-вероятно от някой, който вече е готов да убива, и сигурно го прави с удоволствие. Детектив Рийд, достигнала прекалено близо до следите на убиеца, е следващата жертва. Убиецът трябва да продължава да убива, за да прикрива всяка поредна смърт.

Всичко това имаше смисъл и беше логично. Съществуваха само два проблема и заради тези два елемента от мозайката Джо дремеше над прашната книга.

Първо, защо Ню Мадрид? Трябваше да се случи след два дни. Земетресение от осма степен щеше да отнесе много жертви и определено не беше само за „намаляване на напрежението“. Никое от земетресенията, съхранени във файловете на Джим Лийтсдейл, нямаше интензитета на Ню Мадрид. Единственото обяснение, което Джо можеше да намери, беше, че Ню Мадрид е само симулация, която няма да бъде извършена в действителност.

Може Ню Мадрид да се явяваше просто пример за най-лошия възможен случай. Джо обичаше да сваля летящите към него ядрени ракети със системата за ядрена отбрана, но понякога му се налагаше да оглави и изгубена битка. При тия игри всички умираха. Мразеше да го прави. Разбираше необходимостта да се бориш за последната глътка годен за дишане въздух в Австралия, последния пингвин в Антарктида и дори и най-малката вероятност за продължаване на живота на планетата след ядрена война, но все пак го мразеше. Мразеше да участва във военна игра и след като е използвал всяко лъскаво „камъче“, всеки наземен приемник и батерия, да седи безпомощно, докато последните ракети падат като смъртоносен дъжд.

Може и Ню Мадрид да беше нещо такова. Но пак не се връзваше, Джо чувстваше, че има още нещо. Защо Джим Лийтсдейл беше включил и тази симулация в подбрания комплект снимки?

Джо премина към следващия проблем, втората част от мозайката, която сглобяваше на въображаемата си маса. Защо никой досега не бе използвал машината на Тесла? В САЩ терористични групи съществуваха, откакто американските патриоти бяха изритали англичаните от страната и се самообявили за отделна държава. През двадесетте и тридесетте години на века беше имало работнически протести и стачки на миньорите на запад. После идваше Джордж Метески, Лудия Бомбаджия, който ужасяваше нюйоркчани от 1940 до 1957, рекордни седемнадесет години. Джо беше гледал късен документален филм за Метески и обикновеното, простичко лице на лудия, наранил толкова хора с бомбите си, го бе изумило. Дали ако я имаше, Джордж Метески нямаше да разтриса сградите с машината на Тесла? Или просто е обичал да гледа как нещата избухват във въздуха.

Ами шейсетте? Джо знаеше за тъмната страна на шейсетте много повече от децата от своето поколение, повечето от които само прочитаха за хипитата в прочистените си учебници по история или гледаха някой друг черно-бял неясен репортаж по телевизията. Бащата на Джо беше ветеран от Виетнам. След изпълнението на дълга към страната си бе започнал работа към една застрахователна компания и в дейността му влизаше обработката на много молби от университети, болници и държавни сгради, които „поколението на любовта“ беше взривило или опустошило.

Джо беше проучил документите по случая Пати Хърст, ужасяващата история на отвлечената наследница на медийния магнат, която през 1974 бе измъчвана и изнасилена от терористичната група Армия за освобождение. Пребита и психически осакатена, тя била принудена да се включи към бандата за банкови обири. Джо, който беше чувал името й от баща си, си спомняше колко отвратен бе той от факта, че когато AO най-после беше заловена, съдиха Пати като обикновен член на бандата.

И ако Доналд Дефрийз, шефът на групата, имаше подръка машината на Тесла, нямаше ли да я използва? Джо пак примигна. Унасяше се и мислите му започваха да се забавят и разтягат като карамел. Да, Доналд Дефрийз щеше с удоволствие да избие хиляди, за да пропагандира учението си за мир и любов. Може би чернокожият, легендарният терорист, който някак се беше измъкнал, преди Дифрийз да загине в онзи пожар, знаеше за машината за земетресения? Може просто да не са имали време да я построят?

После идваха бомбите в град Оклахома, и там също беше намесен чернокож, нали? Джон Доу номер две, човекът, който толкова много свидетели се кълняха, че са видели с Тимъти Маквей, преди камионът да избухне и да срути сградата. Беше успял да избяга също като чернокожия от AO, и то толкова успешно, че накрая ФБР трябваше да излезе с официално заявление, че той никога не е съществувал и че Тимъти Маквей сам е паркирал камиона и е задействал бомбата.

Буквите затанцуваха пред очите на Джо. Беше изморен и сам се плашеше. Някак си беше започнал да си представя чернокожия като персонаж от романите на Стивън Кинг, крачещ с подпетени обувки ненормалник, с весела, налудничава усмивка. Джо си помисли, че ако тръгне из дюните утре, след седмица или след година и открие мястото — дължина 37 и ширина 105, — там, с усмивка озъбена и безсмислена като на акула, седнал по турски, на дюната ще го чака човекът без лице, прегърнал с две ръце металната машинария, облята в кръв.

По прозореца зад Джо се почука. Сърцето му подскочи, той се завъртя рязко на стола си и книгите от скута му изпопадаха на пода. За секунда в рамката на прозореца се появи лице, озъбено в налудничава весела усмивка. После то изчезна и остана само снегът, а почукването се оказа клон, който неуморимият вятър беше откършил от дървото до къщата.

— О, за Бога — каза си Джо и напипа с ръка сърцето си. Ако беше двайсетина години по-стар, сега със сигурност щеше да бъде мъртъв.

— Ей — каза Алън зад гърба му и Джо отново се завъртя. Алън стоеше на вратата на кабинета му с разчорлена коса, почесваше се под мишницата и се мръщеше на Джо. — Нали трябваше да ме събудиш в два.

Джо се разсмя и притисна с длан устата си, за да заглуши звука. Беше прекалено висок и излъчваше прекалено много уплаха. Успял бе напълно да психяса. В къщата имаше две въоръжени ченгета, навън виеше бурята и единственото, което му липсваше, беше да си измисли въображаемо чудовище.

— Малко се поувлякох — каза той. — Опитвах се да наглася цялата история и просто не мога да го направя.

— Например защо Тед Касчински не е използвал машината на Тесла, за да разруши цивилизацията? — попита Алън, потри очи и се протегна.

— Точно така — каза Джо, глупаво успокоен от това, че още някой не спи. Точно сега не му се искаше да е единственият буден в къщата. — Само че аз си мислех за Тимъти Маквей, бомбаджията от Оклахома.

— Да. В твоя чертеж сигурно липсва нещо — посочи към отворилата се на пода книга Алън. — Може би правителството е конфискувало истинските чертежи и тези не водят доникъде.

Джо се наведе и събра книгите си, изпълнен с респект към Алън Бакстър. Беше логично. А и хората от земетръсните симулации също работеха за правителството, нали?

— Убийците, те са правителствена организация и може би са се добрали до истинските чертежи — изказа на глас мислите му Алън. — Но вие май всички си мислите, че правителството е добро, мнение, което аз лично не споделям. Ще ми направиш ли малко кафе, преди да си легнеш? Не успях да спя добре, а не знам кое къде стои в кухнята ти.

— С удоволствие — автоматично се съгласи Джо. Очите му все още бяха впити в чертежа. Търсеше липсващата част, този детайл от машината, който да изглежда недовършен. Не го откри. Изненада се, когато се прозя толкова силно, че от очите му потекоха сълзи.

— Направи ми кафето, преди да се проснеш и да заспиш тук — усмихна се Алън.

Джо кимна и се изправи. Щеше да свари кафе на Алън, после да отиде и да се мушне в леглото до дъщеря му. Проклет да е, ако преценяващият поглед в очите на възрастния мъж го накара да спи на собствения си диван. Все пак, след като приготви кафето, Джо се отби първо в банята и прекалено дълго си ми зъбите. Алън беше вече изчезнал в кабинета, когато Джо отвори вратата и като крадец се шмугна в собствената си спалня.

Но чувството за вина беше забравено веднага щом се пъхна под завивките. Айлийн беше божествено топла. Спеше дълбоко, свита на една страна, с лице, скрито под косата й. Той бавно прилепи тялото си към нейното и след няколко секунди вече спеше дълбоко.