Бони Рамтън
Земетръсни игри (6)

Глава 6

Ранчото Уилямс, долината Сан Луис, Колорадо

Алън Бакстър се събуди отведнъж и за момент се зачуди къде е. После си спомни. Ранчото Уилямс. Земетресение. Животни. През прозореца на стаята за гости — който предната нощ бе просто един черен квадрат — нахлуваше ярка светлина. Слънцето чертаеше ивици върху леглото му и караше белите квадрати на юргана да изпъкват. Беше пронизващо студено дори за август, така че трябва да беше още рано.

Алън се изтегна доволно под завивките и почти чу как простенаха мускулите му. Може да беше на шестдесет и пет, но бе стегнат. За да гази из бързеите, един рибар трябва да има добре развит вестибуларен апарат и доста сила. А ако си наистина добър, мускулите на ръцете ти заякват, защото трябва първо да се пребориш с рибата, а после и да я пренесеш до коша. Алън сменяше потоците всяка година и му се налагаше често да прави големи преходи. Щеше да се чувства малко схванат още един ден, но само толкова.

Той стана, бързо се облече и вече по-спокойно се избръсна и приглади непокорната си бяла грива. Беше си легнал с мокра коса и сега приличаше на Айнщайн. Време му беше за подстригване и май трябваше да го направи, преди да се срещне с Криста.

От мисълта за Криста по тялото му премина приятна тръпка. Наистина интересна жена. Жалко, че ги деляха толкова много години. Алън нещастно погледна за последен път собственото си глупаво, замечтано изражение в огледалото и излезе от банята. Отдръпна завивките и сръчно оправи леглото. Годините риболов го бяха направили добър гост. Отплащаше се на домакините си с уловената риба. Колкото повече риба хванеше, толкова по-добре. Учителската му пенсия не предполагаше разходи за мотели, така че Алън се стараеше да притеснява домакините си колкото е възможно по-малко.

Бет Уилямс, по пеньоар, беше в кухнята и правеше палачинки. Бет бе красива жена, едра, с огромни извивки, които напълно пасваха на ръста й. Кожата й беше свежа и чиста като праскова и възрастта си личеше само по бръчките по врата и ръцете й. Тъмната й коса беше захваната на опашка с огромна цветна ластичка в тон с пеньоара.

— Стаята за гости е чудесна — каза от вратата Алън.

Кухнята на Уилямс беше от селски тип, просторна и с огромна маса, на която без проблем биха се събрали поне петнайсетина човека. Подът беше чамов, лакиран до блясък и лесен за почистване от мръсотиите и калта, които винаги изобилстваха в едно ранчо. При звука на гласа му Бет се обърна и широко му се усмихна. Усмивката й беше хубава като кожата й.

— Благодаря, Алън — каза тя. — Исках да ти бъде приятно. Добре ли спа? Ето ти кафе. Как го пиеш?

— Със сметана, но мога да си я взема и сам.

— Благодаря — каза Бет и се върна към палачинките. — Опитвам се да направя повечко, а после ще трябва да изпържа и малко яйца. За децата. Чака ги тежък ден.

Алън отвори чекмеджето над кафемашината и попадна на пълна колекция чаши. Всички бяха туристически сувенири: Йелоустоун, Дисниленд, Големият Каньон, Ню Йорк, и нито една не се повтаряше. Алън се засмя и си избра чаша с надпис „Ръшмор“^[1].

— Хареса ли колекцията ми? — усмихна се Бет. — Купувам си по една винаги когато пътувам. А и Тод, големият ни син, ми изпраща по-интересните по пощата.

— И аз ще ти пратя — обеща Алън, наля си кафе и щедро го поля със сметана. Бет приключи с огромния куп палачинки, пъхна ги във фурната, за да се запазят топли, и със забележителна скорост се зае да чупи яйца в една голяма купа.

— Да те предупредя, преди да си предложил да помагаш и днес. Недей — каза Бет, все още усмихната. — Не си бил път дотук само за да мажеш крави с разни лекарства. Вчера наистина ни помогна много, но днес трябва само да довършим някои неща. Колкото за фасон.

— Ще помогна — каза Алън, отпи и въздъхна от удоволствие. Бет знаеше да прави кафе. — Знам, че имате много работа.

— Не чак толкова — каза Бет и започна да разбива яйцата с чудовищно голяма тел. — Седни, изпий си спокойно кафето, прегледай вестниците, а после ще ти дам палачинки и яйца и ще видим как ще се представиш. — Тя се обърна към печката.

Алън сви рамене и тръгна към масата, усещайки разкошното въздействие на сутрешната си доза кофеин. Избра си осветено от слънцето място и разкъса опаковката на вестника. Миризмата на бъркани яйца започна да се съревновава с тази на кафето и палачинките и стомахът на Алън приятно се разбунтува.

На първа страници с огромни букви беше написано „Земетресение“, но мислите и дъхът на Алън застинаха при заглавието по-долу.

„Тяло, намерено в Големите пясъчни дюни. Жената още не е идентифицирана, но била на възраст между двадесет и пет и тридесет години, руса, със сини очи.“ Буквите заиграха пред очите на Алън. Нямаше начин. Имаше толкова много руси жени. Безброй. Само че Криста разследваше наскоро получените високи замърсявания на Медано Крийк, странния поток, който протичаше под Големите пясъчни дюни и извираше в края им като буйна малка рекичка. Колко руси жени са били на дюните тази седмица? Беше направо параноично да си втълпи, че Криста Люис е мъртва точно преди срещата им. Но дори и докато питаше Бет дали може да използва телефона, нещо в стомаха му вече му нашепваше, че страховете му ще се окажат оправдани. Че мъртвото момиче ще е Криста.

 

 

Бюро за специални разследвания, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Днес ще претърсим основно кабинета му — каза Айлийн на Дейв Роузън. — После ще изчакаме доклада на патолога.

Въпреки ранния час в отдела вече кипеше оживена дейност. Някой беше донесъл две-три дузини понички и празните кутии се търкаляха покрай кафемашината, която едва смогваше да напълни каната, преди да я заредят отново. От време на време някой закъснял спираше и с надежда надникваше в кутиите, преди да въздъхне и отмине по работата си.

— Докато чакате, може да довършите докладите от земетресението — сухо отбеляза капитан Харбън, връщайки се от кафемашината с чаша черно кафе, способно да тръшне и кон. — И какво е това?

— Май че мляко с кафе, шефе — изхили се Айлийн. Харбън беше идеалът й за началник. Беше недоверчив и привидно мрачен, но се грижеше за подчинените си като квачка за пиленцата си. Обичаше хората му да са весели.

— Ако не успееш да разрешиш това дело в нормалния срок от една седмица, ще те прехвърля пак на обикновено кафе — изгледа недоверчиво пенестата течност в чашата на Айлийн Харбън и тръгна към офиса си, като пътем се спираше за секунда-две при всяко бюро.

— Супермока, ако съдя по цвета, с двойно кафе — отбеляза Роузън, след като погледна в чашата й. Беше седнал на ръба на затрупаното й с книжа бюро. Неговото вече беше изрядно подредено.

— Джо ме разглези — тъжно отпи голяма глътка Айлийн. — Ако Харбън ми забрани да пия това, ще трябва да започвам деня с поне осем чаши кафе само за да подкарам сърцето си.

— Кофеин — подсмръкна Роузън, отпи от минералната си вода и стана от бюрото й. — Да отидем да видим какво е оставил в кабинета си Джим Лийтсдейл.

— Всичко ще е нагласено — каза Айлийн, вземайки ключовете и кафето си. — Някой е искал да го представи за самоубийство. На бас, че ще има прощално писмо.

Без да каже нищо, той записа, че излизат, на таблото и заедно се отправиха към стълбите. Роузън се обади едва в джипа.

— Готов съм да заложа обяда си, че ще има писмо — каза замислено той. — Но мисля, че ще има и друго. Смъртта му не е била от леките. Искал е да ни каже нещо.

— Rache — измърмори Айлийн, като си мислеше за „Етюд в червено“, една от историите за Шерлок Холмс, в която убиецът написва тайнствена дума на стената и после се оказва, че Rache на немски тя значи „мъст“.

— Мъст! — каза Роузън и Айлийн почти подскочи.

— За Бога, има ли нещо, което да не си чел? — оплака се тя.

— Е, чел съм Шерлок Холмс — засегна се Роузън. — Кой не е?

— Чел ли си неиздадените версии? — попита Айлийн. — Където в края на разказа Холмс винаги се хваща за шишенцето кокаин и иглата.

— Не, в моята версия пушеше лула — каза Роузън. — Чак като пораснах, разбрах, че всъщност се е друсал.

— Ще ти дам книгата. Почакай да разбереш истинската причина Джеферсън Хоуп да убие Енох Дребър^[2] — каза Айлийн съзаклятнически.

— Любов — безизразно каза Роузън. — За какво друго?

— Любов към жена? — прошепна Айлийн, гледайки навън, без всъщност да вижда колите около тях.

Лори Лийтсдейл беше умряла година преди да убият Джим Лийтсдейл. Кой е желаел смъртта му? И защо се бяха постарали да изглежда като самоубийство? Или пък предположенията им са напълно погрешни и Джим Лийтсдейл наистина се беше самоубил?

Майор Бандимиър изглеждаше пооръфана. Чакаше ги на входа на „Питърсън“, застанала до служебния си джип. Косата й висеше отпусната, сякаш беше отказала да се подчини на машата, лицето й бе по-бледо от обикновено и червилото й изглеждаше поразмазано. Айлийн намали, паркира и двамата с Роузън излязоха навън.

Вятърът беше издухал вчерашните облаци към Канзас и денят бе свеж и приятен. Небето беше синьо и спокойно, а измито от дъжда, зеленото на тревата и дърветата блестеше. На заслепителното утринно слънце правилните поляни и подкастрени храсти на Военновъздушната база изглеждаха страхотно.

— Добро утро — поздрави майорът и подаде значка на Айлийн. — Надявам се да не срещнем пак господин Мичъл.

— Ако и днес ми извърти някой номер, Даяна, ще го тикна в затвора — успокои я Айлийн. — А ти можеш да разказваш на всички как си се мъчила да ме спреш.

Бандимиър се изхили нервно, но веднага вдигна ръка към устните си.

— Съжалявам — каза тя. — Нямате си представа какво ми се наложи да изтърпя днес.

— Кажи — каза кратко Роузън, който не беше успял да избегне церемонията по закачането на значката.

— Ще говорим, докато преглеждаме кабинета на майор Лийтсдейл — каза Бандимиър и без повече обяснения се качи в колата си.

Вече в джипа Айлийн погледна Роузън многозначително. Той сви леко рамене.

Сграда 12-Е си беше същата, само че днес на паркинга имаше повече коли. От хълмчето с оръдието бяха изчезнали и тялото, и караулът. Айлийн пое последна глътка ухаещ на борове летен въздух и влезе след Бандимиър в сграда 12-Е.

Кабинетът на Лийтсдейл беше претъпкан и разхвърлян. Стаята беше сравнително малка, но в нея имаше шкафове, сиво бюро във военен стил и стол. По всяка налична повърхност и по пода беше натрупана хартия. На бюрото на Лийтсдейл стоеше сега изключен компютър.

Айлийн застана до вратата, огледа се и се опита да си представи що за човек е бил Лийтсдейл. Бюрото му беше с гръб към вратата, натам, където би трябвало да бъдат прозорците, ако във военните сгради беше разрешено да има такива. Клавиатурата на компютъра беше мърлява, явно я бе използвал дълго. По облегалката на стола бяха нападали косми и следи от пърхот. Вляво на плота на бюрото имаше следи от обувки. Лийтсдейл явно бе обичал да се обляга назад в стола, да вдига крака на бюрото и да мисли, да печата на компютъра си, а може би и да си поспива след обяд.

— Влизаме ли? — нервно се обади Бандимиър.

— Да — промърмори Айлийн. На пръв поглед нямаше нищо нередно, точно както и бе очаквала. Който и да беше убил Лийтсдейл, бе внимавал, само че не достатъчно.

 

 

Участъкът на окръг Хуерфано, долината Сан Луис, Колорадо

Марша Фаулър търпеливо чакаше. Четеше местния вестник, като обръщаше особено внимание на полицейската хроника и обявите. До нея, пъхнато в картонен пръстен, така че да може да отпива, без да си изгори пръстите, димеше мляко с кафе. Засега само вдъхваше уханието му. Кафенето, в което бе чакала шериф Рег Гонзалес да я повика, се намираше малко по-надолу от участъка. Марша вече беше научила, че преди две седмици Рег и съпругата му Кончита са били благословени с петото си дете, момиче, Мария-Елена Гонзалес. Четири килограма, добро постижение за този климат.

— Извинете — обади се мъжки глас и изведнъж разбрала, че говорят на нея, Марша вдигна очи от вестника. Мъжът, който току-що сядаше до нея, бе горе-долу на нейната възраст и невероятно привлекателен. Строен, със светлокафяви, почти златни очи като на лъв. Кожата му бе тъмна и загрубяла и червенееше по носа и скулите, от което тя реши, че непознатият трябва да прекарва много време на слънце. Косата му беше бяла и гъста и я беше сресал назад. Носеше светлосиня риза и стари меки панталони.

Марша осъзна, че го я зяпнала, и премигна. От доста време не й се беше случвало да срещне добре изглеждащ възрастен мъж, който да не е актьор.

— Да? — облекчено си пое въздух, когато гласът й прозвуча нормално.

— Исках да ви попитам откъде взехте кафето — каза мъжът. — Капучино ли е?

— Мляко с кафе — поправи го Марша и се усмихна. Даже обичаше кафе! Момичето в нея, което никога нямаше да навърши двадесет и пет години, се опита да я накара да приглади коса. Тя отказа.

— Чакам шериф Гонзалес — каза мъжът. — Казаха ми, че може и да се забави. Така че реших да си купя кафе.

— А и аз съм преди вас — каза Марша и изведнъж си спомни всичко. — За какво искате да говорите с него?

— Заради момичето, което са намерили на дюните. — На лицето му изведнъж се изписа болка. — Дали…

— Госпожо — повика я служителят на рецепцията.

— Да? — изправи се Марша и не се сдържа и приглади надолу полата си. Главата й бръмчеше от изненада.

— Шериф Гонзалес може да се забави още около час. Сигурна ли сте, че искате да го изчакате?

Марша си пое дълбоко въздух и погледна мъжа до себе си.

— Искате ли да отидем за кафе? — попита тя.

Мъжът се изправи и сви рамене, все още изглеждайки нещастен.

— Защо не — каза той и протегна ръка. — Алън Бакстър.

— Марша Фаулър — каза тя и се здрависа. Дали беше от МУФОН? От „Паплачта“? Или от проклетите правителствени агенти? Проклет страхотен правителствен агент. Скоро щеше да разбере.

 

 

Военновъздушна база „Питърсън“, Колорадо Спрингс, Колорадо

— Ще ти се обадим следобед — обеща Айлийн и закопча предпазния си колан. Викаха ги на помощ, ново убийство в някакъв апартамент до Ситадел Мол.

— Да подредя ли кабинета за господин Мичъл? — попита Бандимиър. — Той иска да му дам файловете на майор Лийтсдейл.

— Ако е имал предвид компютърните файлове, ще остане разочарован — подсмръкна Айлийн. Харддискът на компютъра беше на задната седалка заедно с кутия дискети. Бяха взели и куфарчето на майора, неизядения му обяд, всичко, което беше на бюрото му, и жълтата бележка, която Айлийн намери залепена под бюрото. Всичко беше внимателно описано и заведено като доказателства. В момента Айлийн най-силно желаеше да открие Криста Люис, която и да беше тя. Това беше името, написано на жълтата бележка — и мястото, и странният почерк можеха и да ги насочат в правилната посока.

— Не знам какво точно търси — каза Бандимиър. — Да го пусна ли в кабинета?

— Както искаш — каза Айлийн. — Ако пита, предай му, че ще върнем нещата до една седмица.

— Благодаря — каза Бандимиър, но продължаваше да не изглежда особено щастлива. Махна им леко за довиждане.

— Тоя човек здравата й е взел страха — каза Роузън. Беше отворил на коленете си куфарчето на Лийтсдейл и методично прехвърляше съдържанието му.

— Не го харесвам — каза Айлийн. — Въпреки че не харесвам и Бандимиър. Изобщо не харесвам цялата работа.

Роузън кимна разсеяно и Айлийн се усмихна. Лъжеше и той го знаеше. Убийството щеше да се окаже повече от интересно, а интересни случаи не бяха имали от доста време.

Новото убийство беше близо до супермаркета. На вратата на кооперацията ги посрещна полицай Хетрик. Шели Хетрик беше висока почти колкото Айлийн, но по габарити гонеше Роузън. Гърдите й опъваха копчетата на униформата, коланът й се впиваше в тънка талийка, но под нея започваше огромен задник. Повечето хора не забелязваха, че този задник е стегнат и че всеки мускул по корема й е твърд като камък. Хетрик можеше да изтласка почти сто килограма. Носеше косата си заплетена в сложна комбинация от плитки, привързани назад с голяма шнола.

— Добре дошли, случаят изглежда лесен — мина направо на въпроса тя, сви широките си рамене и ги пусна в сградата, като разказваше по пътя, а белезниците, коженият й кобур и коланът й потракваха и проскърцваха. — Млада жена, Каръл Кембъл, била в кухнята, а двете й деца, на две години и на десет месеца, спели. Перверзникът влиза през вратата, която не била заключена, хваща жената на вратата към кухнята и тръгва да я изнасилва, когато… — Хетрик направи справка с бележника си, — когато съседът Чарли Уошингтън го застрелва в тила. Тридесет и осми калибър, пистолетът и Чарли са тук. Стигнахме.

Хетрик спря в коридора и отстъпи назад, за да пропусне Айлийн и Роузън. Още преди да влезе, Айлийн долови миризмата на кръв и мъртвец. На пода на кухнята сред локва кръв лежеше мъртъв мъж. По-надолу по коридора се чуваха приглушени гласове, заядливият глас на малко дете и накъсано хлипане.

— Джанин е с тях — обади се от вратата Хетрик.

Джанин Джонсън беше толкова руса, колкото Хетрик черна и въпреки че бе жената с най-малко майчински вид, която Айлийн беше срещала, имаше дарба да успокоява жертвите. Беше слаба и висока, с остра руса коса и костеливо лице. Очите й бяха бледосиви и дори веждите й бяха руси. Изглеждаше като гримирана за ролята на Снежната кралица и все пак, когато се стигнеше до преговаряне, Джонсън беше незаменима. Можеше да се вмъкне в меле спорещи пияници и да ги разпрати по пътя им само за няколко минути. Жертвите на домашен тормоз направо падаха в обятията й. Просто имаше дарба.

— Добре — каза Айлийн. — Все така добра ли е?

— Превъзходна — отговори Хетрик с усмивка.

Айлийн също й се усмихна. За никого не бе тайна, че Джанин Джонсън не би улучила мишена дори животът й да зависеше от това. Тя едва покриваше годишните си показатели и Айлийн подозираше, че някой тайно й помага. Може да носеше фалшифицирани мишени, кой знае? Докато капитан Харбън държеше Джонсън и Хетрик заедно, това нямаше никакво значение. Хетрик беше смъртоносна с пистолет, с юмруци или с крака.

— Къде е Уошингтън?

— Вътре, с Джанин и Каръл. Той е стар човек, добър приятел на Каръл, занимава се с децата. Нещо като дядовците по филмите.

— Е, Роузън — каза Айлийн. — Истината ли казват?

— Ъхъ.

— Защо?

— Не го карай да приказва толкова, че ще му стане нещо — усмихна се подигравателно Хетрик.

— Вратата е строшена като при удари отвън. Кухненският под не е най-нормалното място за секс, ако е имало предварителна уговорка. Кръвта отговаря на разказа, нападателят е бил със свалени панталони, когато съседът го е застрелял, но така и не е успял да ги досъбуе. Ако бяха любовници, сигурно щеше да ги свали веднага.

— Не си е сложил презерватив — отбеляза Айлийн и клекна да огледа убития. — Понякога го правят. — Тя потисна внезапно изпречилия се пред очите й образ на Теди Шоу, проснат в тревата със същото изненадано изражение като на мъжа на пода. — Познавала ли го е?

— Казва, че не — отговори Хетрик.

— Ще я предупредите за щорите и кучето, нали?

— Ъхъ — имитираше лаконичните нотки на Роузън Хетрик. — А като за начало и да сложи ключалка на проклетата си входна врата.

— Щори? — попита Роузън.

— Щори — повтори Айлийн. — И куче. И аз се учудих за щорите. По-голямата част от жените, изнасилени от непознати, не са имали нито щори, нито куче. Ако имаш и двете неща, вероятността да ти се случи нещо такова значително намалява. До почти нула при голямо куче.

— Ще й кажем — каза Хетрик.

Роузън кимна, погледна към голите прозорци и явно отбеляза новата информация в скрития в главата си компютър. Айлийн се изправи и се протегна. Гърбът й приятно проскърца. С подобни случаи си вадеше хляба, деветдесет процента от убийствата, с които се занимаваха, бяха такива. Беше пределно ясно кои са жертвата и престъпникът, оставаше да уточнят подробностите и да попълнят формулярите. Загадка от типа на убийството на Джим Лийтсдейл можеше да я измъчва и изпълва с отчаяние с месеци. Липсваше ключът към престъплението. Кой го беше убил и защо? И защо толкова се бяха постарали да изглежда като самоубийство?

— Искаш ли да разпиташ Чарли Уошингтън? — прекъсна мислите и Хетрик.

Айлийн премигна и се обърна към нея.

— Не. Ще му стане неудобно, защото ще го целуна право в устата — усмихна се тя. — Не виждам никакви причини да му отнемем оръжието. Ще го запишем като самоотбрана.

— Е, добре — разсмя се и Хетрик. — Благодаря, че дойдохте толкова бързо. Беше ми приятно да работим заедно.

Бяха почти излезли, когато Хетрик извика след тях:

— Хей, Роузън, добра работа. Но се научи да си позатваряш устата от време на време!