Бони Рамтън
Земетръсни игри (12)

Глава 12

Брайъргейт, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Хей — възкликна изненадано Джо, когато Айлийн се притисна силно към гърдите му, прегърна го и зарови лице във врата му. За момент беше почти сигурен, че плаче, но когато подложи лице за целувка, видя, че очите й са сухи. — Нека поне влезем вътре, съседите, нали знаеш.

— Много смешно. — Не звучеше като нормалната Айлийн.

Джо смръщи чело, но предпочете да не се бърка. Чудеше се, дали е заради онзи Теди Шоу, побъркания убиец, който Айлийн беше застреляла? Джо отчаяно искаше да говорят за това с Айлийн, дай каже мнението си за убийците на деца и как трябва да се постъпва с тях, но тя не искаше да го обсъждат. И той така и не повдигна темата.

Обичаше я. Обичаше я още когато й го каза, преди повече от година. И Айлийн го обичаше, в това беше сигурен. Поне докато бяха в леглото. Когато се любеха, тя беше изцяло там, открита и негова. Но в останалото време се затваряше, извръщаше се и го държеше на разстояние. Още преди месеци беше осъзнал, че се чувства като момичето в тази връзка, и това едновременно го разсмя и вбеси. Беше твърдо решен да я накара да му се довери не само с разкошното си тяло, но и със сърцето и мозъка си. Щеше да се получи някой ден и тогава щеше да спре да преглъща своите „Обичам те“. Просто трябваше да прояви търпение.

— Кажи ми нещо — каза, като се опитваше да придаде на гласа си весела и подигравателна нотка. — Разкажи ми как изкара деня.

— Гаден ден — каза Айлийн и се остави да я вкарат в коридора, така че Джо да затвори вратата.

— Ако ще си в такова настроение, по-добре да седнем някъде. Леглото става ли?

Разбира се — измърмори срещу гърдите му тя.

Беше сигурен, че е затворила очи. Взе я на ръце — за втори път тази седмица, — отнесе я в спалнята и се тръшна на леглото. Главата й подскочи на гърдите му.

— Добре ли си? — попита, този път сериозно.

Тя кимна, без да помръдне, и той сви рамене. Търпение. След десетина минути тялото й натежа и дишането й се забави. Той леко я остави до себе си, намръщено изчака изтръпналото от тежестта й ляво рамо да се оправи и внимателно се пресегна и взе дистанционното. Докато се наспи, можеше да си навакса изтърваните мачове от предварителните кръгове. В края на третата четвърт усети, че е отворила очи и следи играта.

— Тази година са си пооправили защитата — отбеляза тя със съвсем нормален глас.

— И нападението им е добро — каза Джо и изключи телевизора. — Но първенството още не е започнало, така че на кой му пука. Казвай какво става. Танто за танто, задето те оставих да гледаш футбол с мен.

Айлийн седна в леглото и приглади коса с две ръце.

— Имах тежък ден — каза тя. — Срещнах се с този човек в „Пъркинс“, знаеш го, на изхода на „Бижу“, и се оказа, че познава Криста. Покойната Криста.

Джо подхвърли нагоре дистанционното и го хвана във въздуха, после внимателно го остави. Търпение, напомни си пак.

— И тя ли е била убита?

— Да. Намерили са я в долината Сан Луис преди два дни. Същия ден, в който пречукаха Джим Лийтсдейл. Но нейното не прилича много на самоубийство. Според господин Бакстър, човека, с когото говорих, била оставена също като обезобразените крави, които намират там.

— Крави? — мрачно попита Джо. — Този да не е някой от побърканите на тема извънземни?

— Не мисля — каза Айлийн. — На гости на някакъв приятел от долината е. Обаче ме предупреди, че цялото място е на ръба да избухне от слуховете за извънземни, отвличания и подобни глупости.

— Супер. Точно това ти трябва, за да прецакаш случая си.

— Не вярваш ли в извънземни? — с подигравателна усмивчица попита Айлийн. Винаги когато се усмихваше така, на Джо му идеше да скочи отгоре й и да я изяде цялата. Все едно беше огромна фунийка сладолед. Ягодов.

— Извънземни? — с мъка принуди съзнанието си да се върне. — Определено не. Извънземните са за самотни, глупави хора, които няма с какво друго да си запълват времето. Идиоти.

— Ами симулациите? — попита Айлийн. — Успя ли вече да разбереш какво е записвал Лийтсдейл?

— Мисля, че да. До утре може и да знам със сигурност.

— Защо не сега?

— Не мога да ти кажа — отговори той. В 4,40 сутринта щеше да разбере дали невероятно налудничавата теория, която си беше изградил, е истина, или е само въздух под налягане като приказките на вярващите в извънземни. — Така че ако нямаш нещо по-спешно, какво ще кажеш да поръчам пица? Искаш ли да те накарам да поогладнееш?

За момент очите на Айлийн притъмняха толкова, че беше убеден, че е сгрешил нещо. После тя се ухили като малко момиченце.

— Оха. Имам доста работа, но нищо по-спешно от теб.

— Това исках да чуя — каза Джо, вдигна телефона и избра автоматичния номер на поръчките в пицарията. В този момент я обичаше толкова силно, че не му пукаше дали тя някога ще му каже, че споделя чувствата му.

 

 

Ла Вета, Колорадо

Алън Бакстър се отби в „Тексако“ да зареди колата и да се запаси със слънчогледови семки, които му помагаха да не се разсейва и да не заспива зад волана. От тях го заболяваше устата, но днес не му пукаше. И без това го болеше всеки милиметър от тялото.

Дъщеря му си тръгна от паркинга на „Пъркинс“ и Алън остана в бронкото си още поне половин час, неспособен да помръдне ръце и да запали двигателя. Умората беше парализирала цялото му тяло. Тя изглеждаше точно като него. Това беше мисълта, която упорито се връщаше в съзнанието му. С години се беше успокоявал, че порасналата му дъщеря бездруго ще прилича на Линда и със сигурност ще се държи като нея. Че още в мига, в който се беше оженил за Линда Дорън, загубата й е била сигурна и непредотвратима.

На паркинга се беше навел бавно напред, докато челото му не опря о пластмасата на волана. Усещането беше приятно, сякаш до кожата му се бе докоснала топла длан. Тя изглеждаше точно като него. Височината, формата на очите, скулите, които го правеха да изглежда добре, а нея превръщаха в зашеметяваща красавица. Единственото, което бе наследила от Линда, беше красивата тъмночервена коса. Беше я отрязала просто до раменете, което я правеше още по-невъзможно красива. Алън се зачуди как ли е изглеждала на абитуриентския си бал и мисълта го разтърси толкова силно, че се вкопчи и с двете си ръце във волана.

Болката попремина и той успя да събере сили да запали бронкото. Беше казал на дъщеря си, че е отседнал в Роудуей Ин, но мислеше да се регистрира там само в краен случай. В момента единственото място, където искаше да бъде, беше ранчото Уилямс. Докато навлизаше в яркоосветената бензиностанция, осъзна, че жадува за бялата си спалня, за Бет Уилямс, за Сюзън и Франк. Беше наистина странно, но чувстваше ранчото Уилямс като свой дом. Малката му двустайна къща в Пайндейл, Уайоминг, бе просто спомен от едно друго време.

Отиде бавно до магазина, като пътем се опита да раздвижи схванатите си от напрежението и умората мускули. Вътре миришеше на претоплено кафе и цигари, неприятна миризма, от която му се пригади и го накара да се откаже от замислената чаша кафе. Продавачът се беше настанил удобно и бе напълно погълнат от дебело фентъзи, нещо с мечове, забулени войници и приличащи на козли чудовища на корицата. Не го погледна, когато остави кредитната си карта на щанда, но Алън забеляза, че държи книгата само с една ръка. Другата беше под щанда и най-вероятно галеше зареден пистолет с предварително свален предпазител. Явно беше ветеран в нощните смени.

— Ще заредя на шеста колонка — каза той. Продавачът кимна все така, без да повдигне очи. Алън се върна при бронкото и напълни резервоара, като се мъчеше да не мисли за Айлийн Рийд. Но щеше да мисли за нея, дори и онзи вътре да решеше да остави в корема му дупка от куршум с размерите на чиния.

След няколко минути беше отново на магистралата. Устата му беше пълна със семки, а в стойката до волана димеше чаша кафе.

Щеше да разкаже на Бет Уилямс, ако тя го попита, реши той. Щеше да разкаже на нея, на Сюзън и Франк за дъщеря си, за Линда Дорън и за случилото се преди трийсет години. Още не знаеше как, но беше сигурен, че няма да допусне да изгуби отново дъщеря си.

 

 

Военновъздушна база „Питърсън“, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Проверих запасите от вода в Рапид Сити — съобщи изморено и намусено изпълнителният асистент на Мичъл. Напоследък й се налагаше да остава до късно, а работеше на фиксирана заплата и никой не й плащаше за извънредните часове.

— Съжалявам, Грета — каза Мичъл съчувствено. Знаеше, че на собственото му лице също са се изписали умора и нетърпение. — И аз искам да съм вкъщи със семейството си, но трябва да сме сигурни, че сме напълно подготвени.

— Да, сър — каза тя и повдигна лист хартия от купа, който носеше. — Напълно сме запасени с храна и дрехи за голямо земетресение в Колорадо, което може да обхване и Уайоминг, Монтана, Небраска и Айдахо. Разполагаме с палатки, материали за първа помощ, имената и телефонните номера на докторите и сестрите от целия регион на ФЕМА. Събрали сме и местоположенията на запасите на Националната гвардия и паролите за мобилизация на всички губернатори. Губернаторите предпочитат сами да се обаждат на гвардията в щата си и после да я предадат на директора на ФЕМА, но тъй като в нашия регион никога не им се е налагало да го правят, в случай на природно бедствие са склонни да ни дадат кодовете. Не вярвам да ни потрябват.

— Сигурно няма — топло каза Мичъл. Тя беше изпълнителен асистент на ръководството на ФЕМА. Отговаряше за почти петдесет човека, беше поела огромна отговорност и след земетресението работеше неуморно. Наложи му се да сдържи усмивката си. Петдесет човека и от тях само трима знаеха какво ще стане. Другите щяха да му повярват, да го последват и да го боготворят като спасител. — След цялата ни подготовка земетресението в Колорадо нагледно доказа важността на нашата задача.

— Господин Мичъл — обади се от вратата Бенет с полусдъвкана бъркалка в уста. Това винаги вещаеше неприятности.

— Благодаря ти, Грета — каза Мичъл.

Грета побърза да се оттегли, като умело съумя да избегне допира до Бенет. Никога не го беше харесвала и той го знаеше и не пропускаше възможността да се отърка в нея леко, без задни мисли. На Мичъл му бе все едно, стига Бенет да не я накара да напусне.

— Може да имаме проблем — каза Бенет веднага щом затвори вратата. — Засякохме разговор между шерифа на Аламоса и полицията на Колорадо Спрингс, Специални разследвания.

— Криста Люис — веднага каза Мичъл. Усещаше как лицето му се изкривява от гняв. Здраво стисна зъби. — Това е ужасно. Как са разбрали?

— Предполагам, чрез детективите от отдел „Убийства“ — неохотно каза Бенет, като местеше бъркалката от единия ъгъл на устата си в другия. — Индианецът и онова момиче. В Аламоса има един човек, Алън Бакстър, той е идентифицирал трупа. Дошъл е дотук и така са свързали Лийтсдейл и Криста Люис.

— Намери снимка на Алън Бакстър. После знаеш какво да правиш — нареди Мичъл и се отпусна назад в стола си.

— Алън Бакстър не е проблем, но детективите? Все още си мисля, че не трябва да убиваме ченгета, сър…

— Аз решавам, Бенет — каза Мичъл. — И аз поемам отговорността. Имаш ли вече план как да го направиш?

— Разбира се, сър — отговори Бенет.

 

 

Бюро за специални разследвания, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Убита? — попита Роузън, без да променя изражението на лицето си.

— Убийство — отговори Айлийн и отпи голяма глътка от двойната си мока с мляко. Не беше успяла да се наспи добре въпреки прекараната с Джо вечер. Сънищата й бяха объркани и пълни с отчаяние. Беше се прибрала в апартамента си, защото трябваше да нахрани Бети, а и се страхуваше от това, което можеше да каже насън. Джо искаше да знае всичко за миналото й, а там имаше неща, които щяха да го отблъснат. Нямаше да понесе загубата му. Не и неговата, не още веднъж, прошепна част от съзнанието й.

— Трябва да се свържем с този шериф — каза Роузън. — Алън Бакстър още ли е в града?

— Не, трябваше да се върне в долината. Не е заподозрян, но е познавал жертвата, така че Гонзалес е искал да се навърта там.

— Потенциален заподозрян ли е?

Въпросът остана без отговор малко по-дълго от нормалното. Айлийн знаеше отговора, но й трябваше цяла вечност да се насили да го произнесе на глас.

— Предполагам. Ще трябва да проверим алибито му за убийството на Лийтсдейл. Явно е чист за Люис. Според шериф Гонзалес, което значи според Алън Бакстър.

— Значи ще го проверим — каза Роузън.

— Разбира се — каза Айлийн и отпи пак. — Ще започнем със…

— С часа ти при психолога — прекъсна я Харбън. Както обикновено, се беше появил, без да го усетят.

— За Бога, сър! — възнегодува високо Айлийн. — Почти си разлях кафето.

— Това твоето не е кафе, а някаква държавна конспирация — мрачно отбеляза Харбън. — Имала си записан час при Гери Матюс тази сутрин.

— Нямам време — каза Айлийн. — Трябва да…

— Ще трябва да ми предадеш значката и пистолета си, ако не отидеш — каза Харбън. — Такава е практиката.

— О, Господи — проплака Айлийн.

— Аз ще се заема с Алън Бакстър. Не се оставяй да ти промият мозъка прекалено много — успокои я Роузън. Той рядко се шегуваше.

Питър О’Брайън, вече седнал на бюрото си, го чу и се изсмя прекалено високо за вкуса на Айлийн.

— Страшен майтап пусна, Дейв! — боботеше той.

— Ха, ха — каза Айлийн и изключи компютъра си. Взе ключовете и сакото си и излезе, отказвайки да почувства каквото и да било, освен вцепенение. Отказвайки въобще да чувства нещо.

Гери я посрещна на вратата свежа и спокойна както обикновено. Беше облечена с пръстеночервени панталони и развлечена риза в безцветно бежово. Ухаеше на розов сапун и естествено изглеждаше страхотно. Косата й бе лъскава, а очите — чисти като на дете. Айлийн знаеше, че собствените й очи са подути и изморени. Беше се изтощила само от прекараното в чакалнята време редом с нагрубяваните вкъщи жени и скованите, нещастни двойки, които чакаха реда се при някой от шестимата терапевти в сградата.

— Здравей, Айлийн, добре дошла — каза Гери и широко разтвори вратата на кабинета си. Усмивката й беше дори по-свежа от очите й.

Айлийн я заобиколи и се тръшна в един от удобните столове вътре. Целият кабинет на Гери, от небиещите на очи репродукции по стените до щастливо растящите около прозореца цветя и проснатия върху излъскания до блясък чамов паркет вълнен килим, внушаваше уют. Гери седна в другия стол и взе отрупаната си с бележки папка.

— Е, ето ме тук — каза Айлийн, като се опита да прозвучи неутрално, а не заядливо.

— Ник ти е казал, че в противен случай ще ти отнеме значката, нали? — изсмя се Гери. — Обикновено така си набавям полицаите за втория сеанс. Ник е способен да използва заплахи. Какъв човек.

— Ник?

— Ник Харбън. За мен и за теб, докато си в този кабинет, Ник. Нямаше да ми изпраща хората си, ако не бяхме разговаряли предварително и не ме беше намерил приемлива. Вашият капитан е добър началник.

— Страхотен е — разсеяно се съгласи Айлийн. Значи се казвал Ник? Невъзможно беше да си представи лишения от всякакви емоции Харбън да седи в същото това кресло и да разговаря на чаша чай с Гери Матюс. — Той пи ли чай тук?

— Това си е тайна между Ник и мен — каза спокойно Гери. — Както и никога няма да кажа на никого, че ти пиеш „Ред Зингър“ с мед. Всичко е поверително.

— Вярно — въздъхна Айлийн. — Какво искаш да разбереш днес? Пак ли трябва да ти разказвам за Теди Шоу?

— Не — консултира се с бележките си Гери. — Нека да се настроим на вълна Фройд и да поговорим за детството ти.

Сърцето на Айлийн се сви на бучка лед. Тя конвулсивно стисна облегалките на креслото и за момент пред очите й изплува лицето на Алън Бакстър.

— Добре — наложи си да говори спокойно тя. — Какво точно те интересува? Израснах в едно ранчо в Уайоминг. Родителите ми ме обичат, не са разведени. Като цяло имах страхотно детство.

Гери надигна поглед от бележките си.

— Странно. В досието ти пише, че си била осиновена на четири години. Напълно достатъчно, за да си спомняш какво се е случило преди това.

Айлийн скочи и с треперещи ръце се опита да се справи с бравата на вратата.

— Знаеш наредбите на полицията, Айлийн. Губиш значката и работата си — опечалено отбеляза Гери, без да помръдне от креслото си. — Повече няма да работиш за закона. Това ли искаш?

Айлийн пусна дръжката на вратата и опря чело на дървената плоскост. Ясно долавяше свежия мирис на лимонов почистващ препарат. Не можеше да си тръгне и да зареже работата, която обичаше от все сърце. И не трябваше ли файловете за осиновяване да са строго секретни?

— Секретно е съдържанието им, но не и фактът, че съществуват — спокойно каза Гери и едва сега Айлийн осъзна, че е задала въпроса на глас.

— Добре — каза тя и разтърка горещото си чело по гладко полираната дървена врата. — Ще ти разкажа това, което си спомням, Гери. Мисля, че мога да го направя.

— Казах ти го и миналия път, Айлийн, но ще повторя. Нищо от казаното тук няма да напусне тази стая. Забеляза ли, че всичките ми чекмеджета са метални?

Айлийн, все още опряна на вратата и едва сдържайки се да я отвори и да побегне, поклати глава.

— Метални са, така че ако някой реши да наруши конституцията и да се добере до записките ми, да мога да ги изгоря, без да изгори и тази красива къща. — Зад гърба си Айлийн чу изщракване, което трябва да беше от запалка. — Не пуша, Айлийн. — Капачето на запалката изтрака. — Това убеди ли те?

— Да — каза Айлийн. Стомахът й я свиваше. Почуди се дали ще се сдържи да не повърне. — Какво искаш да знаеш?

— Искам да знам защо мислиш, че осиновяването е толкова отвратително. Защото ако разберат, че си осиновена, хората ще те замерят с камъни по улицата? Ще ти се смеят? Защо?

— Майка ми не ме обичаше — каза Айлийн и тъжно се усмихна на вратата. — Това достатъчно ли е?

— Обичала те е достатъчно, за да те задържи, Айлийн — каза Гери, неумолима като спускаща се по хълм лавина. — Обичала те е достатъчно, за да те роди, което, съм чувала, е доста трудно и болезнено. Обичала те е достатъчно, да те даде за осиновяване…

При това Айлийн диво се засмя и се обърна. Не знаеше дали ще повърне, или ще се опита да убие Гери, но не й пукаше.

— Не ме даде за осиновяване, Гери — изскимтя тя. — Последното нещо в живота й беше да разкопчее предпазния ми колан, след като вече бе избрала дълга отсечка и мост, в който да се блъсне. След като бе изпила толкова алкохол, достатъчно да убие и кон, и беше наклала малък огън в гората и изгорила всичките ни документи за самоличност, тя се качи в колата, насочи се към моста и се опита да разкопчее колана ми. Но не успя, изгуби контрол и обърна колата, преди да стигне моста, а аз бях още закопчана и оживях. Ето колко ме обичаше майка ми, Гери.

Айлийн зарови лице в дланите си и се свлече на пода. Раменете й трепереха, но не плачеше. Сълзите й бяха пресъхнали много отдавна, може би дори преди да навърши три години. Просто се сви, обви с ръце коленете си, скри лице между тях и продължи да трепери. Искаше й се да е мъртва. Да е навсякъде другаде, но не и тук.

Ръка ефирна и мека като листче на нарцис докосна рамото й.

— Не ме пипай! — без да надига глава, изкрещя Айлийн. — Не гледай към мен! — Тя се наклони напред и се опита да се свие още повече. Пистолетът на глезена й болезнено се впи в бедрото й.

— Е — разнесе се гласът на Гери съвсем до ухото й. — Как може да съм такова лайно.

Последва дълга тишина.

— Такова си — каза накрая Айлийн. Последва още тишина и усещането, че тялото на Гери е до нея. Не я докосваше, но долавяше лекия дъх на сапуна й. Неспособна да се контролира, Айлийн, все така с притиснато между коленете си лице, се разхили при мисълта за това какво лайно е Гери.

— Съжалявам, Айлийн — тъжно каза Гери. — Абортите са, как да кажа… слабото ми място. Направих аборт на двадесет и две, веднага след университета. Бях омъжена, но със съпруга ми не бяхме готови. Той учеше право, а аз тъкмо започвах магистърската си степен по психология.

Кикотът на Айлийн полека секна. Тя потърка лице в коленете си и с изненада видя, че панталонът й там е влажен. Гери продължи със спокоен глас.

— Оказа се, че имам нещо, наречено ендометриоза. Това е вид фиброзно образувание в матката и фалопиевите тръби. Понякога причинява много болезнена менструация, понякога почти не се проявява. В моя случай не се прояви. Но когато със съпруга ми решихме да си имаме деца, тръбите ми бяха като запечатани и матката ми прекалено пострадала, за да износи плода.

— Господи — каза Айлийн.

Да — потвърди Гери. Айлийн я погледна и видя стичащите се по красивото й лице сълзи. Беше седнала точно до Айлийн, с опрян на вратата гръб. Очите й и страните й бяха зачервени, но гласът й си беше все така равен. — Детето, което абортирах, е било истинско чудо, единственото, което някога сме щели да имаме. А така и не го разбрахме, преди да стане прекалено късно.

— Толкова съжалявам — каза Айлийн. Тя се пресегна и докосна ръката, която Гери немощно беше оставила на коляното си.

Гери я стисна. Ръката й беше като на птиче, лека и с крехки костици.

— Добре съм — каза тя. — Нали все пак съм терапевт. Съпругът ми и аз се обичаме много. Не знаехме какво правим. Но болката си остана и от време на време ме кара да правя грешки.

— Значи си срещу абортите? — попита Айлийн.

— Невинаги — отговори Гери. — Вярвам, че абортът е изход само в много редки случаи. Но съветвам да се изчака, да се обмисли и да се проучат и алтернативите. Навремето никой не ми каза, че онази бременност е била истинско чудо и че да премахна онова дете означава да премахна и възможността да имам деца. Абортът е толкова яростно защитавано лично право, че никой не си прави труда да ти каже какви могат да бъдат последиците. Моят аборт означаваше повече, отколкото просто още едно човешко същество — Гери въздъхна примирено. — Разбираш ли, ендометриозата се лекува с раждане.

— О, не — каза Айлийн и усети, че стиска прекалено силно крехката ръка на Гери.

— Да. Разказвала съм тази история много пъти, Айлийн. Болката намалява, поне донякъде. Ако доизносиш бебето, напредването на ендометриозата спира, в повечето случаи завинаги. Така че, ако бях родила това дете и го бях дала за осиновяване, щях да имам други деца след време, когато съм готова.

— Затова каза, че майка ми ме е обичала достатъчно, за да ме задържи.

— Да. Но мислех от гледната точка на осиновяването, не на нараненото дете и излязох едно голямо лайно. Не за пръв път, както вече знаеш — каза Гери и се опита да се усмихне плахо, като малко момиченце. Все още хваналата ръката й, Айлийн отвърна на усмивката й.

— Сега е мой ред, нали? — попита тя и трапчинките на Гери се върнаха.

— Ти си много интелигентна жена, Айлийн Рийд — каза тя. — Да, и аз трябва да си изкарвам хляба. Ако продължим да говорим за мен, накрая ще трябва да ти платя аз. Хайде да станем, да се върнем по местата си и да опитаме да започнем отначало. Става ли?

— Става. Но не мисля, че ще успея да ти разкажа историята си по начина, по който ти разказа твоята.

— Липсва ти моята практика — тъжно каза Гери. Тя с усилие се изправи на крака, изтупа тясното дъно на панталоните си и подаде ръка на Айлийн. — Да започваме, а?

— Добре — каза Айлийн, пое ръката й и се изправи на крака. Беше още по-трудно отпреди да стои изправена и да се преструва, че не я е страх. Тя седна в креслото си и отпи глътка вода, докато и Гери се върне на мястото си. Терапевтката извади кърпичка и издуха носа си по съвсем не женствен начин. После избърса очите си, взе папката и се усмихна на Айлийн с ъгъла на устата си.

— Тази работа понякога ти идва нанагорно. Разкажи ми какво стана след катастрофата. Каза, че си оцеляла. Къде се случи това? Поеми си дълбоко въздух и… просто ми разкажи.

Айлийн си пое въздух и се вкопчи за смелостта на Гери. Знаеше, че й бе разказала историята за аборта си, за да може Айлийн да почувства, че и тя може да направи същото. Но все пак трябваше страхотен кураж да използваш собствената си грешка, за да помогнеш на пациента си. Щом Гери можеше да го направи, щеше да го направи и тя, независимо от болката. А болеше ужасно.

Така че Айлийн си пое дълбоко въздух и започна:

— Трябва да съм била на около три и половина. Помня как мама ме взе и ме сложи в колата късно през нощта, това беше, когато избягахме. Събудих се, когато закопчаваше колана ми. Беше забравила парцалената ми кукла и плаках цял ден. Но тя не пожела да се върне.

— Бягахте от баща ти ли? — попита Гери.

— Предполагам — със съмнение каза Айлийн. — Не си спомням той да я е удрял или нещо подобно. Бях само на три, прекалено малка, за да си спомням нещо, освен начина, по който той… миришеше и говореше, и как ме люлееше в големия люлеещ се стол. Имам само приятни спомени. Но нещо беше накарало майка ми да избяга. Ще ми се да знаех какво. — Айлийн премигна. Сега можеше да разбере, стига да поиска. Стомахът й отново се разбунтува и тя жадно отпи още вода. Гери като че ли не усети нищо.

— Какво си спомняш от катастрофата?

— Стана в Рапид Сити, Южна Дакота. Бяхме се позабавили, защото тя изкара известно време в Лае Вегас. Сигурно няколко месеца. Мисля, че съм родена в Калифорния, но не съм сигурна. Маршрутът Лас Вегас — Южна Дакота има смисъл само ако си тръгнал от Калифорния. Както и да е, помня светлините на Вегас, как нощем бе светло като ден. В Лас Вегас ми купи нова кукла, но накрая изгори и нея.

— Изгорила е всичко, което би могло да насочи кои сте?

— Да, предполагам, че това беше идеята. Една нощ просто отидохме в гората и тя изгори всичко, освен дрехите ни.

— А номерът на колата?

— Предполагам, че и него, или го е скрила някъде. Бяхме в колата, тя плачеше и си тананикаше, после запяваше и пак заплакваше, аз повтарях, че съм гладна, а тя ми казваше, че скоро ще ми мине. Помня я — облечена с джинси и много бледорозова тениска, имаше червена коса като моята и беше красива и като че ли не на себе си, и… и…

— Луда — коментира Гери. — Можеш да го кажеш. Била е много болна, Айлийн.

— Да — въздъхна Айлийн. — Беше болна, сега знам. В колежа взех курс по психология и в учебника имаше глава за маниакалната депресия и — Бум! — майка ми се появи и се втренчи в мен. Всичко, което си спомнях, пасваше идеално.

— Откриваш ли признаци и в себе си? — попита Гери, гласно изразявайки с възможно най-спокоен тон кошмарите на Айлийн.

Айлийн постави ръка на корема си, но той явно беше решил, че няма да се разбунтува точно тази сутрин. Преметна се за последен път и заспа.

— Поне не съм открила никакви — опита се да говори равно Айлийн. — Преди да постъпя в полицията, минах през психотестове. Мисля, че засега съм се отървала.

— Това е добре — неутрално отбеляза Гери.

— Питаш ли ме мен! — възкликна Айлийн.

— Значи майка ти успя да се самоубие, но ти остана жива. След колко време те намериха?

— По-малко от пет минути — каза Айлийн. — Моят ангел ме пазел, поне така казва мама. Втората ми майка.

Сякаш наистина ангел бил изпратил Пол и Трейси Рийд. Живееха в Уайоминг и за да приберат пощата си, им се налагаше да ходят до Бел Душ, Южна Дакота, най-близкия град до ранчото им. Но детето им, малкото им момченце бавно умираше на системи в болница в Рапид Сити. Бяха се върнали за ден-два, да нагледат ранчото и да се опитат да проумеят неминуемото, което докторите най-после бяха успели да им съобщят след третата седмица в болницата. Нямаше как да се разбере предварително, че малкият Джон Рийд ще се роди с транспозиция на сърцето. Болестта му беше грешка на природата, недоразумение, при което кръвта, напоена с кислород, циркулира през дробовете, а старата, вече използвана кръв — в тялото. Докторите бяха поставили клапа и бяха оперирали два пъти. Единственият изход в случая беше да му се трансплантира сърце, но в момента такова нямаше. Така че Джон Рийд бавно умираше и Пол Рийд се чудеше дали с него няма да загуби и Трейси. Беше се побъркала от безсилие и мъка и едва преживяваше и един ден без Джон. Тя беше тази, която бе настояла да тръгнат тази вечер, не на сутринта.

Така че бяха на магистралата, когато старата лимузина се преобърна и излетя напред, а на предното стъкло разцъфна неправилната звезда, което означаваше, че някой току-що е загинал. Нощта беше тиха, спокойна и топла, из въздуха се носеше нежното ухание на ранната пролет, а звездите и Млечният път бяха толкова близо, че сякаш висяха от плащаница. Трейси бе свалила стъклото, за да може вятърът да вее в косата й, и сега през отворения прозорец влетя тежката смрад на горяща гума и острият мирис на разливащ се бензин.

Пол скочи на спирачките и камионетката им бавно спря, като прибави и своя дял от миризма на гума към нощния въздух.

— Господи, Трейси — задъхано каза той. — Дръж се.

Той включи на задна, върна се обратно и със свирещи гуми спря до мястото на катастрофата. И двамата стояха парализирани и гледаха обезобразеното нещо, което само допреди малко беше автомобил. Едното колело налудничаво се въртеше във въздуха.

После като през хиляди километри до тях достигна тънкото изплакване на дете.

— О — каза Гери, забравила записките си. — Те са те намерили.

— Те ме намериха. — Айлийн сви рамене. — Собственото им дете умираше и Господ ме беше изпратил при тях. Беше трудно да ме изкарат от колата, но не бях пострадала сериозно. Парче стъкло беше срязало рамото ми. Естествено се притесняваха и за главата ми. Живееха в Уайоминг и не за първи път виждаха катастрофи по задънените магистрали. Така че татко остана с мен, а мама отиде да повика линейка и полиция.

— Това е странно? Защо Трейси, а не Пол?

— Защото татко е работил в болница като студент. Учил е агрономство. Всъщност по-късно ми призна, че повече от това, което знае, е научил в курсовете по ветеринарна медицина, които е взел. Така че си проправил път през останките, обгърнал ме с хавлия и обездвижил главата ми точно като по учебник. После превързал рамото ми с чорапите си, легнал с глава до мен и не спрял да ми говори, докато не дошла линейката. Мама пристигнала в града в истерия и довела почти всички, които успяла да намери, пожарната, бърза помощ, полицията.

— А истинската ти майка?

— Беше мъртва, точно както го искаше — безизразно каза Айлийн. — Не мисля, че се е мъчила. Татко ми каза, че е била съвсем неподвижна, без никакви признаци на живот. От мястото си не я виждах, което беше добре за мен… На полицията й беше доста трудно, както можеш да се досетиш. Мъртва жена, живо дете и нищо, което да покаже самоличността му. Откриха единствено първото ми име, но и това не доведе доникъде. Баща ми явно не беше заявил за изчезването ни.

— Може и да го е убила, преди да тръгнете — предположи замислено Гери.

Айлийн преглътна възражението си и кимна, все едно премисляше идеята.

— Но брат ти умря, нали?

— Няколко часа след като ме откараха в болницата. Докато ме гледаха на рентген, за да са сигурни, че нямам мозъчно сътресение. Сякаш ме беше чакал да се появя, за да може да си тръгне. — Айлийн преглътна насъбралото се в гърлото й. Ако в живота й бе имало ангел, то името му беше Пол Рийд, помисли си тя и безмълвно се помоли за него.

— И как те осиновиха? Беше ли дадена за временно осиновяване?

— Те бяха временните ми осиновители — каза Айлийн. — Говорим за задънените части на Южна Дакота. Там дори няма и кой знае колко клонове на социалните служби. Имаха Бюро по индианските въпроси, където се занимават с осиновяване, но след като определено не бях индианче, оттам не искаха да имат нищо общо с мен. В полицията нямаха и представа какво да правят.

Така че мама и татко просто казали, че ще са щастливи да ме приберат у тях, докато нещата се изяснят.

— Просто така? — промърмори Гери.

— Просто така — усмихна се Айлийн. — Все едно да прибереш вкъщи изгубено кученце. А след като ме отведоха в Уайоминг, тия от Южна Дакота с радост си измиха ръцете. Потърсиха около година, после щатът ме обяви за осиновяване и мисля, че на родителите ми не им трябваха и пет минути, за да прокарат документите ми. Не ми промениха името. Това беше единственото, което бях запазила след катастрофата, и те искаха да си остана с него.

— Да — каза Гери със светнало лице. — Ти си щастлива жена, Айлийн.

— Знам — каза Айлийн. — Знам, че съм. И това искам да бъда, Гери. Дъщеря на Трейси и Пол и сестра на Пол. Не малко момиченце, захвърлено в канавката до тялото на лудата си мъртва майка.

— Ти си тяхна дъщеря, Айлийн, и винаги ще бъдеш — твърдо каза Гери. — Но си и дъщеря на истинските си родители.

— Знам — каза Айлийн. Гери я изгледа изпитателно и тя се поразмърда в стола си. — Добре де — измърмори накрая. — Сигурно не мога да преценя добре.

— Айлийн, аз не съм просто кошче за отпадъци. Тук съм, за да ти дам средствата, оръжията, с които да се отбраняваш, също като пистолетите и значката ти. Няма само да човъркаме старите си рани и да се възхищаваме на белезите, целта ни е да ги надживеем.

— Искам да забравя всичко — каза Айлийн. — Защо да не мога просто да забравя всичко?

— Защото то е част от самата теб. Знаеш ли колко родители убиват децата си всяка година?

— Колко? — въздъхна Айлийн.

— Не знам — с готовност си призна Гери и разцъфна в поредната си заразителна усмивка. — Правя се на всезнайко, но всъщност говоря наизуст. Познай за какво се преструвах днес?

— Осиновяването — предположи Айлийн.

— Да. Следващата седмица ще те затрупам с факти и цифри. Но нека засега ти кажа следното. Много родители убиват децата си всяка година. Но много рядко се самоубиват заедно с тях. Давят ги, душат ги, изгарят ги живи, слагат им предпазни колани и пускат колата си в някое езеро. Но самите те остават живи. Тръгват си и се опитват да потулят убийството. Твоята майка може и да е била луда, но не е постъпила така.

— И това, че е искала да умре с мен, е предимство?

— Мислиш ли, че е мразила живота? Мразила е начина си на живот, човека, в когото се е превръщала?

— Определено — каза Айлийн, без да се поколебае. Спомняше си пристъпите на депресия на майка си, часовете, които прекарваше неподвижна пред огледалото, плача й, маниакалния смях. Спомняше си, че майка й я прегръщаше толкова силно, че болеше, все едно че Айлийн беше не дете, а плюшено мече, с което да се успокои.

— Тогава помисли върху това, Айлийн. Искала е да се отърве от ада, в който се е превръщал животът й. И е искала да отведе и теб. Нямала е и представа, че светът не е това, което тя си е представяла. Опитала се е да те освободи, както е освободила и себе си.

— Опитала се е да ме убие, защото ме е обичала? — опита се да се изсмее невярващо Айлийн, но смехът заседна в гърлото й като рибена кост.

— Тя те е обичала, Айлийн — каза убедено Гери. — Била е болна, объркана и те е наранявала, но те е обичала. Било е странна любов, но все пак любов. Просто помисли за това и ще поговорим пак следващата седмица.

— Време ли е да тръгвам? — несигурно попита Айлийн. — Не знам дали ще мога да се изправя.

— Сигурна съм, че ще можеш — каза Гери. — Що се отнася до мен, обяда ще прекарам със съпруга си вкъщи, ще го накарам да ме прегърне силно и ще се наплача до насита. Винаги разбира кога съм разказвала историята си. Така че и аз трябва да тръгвам.

— Благодаря ти — каза Айлийн и се изненада, че наистина го мисли. Успя да се изправи, без да залитне. — Иска ми се да се прибера вкъщи и да спя поне една седмица.

— Нарича се пречистване, скъпа — каза Гери. — Не е лесно да оправиш всичките си грешки. А сега си тръгвай, преди да се размекнем пак. — Гери изпрати Айлийн до вратата и й махна, след като я прегърна със силна, искрена прегръдка. Не беше нито майчинска, нито момичешка, просто каквато трябваше да бъде.

— Следващата седмица — немощно подсмръкна Айлийн. — Ще помисля върху това, което ми каза.

— Остави нещата да поузреят. И помни, имам запалка. Никой на тази планета няма да научи и думичка от историята ти, никой, дори съпругът ми.

— Добре — каза Айлийн и излезе в свежия, красив августовски ден.

Навън всичко изглеждаше различно. Тревата беше невъзможно зелена, като бълнуванията на наркоман по филмите, ъглите на сградите бяха нереално остри, а колите по паркинга — прекалено лъскави. Собственият й джип пареше, а когато отвори вратата му, отвътре я лъхна тежката миризма на спарено. Все пак седна вътре, пусна климатика и се загледа в предното стъкло вместо през него. Забеляза колко чисто е новото стъкло, което бяха поставили скоро след като Теди Шоу стреля в старото. Вече се бяха появили няколко драскотини, които, уловили обедното слънце, блестяха като малки диаманти.

Измина доста време, докато леденият въздух от климатика и познатата обстановка в джипа я накарат да се съвземе.

— Каква сутрин — каза си тя и примигна, за да фокусира зрението си. Изведнъж си спомни с какво се е занимавал Роузън, докато Гери Матюс изкарваше и простираше на слънце всичките й тайни. Проверяваше алибито на Алън Бакстър. Човекът, който можеше да отговори на въпросите, които не беше сигурна, че ще има смелостта да му зададе.

— Гери — започна тя безгласно и подкара джипа към изхода на паркинга. — Гери, вчера срещнах баща си. — Представи си ококорените очи на Гери и се засмя. Изпречи й се реклама за бърза закуска, при вида на която стомахът й се пробуди и заръмжа. Беше гладна, гладна като вълк, сякаш с Гери бяха пробягали маратон, вместо просто да разговарят, седнали в удобните кресла.

„Предпочитам маратона“ — каза си тя и свърна към паркинга на ресторанта. Чувстваше се едновременно празна, лека и пълна с надигащата се енергия. Всичко беше свършило. Беше разказала на непознат най-съкровената си тайна и още бе жива. Полагаше й се сандвич и огромна доза леден чай, а после отново на работа.