Бони Рамтън
Земетръсни игри (14)

Глава 14

Крестън, долината Сан Луис, Колорадо

Вратата към малкия кабинет на Даниъл Грентъм рязко се отвори. Свитата пред компютъра му Марша Фаулър погледна нагоре и зяпна от изненада. От вратата в нея се взираха разгневените пламтящи очи на някакво фантастично същество, което след няколко примигвания на изморения й от компютъра взор се превърна в жена, екстравагантно заметната с многоцветен шал.

— Здравейте — несигурно поздрави Марша. — Вие сигурно сте Лейди Джейн? Исках да кажа… — Почувства се като глупачка, но явно беше постъпила правилно, защото гневният поглед на жената се смекчи до навъсена усмивка.

— Същата, въпреки че тъпите англичани сигурно няма да ми дадат току-така титлата „лейди“. — Гласът й беше чудесен, като музика, дълбок и гърлен. — Даниъл ми каза, че ви е дал свободната стая.

— Надявам се, че нямате нищо против — несигурно каза Марша. — Бях планирала да лагерувам на открито, а мотелите са толкова скъпи по това време на годината…

— О — каза Джейн и раменете й се поотпуснаха. Влезе, от което стаята се изпълни почти до пръсване. Жената зад шарения вълнен шал беше самоуверена като дъщеря си. Отблизо си личеше, че не е много по-млада от самата Марша, на около петдесет. Перфектната й кожа, без следа от грим, издаваше, че е прекарала по-голяма част от живота си на открито, а бръчиците около устата и очите й издаваха, че си е прекарвала добре. Гъстата й, твърда коса, в която прозираха сиви кичури, бе тиквенооранжева и се разстилаше като наметало по шала й. Лейди Джейн бе невероятно красива и Марша веднага разбра защо Даниъл Грентъм се е влюбил в нея. А може би и защо тя не желае да се омъжи за младия, красив учител.

— Мога да се върна в хотела, ако ви притеснявам — предложи Марша. — Наистина, не искам да досаждам.

— Ако ще си търсиш хотел, ще трябва да провериш чак в Пуебло — сухо каза Джейн и се отпусна в заклещеното в ъгъла старо кресло. — Паплачта пристигна.

— О, по дяволите — каза Марша. — Съжалявам.

— Няма проблем. — Джейн тръсна глава и размаха едрата си ръка. — Имам предвид истинската паплач. Новинарските организации. Зяпачите. Тия от „Скептикал Инкуайърър“. И всеки член на МУФОН, който е успял да се откъсне от работата си.

— Заради Криста? Но това е ужасно. С Даниъл стигнахме до извода, че убийството няма нищо общо с извънземни. Точно това правех, проверявах случаите на изнасилвания и убийства в околността. Не…

— Даниъл ми каза, че ти си открила тялото. Вярно ли е това?

— Да — отговори Марша и със закъснение разбра въпроса. — Помисли ме за репортер, нали?

— Да — каза Джейн. — Но сега виждам, че не си. Даниъл е много умен, но е прекалено доверчив, независимо от избраната от него… дисциплина. Бях готова да те изритам веднага, ако му беше пробутала някоя тъпа история само и само да успееш да се настаниш тук и да се добереш до някаква сензация.

— И защо реши, че не съм репортер? — попита Марша с любопитство.

— Не приличаш на такава. Имаш аура. Честно лице. И си вежлива. Аз съм истинският Тома Неверни в семейството, госпожице Фаулър. Преценявам нещата по хиляди белези и после се фукам с интуицията си. Но никога не греша.

— Радвам се, че не съм репортер — смирено каза Марша и Джейн се разсмя. И смехът й беше като самата нея, гръмогласен рев на лъвица, при звука на който Сара дотърча в стаята.

— Здравей, Марша — щастливо каза тя. — Разбра ли, че целият град се е побъркал?

— Нямах си и представа — въздъхна Марша. С пристигането на медиите нещата допълнително се усложняваха. Щеше й се да узнае кой ги е извикал, можеше да я насочи в интересна посока. Тя изключи уеббраузъра и излезе от Интернет.

Беше се върнала в къщата на Даниъл сутринта, веднага след като се изнесе от хотела. Не спря да закуси някъде, но Сара я посрещна с огромна чиния пържени яйца и препечени филийки. Яйцата бяха поизгорели и доста безвкусни, но хлябът бе топъл, а Сара измъкна и домашен конфитюр от боровинки. Така че беше изтървала началото на нещо, което очевидно щеше да се превърне в медиен цирк. Целия ден се бе ровила из книгите на Даниъл и в Интернет. Дори не беше пускала малкия телевизор. Даниъл бе излязъл със Сара малко след закуска, като остави къщата изцяло на нейно разположение — доверие, което изуми Марша и я изпълни с благодарност. Иначе щеше да й се наложи да напусне долината. Разполагаше с пенсията си и с малки осигуровки и наистина не можеше да си позволи да остане в мотела и непрекъснато да се храни по ресторанти. Не и ако не се откажеше от екскурзията до Стоунхендж, която си беше обещала за Коледа.

— Какво има във фурната? — осведоми се Сара. — Вечеря ли си приготвила, Марша?

— Събрах това-онова и направих лазаня — каза Марша. Малко по-рано си беше дала обедна почивка, в която се включваше и приготвянето на лазанята. Не намери кори, затова използва някакъв стар пакет макарони, еленова кайма, моцарела и консервиран сос за спагети. Резултатът бе нещо като спагети на пластове. — Надявам се, че нямате нищо против. Реших да ви приготвя вечеря.

— Идеално — каза Сара. — Аз трябва да си пиша домашните. Ще се видим после. — Тръгна си и Марша чу всеки неин подскок по стъпалата нагоре. Тя погледна към Джейн и се усмихна на замечтаното изражение на лицето й, което издаваше едновременно любов, раздразнение и щастие.

— На нейните години трябваше да ме карат насила да си пиша домашните — тръсна глава Джейн. — И през стаята ми сякаш беше минал ураган. Стаята на Сара е като от списание. Ако не беше излязла от моето тяло пред очите ми, щях да си помисля, че са я донесли феите.

— Които определено са си разбирали от работата — отбеляза Марша.

— Точно така! — усмихна й се Джейн, но радостта й бързо премина в безпокойство. — Даниъл ми разказа някои неща, достатъчно да ме накара да зарежа килима и да си тръгна от Мария. Най-после успяхме да извикаме един индианец от племето навахо от резервата и през последната седмица работихме с него. Ще трябва да го намеря пак някой ден — каза тя и задъвка долната си устна.

— Криста е била убита от човешко същество — твърдо каза Марша.

— Даниъл е сигурен в това — отговори Джейн. — Убедил се е напълно след прекараната с тебе вечер, разказа ти и след като е обмислил нещата. Затова днес докарах Сара вкъщи, а не я оставих да вземе автобуса, както обикновено прави.

— Не може ли Даниъл да поговори с директора? С управата на училището? — попита Марша и прехапа уста, когато Джейн я изгледа с поглед, който красноречиво говореше „Мислех те за по-умна“.

— Естествено, вече го е направил, а освен това каза, че ще говори и с шерифа Гонзалес. Той е едно много симпатично прасе, но все пак прасе. Както и сестра му Бет, дебелата, разглезена вещица, която толкова си обича. Гонзалес не ни вярва, но ще работи с Даниъл. Обаче ще мърмори. Е, може би няма да мърмори толкова много, защото става дума не за лоши извънземни, а за лошо човешко същество.

Пред Марша отново изникна захвърлената на пясъка мъртва Криста.

— Добре — каза Джейн и се изправи сред водовъртеж от коса и вълнена прежда. — Да отидем да отворим малко вино за лазанята ти, която мирише божествено. После ще си поговорим по женски. И ако господин Сериен Убиец избере да влезе точно в този момент, аз ще бъда Скарлет О’Хара и ще го застрелям, без да ми мигне окото, а ти можеш да играеш Мелани и да припаднеш на вратата.^[1]

— Мелани не припада на вратата — педантично я поправи Марша. — Тя взима онзи ръждясал стар револвер и е готова да го използва. И от къде на къде ти ще играеш Скарлет?

— Аз съм по-голяма от теб — отговори уверено Джейн също като дъщеря си. Марша се разсмя и я последва в кухнята.

 

 

Брайъргейт, Колорадо Спрингс, Колорадо

Едва когато на вратата се позвъни, Джо се сети, че днес не си е мил зъбите. Във вчерашната пица имаше чесън, а и се беше потил поне на два пъти и под мишниците и на гърдите на тениската му имаше засъхнали петна от пот. Той скочи към спалнята, набързо измъкна чиста тениска, грабна четката за зъби от банята и се опита да я задържи в устата си, докато сменяше тениската. Преди да се освободи от оплелите се около него дрехи, се позвъни пак. Като псуваше тихичко, той придърпа новата тениска надолу и отвори вратата, все още с четката за зъби в уста.

— Здрасти, Джо — каза Айлийн усмихната. Изглеждаше уморена, толкова уморена наскоро не я беше виждал. Под забележителните й сини очи имаше сенки, а устата й беше свита. Изглеждаше страхотно.

— Здрасти — каза й той. — Нека довърса събите си.

Айлийн го последва вътре, той й посочи кабинета си и най-после стигна до банята. Набързо се пръсна с дезодорант под мишниците, беше като да полееш парфюм върху умрял скункс, но си струваше да опита.

— Олеле, какво е това нещо? — попита Айлийн. — Нещото беше разположено на второто бюро и бе причината да мирише на престояла мърша и да пропусне да си измие зъбите. Изведнъж се сети, че днес не беше и ял. Е, какво толкова. Беше стар лаптоп, увит с множество кабели, който работеше на Линукс, версията на Юникс за персонални компютри. Към дъното му беше прикрепен допълнителен харддиск и залепени с тиксо батерии. Специално вентилаторче, което беше свил от един много стар Макинтош, охлаждаше пренаредените кабели отзад. Беше си портативен, но тежеше и не би искал да му се наложи да го качва на самолет. Допълнителните батерии му придаваха вид на компютърен брояч, прикачен към пластичен експлозив С-4.

— Това е франкенкомпютър — каза Джо. — И това, което ще ти покажем с него тази вечер, определено ще ти хареса.

— Теориите ти са се оказали правилни? — нетърпеливо попита Айлийн.

— Теориите ми бяха правилни. Нека ти демонстрирам. Няма да повярваш на очите си. Аз не мога да повярвам, а знаеш с какво си изкарвам хляба.

— Да — разсеяно каза Айлийн и седна в стола за гости.

Джо придърпа собствения си стар стол и я прегърна. За разлика от него тя миришеше чудесно, леко на прасковен сапун и на още нещо съвсем нейно си. Беше топла и мека и той я целуна по слепоочието.

— Добре ли си? Да започваме или да ти донеса нещо? Вода? Нещо за ядене?

— Да започваме — каза Айлийн, за което Джо я заобича още по-силно. За разлика от много жени, които трябваше да преминат през сложен ритуал от напитки, закуски и разговори, Айлийн стигаше директно към основното. Храна, секс, работа, тя винаги знаеше какво иска.

— Добре тогава — каза той и театрално натисна „enter“. На черния екран се появи земно кълбо, почти същото като на симулациите от Центъра за военни игри. Айлийн, която беше изкарала своя дял военни симулации още преди година, зяпна от изненада.

— Това е от „Шрийвър“, нали? Не е ли незаконно? Искам да кажа…

— Не всичко е от „Шрийвър“ — отговори й сухо Джо. — Свих някои части, но само колкото да сглобя картата на Земята, а и те не са секретни. Предполагам, че ще си имам неприятности, ако се опитам да ги продам, но засега не съм нарушил никакви правила. Така че не се безпокой. Прекалено много обичам работата си, за да я рискувам.

— Добре, олекна ми. Но… защо ти е било нужно всичко това?

— Трябваше да сглобя този лаптоп, за да захраня софтуера си. Симулациите са невероятно сложно нещо. В тази стая имам осем процесора и всичките работят на различна програма, Open Linux, пред която обикновената операционна система изглежда като пълен боклук и… добре, няма да навлизам в скучни детайли. Нека само ти кажа, че накрая успях да получа добра симулация на Земята.

— Добре — съсредоточи се Айлийн. — Покажи ми я.

— Готово. — Джо натисна падащо меню, от което се показаха няколко имена. — Тук са всички снимки на момичета, които Джим Лийтсдейл толкова внимателно беше съхранил в компютъра си. Ще отворя тази, Тия. — Натисна името и менюто изчезна. — Започваме. — Той натисна други контролни копчета, при което точката, от която наблюдаваха, се снижи до самолетен изглед над Централна Америка.

Зелените и кафяви тонове върху Земята на екрана изчезнаха и на тяхно място се появиха плътно нанесени, сякаш с маслени бои, петна с неправилна форма. Те се раздвижиха, като при това се сблъскваха едно с друго и се плъзгаха нагоре-надолу по картата. После движението внезапно спря и Джо шумно си пое дъх. Не беше изпробвал симулацията достатъчно, за да е сигурен, че ще върви всеки път. Обикновено софтуерът решаваше да капризничи при първата си демонстрация пред непознати.

— Страхотно — каза Айлийн. — Добре, какво, по дяволите, е това?

— Земетресение — обясни Джо. — Това е земетресението в Колумбия днес в 4,40 сутринта наше време. Не е от най-силните, 4,2 по скалата на Рихтер. Проверих в Интернет.

— Земетресение?

— Да. Снимките на Джим Лийтсдейл до една са симулации на земетресения. А сега нека ти покажа едно по-интересно. — Джо отвори менюто с имената на момичетата и избра Селесте. После вдигна картината обратно до орбитална снимка и се спусна над САЩ. Бяха точно над Колорадо и Айлийн нервно замръзна до него, когато отново се появиха странните цветни линии. Те се сблъскаха, пропълзяха и изчезнаха.

— Земетресението в Колорадо — каза тя.

— Нашето земетресение — щастливо се съгласи Джо.

— Значи всички снимки са симулации на земетресения. Предполагам, че това ни подсказва какъв е бил проектът — изморено каза Айлийн. Тя се облегна на него, всъщност се свлече върху него. Дори не направи връзката, трябва да беше наистина изморена.

— Лийтсдейл беше убит в деня на колорадското земетресение — меко й подсказа Джо.

— Значи е бил… О! — Айлийн се изправи. — Знаел е, че ще се случи?

— Знаел е. Не е правил симулации на земетресения, които вече са се случили, а на такива, които предстои да се случат. Затова трябваше да изчакам до 4,40 тази сутрин.

— Земетресението в Колумбия.

— Земетресението в Колумбия — усмихна й се той. — Мога да ти изброя куп етични причини защо подобен проект трябва да се пази в строга тайна.

— Ако могат да предсказват земетресенията, защо не предупреждават хората за тях? — попита Айлийн.

— Точно това е дилемата. Ако предупредиш населението за предстоящо земетресение, не можеш да си сигурен, че смъртните случаи, дължащи се на паниката, няма да бъдат повече от евентуалните жертви от земетресението.

— Логично — измърмори Айлийн и разтърка челото си. — И доста отговаря на действителността.

— Може би Лийтсдейл не е могъл да се справи с напрежението да гледа как хората умират в земетресения, за които предварително е знаел. Може и да е решил да излезе наяве.

— Веднага щяха да го уволнят и дискредитират — каза Айлийн. — Правителството не убива хора и после не ги наглася да изглеждат като самоубийство. Могат просто да го изкарат психически лабилен, луд. Или да го арестуват, преди да успее да изнесе информацията си.

— Е, може и да е така — каза Джо, който си имаше свои представи за възможностите на правителството. — Но той все пак беше скрил доста интересна информация в няколко снимки на голи мадами. Защо, ако не е възнамерявал да ги изнесе?

— Добър довод — каза Айлийн, протегна се и пъхна ръка под дланта на Джо, която все още лежеше върху мишката. От допира по цялото му тяло плъзнаха електрически иглички. Искаше да се любят още в този момент.

— Нека пробвам аз — каза тя, отвори менюто с имената на момичетата и избра едно от средата. Хуанита. В горния ляв ъгъл на екрана се появи датата на създаване на файла, която Лийтсдейл беше сменил с датата и часа на земетресението. За нейна изненада не се появиха насечените петна.

— Не знаем къде е това — каза Джо и насочи ръката й с мишката също като баща, който показва на детето си какво да прави. Нагласи картината така, че гледната им точка да се издигне до земна орбита, после отново пусна симулацията. Петната се появиха над средата на Северна Америка. С едно щракване на мишката Джо ги спусна надолу към Земята и изведнъж се озоваха над нещо, което беше може би щатът Мисури. Цветните линии се движеха горе-долу над Мисисипи.

— Тия са големи — каза Джо. Потрепери съвсем различно от преди малко, когато ръката на Айлийн беше пропълзяла под неговата. Този път тръпката беше студена и плъзна по гърба му.

— Наистина. Но… нали, нали в долината на Мисисипи няма разломна зона?

— Ще проверя — каза Джо, завъртя се и без да става от стола си, го придърпа към бюрото с главния компютър, който бе постоянно включен в Интернет.

— Земетресения, разломни зони, Мисисипи — измърмори Айлийн, която, последвала примера му, дотъркаля стола си до другото бюро и зачете на глас думите, които Джо бързо набираше на компютъра.

— Да видим — каза Джо, наведе се към нея и я прегърна. Докато машината жужеше, тя се облегна на гърдите му, въздъхна и затвори очи. За пръв път днес Джо се почувства гладен. Дали Айлийн ще се навие пак на пица? Огромна пеперони с гъби звучеше съвсем добре… Стомахът му се пробуди и изръмжа бясно точно под ухото й. Тя се изправи и се разсмя.

— Гладен си. Ял ли си изобщо днес?

— Не, забравих — отговори той, като си мислеше, че ако имаше право на избор между леглото и Айлийн и пица, съвсем нямаше да знае кое да избере.

— Да си поръчаме пица — каза тя.

Джо притисна и двете ръце към сърцето си и завъртя очи.

— Скъпа! Четеш мислите ми.

— Нищо подобно — каза тя сухо. — Няма да излизаме, а в този квартал по телефона можеш да си поръчаш единствено пица.

— Да — каза Джо. — Права си. Но все пак те обожавам.

Айлийн се засмя и се наведе за бърза целувка, после се завъртя на стола си и се пресегна за телефона.

— Ей, почти е готово — каза Джо, докато Айлийн автоматично избираше номера на поръчки.

— Както обикновено — поръча тя. В пицарията имаха записан адреса им и можеха да намерят в компютъра обичайната им поръчка, нещо, което Джо обожаваше. Предполагаше, че в пицата могат да се слагат и други неща, освен чушки и гъби, но не можеше да си представи точно какви.

Пицата напълно изхвръкна от главата му, докато набързо преглеждаше първата уебстраница с информация за разломните линии по долината на Мисисипи. Беше избрал да започне със съхраняваната в библиотеката на Университета в Мисури магистърска дисертация на някакъв студент по геология. Заглавието на дисертацията го накара да зяпне и инстинктивно да скръсти ръце. Айлийн дотъркаля стола си и надникна през рамото му.

— „Една нация, разделена на две^[2]; последиците от земетресението по разломната линия Ню Мадрид“, прочете на глас тя и набързо прегледа първите няколко параграфа.

„В ранното утро на 16.12.1811 жителите на Ню Мадрид бяха разбудени от звук, напомнящ далечна гръмотевица. Тътенът се приближаваше, придружен от странна миризма, като на сяра. После земята се раздвижи. Надигаше се бясно, подовете на къщите се напукваха и трошаха, от гардеробите оставяха купища дъски. Във врявата се смесваха остри експлозии и шум като от високо изсвирване или шипене. Земетресението беше още по-пагубно за моряците по Мисисипи. От дъното на реката се отскубваха и избухваха на повърхността вековни дървета. Образуваха се водовъртежи, които бясно се движеха по течението на реката и поглъщаха всеки изпречил им се плавателен съд. Бреговете се ронеха и изчезваха под водата. Самото корито на величествената Мисисипи се промени.

Беше започнало земетресението Ню Мадрид. В продължение на няколко месеца долината на Мисисипи бе обхваната от земетресения, които днес бихме определили със сила около 8,4 по скалата на Рихтер. Жертвите бяха малко, тъй като през 1811 долината на Мисисипи беше слабо заселена. В целия регион живееха по-малко от четири хиляди души. В началото на двадесет и първи век най-плодородната територия в света е гъсто населена. От промишлените центрове, каквито са Чикаго, Илинойс, и Гери, Индиана, до пристанищния Ню Орлиънс хора живеят и работят в блажено неведение относно вероятността от ново природно бедствие.“

Айлийн обърна изпълнените си с ужас очи към Джо. Той усети, че стиска ръцете й прекалено силно, и веднага отслаби хватката си. Припомни си крясъците на полуголия Ралф Морисън и как под краката му земята се гърчеше и пълзеше като огромен плужек. Земетресението в Колорадо беше слаба работа, продължила най-много минута, но Джо не мислеше, че някога ще го забрави.

— С каква сила е това земетресение? — изказа на глас мислите му Айлийн.

— Да видим — заедно дотъркаляха столовете си до франкенкомпютъра. Джо натисна копчето за повторение на симулацията и двамата проследиха как смъртоносните драскулки се появяват на долината на Мисисипи.

— Господи — промълви безпомощно Айлийн.

— Осем. — Джо се облегна назад в стола си. — Възможно ли е?

— Кога е? — попита Айлийн. Джо рязко се наведе и замижа срещу малките числа на дигиталния прозорец.

— След три дни — промълви накрая той.

— Не може да бъде — изведнъж каза Айлийн. — Трябва да има някаква грешка.

— Какво имаш предвид? — Джо просто не можеше да проумее идеята, че земетресението можеше — щеше — да настъпи след три дни и да убие милиони хора. Не можеше да е истина.

— Не, не искам да кажа, че не може да бъде. Искам да кажа, че няма начин. Ако правителството знаеше за това, щяха вече да са свикали Националната гвардия. Няколко дни са достатъчни да евакуират градовете около Мисисипи. Ураганите се откриват за по-малко от два дни и все пак успяват да евакуират всички. Никоя правителствена организация… о, по дяволите.

— По дяволите какво? — попита Джо.

Айлийн беше замръзнала на мястото си с широко отворени, празни очи. Тя премигна и фокусира. Джо я беше виждал такава на няколко пъти, но продължаваше да се стряска. Напомняше му на робот. Айлийн се пренасяше в мозъка си, сякаш тялото не беше нищо повече от система за неговото поддържане и просто беше зарязала контрола му за няколко минути.

— Този човек, Джейкъб Мичъл. Той е шеф на Лийтсдейл и е директор на ФЕМА за целите Скалисти планини. ФЕМА мобилизира Националната гвардия.

— Не, това правят губернаторите на щата. Националната гвардия се свиква от губернаторите, не от лигльовците от ФЕМА. А и това земетресение няма да стане в Скалистите планини, а в Средния запад. За там не отговаря ли друг клон на ФЕМА?

— Прав си — намръщи се Айлийн. — А и той може да свика Националната гвардия само в случай на природно бедствие, не и преди това. Така че… е, добре, не знам. Това земетресение със сигурност ли ще стане?

— Ей, може би не — каза Джо. — Да проверим останалите земетресения, които трябва вече да са минали. Ако някое от тях е фалшива тревога, значи има надежда.

Докато пристигне пицата, бяха открили две фалшиви. Доколкото си спомняше, Джо Шарлот и Одет бяха красиви момичета с огромни гърди, но и в двете бяха закодирани земетресения, които не се бяха състояли.

— Слава Богу — отдъхна си Айлийн, когато Одет отказа да се задейства. Джо отвори вратата, плати на момчето и с танцова стъпка, имитация на танца на радостта на Снупи, се върна в кабинета, понесъл пицата над главата си.

— Бира, скъпа?

— Само не ми викай бейби — изфуча Айлийн.

— Хей, бейби, донеси бирата и побързай. Като кажа скачай, ще скачаш, иначе няма да има награда в леглото — ухили й се Джо.

Айлийн присви очи срещу него и се усмихна опасно, но все пак донесе две бири и салфетки. Джо свали възглавници на пода до масата за кафе и изрови дистанционното. Нямаше нужда от чинии или прибори. Нахвърлиха се върху пицата, която се оказа страхотна, а и бирата беше хубава и се пенеше точно колкото трябва и си влизаше на място. А по-късно, когато, прегърнала раменете му, тя зарови лице във врата му и заглуши виковете си и когато Джо потрепери и й се отдаде целият, разбра, че това е всичко, от което се нуждае, завинаги.

Изведнъж всичко свърши, тя събираше дрехите си на лунната светлина, а Джо лежеше, преструваше се на заспал и усещаше ледените пробождания на самотата и страха по цялото си тяло и в сърцето си. Защо си тръгваше? Когато вратата се затръшна след нея, Джо се извъртя и зарови глава във възглавницата й. Леглото изведнъж беше станало прекалено голямо и студено. Студено.