Бони Рамтън
Земетръсни игри (11)

Глава 11

Крестън, долината Сан Луис, Колорадо

Макар и доста прилична, къщата на Даниъл Грентъм очевидно беше сглобена от готови дървени плоскости, към които беше достроявано в годините. За таван на просторната всекидневна служеха гредите на покрива. Едната й стена бе заета от панорамен прозорец, а другата — от каменна камина. Стаята беше наблъскана с груби и явно служили вярно доста време мебели. Върху препълнената с книги библиотека безцеремонно се мъдреше телевизор. Обграждаха го още книги. Книги имаше на неправилни купчинки и върху него, и по пода. В стаята се носеше острата миризма на горящи дърва и яхния. Стълба в ъгъла водеше към втория етаж, където по перилата бяха проснати индиански одеяла. Марша с удоволствие ги заразглежда. Изведнъж долови зад гърба си движение. По коридора се стрелна някаква малка фигурка, при вида на която Марша стреснато се отдръпна.

— Дъщеря ми Сара — каза Даниъл, върнал се от кухнята с две чаши вода. Сви рамене. — Може и да се появи по-късно. Точно в момента е в нещо като срамежлив период. Или си играе на шпиони. Със Сара човек никога не знае.

— Може ли да седна, господин Грентъм? — усмихна се Марша. — Разполагате ли с малко свободно време?

— Достатъчно за разговори и вечеря, ако обичате яхния — каза Даниъл и й посочи дивана. — Поне яхния има достатъчно. Лейди Джейн готви рядко. Тъкачка е. В момента е в Аламоса и няма да се върне за вечеря.

— Килимите нейно дело ли са? — настани се на дивана Марша и се облегна на старите, но удобни възглавници. От тежестта й те се разместиха и изпод една от тях се показа книга с меки корици. Марша я взе и я остави на масичката до дивана.

— Да. Не изкарва много пари, но наистина са красиви. А и работата й доставя удоволствие.

— Красиви са — съгласи се Марша. — А Сара, тя чия е?

— По принцип нейна, и наша след втората си годинка — обясни, без да се обиди, Даниъл и отпи от чашата си. — Крестън има свойството да примамва хората, госпожице Фаулър. Някои го усещат, когато пристигнат, други, още докато четат за това място. Когато дойдох, Джейн вече беше тук с малката Сара, стана си и почти нищо друго. Живееше при някакви приятели, срещнахме се на едно парти, което училището организира в моя чест. Трябваше ми цяла година, за да я уверя в любовта си. Все още не съм успял да я накарам да се омъжи за мен. — Той сбърчи чело. — Вече осем години тя е моята Лейди Джейн^[1], имам и Сара и това е всичко, което значи нещо за мен. Как успяхте да ме накарате да ви разкажа всичко това?

— Аз съм само една пенсионирана учителка — разсмя се Марша, но веднага спря. Искаше да бъде честна с този слаб млад човек и да му докаже, че е достойна за доверието му. — Исках да разбера що за човек сте, господин Грентъм. Готова съм да ви разкажа всичко за момичето от дюните. Искам да знам дали и вие ще сте открит с мен.

Даниъл кимна напълно сериозно.

— Договорихме се. И, първо, казвайте ми Даниъл, не господин Грентъм.

— Марша — каза Марша.

И двамата кимнаха. Не си стиснаха ръце, но между тях това не беше необходимо. Бяха се споразумели и договорът ги обвързваше, все едно го бяха подписали с кръв.

— Разкажи ми за момичето — каза Даниъл. Марша отпи голяма глътка от водата си и започна:

— Исках да видя зората от дюните. Бях вървяла около четиридесет и пет минути, когато изведнъж ми се стори, че на пясъка има нещо…

Когато привърши, беше изпила всичката вода и гласът й бе леко прегракнал. Глезенът й пулсираше леко, сякаш си припомняше болката от онази сутрин. Все още се обаждаше, въпреки че го беше накиснала добре и го беше превързала с ластичен бинт.

— Още вода? — попита Грентъм и тя кимна. Когато той излезе, Марша се отпусна назад и скръсти ръце зад тила си. Гърбът й изпука. Тя раздвижи глезена си, като, за да облекчи схванатите си рамене, едновременно завъртя и отпуснатата си назад глава.

Когато отново се изправи, срещна втренчените през перилата големи кафяви очи.

— Здрасти — каза меко тя.

— Здрасти и на теб — отговори с пресилено презрение Сара.

— Яхнията ти мирише чудесно — каза Марша и Сара неочаквано се усмихна широко.

— С дивечово месо е. Сложила съм и гъби, и моркови, ние си ги гледаме в градината. И картофи. Татко прави бисквити, но те са доста корави. — Сара се изправи, беше слабичко момиче на около десет години. Дългата кафява коса се разпиляваше по гърба й. Беше облечена с джинси и дебела вълнена риза, по която се преплитаха толкова много цветове, че очите на Марша отказваха да ги възприемат.

— Сигурно си чула историята ми — каза Марша. — Надявам се, че не си се изплашила.

Презрението в гласа на Сара се засили.

— Няма начин. На татко му се обаждат всички от долината. При него се пази цялата информация. За кравите и конете, целите разфасовани, и за светлините и огньовете, сивите човечета и изтребителите.

— Значи си чувала за това?

— Ъхъ, а когато му се обадят навреме, излизаме и се мъчим да ги засечем. Понякога става. После винаги профучават джетовете, които се мъчат да ги настигнат. — Сара вече беше слязла долу. Лицето й бе развълнувано. Изобщо не бе срамежлива, второто предположение на баща й беше правилното, Сара просто си беше играла на шпиони и Марша бе лошата. Съвсем забравила за това, Сара спокойно се приближи до дивана.

— Трябва да е твоя — подаде й Марша книгата „Черният жребец“^[2], която беше измъкнала изпод възглавниците.

— Ура! — извика Сара и се тръшна до Марша. Не беше някое галено момиченце. Явно прекрасно знаеше какво точно иска и създаваше убеждението, че би минала през всичко, за да го получи. Само след няколко години щеше да се превърне в опасна жена.

— Винаги е била една от любимите ми — каза Марша. — Но така и не ми купиха кон.

— Аз си имам кон — довери й се Сара. — Казва се Дъсти. Е, естествено, не е като Блек. Мустанг е и мама и татко не ми позволяват да го яздя без каска. Но взема моркови от ръката ми. Искаш ли да ми помогнеш да го нахраним?

— След вечеря, Сара — обади се от кухненската врата Даниъл. Бършеше ръце в кърпа за съдове и изглеждаше напълно доволен. — Ще вечеряме след около петнадесетина минути. Трябва да поговорим малко с Марша.

— Разкажи й всичко — каза Сара, надигна се тежко от дивана и с книга в ръка избяга от стаята. Не беше обидена, просто така си вървеше. Във всекидневната като че помръкна.

— Какво момиче! — възкликна Марша.

— Знам — каза щастливо Даниъл, преметна кърпата на рамото си и се настани в стола.

— Не обичам да говоря за това по време на вечеря — започна той, — така че нека приключим с темата сега. Първо, чела ли си за ДСЛ?

— ДСЛ?

— Така наричаме долината Сан Луис.

— О, да — кимна Марша и се наведе напред. — Знам, че в долината… в ДСЛ стават странни неща. Има случаи на обезобразен добитък. И звукът Таос, и мистериозните Големи пясъчни дюни, които може и да не са били тук допреди десет хиляди години. Ами това е. Не е много свързано.

— Ще ти направя списък с книгите, които да прочетеш — каза Даниъл. — Ето историята съвсем накратко. ДСЛ е най-голямата алпийска долина в света. Обградена е с планини. Можеш да влезеш в нея само през планински проходи — прохода Понча на север, Кочетопа на северозапад, Улф Крийк на запад и Ла Вета на изток. Всички те стават непроходими при тежки снеговалежи, каквито съвсем не са рядкост през зимата. Южната част на долината завършва в Ню Мексико. Там почти няма пътища.

— Аз дойдох през прохода Понча — каза Марша. — Да видиш как всички тези планини се разтварят в долината, бе наистина потресаващо.

— Един от най-добрите начини — потвърди Даниъл. — Значи планините Сангре са били на изток, твое ляво. Надясно са били планините Сан Хуан. Зад Сан Хуан има приблизително дванайсет милиона акра национални и щатски гори. Можеш да се луташ там с месеци и така и да не намериш пътя към Ганисън или някой друг град. На изток, зад планинската верига Сангре де Кристо, има още една дълбока долина, доста малка, и следват планините Ует. Зад тях идва цивилизацията — Пуебло, Колорадо Спрингс, Междущатско шосе 25. Следват прериите, които се простират чак до Канзас.

— Разбирам. Две планини на изток, пустош на запад. Доста сте изолирани от света.

— Да, като огромна празна детска площадка — съгласи се Даниъл. — Сега не искам да ме разбираш погрешно, но мисля, че повечето време на нея си играе американското правителство.

Марша повдигна вежди.

— Знам, знам — вдигна ръце Даниъл. — Тук са намирани обезобразени животни, за които липсва всякакво обяснение. Има отвличания и светлини, които се движат с хиляда мили в час, без да вдигат абсолютно никакъв шум. Тези неща са необясними и за мен и спадат към територията на паранормалното. И все пак на север има голяма военна база, „Форт Карсън“. Имаме си и военновъздушните бази „Питърсън“ и „Шрийвър“ и никой не вярва, че последната е метеорологична станция, а не е свързана с противоракетната защита. Естествено тук е и НОРАД, което за нас е интересно не само от гледна точка какво правят, но и с кого го правят. НОРАД работи с всеки род войски на армията ни и изпълнява ролята на алармена система за целия свободен свят. Така че да обобщим, на север имаме доста подчертано военно присъствие, а на юг — много изолирана долина, населена рядко, предимно със селяни.

— Противоракетна отбрана? — озадачена попита Марша. — Никога не съм чувала за военновъздушната база „Шрийвър“. И не беше ли противоракетната отбрана…

— Не мисля. Но вярвам, че някои от технологиите ни произхождат от закупени или заловени извънземни кораби. Някои от самолетите, които преминават над ДСЛ, се управляват от съвсем нормални, обикновени американски пилоти. Ние знаехме за стелтовете много преди Войната в Залива. Изпробваха ги тук и над планините Сан Хуан, за да ги проверят и на непустинен терен.

— Много интересен самолет — промърмори Марша.

— Ето ти една интересна подробност — усмихна се Даниъл. — Изобретателите на стелта разбрали, че нещото ще проработи, щом започнали да намират умрели прилепи в хангара. Всяка сутрин трябвало да изнасят дузини от тях. — Той млъкна и погледна Марша очакващо.

— Не са се отразявали в радара? — предположи тя. — Прилепите не са можели да ги виждат и са налитали право върху него.

— Бинго. Имаме си доста интересни технологии, без да бъдат намесени сивите човечета. Мисля, че поне деветдесет процента от това, което виждаме, си е просто американският напредък.

— А останалото? — попита Марша, въпреки че отговорът й беше известен.

— Знаеш как е — каза Даниъл. — Повечето извънземни са били забелязани близо до или около военни бази, места, на които се упражнява военна дейност, места с ядрена енергия и военни заводи. Не са дошли за проби от почвата. Военното присъствие генерира извънземно присъствие, което от своя страна води до повече военни самолети и така нататък. Изненадан съм, че още не сме ги видели да се гонят из небето посред бял ден.

— Момичето, което открих, защо са я убили?

— Не знам — трезво каза Даниъл. — Сивите обикновено внимават повече при отвличанията. А и не оставят телата след себе си. Но пък момичето е било обезобразено.

— Големи правоъгълни нарези на рамото и горната част на ръката й — каза Марша. — Но не я обърнах, за да проверя отдолу.

— Странно нещо са тези случаи — каза Даниъл. — Нарезите обикновено са по горната част на животното, почти никога по долната. Като че ли не са достатъчно големи да го превъртят. — Той се намръщи и Марша сви рамене. Картината беше прекалено ясна — сиви човечета с големината на деца, наобиколили с инструменти и съдове за проби в трипръстите си ръце обречената, въртяща панически очи крава.

Марша се овладя и преглътна на сухо.

— Тогава следите водят към човешко същество.

— Което ме плаши още повече — съгласи се Даниъл. — Ако е човек, то той е бил социопат, психично болен, някой, на когото му харесва да убива жени и да ги нарязва.

Настъпилата тишина бе нарушена от часовника на печката. Сара изникна от стаята си на горния етаж и заскача по стълбите през стъпало, все още с книга в ръка.

— Вечерята! — изкрещя тя. — Умирам от глад! Хайде, идвайте де, Марша трябва да опита яхнията ми.

Подчиниха се, но Даниъл задържа с поглед очите на Марша. В неговите страхът бе ясен като писък.

 

 

Ресторантът „Пъркинс“, Колорадо Спрингс, Колорадо

Айлийн Рийд беше нервна. Без някаква причина. Нещо беше достигнало до леговището на гущера в мозъка й и го бе вдигнало в тревога. Чувството странно напомняше на изпитаното при единствения й скок с бънджи още като тийнейджър. Изкачването не беше проблем, а здравата прегръдка на клупа на ластика към крака й бе дори успокояваща. Оттласнала се бе от платформата, монтирана към плетената кошница на балона, без никакъв страх. Но при падането се пробуди гущерът в мозъка й. Повтаряше си, че е в безопасност и това е един вид приключение, но тази древна част крещеше от страх и изпомпваше адреналин към тялото й, докато накрая пред очите й не се появиха бели петна. Тревата долу се втурна да я посрещне, а сърцето й се разтупка и устата й изпълни горчив вкус на мед. После въжето се затегна около глезените й и я изстреля обратно в небето. Спря да трепери чак след един час, все още заливаща се в истеричен смях, в който се примесваха удоволствие и страх.

Сега вкусът на мед се беше върнал и адреналинът кипеше в кръвта й. „Пъркинс“? Тя поклати глава. Беше абсурдно. Времето беше топло и спокойно и слънцето вече се бе насочило надолу. По това време в ресторанта гъмжеше от хора, привлечени за вечеря от изкусителните ухания на готвено и прясно замесен хляб.

Ресторантът беше малко встрани от Междущатско шосе 25, сред квартал с много дървета. Къщите бяха малки, красиви сгради във викториански стил, построени през миналия век за сравнително заможните работници. Наистина безценните викториански къщи на Колорадо Спрингс, всяка с по двадесет стаи, куполи и розетки, които по сложност напомняха на брюкселски дантели, бяха в долината отвъд шосето, във внушителния квартал Олд Деймс. До съвсем скоро по-малките викториански сгради се рушаха занемарени, но едно цяло поколение млади семейства изведнъж реши, че може да си позволи да живее в тях. Най-малко пет-шест човека, въоръжени с четки, триони и косачки, използваха топлата, вече преминаваща в циганско лято августовска вечер, за да постегнат домовете си.

Тя си пое дъх и решително влезе в ресторанта. Две двойки чакаха за маса, едно семейство плащаше на касата. На малък подиум все още ненавършилият двадесет години домакин разучаваше картата на заведението. Килимът беше чист. Айлийн винаги беше намирала този ресторант за добре управляван и приятен.

— Да ви помогна с нещо? — попита домакинът и почти сполучи в опита си да вдъхне респект.

— Търся един познат — каза Айлийн. — Казва се Алън Бакстър. Тук ли е?

— Заповядайте насам — каза той. — Моля. — Лицето му беше осеяно с акне, ушите му бяха прекалено големи, но очите му гледаха ясно и проницателно. Полагаше почти невероятни усилия да се държи като истински метрдотел. Айлийн мислено оцени усилията му, кимна сериозно и го последва.

Видя, че Алън Бакстър е успял да заеме маса в частта за непушачи. Седеше с гръб към нея, висок белокос мъж със спретната синя риза. При приближаването на домакина се изправи и се обърна и движението му продължи цяла вечност, защото в този момент Айлийн го позна.

Тъмната преди коса сега беше бяла, а гладката и свежа кожа — загрубяла и набръчкана, но едно тригодишно момиченце винаги ще си спомня баща си. А и да гледа Алън Бакстър беше като да се виждаше в огледало.

— Татко — промълви тихо Айлийн.

Вторачилият се в нея пребледнял мъж беше баща й. Чието име досега не знаеше.

— Господи — продума той. — Айлийн? Айлийн?

После залитна, наклони се напред и Айлийн едва успя да го подхване с изтръпналите си ръце и внимателно да отпусне тялото му на килима. Главата му за малко не се удари в пластмасовата маса.

Младият домакин, по лицето на когото сега бяха изписани изненада и ужас, изписка и изтърва приготвеното за Айлийн меню.

— Не се притеснявайте, това е просто припадък — успокои го тя, докато с вледенени пръсти се опитваше да напипа пулса на врата на възрастния мъж. Намери го, беше нормален. — Донесете ми мокра кърпа. — Изведнъж забеляза тишината, разговорите бяха секнали. Вечерящите бяха застинали по местата си и я гледаха втренчено.

— Всичко е наред — повтори привидно безгрижно към целия ресторант. — Обикновен припадък. Ще се свести след минута. Не се безпокойте.

Шумът отново се появи. Сякаш беше натиснала дистанционно. Хората по принцип са мили, помисли си Айлийн. Просто са любопитни и затова изглеждат злобни, но през по-голямата част от времето са просто мили. Мъжът на пода се размърда. Айлийн се усети, че приглажда назад падналата в очите му коса, и веднага спря. Нямаше смисъл и тя да изпада в истерия.

Времето сякаш спря. Усещаше ударите на сърцето си. Баща й беше жив и се казваше Алън Бакстър. Тя пое дълбоко въздух и си повтори, че всичко е наред, че името Алън Бакстър не означава нищо за нея, че това, което наистина има значение, са Джим Лийтсдейл и Криста Люис и информацията, която този човек можеше да й даде за тях. Знаеше, че се самозалъгва, но някак си трябваше да преодолее момента.

Алън Бакстър отвори очи.

— Останете неподвижно още минута — каза тя по-грубо, отколкото възнамеряваше. — Ей сега ще донесат мокра кърпа.

— Припаднах ли? — попита учудено той и Айлийн кимна спокойно. Сега вече позна и гласа. Не се беше променил много.

Алън Бакстър примигна няколко пъти, после очите му се проясниха.

— Колко глупаво — каза той. — Искам да стана от този ужасен килим. — Седна внимателно, после се изправи и изтръска панталоните си. Айлийн тихо се изправи до него и също изчисти своите. Килимът не беше чак толкова лош. Алън Бакстър изглеждаше по-добре, но все още беше блед.

— Да седнем — каза той, без да я поглежда. — Не съм сигурен, че ако те погледна, няма да припадна пак.

Айлийн седна и проследи с поглед как Алън Бакстър внимателно се плъзна от своята страна на масата. Младият, все още изплашен домакин безшумно се появи с мократа кърпа и две чаши студена вода.

— Добре ли сте, сър? — попита с пресекващ глас. — Наистина ме изплашихте.

— Добре съм, благодаря — каза Алън Бакстър. — Много неловко от моя страна. Благодаря за кърпата. — Той я пое и избърса лицето си, после я върна с усмивка на момчето.

Изглежда толкова приятен, помисли си Айлийн. Прилича на добър човек.

Добрият човек повдигна глава и я погледна.

— Наистина ли си Айлийн Бакстър? — попита той.

— Казвам се Айлийн Рийд — отговори тя, като се опитваше да говори спокойно и равно. — Наистина е смешно да налетим така един на друг.

— Не мога да го повярвам — каза дрезгаво той. — След всички години, през които съм търсил…

— Вижте — прекъсна го Айлийн. Чувстваше се съвсем спокойна и напълно под контрол. — Каквото и да се е случило, то е в миналото и не искам да говорим за него. Мина доста време.

— Но аз съм баща ти — озадачено каза Алън Бакстър.

— Вече си имам баща — отговори Айлийн.

Настъпилата тишина наруши носещата каната с кафе и чашите сервитьорка:

— И вие ли ще желаете кафе, госпожо? — попита тя и след кимването на Айлийн вещо напълни чашата й, после доля и чашата на Алън Бакстър. — По-добре ли се чувствате, сър? Разгледайте спокойно менюто, ще се върна след минута. — И се отдалечи.

Айлийн спокойно посрещна очите на Алън Бакстър. Той й кимна и като че се поотпусна. Беше странно да гледаш лице, което толкова да прилича на твоето и да контролира емоциите си по същия начин като теб. Спокойствието й се попрегъна, но тя съумя да го овладее.

— Дадено — каза накрая той. — Да не говорим за миналото. Но наистина се радвам да те видя.

— Добре — каза Айлийн.

Мъжът (баща й, прошепна съзнанието й) разбърка сметана в кафето си и отпи голяма глътка.

— Срещнахме се, за да разговаряме за майор Лийтсдейл, госпожице Рийд… Госпожица?

— Инспектор Рийд — каза Айлийн и почувства лека тръпка в стомаха си. Гордост?

Алън Бакстър й се усмихна, простичка усмивка, изразяваща щастие и гордост, каквито нямаше право да изпитва или изразява. Сигурно забеляза реакцията й, защото усмивката му изчезна. Той отпи нова глътка кафе, внимателно отвори менюто си и се втренчи в съдържанието му.

Айлийн също отвори своето, макар и да знаеше, че няма да може да преглътне нито хапка. Избра си салата с пиле и рязко затвори пластмасовото меню.

— За какво сте искали да разговаряте с майор Лийтсдейл? — попита тя. — Криста Люис с вас ли е?

— Исках да говоря с майор Лийтсдейл заради Криста Люис и не, тя не е с мен — мрачно отговори Алън Бакстър, на свой ред затвори менюто си и внимателно го остави встрани. — Тя е мъртва, Айлийн… госпожице Рийд. Намерили я мъртва в долината Сан Луис. Бяхме приятели и знаех, че работи с майор Лийтсдейл от Колорадо Спрингс. Мислех си, че ако поговоря с него…

Той млъкна и Айлийн видя пресмятането и заключението, до което стигна, след като отвори и после присви очи. Тя беше детектив от полицията, не познаваше Криста Люис, но познаваше Джим Лийтсдейл, следователно…

— И той е мъртъв, нали? — попита Алън.

— Убит, господин Бакстър — отговори Айлийн. Забравяйки за момент, че този човек й е роднина, тя го изгледа преценяващо над ръба на чашата си.

— Колко интересно — каза сухо той и също вдигна чашата си. Ръцете му трепереха достатъчно да разклатят течността в дебелите ресторантски чаши. — И не знаете кой го е убил?

— Не.

— Ще ми разкажеш ли… ще ми разкажете ли за майор Лийтсдейл? Аз така или иначе ще ви разкажа за Криста Люис, но искам да разбера за Лийтсдейл. Шериф Гонзалес ще иска да знае…

— Гонзалес? Работите за шерифа? — прекъсна го Айлийн. — С какво се занимавате, господин Бакстър? — Не можеше да бъде… дали и той не беше полицай? Нямаше как да е истина, щеше да й дойде твърде много.

— Аз съм пенсиониран учител по английски, госпожице Рийд — извини се Алън. — Не работя за шерифа, просто разговарях с него, защото трябваше да идентифицирам Криста… тялото на Криста.

— О, добре. Тогава ми разкажете за Криста. Аз ще ви кажа каквото мога за майор Лийтсдейл.

— Значи се договорихме? — попита той.

— Готови ли сте с поръчката? — жизнерадостно попита сервитьорката, като изненада и двамата.

— Да — каза Алън.

— Да — каза и Айлийн.