Бони Рамтън
Земетръсни игри (8)

Глава 8

Брайъргейт, Колорадо Спрингс, Колорадо

Джо отвори вратата и я изгледа изненадано. Айлийн му се усмихна над компютъра.

— Подарък? — попита той и се хвана за сърцето. — За мен?

— Горе-долу — отговори Айлийн. — Помогни ми с тези дискети.

Джо взе купчинката дискети и ги остави на масичката до вратата. После пое компютъра от ръцете й.

— Благодаря — въздъхна тя.

— Ще го занеса в кабинета — каза Джо. — Ти вземи дискетите.

Отвътре се носеше шумът от телевизора и миризма на кесадили. Джо твърдеше, че няма нищо по-хубаво от кесадилите — тортили, замесени от пшеничено брашно и сгънати на две, с плънка от сирене. Пълнеше ги с различни неща — сирене, гъби, пилешко, спанак или каквото му попаднеше на момента.

Къщата, която Джо бе купил, за да избегне данъците, имаше три спални. Едната свободна стая беше празна и необзаведена, а в другата Джо държеше спортната си екипировка — палатки, ски и велосипедни части. Кабинетът до голямата спалня съдържаше смайваща колекция от разхвърляна по четирите бюра и многото по-малки масички компютърна апаратура. По липса на друго свободно място Джо остави новия компютър на пода.

— Какво си ми донесла? — попита той, обърна се към нея и я прегърна.

Тя се засмя и остави дискетите, за да може да отвърне на прегръдката. Целуна го леко и се отпусна срещу него, когато той отказа да прекъсне целувката. Вместо това Джо разтвори устните й с език и обхвана с ръка гърдата й. Другата му ръка се плъзна изкушаващо по задника й и прилепи тялото й към своето. Почти беше получил ерекция.

— Чакай да ги оставя — задъха се тя. Беше дошла преди по-малко от минута и той вече се опитваше да я съблече.

Джо пое дискетите и внимателно ги постави върху компютъра, който беше донесла. После се обърна към нея с толкова похотливо изражение, че нямаше как да не я разсмее.

— Стига, Джо — запротестира тя, когато той я повдигна и някак си успя да хване и двете й гърди. Кобурът на рамото й се заби в гърдите му, той изохка и се наложи да я пусне. — Правихме го вчера, не помниш ли?

— То си беше за вчера. — Джо я погледна невярващо. — Преди цяла вечност. — Отнесе я в спалнята и безцеремонно я тръшна на леглото.

— Добре де — с престорено нежелание каза Айлийн, надигна се и го издърпа до себе си на леглото.

 

 

Долината Сан Луис, Колорадо

Шериф Гонзалес приключи с последното обаждане, сви рамене и се обърна към Алън Бакстър, който седеше до бюрото му. Разговорите бяха продължили час и половина. Първа в дневния ред беше отбивката, след което Гонзалес методично се обади на полицията в Пайндейл, на приятелите на Алън в Ларами и Пуебло и накрая на Сам Уилямс. При последния разговор беше посочил на Алън да седне по-близо.

Новият стол беше мек и удобен, облицован с плюш. Столът пред бюрото на шерифа, на който беше седял дотогава — явно столът за заподозрени, — бе дървен и с права облегалка. Алън се отпусна в мекия нов стол и едва сега почувства, че отново диша спокойно.

— Ще си напълно чист, когато накарам местните ченгета да проверят алибито ти — каза Гонзалес. — Не съм и очаквал друго. — Той се изтегна назад в стола си и скръсти мощните си ръце зад тила. — Оттук нататък ще трябва да възстановим последните дни на Криста Люис, всяка нейна стъпка и всяко място, на което е била.

— Тя е… тя беше еколог. Специализираше сладководни замърсявания. Знам, че проучваше епидемията от Е. coli^[1] по Мелано Крийк.

— Да — каза Гонзалес. — Няколко деца се разболяха, след като играха във водата. Не се е случвало преди.

— Да. Открили заразата на мястото, където потокът извира от пясъка и където водата трябва да бъде като дестилирана. Затова ми беше казала, че ще проследи назад замърсяването и ще се опитва да намери източника му в дюните или при извора в планините. Това е всичко, което знам, освен че се бяхме разбрали да вечеряме заедно… тази вечер? Да, мисля, че беше тази вечер — обясни нещастно Алън. Сега, когато огромната тежест да бъде заподозрян в убийство бе понамаляла, започваше да усеща първите истински признаци на мъката. Той зарови лице в длани и разтърка челото си.

— За правителството ли работеше?

— Не, за частна компания, наречена „Ривъруъркс“. Но работеше доста с правителството. Мисля, че и „Ривъруъркс“ изпълняваха държавна поръчка. Работеха на щатско и на федерално ниво, каквото им възложеха. — Алън повдигна глава и погледна към водещия си бележки Гонзалес.

— Някакви близки?

— Родителите й са живи, но беше близка само с една от сестрите си. Не знам за други роднини.

— А работата й в дюните? Кажи ми, че е била на федерално ниво.

— Да, поне така мисля. Работеше с някакъв човек в Колорадо Спрингс, някакъв военен от Военновъздушните сили. Но не мога да си спомня името му.

— Федерална — каза зарадван Гонзалес. — Знаеш ли какво значи това?

— Не.

— ФБР с малко повече късмет — доволно обясни Гонзалес. — Ако изляза късметлия, хлапетата от бюрото ще ме отстранят и ще поемат случая.

— Искаш да бъдеш отстранен? — попита, без да мисли, Алън.

Вместо да се ядоса, по цялото лице на Гонзалес се разля усмивка.

— Единственият начин да намерят убийците на Криста Люис е да ме отстранят. Нямам възможност да разкрия такова убийство. И без това съм зает, а и нямам никакви детективи. Последното убийство тук беше преди четири години и наистина бе лесно, Вик уби гаджето си и отиде направо в кръчмата да се напие. За това обаче ще трябва да работя извънредно, а току-що ми се роди още едно дете.

— Да, нямаш време за подобен случай — кимна разбиращо Алън.

— Не, а и хлапетата от ФБР имат много играчки и много пари. Вярно е, че са страшно надути, и каквото още там. Но ще се справят, надявам се, ако формулирам случая добре. — Той млъкна и се загледа през прозореца, през който се откриваше изглед към огромния планински масив, който изграждаше стените на долината Сан Луис.

— Но и ти ще продължиш да работиш по случая? — попита усмихнат Алън.

— Да, и без това ще ми се наложи да го направя, ако не накарам ФБР да се заеме с него — кимна Гонзалес. — Дълго ли ще останеш при Сам и Бет?

— Поне една седмица.

— Не заминавай, без да ми се обадиш — каза Гонзалес. — Ако от ФБР искат да разговарят с теб, не го прави в мое отсъствие. Като се насъберат няколко на едно място, обикновено забравят малки подробности от типа на конституцията.

— Добре — каза Алън с благодарност. — Благодаря ти.

— Сам не го бива особено да преценява хората, той ще покани в дома си и Тед Касчински, ако Тед го помоли както трябва. Но Бет е друго нещо, познавам я. Ако не се беше харесал на моята Бет, щеше да изхвърчиш оттам след първата нощ — ухили се Гонзалес.

— На твоята Бет?

— По-голямата ми сестра — обясни Гонзалес. — Паднала й се е само малка част испанско ДНК, което обяснява светлата й коса и кожа. Нещо като капучино с повече мляко вътре.

— Приличате си — каза Алън и се усмихна за пръв път, откакто видя тялото на Криста. Когато вече знаеше за роднинската им връзка, откри, че усмивките им, а и формата на очите бяха същите.

— Като изключим цвета — усмихна се накриво Гонзалес. — От време на време в семейството ни се пръква по някой испански изтърсак. Сам изкара късмет, че я хвана.

Алън, напълно съгласен, твърдо кимна.

— Тя е страхотна готвачка — добави той.

— Е, наслаждавай се на гозбите й — каза Гонзалес. — Ще се свържа с теб след няколко дни и ще видим докъде ще съм я докарал дотогава.

 

 

Брайъргейт, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Бейби?

— Не ми викай „бейби“ — изръмжа Айлийн, вече почти заспала. Смътно отбеляза, че тежестта на Джо се е отместила от тялото й.

— Ще отида да погледна твоя компютър — прошепна той.

— Заспивай — каза Айлийн и се опита да го притегли към себе си. На телевизора във всекидневната публиката се заливаше от смях. Значи вървяха късните шоута. Тя сънливо отметна кичур коса от лицето си и с мъка отвори едно око. Джо беше седнал на ръба на леглото и нахлузваше шортите си.

— Не ми се спи — каза нежно той и я целуна по бузата. — Ти заспивай, бейб.

Айлийн се опита да се възпротиви и да стане, но думите явно не й се подчиняваха. Следващия път, когато се пробуди за момент, чу темата от „Стар Трек“. На оригинала. Джо беше направо луд по всичко, свързано с този филм. Айлийн лениво пресметна наум и реши, че трябва да е към един часа. С мъка се изправи на лакът и през вратата, която водеше към кабинета, видя Джо. Все още беше по шорти, стискаше в ръка наполовина изядена кесадиля, а лицето му беше осветено от екрана на компютъра. Беше извъртял бюрото си така, че да вижда оттам телевизора и да гледа как Уилям Шатнър изрича репликите, които отдавна знаеше наизуст. Той я забеляза и надигна глава.

— Заспивай — нареди й Джо. — И без това няма да разбереш какво правя.

— Поверително е — сънливо каза тя. — Не пускай нищо по Интернет.

— Добре — усмихна й се той. — Вече се сетих. Заспивай.

Айлийн с удоволствие се отпусна назад и се сви на една страна.

Мисълта, че докато тя спи, Джо работи в другата стая, й вдъхваше невероятен уют. Като малка спеше, а големите си говореха. Тя заспа отново толкова дълбоко, че не се събуди, преди зората да нахлуе през прозорците.

 

 

Долината Сан Луис, Колорадо

Алън подкара направо към ранчото Уилямс. Не се опитваше да се самозалъгва. Чувстваше ранчото като дом или поне най-близкото до „дом“ за момента. Жадуваше за топлината на кухнята на Бет, за веселите очи на Сюзън Уилямс, за спокойствието на чистата стая за гости. Продължаваше да вижда пълните с пясък очи на Криста Люис, а в ноздрите му бе миризмата на морга, чистият мирис на антисептик, обвит като прозрачен целофан около по-тежката миризма на смъртта. Как беше стигнал дотук, до тази смърт?

Слънцето бързо залезе зад планинските вериги на запад и огромната долина потъна в мрак. Алън забеляза отбивката за ранчото, забави и едновременно включи габаритите и дългите си светлини. По магистралата нямаше други коли. Въздухът беше наситен с миризмата на пелин. Започнаха да се появяват звезди. Над планините изгря и разпръсна ясната си, успокояваща светлина Венера.

Сам му беше дал комбинацията от вратата, така че на Алън не му се наложи да чака някой да му отвори. Отпусна се едва когато влезе в ранчото.

В този момент видя няколкото светлини на едно от пасищата. Алън подкара към тях и бронкото се разтресе от камъните по неравния път. Без да иска, си помисли за Сюзън Уилямс. Беше на годините на Криста Люис. Само не и тя, помоли се той. Не и тя.

Колата подскочи за последен път и спря на пасището. Разтреперан, но облекчен, Алън си пое прашна глътка въздух, когато до колата му дотича самата Сюзън.

— Кой е там? — извика тя. Лицето й беше сериозно, а в лявата си ръка стискаше безформена пушка. Може и само да му се бе сторило, че е грозна, по-важният й край беше насочен към Алън.

— Аз съм, Сюзън — махна ръка през прозореца той. — Помислих, че се е случило нещо.

— За Бога, Алън, изкара ми ангелите. — Тя се приближи до бронкото и се облегна на каросерията. Все още стискаше здраво оръжието, макар че сега дулото бе отпуснато надолу. Беше с работно облекло, дънки и дебела карирана риза. Ръкавиците й от волска кожа бяха затъкнати в джоба. — Добре сме. Но щях да се радвам да се беше позабавил още малко.

— Защо? — попита Алън, излезе от бронкото и се опита да надникне в очите на Сюзън. Изглеждаше толкова нещастна, изтощена и не на себе си, та за момент забрави, че Сюзън не е негова дъщеря, и с мъка потисна импулса си да я прегърне.

— Защото със сигурност няма да ти се иска да видиш какво става тук — каза тя, после въздъхна дълбоко и сви рамене. — Но сигурно ще трябва, след като и без това си тук.

— Да видя… какво — попита Алън. На пасището уханието на пелин се усещаше по-силно. Беше примесено с потта на Сюзън и неизменната миризма на добитък. Слънцето отдавна се беше скрило зад планините и мракът се сгъстяваше.

— Ела — каза Сюзън и мрачно се усмихна. — Присъедини се към клуба.

Озадачен, Алън я последва към мястото, осветено от фаровете на двата пикапа. Франк леко му помаха. Без да се изненада, Алън забеляза, че през хълбоците си Франк е окачил по каубойски два кобура и че и в двата има пистолети, които със сигурност не бяха детски играчки.

— Здрасти, Алън — каза Франк. — Виж това.

Алън пристъпи до него и като закован се втренчи в нещото, обляно от светлината на фаровете.

— Не е приятна гледка, а? — измърмори Сюзън и постави свободната си ръка на рамото на Алън. Усещаше топлината на тежката й длан през тънкия плат на ризата си. — Лошо ли ти е?

— Не — прошепна Алън, без да извръща поглед от двете крави. Лежаха една до друга с отметнати под странен ъгъл глави. Някой беше одрал кожата по муцуните им напълно, така че се виждаше просто гладка бяла кост. Виметата и задните им части липсваха. По тялото на едната крава бяха пробити малки, кръгли дупки с големината на кафеена чаша. Разрезите празно чернееха.

— Няма кръв — каза тихо Алън, благодарен, че гласът му не трепери.

— Нито мравки или мухи — спокойно добави Франк. — И няма и да има.

Изведнъж Алън почувства нощта около тях. Небето от единия край на долината до другия беше осеяно със звезди. Аламоса беше просто немощна светлинка в далечината. Нямаше други светлини нито от коли, нито от улични лампи или светофари. Нощта сякаш настъпваше към него.

— Ще ми се да бях въоръжен — промърмори той със съжаление. За негова изненада Франк отметна назад глава и се разсмя. Сюзън също се разсмя и двамата с Франк залитнаха един към друг, заливайки се от смях. Нощта като че ли отстъпи леко назад.

— Колко си смешен! — задъхано изтри с грубата си ръка сълзите от очите си Сюзън. — Даже не попита какво го е направило, направо поиска пистолет. Ти си мой човек, Алън.

— Благодаря. И какво го е направило?

— Хищници — каза Франк и смехът му рязко секна. Очите му гледаха гневно. — Хищници, Алън. Ние от ранчото Уилямс не долагаме за извънземни. Не долагаме за обезобразен добитък независимо колко често ни се случва. Било е работа на хищници.

Алън мълчаливо погледна към мъртвите крави, към хирургичната точност на издълбаните в грубата им кожа кръгли дупки, към гладката кост на челюстите.

— През седемдесетте дядо ми съобщил за една от първите серии на обезобразен добитък — каза Сюзън и подаде пушката си на Алън, който автоматично я пое. — Нали знаеш как да се оправяш с такава? Предпазителят? Добре. Първо му се подигравали, после го заплашвали, но когато започнало да се случва и на останалите, той бил първият, който си затворил устата. Застрахователната компания започнала да отказва да плаща за крави, отвлечени от малки сиви човечета в летящи чинии. Така че сега си имаме хищници.

Сюзън измъкна от камиона лопата и започна да копае в песъчливата почва. Франк хвърли един поглед към оръжието в ръцете на Алън и последва примера й. Алън се изплаши, че са решили да погребат двете големи животни, но скоро разбра, че всъщност копаеха улей около телата.

— Фойерверки? — запита той.

— Изгаряме ги — каза Сюзън. — Идеята е на татко. Първо ги снимаме за застрахователната компания. Не знам какво правят със снимките, но не ми пука. Плащат, това е важното. После ги изгаряме. Иначе ще се води, че оставяме отровено месо на койотите, което естествено е незаконно, защото койотът е едно безобидно и прекрасно животно. — Тя се озъби срещу Алън. На светлините на фаровете лицето й приличаше на издълбана за Хелоуин тиква. — Във всеки случай, ако са решили да се върнат и… не знам, да се навечерят или да си довършат упражненията по хирургия, или каквото, по дяволите, правят, поне да не намерят трупове.

— Койотите и без това не ги ядат — каза Франк. — Нито един хищник няма да се докосне до такова животно.

— Колко често се случва? — попита Алън и отмести очи от фаровете към тъмнината, за да провери дали нещо не се е раздвижило там. Беше настръхнал. Изведнъж почувства колко огромно и дълбоко е прострялото се над главите им небе, точилите по което бяха цели галактики, и едва сега осъзна колко изплашен е всъщност.

— Не е чак толкова страшно, не нападат хора — каза Франк и съедини улея си с този на Сюзън. С добре отработени движения те хвърлиха лопатите в колите и изкараха бидони с дизелово гориво. Изляха го в улея, без да се приближават до телата, предпазна мярка, която, ако не беше видял ощавените муцуни, Алън би намерил за смешна.

— Някои хора, които са ги докосвали, са получавали странни изгаряния по ръцете — каза Сюзън, завъртя капачката на бидона си и го върна в колата. — Не искам да ми се случи същото.

Сюзън се качи в пикапа си и го откара на разстояние, откъдето да наблюдава огъня. Франк паркира своя до бронкото на Алън.

— Ще ни окажете ли честта да запалите огъня? — попита Франк, докато изтупваше ръцете си от праха.

— Не днес — каза Сюзън.

Франк кимна и драсна дървена клечка кибрит о дланта на ръкавицата си. Последва мек пукот и труповете бяха обгърнати в пламъци.

Изгасиха светлините и се облегнаха на задния капак на колата на Сюзън. Спокойствието на Сюзън и Франк беше успокояващо.

— Ще изчакаме, докато изгорят, и после ще заровим пепелта — обясни Сюзън. — Трябва да внимаваме, нищо че няма вятър. Ще изтървем вечерята, но мама ще ни я запази топла. Ей, тя знае ли, че си с нас?

— Не, дойдох право насам — каза Алън. — Помислих си, че… ами, помислих си, че някой е пострадал или нещо такова.

— Добре. — Франк бръкна в джоба на ризата си, извади малка черна радиостанция и натисна няколко копчета. — Здрасти, Бет, Франк е. Наклали сме си малък огън и Алън Бакстър е с нас. Помогна ни. Ще го доведем, като приключим. Да, помогна ни. Не. Да, права си, чао. — Франк се усмихна на Алън. — Мисля, че Бет те харесва. Знаеше, че ще го приемеш нормално. Ей, какво става с твоята позната? Добре ли е?

— Не — въздъхна Алън. За момент си припомни за Криста и отпусна глава на гърдите си. — Мъртва е. Тя е момичето, което са намерили на дюните.

— О, Алън, съжалявам — каза Сюзън, прегърна го през раменете и го притисна към себе си.

— Мамка му — каза Франк, побутна Сюзън и й подаде някаква плоска бутилка. Тя отпи и я пусна към Алън. Той на свой ред отпи голяма глътка. Залп от бърбън се втурна по гърлото му и запали огън в стомаха му. Беше страхотно.

— Имаш вкус към медицинския алкохол — каза прегракнало и върна бутилката към Сюзън.

— Само най-доброто, когато си имаш работа с извънземни — сериозно отговори тя.

И тримата се разсмяха, залитайки един срещу друг в тъмнината. В очите им се отразяваше кравешката клада и Алън усети, че всичко това е в реда на нещата, и правилно.

Беше друг начин да осмисли смъртта на Криста, своята смърт след време, смъртта на всички, които живеят и дишат под безмилостната безкрайност на звездите над тях. Пламъците танцуваха и пращяха и когато дойде пак неговият ред, той пое бутилката от Сюзън с благодарност.