Бони Рамтън
Земетръсни игри (3)

Глава 3

Грейт Фолс, Вирджиния

— Свършено е с живота ми — проплака Люси Джомети.

— Не, не е — каза Каролин Джомети. Гласът й се точеше като захарен сироп и по тембър напомняше гласовете на говорителите, които озвучаваха филмите за животни по телевизията. В действителност зълвата на Люси беше дребна, закръглена и весела, с шарещи черни очи и коса, която къдреше толкова ситно, че отдалеч изглеждаше, сякаш на главата й е кацнало кълбо черна прежда. В момента гласът й по телефона беше единственото, до което Люси можеше да се докопа, а тя имаше нужда от него.

— Ханк почти не спа снощи — каза Люси, като се опитваше да спре да хленчи. В момента любимото й синче, едногодишният Хенри Теодор Джомети, точно на възраст да бъде отбит, въпреки че не изявяваше никакво желание да се откаже от млякото на майка си, спеше на оголената й гръд. По устичката му, която толкова приличаше на бащината му и бе толкова хубава, имаше засъхнало мляко. Миглите му лежаха върху розовите му бузки също като на херувимчетата по детските книги.

— Мисли за това като за Бебешката световна война — каза Каролин.

— Като за какво? — Люси не беше сигурна, че е чула правилно. Трябваше да си измие очите, а и я болеше гърбът.

— Бебешката световна война — спокойно повтори Каролин. — Забременяваш, раждаш дете и през следващите три години си в нещо като война. Никога не се отпускаш, винаги си мръсна и мърлява и никога не успяваш да се наспиш като хората.

— Ако знаеш колко си права — въздъхна Люси.

— Знам, и се бориш първо този мъник да оцелее, после да израсне свястно човешко същество. Да е възпитано, да си има всички зъби и да си дава играчките на другите деца, а не да ги удря по главата с тях. А това си е чиста война. Може да си седиш вкъщи, но това не е твоят дом. Все едно че си в някой мръсен окоп някъде из Франция и около главата ти свистят шрапнели.

— Предпочитам да съм в окоп във Франция — каза Люси и се понамести в стола си. Ханк се размърда, но не се събуди. Никнеха му зъби и беше изкарал ужасна нощ. Новият зъб му докара хрема и сега не можеше да диша добре. Люси му беше дала ацетаминофен и го бе люляла половината нощ, даваше му да суче, докато не я заболяха гърдите — той най-после заспа чак на разсъмване. Сега Люси беше пред компютъра в офиса си и никога не се беше чувствала по-малко настроена за работа.

— Ти поне работиш вкъщи — каза Каролин. — Въпреки че можеш и да не го правиш, ако наистина не го искаш. Брат ми може да се грижи за вас.

— Знам, но…

— Да — прекъсна я Каролин. — Без външен дразнител мозъкът ти направо ще се изпари. Вземи мен за пример. Едва приключихме с къщата, и вече се чудя какво да правя.

Каролин и съпругът й бяха купили стара викторианска къща в Чикаго още когато децата им бяха пеленачета. Понастоящем най-малкият им син беше на дванадесет, а разкошната къща бе преустроена от горе до долу и цялата работа беше свършила Каролин, напълно сама.

— Купете си друга къща — предложи й Люси.

— Може и да го направя — каза Каролин. — А може би не. Но ми остава луксът да премислям възможностите. Ти, от друга страна, живееш без почти никакъв сън. Как успяваш да вместиш и държавните проекти отгоре на всичко това?

— Доста добре — призна си Люси. — Учудвам се, че въобще успявам да свърша нещо, но проучванията са забавни. — Люси никога не беше казвала на Каролин, че работи за Централното разузнавателно управление. Занимаваше се с компютърни анализи, малка пчеличка в огромната организация, без никаква реална опасност от истинска оперативна дейност.

Е, не съвсем. Когато беше в шестия месец, Люси се беше забъркала в недекларирана война, ядрен конфликт между Съединените щати и терористична група. Бяха изстреляли ракета с ядрена бойна глава от завзет силоз в Узбекистан и ако Люси не беше в Колорадо, бомбата можеше и да отнесе повече от половината от околните щати. Но тя и няколкото й нови приятели успяха да пуснат свръхсекретната програма за ядрена отбрана и свалиха ракетата. Всичко стана доста случайно, но нейният анализ на терористите и предупрежденията й може и да бяха спасили света.

Всичко това й спечели вечеря с Тед в Белия дом — в много тесен кръг — и медал, който не можеше да покаже на никого. Съжаляваше единствено за това, че на вечерята беше принудена да се появи в рокля за бременни. Най-вълнуващата вечер в живота й, а тя приличаше на гърбав кит, увит в черно кадифе.

Това се беше случило, преди да се роди Ханк. С появата му всичко се промени. Люси се мъчи два часа, преди докторът да успее да издърпа главата му, а после цялото му телце някак се изхлузи навън. Люси се отпусна на родилното легло, изтощена от болката и усилията, и тогава сестрата разкопча нощницата й и остави Ханк на гърдите й. Беше още с пъпната връв, целият покрит с кръв и течност, и все пак беше най-красивото нещо, което някога бе виждала. Тя го прегърна, Тед прегърна нея и двамата се разплакаха, а Ханк, за когото се предполагаше да плаче, дори не се обади. Просто лежеше в ръцете й и ги гледаше с блестящите си очи.

В ЦРУ се паникьосаха, когато подаде оставката си. Напоследък не отбелязваха много успехи, а тя беше звездата им за момента, красива, млада и умна, способна да докаже на другите бюрократи, и най-вече на Белия дом, че в ЦРУ не безделничат.

— Те ти направиха офис вкъщи и така нататък — прекъсна мислите й Каролин. Люси не успя да сдържи усмивката си.

Стивън Милс, отвратителният й шеф, я беше убедил да работи вкъщи. Само си го представете. За човек като него трябва да е било възможно най-лошият вариант. Беше шеф в стил 50-те, дребен началник и ненавиждаше Люси. Медалът и новото й положение не го бяха накарали да я мрази по-малко, но той си беше умен отвратителен шеф. Беше твърдо решен да я задържи.

Прокара й специална закодирана телефонна линия и използва някаква новопридобита връзка, за да изолират електронно офиса й в приземния етаж. Сега, за да стигне до компютъра си, трябваше да мине през странна врата, облицована в медни плоскости, а стените странно наподобяваха шперплат, но кошчето на Ханк и масата, на която сменяше пелените му, си стояха в ъгъла, а кучето й, Фанси, лежеше в краката й и похъркваше, докато стопанката му се трудеше. Не работеше на предишните нива, но все пак продължаваше да прави анализи. Ако й се приискаха по-секретни материали, все още можеше да прескочи до сградата на ЦРУ и да ги прегледа там. Беше по-добре от никаква работа.

Не че в момента работеше върху нещо. Разговаряше със зълвата си и се чудеше дали ще може дори да се концентрира върху екрана на компютъра.

— Става ми по-добре само като те чуя — каза тя. Каролин се засмя. — Ей, защо направо не напишеш ръководство за отглеждане на деца. Можеш да го кръстиш Бебешката световна война. Или да работиш нещо, например да записваш на касети книги. Имаш страхотен глас.

— Моята Люси — топло каза Каролин. — Винаги се опитваш да разрешиш чуждите проблеми. Зарежи племенника ми в кошарата, поработи малко и после си отспи. Зъбите не растат вечно, само така ти се струва.

След като Каролин затвори, Люси остана няколко минути усмихнато загледана в Ханк. Беше страхотно да си поговориш с Каролин. И тя бе преминала през всичко това. И беше оцеляла.

Когато го остави в кошарката, Ханк промърмори нещо, но след като тя подпъхна одеялцето около него, само въздъхна и отново заспа. Веднага щом се върна на мястото си, английският й шпаньол я побутна с муцунка.

— Да, миличка — погали кученцето тя. — Време е да обърнем малко внимание на Фанси. После работа, после Ханк. После се връща Тед, ще трябва да обърна внимание и на него, и когато той заспи, ще се събуди Ханк.

Люси сведе глава над копринено меките уши на кучето си и си поплака малко, просто от самосъжаление и умора. Мразеше се за тия сълзи, но нямаше как да ги спре.

Най-сетне се изправи, набързо издуха носа си и постави ръце на клавиатурата на компютъра. Време за работа.

 

 

Бюро за специални разследвания, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Радвам се, че си добре — въздъхна Айлийн. Цял следобед се беше мъчила да се свърже с Джо и едва преди няколко минути се сети, че той най-вероятно е на работа.

Джо Танър работеше във военновъздушната база „Шрийвър“ по строго секретна система, за която Айлийн би трябвало да е в пълно неведение, но не беше заради едно убийство там преди около година. Джо беше програмист в областта на противоракетните системи и Айлийн бе научила всичко за системата, която уж не съществуваше. Дори беше работила с нея. В кошмарите й ядрената бомба все още се стрелваше нагоре в небето и се отправяше към Съединените щати. Бомбата, която заедно с Джо и още няколко приятели бяха обезвредили.

Оттогава Джо и Айлийн бяха заедно. Джо беше умен и забавен и изглеждаше така, че само при вида му коленете на Айлийн се разтреперваха. И най-хубавото беше, че той явно не изпитваше нужда да я превърне в сладка домакиня, която да му готви, да кърпи чорапите му или с каквото там си запълваха времето модерните домакини. Ако Айлийн се забавеше по някой случай, той просто се отместваше, за да й направи място в леглото, без дори да промърмори някакво оплакване. Джо беше почти перфектен и тя започваше да обмисля варианта да се обвърже сериозно. Не че някога би му го предложила. В някои неща момичетата трябваше да си останат старомодни.

— Добре съм. Радвам се, че и при теб всичко е наред — каза й весело той. — Машинариите тук се справиха без проблем. Обадих се веднъж да проверя как си, но ми казаха, че си заета, затова не ти оставих съобщение. Май трябваше да го направя.

— Трябваше да се сетя, че си там — каза тя. — Цял ден бях затрупана с обикновена полицейска работа. — В момента седеше на бюрото си и се опитваше да въведе ред във формулярите, които трябваше да попълни за всяко произшествие. Офисът кипеше от бурна дейност. След земетресението бяха повикали дори и полицаите, които не бяха на смяна, и всички едновременно се опитваха да си наваксат с бумагите и да си отидат вкъщи. Капитан Харбън управляваше ефикасен отдел дори и когато детективите му от отдел „Убийства“ се потяха над детайлите на уличните произшествия.

— Крадци и изгубени деца? — попита Джо и от полушеговития, полусъчувствен тон на гласа му Айлийн усети как кожата й настръхва приятно. — Е, днес поне няма да се занимаваш с изгубени гаджета. Какво ще кажеш да вечеряме някъде?

— Всички в Колорадо Спрингс вече са си помислили същото.

— Ще взема малко крекери, докато чакаме на опашката.

— Става — съгласи се тя през смях. — Обади ми се, ако изникне нещо.

Айлийн изключи телефона и се загледа в своята планина, Шайен. Не изглеждаше по-различно от друг път, но днес Айлийн се чувстваше по-особено. Земята не трябваше да се надига така, да се тресе и извива като локва рядка кал. Ако можеше да се вярва на новините, дори огромните Шайенски планини се бяха разтресли. В НОРАД^[1], подземната база в планината, бяха изключили външните си енергийни източници, също както се предполагаше да направят в случай на ядрен взрив. Тренировката явно беше протекла отлично и с изключение на лек дъжд от камъни близо до входа нямаше други произшествия. Поне така гласеше докладът по Си Ен Ен. Оттам преди малко бяха изчерпали мистерията около земетресението в Колорадо и в момента задоволяваха интереса към загадки от рода на противоракетните инсталации в Шайенските планини.

— Поне ще има някаква полза от този проклет ден — извика й Питър О’Брайън, който току-що сядаше на бюрото си. Ризата му беше мокра и по челото му бяха избили капчици пот.

— И каква е тя? — усмихната го попита Айлийн.

— Вече не си новина номер едно — усмихна се той. Айлийн замръзна на място. Наистина ли беше забравила Теди Шоу? Наистина ли беше прекарала цял ден, без да си мисли, че е убила човек?

— Бях забравила — каза с тънко гласче.

О’Брайън й се усмихна още по-широко.

— Както и всички останали. Сега Теди може да спре да убива деца и спокойно да продължи да наторява някое дърво, а ти можеш пак да си бъдеш Айлийн Рийд, тихото, интелигентно, красиво ченге, което винаги си разрешава делата…

— Престани, Питър — каза Айлийн и примигна.

По дяволите, Пийт О’Брайън. Ако засечеше в някой детектив и най-малката проява на слабост, това, което той наричаше авариен бутон, Пийт го натискаше без умора, докато човекът не експлодираше като настъпена бутилка кетчуп или не преодолееше слабостта си. Досега Айлийн беше избягвала дебелашките му шеги. От почти самото начало О’Брайън разбра, че изобщо не й пука за външния й вид. Ако хората я намираха красива, окей. Ако тя самата се мислеше за грозна, също нямаше особено значение. Но сега О’Брайън беше надушил, че мисли за Теди Шоу, и нямаше да изтърве следата толкова лесно.

— Червенокосото маце, същата, дето преди беше ас-изтребител от Военновъздушните сили, пред която заподозрените направо си разпиляват червата да си признаят всичко… опа…

Последва кратка пауза. О’Брайън внимателно наблюдаваше Айлийн. Накрая тя се обърна и му се озъби.

— Е, образно казано — довърши той с очарователна усмивчица и Айлийн не можа да се сдържи и се разсмя.

О’Брайън стана от стола си и размаха ръце като победител в боксов мач. Под мишниците му се бяха образували потни пръстени, като кръгове на много старо дърво, а от тялото му се излъчваше убийствено силна миризма на тоалетен сапун.

— Посрещнете шампиона — изграчи О’Брайън.

Все още усмихната, Айлийн му помаха, сякаш отпъждаше досадна муха. О’Брайън й действаше по-добре от хиляди сеанси с Гери Матюс. А и О’Брайън никога нямаше да се опита да открие какво всъщност се беше случило във фургона на Теди. С малко повече късмет Айлийн щеше да успее да го скрие и от Гери.

 

 

Големите пясъчни дюни, Колорадо

Горският беше два пъти по-млад от Марша. Земетресението го беше изплашило до смърт и сега се държеше отблъскващо грубо, което донякъде развесели Марша и й помогна да се поокопити. Нямаше си работа с някой обигран и силен представител на властта, а с млад перко, който сам с мъка запазваше самообладание.

Той нареди на още по-млад пазач да следи никой да не влиза в дюните и пое редом с Марша. Крачеше напето, а шапката му с мечока Смоуки^[2] беше накривена на една страна и сякаш се присмиваше над възрастната туристка и глупавите й страхове. Марша дори не се опита да го настигне, въпреки че ако не беше изкълченият й глезен, би го направила с лекота. У дома Марша редовно ходеше на фитнес и от време на време за удоволствие се включваше в десеткилометрови маратони. Не беше рядкост да получи подсвирквания зад гърба си. Нямаше какво да доказва на тоя фукльо. Той на два пъти я изчака, добра почивка за него, но не и за Марша. Тя от своя страна гледаше да щади глезена си и без да се съобразява с него, вървеше бавно. Накрая той се видя принуден да забави и да нагоди крачките си към нейните.

— Далече ли е, госпожо? — попита я наперено, след като бяха вървели мълчаливо около десетина минути.

— Около половин миля — отговори Марша. На почти миля зад гърба им се простираше сплескан като палачинка пясък. През центъра му минаваше потокът Медано Крийк, който извираше от далечните Сангре де Кристо, минаваше под дюните, излизаше насред пясъка и чак след още около миля около бреговете му се появяваше растителност. През топлите дни като вчерашния Марша беше виждала тълпи деца да се къпят в топлата, примесена с пясък вода, да се пръскат и да крещят от удоволствие. Потокът не беше по-дълбок от десетина сантиметра и водата му беше вряла. Гумените й сандали отдавна бяха изсъхнали след сутрешното му преминаване. Ботушите на пазача обаче се намокриха и най-вероятно щяха да си останат мокри, още един повод за размисъл. Как можеш да работиш в Големите пясъчни дюни и да носиш ботуши? Навярно сандалите не вдъхват особен респект към властта, отговори си сама тя.

След около километър и половина започнаха истинските дюни. За първите няколко възвишения им бяха необходими не повече от петнадесетина минути. След тях следваха планини, после още по-високи планини, докато тъмнокафявото на пясъка не се срещнеше с нагрятото синьо на колорадското небе. Количеството пясък беше удивително. Когато намери тялото, Марша едва беше преминала началната група хълмове и се готвеше за първото си голямо изкачване. Призори пясъкът беше пъстро оцветен в различни отсенки на кафяво, синьо и черно. Сега беше монотонно кафяв и безличен и от него на вълни се излъчваше топлина. Имаше и някаква миризма, слаб, но остър аромат, който Марша не можеше да определи.

Изкачиха се на билото на последния хълм и Марша видя тъжно захвърленото тяло на момичето. Рейнджър Кейт с нахлупената шапка подмина напред. Марша постави ръка на рамото му и когато той се обърна, мълчаливо му посочи трупа. Лицето на пазача доби пепеляв цвят и за момент съвсем заприлича на озадачено малко момче. Марша знаеше, че до този момент си беше повтарял, че има работа с побъркана, поредната маниачка на тема извънземни, и че бие път за нищо.

— О — прошепна той.

— Ще трябва да я покрием с нещо и да оставим някой от рейнджърите да я пази. После можеш да изпратиш човек да извика шерифа от града — меко каза Марша.

Рейнджър Кейт кимна. Лицето му беше измъчено и тя почти го съжали.

— Трябва да се уверя, че е мъртва — неохотно изсумтя той.

— Добре, направи го — отвърна му рязко Марша. — Но тя е съвсем гола и първо трябва да я покрием с нещо. Не искам хората да я зяпат така.

Рейнджър Кейт се изчерви чак до ръба на шапката си. За момент Марша изпита силна омраза към съществата, които бяха оставили горкото момиче на показ. Беше почти сигурна, че е дело на сивите човечета. Мъртвото момиче беше търколено по по-ветрената страна на дюната и трупът й лежеше в естествена поза. Около тялото липсваха отпечатъци от стъпки. Част от кожата й бе отрязана на ивици. По пътя към управлението на парка Марша бе имала достатъчно време да обмисли нарезите по кожата и липсата на следи. Марша Фаулър не беше от хората, които вярват, че извънземните са добродушни същества и мило наблюдават развитието на човечеството. Твърдо принадлежеше към лагера на вярващите в злите намерения на чуждите посетители. Беше чела истории за отвличания, обезобразявания, за дупки във времето и мъже в черно. Досега не бяха намирали човешко тяло. Още се носеха слухове за намерения в пустинята Невада майор от Военновъздушните сили. С изрязана на места кожа, изстърган анус и липсващи гениталии, също като при документираните случаи на обезобразени крави. Но освен слуховете — а това все пак си оставаше слух — нямаше случаи на освидетелствана смърт.

Това момиче можеше да е първото. Марша си представи реакцията на обществото на вярващите в извънземни и за момент почувства леко погъделичкване в стомаха. После очите й попаднаха върху изчервения рейнджър. Зад него лежеше простряното и обезобразено тяло на момичето и Марша се засрами.

— Да отидем да огледаме — каза твърдо тя. — После ще я покрием с нещо и ще се върнем.

— Да, госпожо — измънка рейнджърът и свали шапката си. Черепът му отдолу се оказа учудващо розов и плешив.

Той избърса потта от темето си и върна шапката на мястото й. Без нея беше просто мил и нерешителен младеж. С шапка веднага се превърна отново в рейнджър Кейт, мъж с масивна челюст и блестящи смели очи.

Заслизаха заедно по склона на дюната към момичето, което й да беше то, мъртво, с очи, пълни с пясък. Марша беше учителка по биология и бе привикнала със смъртта, а и като малка баща й често я водеше на лов за сърни в Южна Дакота. Мухите, бледата кожа, започналото подпухване не й направиха впечатление. Марша внимателно гледаше прорезите; някой беше срязал точно като с лазер кожата на рамото и надолу по ръката. Около носа и тила на момичето имаше следи от натъртвания, същите белези, но по-бледи имаше и по гърлото. Едната й ръка още не беше подута и стърчеше под странен ъгъл. Бяха я убили малко след като са я счупили.

Рейнджър Кейт се затича нагоре по дюните, но насред склона се спря, опря длани на коленете си и се преви на две. Марша неохотно остави момичето и тръгна след него. За малко да повърне. По страните и врата му ясно си личаха избилите капчиците пот.

— Ще трябва да съобщя за това, преди да тръгнем — каза дрезгаво той и неловко зачопли бутона на радиостанцията. Може и да беше виждал мъртъвци, но Марша знаеше, че не бе виждал точно такъв. Е, тя също.

— Добре. — За последен път погледна назад и се опита да попие всички детайли, да запамети картината, за да може да я разгледа внимателно и обмисли по-късно.

След разговора с шерифа мислеше да се обади на няколко места. Да се свърже с хора, които изведнъж силно щяха да се заинтересуват от долината Сан Луис. Може пък това да беше случаят, който най-после да донесе признание на вярващите в извънземни. Ако това станеше, Марша беше убедена, че човечеството ще победи сивите човечета. Хората бяха по-силни и по-умни и засега губеха само защото не знаеха, че са във война. Момичето, мъртвото момиче, може и да им го докаже.

 

 

Бюро за специални разследвания, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Труп във Военновъздушната база „Питърсън“ — провикна се Харбън.

Айлийн и Роузън се протегнаха за якетата си. Късното лято явно беше решило да премине в есен. По небето се бяха струпали сиви облаци, а в листата на дърветата беснееше пронизващ вятър. Сякаш земетресението беше изненадало и времето. Утре със сигурност щеше да е към тридесет градуса и безоблачно. Беше се случвало снежни бури да се разбушуват през иначе разкошни септемврийски и октомврийски дни. След такива случаи неизменно намираха туристи по сандали, леки летни дрехи и с учудено изражение на мъртвите си лица. Колорадо можеше да се окаже смъртоносен за неподготвените.

— Страхотно, пак работа с военните — измърмори Айлийн на Роузън, преди да влязат в кабинета на Харбън.

— Ще работите съвместно с майор Бандимиър — затвори телефона Харбън. — Знам, че мразиш да работиш с военните, Айлийн, но и двамата се справяте страхотно. Както ви е добре известно.

— Къде отиваме?

— Правителствена сграда 12-F. Не се притеснявайте, майор Бандимиър ще ви чака и ще ви заведе до мястото.

— Господи, майор Бандимиър — сухо изстена Айлийн.

Роузън и Харбън се спогледаха равнодушно. Майор Даяна Бандимиър беше доста симпатична и винаги носеше силен грим. Беше висока само около метър и шестдесет, имитираше Мерилин Монро и се превземаше като ученичка. Айлийн, която почти не се гримираше и никога не се превземаше, изобщо не си падаше по дребния майор.

— Поне не ти се налага да я слушаш как се превъзнася по всяка твоя дума — промърмори тихо Роузън. Бандимиър флиртуваше с всички мъже над дванайсетгодишна възраст и Дейв Роузън беше добре дошла плячка. — Имате ли представа за какво става дума, шефе?

— Бъдете внимателни — разсеяно каза Харбън и понечи да се върне към екрана на компютъра си. — Дръжте си очите на четири. Майорът намекна, че е самоубийство, но искам да сме сигурни.

— Няма проблеми — обади се Айлийн. Поне щеше да се отърве от проклетите доклади по земетресението.

Тя и Роузън се измъкнаха от столовете си, а Харбън се обърна към компютъра си.