Бони Рамтън
Земетръсни игри (23)

Глава 23

Големите пясъчни дюни, ширина 37,47,50, дължина 105,33,20, долината Сан Луис, Колорадо

Айлийн, която беше участвала в много полицейски акции, умееше да чака. Алън Бакстър, риболовецът, също беше търпелив. Само дето не проявяваха търпение един към друг. Айлийн не можеше да понесе да го докосва с рамото или крака си, но ограниченото пространство около отвора на палатката означаваше, че няма как да избегнат допира един в друг.

Не знаеха колко точно време отнема сглобяването и пускането на машината на Тесла и бяха бързали да се скрият добре колкото е възможно по-скоро и сега и двамата бяха потни и покрити с пясък. Слънцето беше застинало високо в небето, а от пясъка се излъчваше на вълни топлина. В палатката беше задушно, но хладно. Мястото с координати 37,47,50 и 105,33,20 беше на дъното на дълга пясъчна долина вляво и малко надолу от тях.

Беше странно да видиш устройството за сателитно позициониране да сочи точния център на дюните. Оттук бе започнало колорадското земетресение, или поне така мислеха. Оттук беше започнало и земетресението в Бърбанк, Калифорния, срутило стената върху Лори Лийтсдейл, задействало цяла верига събития и прекъснало човешки животи, които безмилостно променяха настоящето. Утре призори щеше да се състои нещо като показна битка между хората, които вярваха, че имат право да променят хода на събитията, и хората като нея, които вярваха, че не трябва да го правят. Поне така се опитваше да си обясни какво точно става и да си отговори на въпроса, по който, заобиколена от призрачната бяла светлина на дюните, беше мислила вчера — защо изобщо е тук и какво точно възнамерява да прави.

В края на краищата беше решила, че Джейкъб Мичъл и хората му са престъпили границата в момента, в който са започнали да инсценират земетресения. Смъртта на Криста Люис беше само продължение, не началото на злото. Джейкъб Мичъл — а не баща й, нашепваше сърцето й, не Алън Бакстър — вярваше, че е нещо повече от останалите хора, че е по-добър от тях. И поради тази причина смяташе, че може да променя живота на останалите без тяхното разрешение. Убийците от типа на Теди Шоу не бяха много по-различни.

Тогава не променяше ли и тя човешки съдби? Със сигурност беше изиграла ролята на съдбата в живота на Теди Шоу. Но тя служеше на закона и се бе клела да пази реда и спокойствието. Убийството на Теди Шоу бе самозащита, не екзекуция. Ако беше хвърлил пистолета си, щеше да го арестува жив. Айлийн не се смяташе за нещо повече от другите. Дълбоко в себе си вярваше, че хората знаят кое е най-доброто за самите тях. Дори и Мичъл да предизвикваше малки земетресения, така че да предотврати едно по-голямо, действията му щяха да бъдат правилни само ако всички знаеха за това и сами вземеха решение как да постъпят. Целта не оправдаваше средствата.

Айлийн със закъснение забеляза, че Алън й маха, знак да се върне при палатката. Беше застанала точно върху невидимия Х, а всеки момент зад хоризонта можеше да се появи хеликоптер. Тя се запрепъва по дюната, като пътем несръчно заличаваше следите си. Когато стигна до заровената в пясъка палатка, сърцето й бясно тупаше и бе потна и задъхана.

Големите пясъчни дюни, долината Сан Луис, Колорадо

Бейб прекоси първата дюна без особен ентусиазъм. Газеше, разпръскваше пясък и шумно се бунтуваше.

— Какво прасе — подсмръкна Джо.

— Нищо друго не би могло да изкачи първия хребет — високо каза Даниъл. За кола с тези размери двигателят на Бейб беше учудващо тих. Бяха при втората дюна. Парис се направи, че не е чул забележката, и го форсира до ниско ръмжене.

Отне им прекалено много време, за да стигнат до дюните. Яркото сияние на пясъка се показваше сякаш иззад всеки хълм, но когато Бейб изкатереше някой от тях, зад него ги чакаше още един, а дюните оставаха все така далеч. И когато най-после стигнаха до тях, трябваше да преодолеят с ръмжене, но с костенурска скорост някакво плитко песъчливо поточе.

Наближаваше обяд, жегата се засилваше, а още не бяха изгубили от поглед потока и края на дюните. Потното тяло на Роузън залиташе към Джо при всяко поклащане на Бейб, което се случваше през няколко секунди. Роузън използваше „Олд Спайс“ и едва сега Джо, който никога не беше обичал този афтършейв, започваше наистина да го мрази. Миризмата влизаше в гърлото и носа му, а особеният мирис на дюните се промъкваше покрай нея и сякаш го душеше.

А най-лошото беше, че още нямаше никакви следи от Айлийн и Алън Бакстър. Нито пък от хората на Мичъл.

— Кога ще стигнем до центъра? — попита той точно когато Парис изкачи билото на дюната.

— По някое време довечера, по мръкнало — отговори Парис. — Ако не се натъкнем на някой прекалено висок хребет. Тази нощ няма да има кой знае каква луна, така че не можем да пътуваме по тъмно. Може да се преобърнем и тогава наистина ще загазим.

— Защо, защото ще трябва да походим малко пеша ли? — попита любезно Джо. Роузън го изгледа и Джо осъзна, че гласът му може и да не беше излязъл чак толкова любезен.

— Защото може и да не успеем да го направим — каза Парис, задържа Бейб и огледа преценяващо дюните пред себе си. На Джо му приличаха на застинали като нарисувани океански вълни, вълни в буря. За момент си ги представи да се втурват към него. Примигна, от мисълта му се зави свят и леко му се пригади. — Ще останем погребани под Бейб, а тя ще потъне в това нещо като в кал. Няма да успеем да я избутаме. — Парис отново млъкна и внимателно спусна Бейб надолу по дюната, пръстите му на кормилото бяха като на хирург.

Джо примигна и се опита да накара вълните пясък да стоят неподвижни, такива, каквито трябваше да си бъдат. Опитваше се да открие проточилата се следа, която да означава, че Алън Бакстър е минал оттам с дъщеря си, жената, която Джо Танър обичаше и искаше да направи своя жена. Алън не можеше да бъде убиец. Не трябваше да е убиец.

Не осъзна, че е говорил на глас, преди Роузън да го побутне. Отвори очи. Роузън му предлагаше бутилката с вода. Джо примигна насреща му и забеляза дълбоко в черните очи същия страх, същото нетърпение.

— Не се оставяй да се обезводниш — каза Роузън. — Трябва да сме готови.

— Благодаря — каза Джо. Казаното от Роузън го поуспокои. Бяха думи като пред битка. Джо беше готов. Наистина.

Големите пясъчни дюни, ширина 37,47,50, дължина 105,33,20, долината Сан Луис, Колорадо

— Разбрах защо ще го задействат утре — каза Айлийн. Стъмваше се и ужасният дълъг следобед беше вече зад гърба им. Айлийн се беше измила с влажна кърпа, със съвсем малко вода, защото трябваше да пестят останалите си запаси.

— Защо? — попита Алън. Да чакаш беше трудно дори когато си свикнал.

— Защото утре е събота — обясни Айлийн. — В събота сутрин всички са си вкъщи и се излежават в леглата си. Събота в шест тук е седем часът в Средния запад. Големите офиси ще са празни, магистралите ще са напълно безлюдни, баровете няма да работят. Събота сутрин е най-подходящото време. Мога да се хвана на бас, че най-малките щети са при съботни земетресения.

— Затова и колорадското земетресение беше толкова рано — отбеляза Алън.

— Поне знаем, че целта не е да се избиват хора. Но не могат да ги правят винаги в събота или неделя, ще излезе прекалено подозрително.

— Тогава може и да не знаят, че това ще е толкова силно — предположи Алън. — Може да си мислят, че и то е като предишните. Че няма да убие никого, като колорадското земетресение.

— Затова трябва да ги убедим да не го задействат. Не можем просто да изскочим и да започнем да стреляме като по филмите. Първо, не знаем колко ще са. И, второ, може и да са добри хора.

— Те убиха Джим Лийтсдейл — упорито каза Алън. — И Криста Люис.

Айлийн се сепна и настръхна. Бе чула шум като от нещо голямо.

— Какво беше това? — попита в тъмното до нея Алън.

— Не знам — прошепна в отговор тя. За момент се почувства леко замаяна. Осъзна, че е изплашена до смърт.

Звукът се приближаваше.

— Дали са… — започна Алън, после млъкна с предпазливостта на елен, внезапно застинал с високо изправена глава и разширени срещу вятъра ноздри. Айлийн стисна ръката му. Не смееше да отговори или да помръдне. Зачуди се дали са достатъчно дълбоко под пясъка, или можеха да ги засекат с инфрачервени детектори.

Звукът стана непоносимо висок. Не беше равномерното въртене на перките на хеликоптер, нито тътенът на танк или мъркането на камион. Не беше и шумът от изтребител. Звучеше като моторна лодка, само че това беше невъзможно.

Бълбукащият звук започна да отслабва точно когато й се стори, че е засякла откъде иде. Каквото и да беше, намираше се точно зад хребета вляво от тях и беше огромно.

После звукът изчезна също толкова внезапно, колкото се беше появил. Тишината се усили и разтегна. На вратата на палатката се чу тихо подраскване и сърцето на Айлийн подскочи, преди да разбере, че е просто пясъкът. Бе излязъл ранният вятър.

— Хората на Тесла ли бяха? — прошепна Алън.

— Не мисля — неуверено каза Айлийн, като се опитваше да успокои дишането си. — Те трябва да носят апаратура, тоест машината на Тесла. Може би просто проучваха терена.

Тя чу как дишането на Алън се успокоява. Без да се замисли, тя пригоди дишането си към неговото и усети как отново се унася.