Бони Рамтън
Земетръсни игри (19)

Глава 19

Бюро за специални разследвания, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Нося ви лоши новини — скръсти ръце Харбън. Стоеше между бюрата им и както обикновено Айлийн не беше усетила приближаването му.

— Не ми казвайте — започна тя, но Харбън леко повдигна ръка и тя млъкна, сякаш я беше заплашил с пръчка.

— Дърланд промени заключението си на самоубийство.

— Притиснали са го — тихо каза Айлийн и тежко преглътна.

— Мичъл трябва да е дръпнал някои конци — съгласи се Харбън. — Много съм разочарован. Не вярвам, че Лийтсдейл се е самоубил.

— И сега какво? — попита Айлийн и погледна към Роузън. Беше се намръщил и устните му бяха здраво стиснати. Наистина беше бесен.

— Прегледайте Криста Люис. Това определено е убийство и имаме уговорка с шериф Гонзалес. Засега това е единственият още открит път. Съжалявам. — Харбън се обърна и се върна в офиса си.

— Трябва да докажем, че е убил Криста, за да докажем, че и Лийтсдейл е убит.

— Може и да не е толкова лесно — каза Роузън. Досега беше преглеждал доклада от аутопсията на Криста Люис.

— Какво има? — попита Айлийн. Преди появата на Харбън тъкмо си мечтаеше за обяд. В бюрото още бе шумно от работата по бурята. Следобедната светлина, нахлуваща отвън, беше ослепително ярка и отразяваше снега, който бързо се топеше. Съвсем скоро шофирането по тъмно щеше да се превърне в невероятно премеждие.

— Изглежда, патологът в Пуебло е променил изводите си за времето на смъртта на Люис. Патологът от Аламоса беше определил промеждутъка между смъртта и откриването на тялото на максимум дванадесет часа, но колегата му от Пуебло смята, че може да бъде и повече.

— Патологът в Аламоса не е ли направил аутопсия? — попита Айлийн.

— Не му се налага често и не е искал да прецака нещо, така че направил само предварителните изследвания и изпратил доказателствата и тялото в Пуебло. Там си знаят работата.

— Браво — изкоментира Айлийн. В нескопосана аутопсия можеха да бъдат загубени толкова доказателства, че после да бъде напълно невъзможно да се определи каквото и да било.

— Както и да е, патологът от Пуебло твърди, че като се вземат предвид състоянието на тялото и условията, тя може да е престояла на дюните повече от дванадесет часа.

— Пясъчните дюни — каза Айлийн. Мислеше за ширина 37,47,50 и дължина 105,33,20. Дали Криста беше умряла там? За момент светлината отвън се усили и Айлийн усети, че я заболява глава. Най-вероятно от глад.

— Може би трябва да поговорим с Джейкъб Мичъл — каза тя. — Да проверим дали изобщо има алиби за убийството на Криста. И за малкото произшествие, което ми се случи.

— Не вярвам Харбън да ни позволи да го направим — със съмнение в гласа отбеляза Роузън, вдигна доклада от аутопсията, пак го остави на бюрото си и после пак го вдигна.

— Какво има? — попита Айлийн. Досега не се беше случвало Роузън да не е сигурен в нещо. И винаги изказваше мнението си, ако разполагаше с такова.

— Намесен е още един човек — каза бавно той. — Алибито на когото може и да не покрие двадесет и четирите часа преди смъртта на Криста.

Айлийн чу оглушителен звук, като прелитащ над сградата самолет, и едва по-късно осъзна, че е просто сърцето й, което изтласква болезнено силно кръв в слепоочията. Слънчевите лъчи се врязваха в очите й. Тя вдигна ръце от клавиатурата, докосна леко слепоочията си и се опита да се съвземе.

— Разбирам. Алън Бакстър.

— Не мога да го повярвам — каза Роузън. — Не вярвам да е той, но…

— Естествено, че може и да е той — остро го прекъсна Айлийн. — Убийците не изглеждат по-особено. Това, че ти се е сторил свестен, не го изключва от заподозрените.

Роузън разлисти доклада, после го остави на бюрото и неловко го приглади с ръка.

— Така обаче връзката между двете убийства изчезва — бавно каза той. — Което допълнително усложнява историята.

— Но връзка може и да няма. Може и затова да не успяваме да нагласим нещата, защото те просто не са свързани.

— Значи ще трябва да говорим пак с Алън Бакстър — каза Роузън и когато го погледна, Айлийн видя, че очите му са измъчени. Не знаеше как би реагирала на негово място. Да подозираш нечий баща в убийство е достатъчно трудно дори и без този някой да е ченге и твой партньор.

— Не се притеснявай за мен — каза му тя.

— Можем да проверим алибито му заедно с Гонзалес. — Роузън пак заразглежда доклада. Айлийн беше сигурна, че не го чете.

— Добре, а сега наистина трябва да хапна нещо. — Тя се изправи и се пресегна към палтото си.

— Ще дойда с теб — веднага каза Роузън и понечи да стане от стола си.

— Няма нужда. Просто ще отскоча до супера. Защо не се обадиш на Гонзалес, може би всичко ще се изясни? Надявам се.

— Добре — каза Роузън и седна обратно.

Айлийн закопча палтото и си сложи ръкавиците. Бумтенето пак се беше появило, звучеше също като нейния А-10 точно преди да излети. Казваше се „Уортхог“ и беше най-грозният самолет в антуража на Военновъздушните сили, но тя си го обичаше. Самолетите от този вид летяха много ниско над земята и изстрелваха противотанкови ракети във верига, която обхващаше цялата дължина на машината. Айлийн никога не бе участвала в истинска битка и беше благодарна за това. Обичаше да лети, но винаги бе мразила да стреля, а и никога не изпита желание да убие някого.

— Какво ти става? — попита Роузън.

— Нищо — каза Айлийн, като безуспешно се опита да не изкриви обидено устни. — Просто си мислех, че така всичко си идва на мястото.

— Кое си идва на мястото? — попита Роузън с вече наистина загрижен блясък в очите.

— Че и баща ми се оказва убиец — каза горчиво тя и се обърна към изхода. Светлината от прозорците беше толкова безмилостно ярка, че едва виждаше.

Докато палеше джипа, някой почука на прозореца и едва не я изплаши до смърт. Беше Роузън и сочеше към другата седалка. Тя му се усмихна, помаха му приятелски и силно надявайки се, че отстрани изглежда небрежно, изкара колата на улицата. В огледалото зърна Роузън, без палто, да се взира след нея.

Фигурата му се смаляваше в огледалото също както останалите неща в живота й, сякаш времето, през което беше работила в полицията, бе просто сън, от който сега се пробуждаше. Не усещаше нищо, освен туптенето на кръвта в ушите си. Сред пръски кал и киша зави към рампата на Междущатското шосе и се насочи към Пуебло и долината Сан Луис.

Щеше да поговори сериозно с баща си. Трябваше да узнае истината. Независимо дали тази истина или самият той я убиеше. Целият й живот й се стори като сън, може би съня на умиращото тригодишно момиченце в колата с въртящите се във въздуха колела и мъртвата жена на другата седалка. Случилото се между този момент и срещата, която я очакваше, се беше превърнало в нещо толкова маловажно, като носено от вятъра облаче прах. Айлийн излезе на почти сухата магистрала, подкара по-бързо и безмълвно си затананика.

 

 

„Ким“, Аламоса, Колорадо

В затишието между обеда и вечерята „Ким“ беше почти празен и Алън забеляза Марша Фаулър веднага. Седеше с гръб към него, а от чашата й с кафе се вдигаше тънка струйка пара.

— Много ли закъснях? — попита той, когато се мушна на пейката срещу нея. Тя го погледна с усмивка и наклони чашата си към него.

— Току-що ми го наляха. Едва не закъсах на излизане от Крестън. Тук обаче вече са разчистили пътищата.

— Меню? — попита сервитьорката, на чиято табелка пишеше „Кей“. Изглеждаше болезнен пубертет, но носеше чашата вода, чашата за кафе и менюто с неподозирана сигурност. Марша й се усмихна, сякаш беше селско момиче със свежи розови бузи, а не бледо същество с прекалено много грим.

— Да, моля — каза Алън. Тялото му се беше успокоило и готово да поеме поредната порция храна. — И кафе, ако обичате.

— Разкажете ми какво научихте и аз ще ви разкажа всичко — каза усмихнато Марша, но очите й не бяха весели. За пръв път Алън забеляза, че е симпатична и къдравата й сива коса обгражда едно лице, бръчиците по което бяха разположени така, сякаш цял живот се беше усмихвала. Имаше тъмни очи и мастиленочерни мигли. Очите й бяха като на покерджия, не разкриваха нищо. Дланите й, някак по-стари от тялото и лицето й, спокойно държаха чашата.

— Спомних си името на офицера от Военновъздушните сили от Колорадо Спрингс, с когото работеше Криста — започна той. — Така че прескочих до Колорадо Спрингс да поговорим и открих, че е мъртъв…

Докато привърши с разказа си, беше изпил две чаши вода и приключил с вечерята си — сандвич с пуйка и швейцарско сирене. Марша беше добър слушател, а тъмните й очи гледаха внимателно и с интерес. Покерджийското й изражение изчезна, когато Алън най-после стигна до Никола Тесла и машината за земетресения. Очите й се разшириха и тя смотолеви нещо.

— Моля?

— Нищо — махна тя с ръка. — Довършете историята си.

Вече на пържените картофи, които топваше един по един в кетчупа, Алън довърши със самотното си бдение в дома на Джо Танър. Не ги бяха нападнали убийци, никой не се опита да инсценира самоубийство, не беше стигнал до нови обяснения, докато преглеждаше страниците от Интернет, изплюти от миризливия принтер на Джо. Цялата история си оставаше необяснима.

Когато той млъкна, Марша заразбърква с вилицата си трохите на пая, който си поръча някъде по средата на разказа му.

— Е — каза тя, — това определено обяснява много неща.

— Ами вие? — попита Алън. Чувстваше се объркан. Нещата от разказа му като че ли бяха изгубили смисъла си. Някой се опитва да предизвика земетресения! Звучеше фантастично и невероятно.

— Само ми обещайте, че няма да избягате, пищейки — предупреди го Марша. — Не искам да плащам сама сметката. Не съм чак толкова богата.

— Няма — усмихна се Алън.

— Добре тогава — вече по-спокойно продължи Марша. — Аз съм от МУФОН, мрежата за изследване на извънземни. Така че съм от вярващите в извънземни, които приятелят ви Джо Танър със сигурност смята за побъркани. Когато за пръв път видях тялото на Криста Люис, бях убедена, че е убита от извънземни. Имаше много белези, които напомняха за обезобразените животни, но и много различни неща. — Тя го изгледа изпод гъстите си мигли, за да провери как реагира, и явно забеляза нещо. — Какво?

— Животните — промълви Алън и преглътна, а пред очите му кристално ясно се появиха мъртвите крави. Кръглите, брутално пробити в грубата кожа дупки; липсващите органи, перфектно направените нарези и безразличните звезди по нощното небе. Почти усещаше миризмата на пелин и на бензина.

— Виждал си ги? — възбудено попита Марша. — Нали? Къде? Тук ли?

— Не мога да ти разкажа за това — премигна, за да прогони видението, Алън. — Но… казаха ми, че Криста Люис е била изнасилена. Видях тези крави… — Той млъкна.

— Не трябва да ми разказваш — каза Марша, въпреки че очевидно я измъчваше любопитство. — Нашето заключение — искам да кажа заключението на МУФОН — е, че убиецът не е бил извънземно същество. Цялата тази шумотевица около извънземните е само за заблуда. Така нещата, които ми каза, се връзват чудесно!

— Какво искаш да кажеш?

— Мога да ти обясня — каза бавно Марша. — Ако ме изслушаш.

— Искам да чуя всичко — каза Алън. Беше чувал за маниаци, гледал бе програми за извънземни, но никога не му се беше случвало да му обяснят феномена по разбираем начин. Ако някой можеше да го направи, то това беше Марша Фаулър. Трудно му бе да повярва, че тази интелигентна, съвсем нормално изглеждаща жена вярва в извънземни.

— Добре тогава. Ето го възможно най-краткото обяснение. Сигурно си чувал за летящата чиния, която се е разбила в Розуел, Ню Мексико, през 1947?

— Естествено.

— Било е катастрофа и е имало оцелели. Един от тия, които ние наричаме сиви човечета. От доста време посещават планетата ни. Катастрофата станала случайно и първоначалното информационно затъмнение било просто автоматичен рефлекс от страна на едно правителство, което още било настроено да действа с похватите на Втората световна война. Но после затъмнението прераснало в нещо повече.

— Защо?

— Защото сивите човечета сключили сделка с правителството ни — каза спокойно Марша. — Те са измиращ вид, достигнал до края на еволюционното си развитие. Почти нямат естествен прираст и организмът им става все по-крехък. Но са достигнали до невероятно ниво на технологията, много по-напред от нашата. Така че малко или много случайно плененият от нас се превърнал в техен емисар. Нашето правителство им позволило да извършват генни тестове на животни и да отвличат договорен брой хора, които обаче не трябвало да нараняват.

— Защо? — попита Алън и отпи голяма глътка вода. Най-лошото беше, че всичко това му звучеше логично. Кой изобщо можеше да повярва на нескопосаните обяснения на Военновъздушните сили, които излязоха след Розуел? Алън смяташе, че официалната версия — изпитания, провеждани с манекени — е смехотворна. Наивна. И невъзможна.

— Някои части от ДНК-то ни са еднакви — обясни Марша. — Аз, както и много от сериозните вярващи в извънземни, съм християнка. Ние вярваме, че Господ е създал всички живи същества, така че защо да не произлизаме от едно цяло? Както и да е, сивите човечета вярват, че са в състояние да подсилят рода си с нашата по-млада ДНК. Сделката била те да ни дават технология, а нашето правителство да им предостави няколко опитни индивида, които няма да бъдат наранявани и дори няма да си спомнят, че са служили за инкубатори на микрокултури или им е взет клетъчен материал…

— Отвратително — каза замислено Алън и Марша кимна сериозно.

— Така е. Но отвратително е било и да се изпращат в концлагери американци от японски произход. Или да не се лекуват от сифилис чернокожи мъже^[1]. Навремето си трябва да е изглеждало като доста добра сделка, не забравяйте, че нашите още са били загрели от Втората световна война и възхода на комунизма. А сега следва наистина отвратителната част. Сивите не спазили споразумението. Отвличали много повече хора, наранявали животни и хора и не ни предали чудотворната си технология, каквато и да е била тя. Тази част ми се струва най-логична. Иначе защо правителството не излезе с изявление за Розуел?

— Защото е трябвало да си признаят, че са предложили за морски свинчета собствените си граждани, разбира се.

— И затова сега сме във война. Много прикрита, но все пак война. Ето това, мисля, е истината. Затова можеш да видиш изтребители на Военновъздушните сили да преследват летящи чинии, но никога няма да си признаят какво точно правят. И единствената връзка между всичко това и Криста е, че няма никаква връзка. Тя е била изнасилена. Това си е човешки патент.

— Значи убийството й няма нищо общо с извънземните?

— Не мисля, че има — каза Марша. — Но мисля, че правителството може би е намесено по някакъв начин. Доста са активни в долината Сан Луис. Което пък може и да обяснява защо и извънземните се навъртат толкова много насам. Но когато открих тялото на Криста, чух Таоса, точно преди земетресението.

— Те са пуснали машината — възкликна учуден Алън. — Била си точно до тях.

— Добре, че те не са били до мен — каза трезво Марша. — Иначе щях да съм мъртва като Криста. Но не разбираш ли? Звукът потвърждава историята ти. Машината на Тесла издава звук.

— Който е бил чуван и преди.

— Достатъчно често, че да си има име. И да привлече вниманието на МУФОН. И ще я използват пак, Алън. Джим Лийтсдейл, жена му и бебето, и Криста Люис са само началото. Ще избият още много хора. Играят си с нещо, което не разбират. И този път трябва да ги спрем. — Марша млъкна задъхана, после се засмя и по страните й пропълзя червенина. — Сигурно ти изглеждам като идиот.

— Не като идиот — поправи я Алън. — Като човек, който различава доброто от злото. А хората с машината не умеят да го правят. Мислят си, че изнасилването и убийството нямат значение. Или че е правилно да се предизвикват земетресения, от които ще има повече жертви, отколкото полза. Не би трябвало да притежават подобна власт.

— И как ще ги спрем? — попита Марша. — Искаш ли да дойдеш с мен в Крестън? Там има някои хора, с които…

— Не — каза Алън. — Ще разкажа какво знаем на шерифа Гонзалес и ще уведомя и колорадските детективи. Мисля си, че ако убедим полицията, те ще знаят как да се справят. — Той й се усмихна, голяма окуражителна усмивка, защото знаеше кой щеше да сложи край на цялата тази лудост.

Той. Е, поне се надяваше да успее.

 

 

Междущатско шосе 25, Южно Колорадо

Спомените се блъскаха по предното стъкло като напиращи да влязат призраци. Айлийн не можеше да задържи всички навън, не и напълно. За известно време успяваше да се концентрира върху пътя, калта, която хвърляха около себе си подминаващите я големи камиони, искрящото слънце, което се спускаше към хоризонта. После изведнъж се усещаше, че си спомня прегръдките на Трейси Рийд, и как й беше необходима цяла година, за да й позволи да я прегърне и целуне, без тялото й да се вкочани като на дървена кукла. Беше вече на четири, когато върна една от внимателно премерените прегръдки на Трейси. Спомни си как Трейси избухна в сълзи, когато Айлийн обви врата й и пробно я стисна лекичко. Правеха сладки и кухнята миришеше изкусително на ванилия и шоколадови пръчици. Айлийн също се беше разплакала, от изненада и страх, че е направила нещо лошо. Трейси се помъчи да спре сълзите си, но не успя, така че накрая седна на пода на кухнята и люля Айлийн в прегръдките си, докато и двете не се успокоиха. Така започна всичко.

Айлийн включи мигачите, за да подмине една влачеща се кола. Не искаше да си спомня повече за малката Айлийн. Опита се да мисли за Айлийн на десет години. Още не беше влязла в пубертета, така че бе тънка и гъвкава като тополка. Гонеше една крава, която се опитваше да се отклони от стадото и да избяга към потока, където беше сенчесто и имаше вода. Животните бяха опасли цялата трева там и Айлийн и баща й ги бяха преместили на горното пасище. Възседнала коня си Редбоун, Айлийн се втурна след кравата. Изведнъж животното изчезна и Айлийн имаше на разположение само секунда, за да прецени, че е паднала в една обрасла с ниски храсти тясна пропаст пред тях. Изправи се на седлото и повдигна Редбоун с цялата сила, която успя да събере. Спасиха се и Айлийн никога не забрави какво е да скачаш, нито чувството, че може да прескочи всичко, абсолютно всичко.

Спомни си допълнителните курсове по психология, които беше записала в университета на Уайоминг, допълнителните материали, които прочете само за да разбере дали и тя ще свърши като истинската си майка. Предполагаше, че майка й е страдала от маниакална депресия още в гимназията. Но така и не разбра какво очаква самата нея. Не знаеше кой е баща й, какъв е бил и дали изобщо е жив. Държеше се встрани от хората, сякаш ги разделяше стъклена стена. Винаги се беше мислила за смела, но истината бе, че е ужасна страхливка.

Сега вече знаеше кой е баща й и в момента се опитваше да го открие и да разбере дали и той като нещастната й болна майка е убиец. И това, което не преставаше да я преследва, мисълта, която не успяваше да прогони, беше Теди Шоу. Самата тя бе убила човек. Дали смъртта на Теди Шоу не беше отключила вратата, през която баща й се беше появил от миналото? Беше ли баща й убиец?

Обеща си, че ще приеме всичко. Но трябваше да разбере. Незнанието беше най-трудно.

В далечината изникна табелата за Ла Вета и долината Сан Луис. Айлийн включи фаровете, за да прогони настъпващия мрак, и свърна към отбивката.

 

 

Брайъргейт, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Добре, повтори ми го още веднъж — каза в слушалката Джо.

— Айлийн изчезна. Предполагам, че е последвала Алън в долината Сан Луис.

— Който може да се окаже и убиец.

— Може.

В гласа на Роузън както обикновено липсваше емоция. Джо потърка чело с изведнъж изстиналите си пръсти. Седеше в креслото в кабинета си, където цял ден беше работил по усъвършенстването на симулацията на земетресенията. Имаше няколко идеи, които просто трябваше да въведе в програма. Едва изчака Айлийн, Роузън и Алън Бакстър да си тръгнат, за да започне, и оттогава ставаше само колкото да отскочи до тоалетната. Струваше му се, че Айлийн току-що си е тръгнала. И Алън е убиец?

— Невъзможно — каза той сухо. — Няма как да е убиец.

— Не се занимавам с теория на вероятностите — студено отговори Роузън.

— С други думи, не можем да отхвърлим вероятността той да е убиецът — каза Джо и почувства как стомахът му пропада. Така беше. Възможно ли е Алън да се представя за напълно друг човек, да се преструва за баща на Айлийн? Джо отхвърли мисълта веднага. Не можеш да фалшифицираш структурата на костите си, разположението на очите, чувствителните тънки длани. Прекалено си приличаха, за да бъдат нещо друго, освен баща и дъщеря.

Но той може и да е убиец, неохотно си призна Джо. Всички убийци са синове и дъщери на някого или бащи, майки, чичовци. Това, че на него му бе пределно ясно, че Алън е свестен човек, не значеше абсолютно нищо.

— Точно така — отговори на мислите му Роузън.

— Ами тогава да отидем да я приберем — каза Джо.

— Затова ти се обадих. Харбън ме освободи да отида до долината и да я намеря. Той предупреди и Гонзалес. Идеята да взема и теб е моя.

— Откъде се обаждаш? — попита Джо.

— Около две пресечки от теб съм — отговори вбесяващо спокойно Роузън.

— По дяволите, така не ми даваш никакво време да се приготвя. — Джо погледна към франкенкомпютъра. Искаше му се да дооправи нещо, но това в момента нямаше значение. — Имаш ли екипировка за планина? За лагеруване?

— Комплект дрехи и сак. Не мога да се прибера вкъщи, забрави ли?

— Добре, че имам две раници — каза Джо и тръгна по коридора към така наречената от него спортна зала. — И палатка. Почукай, като пристигнеш. Трябва да…

— Тук съм — каза Роузън и изключи телефона си.

— Приготвям някои неща — каза мрачно Джо, извъртя се на пети и забърза към входната врата, пътем хвърляйки поглед към спалнята си, сега на ивици от нахлуващото през щорите следобедно слънце. Не беше оправял леглото и ясно виждаше отпечатъка от главата на Айлийн върху възглавницата. Можеше дори да усети миризмата й, сънливото ухание на сапун, което се носеше от всеки милиметър от тялото й. Под него винаги имаше малко див, мускусен мирис, който трябва да идваше от напомпания й с адреналин начин на живот. Джо най-много обичаше, когато тя леко се изпотеше и естествената й миризма заплашваше да надделее над всички цивилизовани добавки от сапун или дезодорант. Така миришеше след секс. Той сподави позакъсняла псувня и отвърна поглед от леглото. Не можеше да я изгуби. Просто не можеше.

Роузън стоеше на вратата хванал в едната си ръка сака, а в другата опаковка от шест бутилки минерална вода, които висяха в пластмасовите си пръстени като обесени престъпници. На Джо веднага му се прииска да го цапне, но в този момент забеляза стегнатите мускули по челюстта на Роузън. Той сигурно също умираше да го удари.

— Влизай — каза Джо. — Нямах време да се приготвя, така че сега можеш да ми помогнеш.

Роузън безмълвно го последва в спортната зала и остави сака си и минералната вода на пода. Предишните обитатели на къщата явно бяха използвали стаята за детска и Джо така и не си направи труда да смени тапетите. На стените щастливи животни се катереха по няколко Ноеви ковчега, а Ной и жена му приветливо им махаха от борда.

Екипировката беше спретнато подредена на килима. Нещата за колоездене — самото колело беше подпряно на една от стените, предпазната му жилетка и шлемът за гребане и накрая екипировката за катерене, която всъщност бе използвал само няколко пъти. Беше се пробвал, колкото да е сигурен, че катеренето не му дава никаква тръпка. Наскоро си беше купил нова раница, така че сега подхвърли старата на Роузън. Старият му спален чувал и одеялото му бяха на дъното. На Роузън сигурно щеше да му бъде студено със стария чувал, но точно в момента на Джо не му пукаше особено.

Той вдигна новата си раница и провери съдържанието й. Имаше пропанова лагерна печка, кибрит и фенерче, тоалетна хартия, спрей против комари и крем против изгаряне. Малък комплект съдове за готвене и пластмасова бутилка уиски. Керамичен филтър за вода, сети се, че на дюните няма вода, но все пак го остави вътре. Добра аптечка, в която имаше и противозмийски серуми. Какво друго? Компас, но не и карта. Ракети против мечки, явно безполезни на дюните, но можеха да влязат в работа, ако замръкнат някъде из планините Сан Хуан.

— Остават храна, вода и топли дрехи — каза той на Роузън. — Имаш ли джипиес?

— Да. — Ако смятаха да открият ширина 37,47,50 и дължина 105,33,20, можеха да го направят само с уреда за глобално позициониране. Иначе щяха да се въртят в кръг с дни и никога да не открият точното място.

— И Алън има, нали?

— Да — отговори Роузън. — Да взема ли нещо при мен? — Беше пъхнал водата и дрехите си в раницата, която зееше полупразна на пода.

— Да, палатката — каза Джо. — Аз ще взема повечето храна и ще си разделим водата. Може и да не се наложи да ги последваме в дюните. — Той замислено се загледа в най-новото попълнение към залата си, пушка 357-и калибър от полирана стомана. Беше недодялана и грозна. Айлийн я избра, тя го научи как да стреля с нея и да я почиства. Все още не я харесваше особено.

— Имаш ли разрешително?

— Да — въздъхна Джо. — Айлийн ме накара да си изкарам.

— Тогава я вземи. Да ти е подръка. Това ли е палатката?

След десет минути вече бяха навън. Джо затвори франкенкомпютъра и го понесе заедно с раницата и един празен термос. Смяташе да го напълни с топло кафе на някоя бензиностанция, когато спрат да презаредят.

— Взех служебна кола — каза Роузън и Джо не успя да сдържи усмивката си. Служебната кола бе огромен форд „Бронко“, стар и очукан. Първоначално явно е бил тъмносин, но с годините боята беше избледняла и над калниците почти я нямаше. Изобщо не приличаше на полицейска кола.

— Върви ли? — пошегува се той.

— Да — отговори Роузън и Джо завъртя очи. Е, чувството за хумор на Роузън беше доста особено. Късният следобед определено бе преминал в ранна вечер. Слънцето залязваше към планините на запад и Джо осъзна, че ще им се наложи да карат по пътища, които само след няколко часа щяха да се превърнат в ледена пързалка.

— Надявам се, че караш добре — каза той.

Роузън сви рамене и нагласи раницата си отзад. Джо седна отпред и взе на коленете си лаптопа и термоса, сложи си колана и прегърна здраво компютъра с две ръце, докато Роузън с мъка изкара бронкото на улицата. Не взеха завоя на две гуми, но Джо можеше да се закълне, че колата от неговата страна се повдигна.

— Не се безпокой, мога да карам — каза Роузън, когато се засили към Междущатската магистрала. Джо кимна и го дари с огромна усмивка. Роузън го изгледа, без да се обръща, и Джо му намигна.

— Дай по-бързо — предложи той и се опита да не стиска лаптопа прекалено силно. Нямаше да се остави ченгето да излезе по-голям мъж от него.

— Това е най-бързото — отговори Роузън. На магистралата Джо си поотдъхна. Роузън беше много добър шофьор. Използваше всички възможности на бронкото, но никога не го пресилваше. Нещо в шофирането му като че ли издаваше един нов Роузън, жизнерадостен и арогантен. Взимаше завоите почти на косъм и караше гумите да пищят при всяко спиране. Шофирането му беше всичко друго, но не и лишено от емоции. Джо реши, че Роузън започва да му харесва. Е, почти.