Бони Рамтън
Земетръсни игри (21)

Глава 21

Военновъздушна база „Питърсън“, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Готови сме, сър — каза Бенет. Скот, все още леко приведен на една страна, стоеше зад гърба му.

— Минаха ли ребрата? — попита с преливащ от загриженост глас Мичъл. Не беше светнал лампата на бюрото си и силуетът му ясно се очертаваше на фона на сумрачната светлина, нахлуваща през прозореца отзад. Ефектно беше и го бе използвал и преди.

— Почти напълно, сър — каза Скот. Натъртеното от предателя Лийтсдейл беше почти минало, но пък после мършавата кучка му строши две ребра през защитната жилетка. Скот си оставаше верен до мозъка на костите, независимо колко потрошени бяха те. Мичъл почти се разсмя на метафората си. Скот щеше да го защити, ако трябва, и с живота си, сигурен беше. В новото си правителство щеше да го назначи за секретар на отбраната. Роджър Бенет щеше, естествено, да е главнокомандващ.

— Имам въпрос към вас, господа — върна мислите си към настоящето Мичъл. В това се криеше и причината за осветлението, което да очертае импозантния силует на шефа. Той се съсредоточи върху лицата им.

— Да, сър — казаха едновременно.

— Някой от вас ли изнасили Криста Люис? И вие ли я убихте?

Реакцията и на двамата мъже бе невинна изненада. Мичъл пое облекчено въздух. Беше се страхувал, че един от тях я е убил. Без разрешение, без заповед да го прави. Убийството без заповед бе непростимо и опасно.

Никой не се изненада повече от Мичъл в мига, когато Криста Люис налетя на лагера им. Беше високо момиче е достатъчно шведска кръв, за да има почти бяла коса и здравото тяло на някой, който спокойно би изкачвал с дни планините. Разследваше епидемията от E-coli, обхванала някаква църковна група, излязла на пикник край Медано Крийк. Хората от Бюрото за контрол на епидемиите накрая определиха причината в непастьоризирания плодов сок, сервиран на пикника, но дотогава Криста Люис, която работеше съвместно с тях, вече бе открила повишени количества E-coli в участъка, където потокът извираше от пясъка. Хората на Мичъл не си бяха донесли тоалетни, а използваха лагера вече втора година. В пясъка се бяха просмукали достатъчно човешки мръсотии, за да стигнат до подводните води и да повишат нивото на E-coli в Медано Крийк. Кой би си помислил, че ще затънат в собствените си лайна?

Беше наясно, че може да възникне подобна спънка. Големите пясъчни дюни бяха единственото място, откъдето можеше да провежда експеримента, а те бяха държавна територия. Не можеше да ограничи достъпа до тях. По границата на дюните, там, където се намираха пътищата и атракционният център, потокът туристи не секваше от юни до септември. Дори в центъра на дюните, където трябваше да се проведе експериментът, от време на време се появяваше по някой и друг упорит турист. И сякаш правните ограничения и туристите не му стигаха, самите дюни бяха почти непреодолимо препятствие. Пясъкът влизаше навсякъде — в апаратурата, палатките, храната, дрехите. След два-три експеримента устройството така се задръсти от него, че трябваше да го почистят обстойно, преди отново да стане годно за употреба.

Разрешението на проблема беше очевидно и въпреки че не му харесваше, накрая се съгласи с консултантите си. Всичко, необходимо за експериментите, трябваше да се донася за всеки опит със самолети. Центърът на операцията, военновъздушната база „Питърсън“, беше абсолютно безопасна. Но самите експерименти трябваше да се провеждат на открито, в дюните, без никаква защита, освен няколкото войничета, които да пазят периметъра. Всички знаеха, че рано или късно ще се появи някой като Криста Люис. Иронията в ситуацията беше, че тя ги откри, следвайки собствените им отпадъци.

Криста не беше особено впечатлена от документите и името му, но все пак им позволи да я изведат от участъка, преди да използват машината. Устройството бе държавна тайна, а тя работеше за правителството. Беше й ясно, че ще й се наложи да напусне участъка, но преди да си тръгне, се постара да им втълпи добре, че са разкрити, независимо от това, че проектът е засекретен. Екологичното замърсяване беше козът на държавната бюрокрация и Криста го знаеше. А и те също. Вбесяващо беше да гледаш как мускулестите й бедра полюшват шведския й задник, докато се отдалечава напълно уверена, че до една седмица ще е пуснала по етапен ред доклад, по силата на който ще ги застави заедно с апаратурата да си носят и тоалетни. На Криста не й беше необходимо да знае с какви точно експерименти се занимават. Работата й беше да не им позволи да замърсяват околната среда и имаше достатъчно власт да ги застави да не го правят.

Онази вечер Скот беше останал на пост, за да се убедят, че тя няма да се върне и да види разопакованата вече машина. Бяха прекарали онази нощ, както обикновено правеха, когато им предстоеше напрегнат ден. Всеки един от тримата би бил в състояние да се измъкне и да тръгне по следите й. Но нямаше нужда да я изнасилват, да я убиват и така да застрашат целия проект. Мичъл съвсем законно участваше в правителствен проект и докато докладът й стигнеше във Вашингтон, всичко щеше така или иначе да е приключило. Дори може и да не стигнеше Вашингтон. Убийството й беше грешка, а изнасилването й — глупост. Щяха да могат да си изнасилват колкото си искат. Но после, после. Не сега.

— Някой е бил много небрежен. Големият ден е утре — студено каза той. — Нека не оставяме на апетитите си да надделеят над нас, господа. Всъщност не ме интересува кой точно го е направил и е застрашил успеха на цялата ни програма. Просто искам да ви предупредя. Да не се повтаря, никога.

— Да, сър — казаха и двамата, пак в един глас, като истински войници, каквито и си бяха.

После Бенет се прокашля. Мичъл кимна.

— Да?

— Сър, може да е бил съвсем друг човек — предположи Бенет. — Не можем да знаем със сигурност, че е бил един от нас. Може да е бил дори този Алън Бакстър, който идентифицира тялото. Той е най-вероятният убиец.

— Този ли? — попита Мичъл и погледна снимката на Алън Бакстър в папката, която Бенет му беше донесъл. Бакстър не приличаше на убиец. В папката имаше снимки и на Айлийн Рийд и Дейвид Роузън, влудяващите го детективи от Колорадо Спрингс.

— Вярно, може да е бил този Бакстър — потвърди и Скот прекалено нетърпеливо за вкуса на Мичъл.

— Може — отговори той и рязко затвори папката. — Вече няма значение. Седнете. Трябва да прегледаме окончателния план още веднъж. — Той се пресегна и включи лампата на бюрото си, махна на Скот и Бенет да се приближат и докато сядаха, разстели първата карта.

 

 

Ранчото Уилямс, долината Сан Луис, Колорадо

— Как така са тръгнали? — беснееше Гонзалес. Мигащите сини и червени светлини на буркана върху неговата кола осветяваха лицето му и на Марша Фаулър й се стори висок около два метра, голям като къща и определено ужасяващ. Тя погледна към Даниъл Грентъм, който седеше със скръстени ръце. Даниъл не беше искал да идват с шерифа. И въобще не искаше да идват в ранчото Уилямс. Кръвната вражда между лейди Джейн и Бет Уилямс, спомни си Марша.

Когато Бет се обади за помощ, с Даниъл бяха в офиса на шерифа. Даниъл бе едва преполовил плана си да проследят убиеца по заснежените дюни, но Марша вече чувстваше, че са загубили. Още от самото начало лицето на Гонзалес не вещаеше нищо добро, а разказът на Даниъл само го ядоса още повече. Заинтересува се само когато Даниъл обясни, че според МУФОН убиецът е бил човешко същество.

Малко след това телефонът иззвъня и в момента Марша се намираше в колата на шерифа и гледаше през прозореца как Гонзалес разговаря с човек, който трябваше да е Сам Уилямс.

— Елате в къщата — каза Сам — и ще ви разкажем какво се случи. Честно да си кажа, в момента предпочитам да не държа входната си врата отворена.

Гонзалес погледна назад към колата си, после се наведе и ожесточено каза нещо на фермера. Уилямс се почеса по брадата и си намести шапката, после сви рамене. Гонзалес си проправи път обратно към колата и изключи полицейските светлини. Едва сега Марша осъзна колко тъмна е нощта, досега осветена от тяхната кола, пикапа на Сам Уилямс и самотните фарове на приближаваща се по магистралата кола.

Гонзалес включи на първа и през ограничителите вкара колата в ранчото. Сам, който беше излязъл, за да затвори вратата, се изпъна като струна, когато фаровете по магистралата наближиха и го обляха в светлина.

— По дяволите — каза Гонзалес и изскочи от шофьорското място. Направи го толкова бързо и тихо, че Марша усети, че зяпва от изненада. Как мъж с неговото тегло успяваше да се движи толкова бързо?

После всичко стана много бързо. Сам Уилямс затръшна вратата и намести катинара на мястото му, отдръпна се назад и когато Гонзалес вече беше до него, като магьосник измъкна отнякъде пистолет.

— Това пистолет ли е? — попита с глупаво тъничък глас Марша и веднага прехапа устни. Разбира се, че беше пистолет. А собственият й 38-и калибър си лежеше в раницата й в дома на Даниъл напълно безполезен. Тя се опита да се свие на задната седалка и се зачуди дали ако нещата наистина се объркат, ще може да излезе достатъчно бързо и да се скрие в безбрежната тъмнина, която ги обграждаше.

Непознатите намалиха и спряха пред вратата. Фаровете я заслепяваха и й пречеха да види каква точно е колата. От мястото на шофьора изскочи някакъв мъж.

— Здравейте. Това ли е ранчото Уилямс?

— Да — отговори Сам Уилямс, като продължаваше спокойно да държи оръжието си в ръка. Мъжът се очертаваше като сянка, висока сянка. От другата седалка излезе още един човек и Гонзалес и Уилямс настръхнаха с още милиметър, като спринтьори, очакващи изстрела преди старта на състезанието.

— О, Господи, надявам се, че наблизо има тоалетна — каза новият. — Няма да повярвате колко ми се пикае.

— Аз съм Дейв Роузън от Бюрото за специални разследвания на полицията в Колорадо Спрингс — каза сянката на шофьора. — А това е Джо Танър. Вие сигурно сте шериф Гонзалес? Говорихте ли с капитан Харбън?

Раменете на Сам Уилямс облекчено се отпуснаха и пистолетът му изчезна също толкова бързо, колкото се беше и появил.

— Айлийн мислеше, че може да я последвате — каза той. — А и Алън ни е разказвал за вас двамата. Вие сте партньорът й, нали? А вие, компютърджията? Гаджето й?

— Аз съм гаджето и трябва да свърша нещо наистина неотложно — каза сянката на Джо. — Нали няма жени? Може ли да използвам оградата?

— По-добре си намокри колата, по оградата ми тече ток — развеселен каза Сам. — Слаб е, но ще те погъделичка на неудобно място.

— Искам да видя някакви документи, преди да ви пуснем — авторитетно каза Гонзалес. — Аз съм по-недоверчив от Сам.

— Естествено — каза Роузън и пристъпи към вратата, превръщайки се във висок индианец с къса коса и прилежно закопчана риза и вратовръзка. Носеше огромно, пухкаво зимно палто, което изглеждаше топло. Протегна значката си, като внимаваше да не докосва оградата. — Неприятности ли сте имали?

 

 

Големите пясъчни дюни, долината Сан Луис, Колорадо

Алън Бакстър изкачи дюната и се огледа. Докъдето стигаше погледът му, се простираше само пясък. Дори планините, прекрасните Сангре де Кристо, бяха изчезнали, затрупани от нескончаемите пясъчни дюни. Нямаше вятър, но нямаше и облаци. От снега нощта му се струваше по-студена, отколкото беше всъщност. Луната бе тънък полумесец, достатъчно, за да виждат, а и Алън се надяваше, че изтънялата луна ще е лоша поличба за другите, не за тях.

— Студено ли ти е? — попита Айлийн. — Ако искаш, да починем?

Гласът й беше студен като снега, през който газеха вече от два часа. Вятърът го беше отвял от западната страна на дюните, но източните склонове бяха потънали в пухкав сняг. Айлийн беше в страхотна форма. Не показваше, че може да върви повече от него, и без това и двамата знаеха, че може да го направи. Обаче не искаше да разговарят, а от това го болеше. Беше паркирал бронкото доста навътре по един малко използван черен път, прикрит от няколко хълма. Лесно можеха да го забележат от хеликоптер, но се надяваше, че няма да се стигне чак дотам.

— Не ми е студено — каза той. — Но мисля, че се налага да спрем и да си устроим лагер. Трябва да похапнем и да скрием палатката, а това ще отнеме време. А и погледни следите ни — той махна към оставената след тях диря. Айлийн покорно се обърна и погледна надолу по билото на дюната. Следите им се простираха до хоризонта, ясни като нарисувани с молив.

— Сутрин със сигурност ли има вятър? — попита Айлийн, след като мълчаливо беше огледала дюните.

— Така каза Сам. Излизал някъде към три сутринта и ако няма буря и не духа цял ден, затихвал докъм пет или шест. Така ще можем да скрием следите си.

— Тогава да почакаме да ги затрупа. Спомена, че имаш идея как да скрием палатката?

— Чел съм го някъде — каза Алън, внимателно извади ръка от едната презрамка и пусна раницата на пясъка. Дори при този студ из дюните се усещаше странна миризма, като от готвено с непозната подправка.

Той развърза раницата си и измъкна палатката. Беше направо вълшебна. Просто я извади от малкия й, хитро скроен калъф, разви я внимателно и я подхвърли във въздуха. Ребрата се разпънаха и палатката леко тупна, напълно сглобена, на пясъка.

— Страхотно — каза Айлийн за пръв път истинска усмивка. — Сигурно ти е струвала куп пари.

— Заслужава си ги — отговори Алън. — Когато съм за риба, винаги стоя до късно и ми омръзна да се занимавам непрекъснато с разните части по тъмно.

— И как ще скрием това чудо на техниката?

— С един трик от войната в Афганистан, за който четох някъде — излъга Алън. Беше го чел в научнофантастична книга, която поне имаше подходящо заглавие, „Дюн“^[1]. Обясни й, Айлийн кимна и веднага се зае да копае дупка в равния наклон по наветрената страна на дюната. Натъпкаха палатката в назъбената по краищата яма и насипаха върху й пясък. Металният скелет издържа. След десет минути трупане на леденостудения пясък от палатката се виждаше единствено отвор с големина колкото да мине човек.

— Сега остава само да се пазим от червеите — каза Айлийн и повдигна раницата си. Алън се изправи и погледна белезникавото петно, където трябва да бе лицето й. И тя беше чела „Дюн“.

— Хвана ме — разсмя се той. — Да видим какво ни е приготвила за вечеря Бет.

Беше им приготвила достатъчно, всичко превъзходно. Сандвичи с печено телешко и пуйка, подправени с чедър и горчица. По една кесия с черни и зелени маслини, опаковка чипс, кутия картофена салата и домашни шоколадови курабийки. С пълна със сандвич уста Айлийн доволно възкликна, когато извади от раницата си термос горещо кафе. Палатката беше клекнала под тежестта на пясъка, така че едва имаше място за спалните им чували и не им оставаше друго, освен да вечерят седнали по турски при отвора.

— От върха на следващите дюни ще можем да видим планините — изкоментира Айлийн, след като отпи от кафето. — Те са най-високите. После ще слезем надолу към центъра. Надявам се уредите да не откажат.

— Досега работеха нормално — каза Алън и потупа джоба на ризата си. Всъщност бяха работили безотказно. На всяка почивка Айлийн сверяваше джипиеса си с неговия и резултатите съвпадаха напълно. Бяха ги сверили и с планините, които виждаха от върха на всяка дюна, а Алън бе проверил и Полярната звезда, въпреки че не беше особено уверен в способността си да се ориентира по звездите. Засега всичко явно беше наред. Ако нещата продължаваха да вървят по план, трябваше да бъдат в центъра на дюните утре към три следобед.

— Мислех си, че ако там няма никой, можем пак да скрием палатката — каза Айлийн. — После, когато пристигнат, само ще седим безшумно и ще ги наблюдаваме. Сигурно ще е по-добре, отколкото просто да се появим, без да знаем какво да очакваме.

— Добра идея — каза Алън. Вече се бе сетил за това, но не искаше да го казва. Приключиха с вечерята, поделиха си курабийките и кафето и се приготвиха за сън. Айлийн се справи бързо, като с всичко останало. Свали канадката и панталоните си, под които се показаха дебел пуловер и достатъчно топъл клин, пъхна се в чувала си, после грижливо уви панталоните си в парката и ги пъхна като възглавница под главата си.

Алън отпусна глава върху якето си. Все още не можеше да свикне с мисълта, че до него лежи дъщеря му. Чуваше спокойното й дишане и усещането беше чудесно. Той намести глава и затвори очи.

 

 

Ранчото Уилямс, долината Сан Луис, Колорадо

— Трябва да тръгнем след тях. — Джо бе почти на границата на търпението си. Щяха да са го направили отдавна, ако шерифът, този Гонзалес, не ги задържаше. Роузън нямаше как да не му се подчини, защото Гонзалес беше законът тук. А досега може би щяха дори да са настигнали Айлийн и Алън. Искаше да е с нея, не да стои в тази кухня и да си бъбри с разни селяндури.

— Не мога да си позволя да изгубя още четирима или шестима души — повтори Гонзалес, като гледаше заплашително най-вече към Джо. Понякога погледът му се отклоняваше към Даниъл и Марша, понякога към Бет, която според Гонзалес очевидно бе виновна Айлийн и Алън да са на дюните. Тук Джо беше напълно съгласен с него.

— Да отидем заедно — предложи Роузън. — Само аз и ти. Това предизвика единодушен протест от останалите, който Гонзалес потисна, като повдигна огромната си, дебела лапа.

— Аз не мога да тръгна — каза неохотно той. — Очаквам ФБР утре сутринта и трябва да се грижа и за долината. Тази вечер вече арестувах двама за пиянство. Не мога да тръгна да се разхождам по дюните.

— Мисля, че трябва да погледнем симулацията на Джо — обади се досега мълчалата Марша. Гласът й беше топъл и ясен, глас на дългогодишен учител, в който все още се усещаше старият навик да командва. Всички се обърнаха към нея, дори и Бет. — Мисля, че симулацията на Джо може и да се окаже ключът.

— Ключът към какво? — попита Сюзън.

— Към убийствата, естествено — отговори Марша и тъмните й, интелигентни очи обиколиха всички подред. — Има някаква логика, почти мога да я открия.

— Да! — каза Джо. Лаптопът му чакаше като вярно куче на стола до стопанина си. Джо го потупа. — Ако вдругиден задействат това земетресение Ню Мадрид, за което говорихме, може и да става дума за…

— Милиони хора — прекъсна го Гонзалес. — Знам. — Изглеждаше пообъркан, както и когато Джо обясни симулацията си за пръв път. — Още не мога да го разбера.

— Да погледнем логично — каза Марша с ясния си, властен глас. — Първо трябва да си отговорим на въпроса смятаме ли, че тези хора ще задействат Ню Мадрид утре. Ако отговорът е да, то тогава този проблем заема първо по значение място. Трябва да ги спрем, защото те или не знаят какво правят, или…

— Или защото знаят — тежко каза Сам Уилямс.

— Ако обаче са наясно, че предизвикват такова бедствие, те ще убият Алън и Айлийн — сухо вметна Роузън.

— Но защо? — Веждите на Бет бяха сключени недоумяващо. — Защо някой ще иска да го направи?

Марша сви рамене, странно цинично движение.

— Мога веднага да ви изброя поне половин дузина причини. Ето ви няколко. Земетресение от типа на Ню Мадрид ще раздели страната на две. Инсценирайте няколко земетресения във Вашингтон или просто взривете няколко кутии антракс и докато бъркотията се поуталожи, вече ще си имате нова столица, да речем, в Калифорния. Две държави, точно както Югът го е замислил през Гражданската война.

— Втора Гражданска война? — замислено попита Роузън.

— И скоро ще говорим японски или китайски, или немски — каза Даниъл. — Веднага щом решат как точно да ни завладеят. Ами какво ще кажете за революция? Съвсем пресничка Америка, без данъци, без правителство, без раздута бюрокрация? Само конституция, нов Конгрес и нито следа от старите глупости.

— Или теокрация, при която хомосексуалистите се екзекутират публично, а ходенето на църква е задължително — обади се Джо. — Само за да балансираме идеите.

— Или си спомнете за най-големия обир, във Форт Нокс, Кентъки^[2] — сякаш извинявайки се, продължи Марша. — Задействате опустошително земетресение, колкото да отклони вниманието. После взимате хеликоптер, убивате който е останал на пост, взимате златото и изчезвате.

— Дори само да ограбят няколко банки — каза Сам Уилямс.

— Колко суха пара мислите, че можете да съберете само за един ден при дадените условия?

— Мога да измисля много причини да избиеш милиони хора, ако наистина го искате — каза Марша. — Мисля, че всички познаваме злото. — Тя ги изгледа подред и Джо се усети, че свежда очи като ученик, страхуващ се да не го изпитат. — Имаме възможността да ги спрем. Въпросът е как?

— Тъй като ние сме от добрите, не можем просто да отидем там и да ги разпердушиним, нали? — попита Сюзън. Звучеше, сякаш се надява да я убедят в противното.

Гонзалес й хвърли бърз, изпълнен с обич поглед.

— Въпросът не е как. Трябва да им дадем шанс да ни убедят, че няма да задействат машината. По дяволите, дори не знаем как изглежда това нещо.

— Прилича на машина — каза Джо. — Насред дюните. Мисля, че ще я познаем, когато я видим.

— И когато я пуснат, ще се чуе жужене. Колкото по-близо сме, толкова по-силно. Предполагам, че две минути след като започне звукът, вече ще е прекалено късно — каза Марша.

— Мога да арестувам всички там като заподозрени в убийството на Криста Люис — замислено каза Гонзалес. — Може би трябва да дойда.

— Аз също мога да ги арестувам като твой пълномощник — обади се Роузън. — Капитан Харбън няма да има нищо против.

— Давате ли си сметка, че най-вероятно ще арестувате истинския убиец на Криста Люис — попита с невесела усмивка Даниъл Грентъм. — И на Джим Лийтсдейл. Съмнявам се, че тези хора просто ще се оставят да им наденете белезниците и да ги отведете.

— Не давам на Алън и Айлийн кой знае какви шансове, ако ги срещнат преди нас — загрижено се обади Бет.

— Шансовете зависят от това кой ще види другия пръв — каза Джо. — Но все пак искам да съм там. Тя едва се отърва при предния опит да я убият.

— Нека се обадя на Парис — каза Гонзалес. В първия момент Джо помисли, че не е чул добре^[3], после видя озадаченото изражение на лицето на Марша. Даниъл Грентъм обаче клатеше глава.

— О, не — каза той. — Да си спестим поне това.

— Париж? — попита Роузън.

— Трябва да стигнете там възможно най-бързо. Имате нужда от Парис.

— Парис Линели е човек от долината — каза Даниъл и завъртя очи. — Просто един човек. Ясно? Той е инженер и е изобретил някакво устройство за задържане на изгорели газове, което всяка фабрика в страната трябва да поставя на комина си. Наскоро се оттегли от активна дейност и се занимава с изобретенията си, повечето от които са пълен боклук, но от време на време някое го прави още по-богат.

— И е само на двадесет и девет — каза Сюзън и изкриви уста. Джо беше виждал подобна гримаса у жена и преди. Парис Линели очевидно се беше пробвал при Сюзън и е бил жестоко отхвърлен. Тя явно си харесваше Франк, независимо от носа и револверите му.

— За какво ни е този човек? — попита Джо. Роузън мълчеше, но веждите му бяха сключени.

— Защото си има Бейб — каза Гонзалес. — Това е джип „Хъмви“, струва двеста хиляди долара и е с пригоден за каране по пясък. Боядисан е в такава разцветка на пурпурното, каквато не си виждал.

— За да го забелязват отдалеч, когато помага при спасителните операции — обясни със същото кисело изражение Сюзън. — Той обича да помага.

— Отивам да му се обадя — каза Гонзалес и въздъхна тежко. — Ще изпратя инспектор Роузън, който след около половин час вече ще е положил клетва и ще бъде напълно легален мой представител, Джо Танър, Марша Фаулър и Даниъл Грентъм. Не, Сюзън, не можеш да отидеш.

— Защо Марша? — почти проплака Сюзън. — Или Даниъл?

— Защото нещата може да се обърнат в посока, която не сме разисквали открито — неохотно обясни Гонзалес.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита Джо.

— Означава извънземни — каза напълно спокойно Марша.