Бони Рамтън
Земетръсни игри (20)

Глава 20

Пентагонът, Вашингтон

— Ами инспектор Роузън? Той там ли е? — попита Люси. Беше изритала новите си обувки в момента, в който влезе в колата си. Въпреки че бяха меки и с нисък ток, й направиха пришки и на двата крака. Докато излезе от архивите и стигне до колата си, едната пришка се беше пукнала и сега болеше адски.

— Един момент, госпожо — каза административният асистент.

Люси се огледа из паркинга. Около нея нямаше други коли. Тя захвана клетъчния си телефон с мишница, пъхна и двете си ръце под полата и свали чорапогащника си. Пусна се бримка, но не й пукаше. След секунда отвратителното нещо висеше в ръката й и пулсиращата болка в крака й понамаля.

— Съжалявам, но и той отсъства — каза асистентът. Люси го помнеше, казваше се Боб. Очевидно беше факир в административната работа, но се мразеха с Айлийн. И по тази причина никога не помагаше на Люси в малкото случаи, когато се бе обаждала в Бюрото за специални разследвания на полицията в Колорадо Спрингс.

— Свържете ме с капитан Харбън тогава — каза тя, запали колата и затръшна вратата.

— В момента е на съвещание — нагло каза Боб. — Мога да му предам съобщение.

— Кажете му, че Люси Джомети е търсила Айлийн Рийд. Предайте му, че съм открила информация по делото, с което се занимават в момента, и че тази информация може и да им спаси живота. Ще му предадете ли това, Боб?

— Да, госпожо — каза Боб. — Ще оставите ли телефона си?

Люси продиктува номера на клетъчния си телефон и пое дългия обратен път към къщи. Климатикът работеше на максимум. Беше доста странно да усещаш босите си пети върху педалите. Телефонът й изписка, когато беше вече на околовръстното шосе и бавно напредваше през задръстването.

— Капитан Харбън?

— Госпожо Джомети — каза Харбън. — Не знаех, че агенцията ви се занимава със случая.

— Те също не знаят — нетърпеливо каза Люси. — Просто приятелска услуга. И като такава всичко, което ви съобщя, не трябва да влиза в докладите и не може да бъде използвано в съда. Но трябва да стигне до Айлийн. Тя върна ли се? Трябва да говоря с нея.

— Детективите ми са навън по делото — внимателно отговори Харбън. — От клетъчен телефон ли се обаждате?

— Да — каза Люси и издуха от челото си влажен кичур коса. — Добре, тогава ще говорим с недомлъвки. Става ли?

— Няма ли как да се обадите от нормален телефон?

— Не — погледна задръстването Люси. — Слушайте. Намерих файла, който ме помоли да потърся Джо. Относно информация, която явно не беше налице. Най-вероятно е била в този файл, но самата папка е изчезнала. — Люси си спомни празната кутия с документите и снимките и полуразложения мъртъв гълъб, опакован в найлонов плик. Необяснимо как попадналият там бял мъртъв гълъб. — Е… една известна, напълно чиста личност, за която ме беше попитала Айлийн, е отнесъл съдържанието на архива. Така че тя е у него, той я използва и мисля, че е по-опасен, отколкото тя си представя.

— Откъде знаете?

— Взел е плановете на машината, но е оставил другите документи. Знам с какво се занимава в момента, нещо огромно е. — Беше направила копие на архива, защото Тейт и Ранди настояха да задържат оригинала. Посещението й не беше официално и те възнамеряваха да отнесат кражбата към собствените си висши инстанции. Бяха вбесени, независимо от факта, че плановете на Тесла са били откраднати, преди кутията да пристигне от ФБР. Люси наистина се впечатли от способността им да псуват на английски, френски и нещо, което звучеше като средновековен латински.

— Може да се окаже трудно — каза бавно Харбън. — Информацията ви не е достатъчна за заповед за арест, а нямам други доказателства. Можем да изкараме временна заповед, но само в случай че детективите ми го спипат в компрометираща ситуация.

Дюните, безмълвно си прошепна Люси. Айлийн беше на дюните с Роузън и се опитваше да намери Джейкъб Мичъл.

— Хрумна ми нещо — каза накрая тя. — Имам връзка с колорадското ФБР. Мога да задвижа нещата така, че ФБР да конфискува неговата… каквото и да представлява това устройство, като материал за изследване тук във Вашингтон.

— И ние се опитахме да включим ФБР в това разследване, тъй като убитата дама е била на правителствена служба. Но досега нямахме късмет.

— Нека опитам аз — каза мрачно Люси. — Ще ви се обадя, когато разполагам с нова информация.

— Благодаря — сериозно каза Харбън.

— Ще ми благодарите, когато всичко свърши — отговори Люси и затвори.

 

 

Ранчото Уилямс, долината Сан Луис, Колорадо

Вратата към ранчото Уилямс беше затворена и заключена, което изненада Айлийн. На един от коловете до вратата имаше звънец, поставен нависоко така, че да се натисне лесно от пикап. Тя го натисна и зачака. След известно време се появи висока жена с огромно яке от овча кожа, за която по-късно Айлийн разбра, че се казва Сюзън. Когато я видя, на Айлийн й се стори, че непознатата е всичко, което родителите й някога бяха мечтали самата тя да стане. Беше висока, силна, изгоряла от слънцето, жена, за която земята, добитъкът и конят й бяха всичко.

Като я гледаше, Айлийн почувства почти болезнена мъка. В момента не желаеше нищо друго, освен да се беше омъжила за приятеля си от детинството Оуен Сатър и да живее във ферма в Уайоминг, да носи кожени престилки, ръкавици от ярешка кожа и да знае за смъртта само от кравите родилки през есента и агнетата напролет.

Сюзън бе с пикап, толкова очукан, че можеше да мине и за произведение на изкуството. А може и да се беше преобръщал на няколко пъти. Каросерията му чезнеше под замръзнала кал, а предният капак бе овързан с бодлива тел. Лицето на Сюзън беше ледено почти колкото калта по колата й.

— Да? — попита тя, после на лицето й се изписа объркване. — Познаваме ли се отнякъде?

— Мисля, че познавате баща ми — отговори Айлийн. — Алън Бакстър. Той тук ли е? Мога ли да говоря с него? Сюзън разцъфна в широка усмивка.

— Ти трябва да си Айлийн! Аз съм Сюзън Уилямс. Страшно си приличате.

— Всички така казват — прошепна Айлийн, докато Сюзън набра номера на ключалката и отвори вратата. Никога преди не беше виждала да заключват вратите на ранчо и това я озадачи. За какво ти е да заключваш входната си врата? Срещу кого?

Айлийн веднага се ориентира в ранчото на Бет и Сам Уилямс. Къщата и помощните постройки бяха разположени почти като в къщата на родителите й в Уайоминг. Когато пристигнаха, Сюзън посочи на Айлийн калното място за паркиране и после я заведе в огромно преддверие, в което Айлийн окачи зимното си палто и шапката си. Подът беше теракотен, покрит с кал и мръсотия. По куки, лавици и кошници се въргаляха невероятна колекция палта, шапки, ръкавици и ботуши. Под една особено голяма купчина кални дрехи се тресеше и мъркаше перална машина.

Жената под престилката и безформената вълнена шапка се оказа по-млада, отколкото си беше помислила Айлийн. Горе-долу на нейната възраст, но по-висока с десетина сантиметра и двадесетина килограма по-тежка. По тялото й нямаше и грам тлъстина и беше добре, макар и солидно сложена. Миришеше силно на коне, ухание, което накара Айлийн да поеме дълбоко въздух. В миналото и тя миришеше така.

— Тия коне — обясни тя на Сюзън. — Преди яздех почти всеки ден.

— Учудвам се, че усети — намръщи се Сюзън и изтупа дънките си. — Яздих днес следобед, но беше прекалено кално за Чарли, затова се върнах и изкарах пикапа.

— Не миришеш чак толкова силно — каза Айлийн и приседна на първата попаднала й пейка, за да изуе обувките си. — Но от доста време не бях усещала тази миризма. Носталгия, това е всичко.

— Утре можем да излезем заедно — предложи Сюзън. — Старата ми кобила Оригами е кротка като люлеещ се стол. Не я яздя много, откакто имам Чарли.

Айлийн трябваше да преглътне, преди да бъде в състояние да отговори. Какво й ставаше! Искаше да приеме; в момента й се струваше, че не иска нищо друго.

— Не знам колко дълго ще остана — каза тя. — Баща ми тук ли е?

— Не, отиде на обяд в града с някой, който знае нещо за Криста Люис — каза Сюзън толкова спокойно, че Айлийн подскочи. — Но скоро ще се върне.

— Знаеш за Криста Люис?

— Да, и за Джим Лийтсдейл — тръсна късата си кестенява коса Сюзън. — Хайде, мама е направила кафе и кифлички. Наистина ще зяпне, като те види.

В кухнята, чиста, топла и изпълнена с уханието на канела и ванилия, стоеше жена, която можеше да бъде само майката на Сюзън. Беше висока като дъщеря си, но много по-едра, със сивееща кафява коса и светли очи.

— Аз съм Бет Уилямс. Сюзън ми каза, че води дъщерята на Алън Бакстър. — Гласът й беше приветлив като кухнята й. Сюзън потупа джоба на ризата си в отговор на въпросителния поглед на Айлийн. — Клетъчен телефон.

Бет протегна ръка и Айлийн изведнъж се озова привлечена в прегръдките й.

— Толкова се радвам, че се намерихте с баща ти — промълви Бет в ухото й и я освободи. Айлийн се усети, че преглъща, за втори път през последните пет минути.

— Кафе и кифлички — енергично каза Бет и се обърна.

Айлийн приседна на голямата кухненска маса и се загледа как Сюзън си налива кафе и тършува в някакъв шкаф, докато не намери пакет смес за горещ шоколад. Тя изсипа от сместа в кафето си, разбърка го и се тръшна до Айлийн.

— Искаш ли от това? Моят вариант на горещ шоколад. Горещо кафе с шоколад.

— Само кафе, благодаря — усмихна се Айлийн. Започваше да посвиква с обстановката. Парещите кифлички бяха много вкусни, пълни със стафиди и посипани с достатъчно захар. Изведнъж си спомни, че не е обядвала, и набързо излапа две кифли и изпи чаша кафе.

— Сега изглеждаш по-добре — отбеляза Бет, приседнала над кафето си. — Беше много бледа. И какво те води насам?

Преди да отговори, Айлийн погледна двете жени. Знаеше, че начинът, по който я бяха посрещнали, не е обикновено селско гостоприемство. Отнасяха се с нея така заради Алън Бакстър и впечатлението, което той им бе направил. Разбираше ги, тя също го харесваше.

— Страхувам се, че може да се опита сам да намери убиеца на Криста — каза тя и веднъж изрекла думите, разбра, че са самата истина. Алън Бакстър беше или убиец, или би се опитал да намери убиеца. Нямаше друго обяснение. И за да открие кое от двете е, Айлийн трябваше да играе по правилата му. Риск, който тя бе готова да поеме.

Когато след два часа Алън влезе в кухнята, завари Айлийн да вечеря със Сюзън, Бет и Сам. Франк, за когото й бяха обяснили, че е един от наемните работници, още не се беше върнал от обиколката си по оградите. Другите двама, Джени и Марк, бяха женени и живееха в отделна къща и обикновено се хранеха сами. Когато Алън влезе, Айлийн отново чу странния боботещ звук и собствената й кръв затупа във вените й.

— Айлийн — закова се на вратата Алън.

— Здравей — меко каза тя и вкуси от лазанята си. Имаше вкус на плява.

— Какво търсиш тук? — Изглеждаше зашеметен, почти виновен, и сърцето на Айлийн се присви.

— Има интересни новини. Така че дойдох да ти ги кажа. — Тя делово продължи с вечерята си.

— Гладен ли си, Алън? — попита Бет. — Храна има предостатъчно.

— Не, обядвах късно — каза Алън, все още изумен. — Може ли да поговоря за малко с Айлийн?

— Разбира се — каза с пълна уста Сам Уилямс. — Идете във всекидневната, ние почти не влизаме там, само ако имаме гости.

Айлийн сдъвка хапката си, изплакна чинията си на умивалника и я подреди в миялната машина. Нямаше представа какво ще каже на Алън. На баща си. Вратичката на машината прокънтя прекалено силно и едва тогава Айлийн осъзна, че шумът идва от входната врата, на прага на която стоеше непознат с палто, шапка и кални ботуши.

Трябва да е Франк, наемният работник, досети се Айлийн. Беше слаб, не особено висок, с черна коса и нос, който можеше да съперничи по дължина с носа на Роузън. Франк щеше да се чувства като у дома си в подчертано италианското семейство на Люси Джомети. Ако беше с костюм по поръчка и зализана назад коса, можеше да дублира някоя роля в „Кръстникът“. Само че сега беше с кожено яке, по-мръсно и от това на Сюзън. Косата му стърчеше на всички страни, а лицето му бе смръщено и побеляло. Тялото на Айлийн се стегна и ако беше куче, щеше да наостри уши. Франк изглеждаше разтревожен. Повече от разтревожен. Беше изплашен до смърт.

— На вратата има двама души — каза задъхвайки се той. — Опитваха се да влязат и когато отидох при тях, ми казаха… казаха…

— Поеми си дълбоко въздух — стана от масата Сам. — Не са натискали звънеца. — Докато Франк вдишваше дълбоко, Сам с две крачки стигна до ниша, която Айлийн не беше забелязала, откачи огромна пушка от куката й, провери дали е заредена и свали предпазителя. Всички бяха като наелектризирани и напомняха на Айлийн за един филм, който беше гледала като малка късно през нощта и се бе изплашила повече, отколкото от което и да е глупаво чудовище с изхвръкнали разярени очи. И там на вратата се беше почукало, войниците нахлуха в стаята, докато семейството вечеряше, и в конски вагони ги отведоха към концентрационните лагери и ужасната смърт.

Но тук не беше фашистка Германия, огромната пушка на Сам Уилямс поне беше някакво доказателство за това.

— Казаха, че са от ДЕФА, каквото и да значи това, и имаха значки като тези на ФБР, само че различни. Казаха, че имат заповед за обиск и трябва да ги пусна. И че имат заповед за ареста на Алън Бакстър! Казах, че се връщам веднага, пришпорих хондата и веднага дойдох.

— Нямат никаква заповед — обади се в настъпилата тишина Айлийн. — Работя с федералните и те изобщо не подозират Алън. Те…

— Мисля, че стреляха по мен — каза Франк и ако преди в стаята беше тихо, сега всички като че ли се вкамениха. — Знаете колко може да вдигне хондата, а аз карах с максимална скорост. Чух нещо като изстрел и мога да се закълна, че покрай ухото ми профуча нещо. — Той се отпусна на пейката в преддверието и на лицето му се изписа едновременно недоумение и гняв. — Стреляха по мен.

Преди някой да успее да реагира, Сюзън коленичи пред Франк, прегърна го и зарови лице в якето му. Айлийн забеляза учуденото изражение на Бет и Сам Уилямс. После на лицето на Бет разцъфна усмивка, простичка, щастлива усмивка. Явно Сюзън беше пазила в тайна отношенията си с наемника. Съвсем забравила за нападателите пред вратата й, Бет доволно гледаше гърба на дъщеря си. На челото й направо беше изписано „сватба“ и „внуци“.

— В черно ли бяха облечени, Франк? — попита Алън.

— Да — каза Франк, като с мъка надигна лице от меката кестенява коса на Сюзън, която без да отслаби прегръдката си, продължаваше да притиска лице към гърдите му. Франк смутено погледна Бет и Сам, явно в момента бе по-притеснен от пушката в ръцете на Сам Уилямс, отколкото от мъжете пред вратата. Прочетеното по лицата им очевидно го успокои, защото издиша шумно и прегърна още по-силно Сюзън. — Ти откъде знаеше? Бяха в черно, черни костюми, като на мафиотите по филмите.

— Мъже в черно? — попита Сам Уилямс и се намръщи още повече.

Айлийн го погледна изненадано. Забележката му не бе прозвучала подигравателно или със съмнение. Сам Уилямс като че ли вярваше в тях. Тя изведнъж силно потрепери. Всички се обърнаха към нея.

— Точно като мъжете, които се опитаха да те убият, Айлийн — меко каза Алън.

Айлийн сви рамене.

— Съмнявам се моят мъж в черно да е бил извънземен. Беше доста неприятно изненадан, когато го прострелях в гърдите.

— Но все пак е оцелял — тихо отбеляза Алън.

— Очевидно да. Но може и да е носил предпазна жилетка. Дали не е по-добре да отидем до вратата, преди приятелите ви да намерят начин да стигнат дотук?

— Няма как да го направят, освен ако не са с танк — доволно каза Сам Уилямс. Беше едър, набит мъж, а мускулите по ръцете и врата му се опъваха като стари въжета. От слънцето кожата му бе станала махагонена, а бръчиците покрай очите му бяха дълбоки и като че прорязани в лицето му. — Канавката покрай магистралата е прекалено дълбока и широка, за да я преминеш с камион. Вход има единствено през дренажната тръба, където е вратата. Могат и да тръгнат пеша, но ще им е необходим поне един час, за да стигнат дотук. След като започнахме да намираме мъртвите крави, ми писна разни репортери и маниаци да се въртят наоколо, така че оправих оградата.

— Може и да тръгнат пеша — каза Айлийн. Мъртви крави! — Тези хора може и да са убийци.

— Тогава ще сме готови да ги посрещнем — каза Бет, като с мъка отклони вниманието от дъщеря си. — Франк, Сюзън, идете да доведете Джени и Марк при нас. И пуснете кучетата. Аз отивам да се обадя на Рег и да го накарам да дойде колкото се може по-скоро.

Айлийн проследи как Сюзън се появява с прекрасна пушка, а Франк си препаса кобур с два направо излезли от каубойски филм револвера. Те изскочиха навън, докато Бет набираше шерифа.

— Добре, Рег, просто ела веднага — каза Бет в слушалката и затвори. Изглеждаше окуражена. — Тръгна, щял да пусне и буркана. Каза по възможност да ги оставим живи, особено ако наистина са федералните, които чака от сума ти време. Вика, че ако с тези се случи нещо, никога повече няма да му изпратят други.

— По-добре го кажи на Сюзън — промърмори Алън и очите му засвяткаха.

Айлийн също се чувстваше много по-добре. Може би всичко щеше да се окаже просто недоразумение. После си спомни, че мъжете имаха заповед да арестуват Алън Бакстър. Може и да бяха федерални агенти и да знаеха нещо, което тя не знае. Нямаше никакво основание веднага да скочи и защитава Алън. Не можеше чак толкова да е изгубила трезвата си преценка.

— Според симулацията на Джо вдругиден ще има земетресение — каза рязко Алън. — Искам тогава да бъда на дюните, на посочената ширина и дължина. Така че ако ме няма и тези хора са наистина от ФБР, може спокойно да ги пуснете в ранчото. Когато Рег дойде, ги пуснете и ги оставете да си търсят, мен няма да ме има.

— Отиваш на дюните? През нощта! — Сам стисна пушката си, гъстите му вежди се събраха.

— Алън — меко каза Бет, — виждали сме хора да тръгват към дюните посред бял ден и никога да не се върнат. Дюните са си странно място, и то много преди убийството на Криста. Можеш да се изгубиш. Говоря сериозно.

— Така е — потвърди Сам.

— Но той няма да се изгуби — каза Айлийн. — Има джипиес и така ще може да намери точното място.

— Точно така — каза Алън. — Откъде знаеш?

— Защото и аз имам същия уред. И идвам с теб.

Сам поклати глава и надникна зад завесите.

— Тия системи направо полудяват на дюните. Понякога работят страхотно, понякога не. Доколкото знам, зависи от петната по слънцето и от извънземните, които не съществуват. Това, което искам да кажа, е, че поемате огромен риск.

— Ти не можеш да дойдеш с мен — каза Алън на Айлийн, все едно че бяха сами в стаята. — Не мога да ти позволя.

— Защото може да те убият? Защото могат да убият мен? Защото ти може да убиеш някого? Не сме тръгнали на отмъстителна мисия. Ще намерим тия хора и ще говорим с тях и ако е необходимо, ще ги арестувам.

— Не съм планирал да убивам никого — сковано каза Алън. — Просто искам да видя кои са те. И после ще кажа на шерифа Гонзалес, на теб и на който друг е необходимо…

— Идвам с теб — повтори Айлийн.

Алън вдигна ръце и на лицето му изведнъж се изписа измъчена усмивка. Най-странната, която Айлийн някога беше виждала. Сякаш му причиняваше болка.

— Ти си свали памперса на две и половина. И никога повече не се съгласи да ти го сложим. Преди малко изглеждаше точно като тогава.

Бет ги погледна и сви масивните си рамене.

— По-скоро бих опитала да спра лавина с голи ръце, отколкото да се изпречвам на пътя на такива като вас — мрачно каза тя. — И предпочитам да си нямам вземане-даване с ФБР, ако тези наистина са такива. Сам, донеси малко топографски карти, за да не се загубят тия двамата още в ранчото или на път към дюните. Съберете си нещата и ще можете да тръгнете, преди брат ми да е дошъл. Няма да одобри решението ви, така че ще е по-добре изобщо да не се срещате.

Клетъчният телефон в джоба на ризата на Сам Уилямс изпиука.

— Още са на вратата, така ли? Добре. Дръж ги под око и гледай дали ще дойде подкрепление. За всеки случай, Франк. Не се разделяйте. Рег ще дойде скоро.

— Да тръгваме тогава — каза Айлийн. — Нямаме много време.