Пени Винченци
Наследниците (9)

Осма глава

Представата се оказа напълно погрешна. За Първия ден. Представата как в сградата нахлува динамо, оправя грешките, уволнява хора, наема нови, орязва бюджета, прекратява кампании, закрива отдели — и всичко това, преди да дойде време за обедна почивка през Първия ден. Истината бе, че влизаше тихо и бавно, разбираше кой е на работа, с какво точно се занимава, разговаряше с хората, питаше за това и онова; разучаваше отчети и проверяваше статуса; опитваше се да почувства и разбере най-важните области; осигуряваше си доверието на хората, опитваше се да осмисли начина, по който те възприемат нещата. Трябваше сама да разбере посоката на вътрешната политика и да не приема абсолютно нищо за чиста монета; трябваше да прояви уважение, търпение и да е невероятно смела.

През Първия ден Бианка седеше в новия си кабинет, безличен и бежов, както винаги, с временно назначена лична секретарка и неестественото, потискащо мълчание отвън. Не се чуваха гласове, нямаше смях, нито викове или спорове; сякаш бяха под обсада и очакваха незнайно какво. Засега им се налагаше да продължат да чакат, тъй като бе очевидно, че няма да се случи нищо. Не и през Първия ден.

Единственото, което не се променяше Първия ден, бе, че се прибираше рано вкъщи.

Атина бе може би единственият човек във фирмата, който не очакваше драматични промени Първия ден; главно защото тя нямаше да ги позволи, не и през Първия ден, нито пък през Сто и първия. Беше се съгласила на сделката, тъй като най-сетне осъзна, че тя е неизбежна, същевременно бе твърдо решена да усложни живота на новите си колеги — отказваше да изрече думата господари — поне засега. Ако те искаха промени, нека се преборят за тях. Освен всичко друго, казваше си тя, така ще стане ясно дали промените са наложителни. Въпреки това, когато се разбра, че сделката е неизбежна, тя се насили да огледа критично търговска къща „Фаръл“ и си даде сметка, че там наистина цари пълна какофония.

Може да се каже, че тя знаеше защо е така: на бързо променящия се пазар търговска къща „Фаръл“ бе изгубила посоката, както и възрастните си клиенти, но това беше всичко, което знаеше със сигурност.

Едно от най-големите й съмнения произтичаше от факта — знаеше го добре, — че не харесва особено онова, което виждаше, че се случва на новия пазар и на основния му потребител: и двете й се струваха някак долнопробни или склонни към мистиката на псевдонаучния жаргон, който доста я дразнеше. Когато създадоха търговска къща „Фаръл“, грижата за кожата беше истинска грижа за кожата, жизненоважна, но ясна и честна, точно както бе заложено в концепцията и практиката на Елизабет Ардън: почистваш, използваш нещо тонизиращо, подхранваш, след което добре подхранената кожа ще поеме грима и ще изглежда великолепно. Сега науката се бе прехвърлила и наложила на щандовете за красота, говореше се за клетъчно ниво, за свободни радикали, за ултрахидратация. Половината от материалите, които редакторите в списанията пускаха, звучаха като тест по биология. Жените наистина ли искат всичко това, питаше се Атина, и ако е така, защо?

Тъй като не намираше задоволителен отговор на този въпрос, тя отново се обръщаше към страховете си за бъдещето на „Фаръл“, но сега вече беше твърде късно, знаеше го и въпреки това се питаше дали фирмата ще бъде в безопасност в ръцете на новите си господари.

Донякъде харесваше Бианка — тя представляваше твърде много от онова, което Атина не приемаше в живота, за да отиде далече, но въпреки това я уважаваше. Бианка определено разбираше колко важно нещо е чарът; а чарът можеше да я отведе много далече в света на козметиката. В края на краищата един козметичен продукт трябваше да внушава удоволствие. Чувстваше, че Бианка ще постигне поне това и затова искаше да я поощри. Само че нямаше да е никак лесно. Също така знаеше, че не може да си позволи дори за секунда да изгуби и милиметър от позицията, която и беше останала.

 

 

— Много ми се иска да поговорим за новата работа — подхвърли Патрик. — Може ли…

Изражението му беше сериозно, замислено, укорително. Беше необичайно, но Бианка се бе научила да проявява уважение. Патрик рядко избухваше; последният път беше, когато Фърги си счупи ръката, докато играеше ръгби, а тя отказа, поне отначало, да отложи едно пътуване до Единбург. „Миличък, става въпрос за важна търговска конференция, а докладът ми е точка първа — просто трябва да присъствам.“

След няколко добре подбрани думи тя се качи на следващия самолет.

— Разбира се, че може, миличък — каза тя сега. — Повече си притеснен, отколкото развълнуван, така ли? Ако е така, кажи ми защо.

— Отначало бях много развълнуван. Дори бих казал прекалено развълнуван.

— Работата е там, че…

— Здрасти, мамо!

— А, Фърги, здрасти. Не трябваше ли да си лягаш?

— Готов съм, но се сетих, че трябва да питам татко за нещо. Татко, може ли да участваш в мача по крикет в Деня на родителите?

— Мисля, че да. Защо, за бога, ме питаш сега? Мачът дори не е този срок.

— Знам, но тази седмица трябва да върна бележката.

— Каква бележка?

— Която не съм ти дал. Господин Скуайърс ме смете набързо…

— Фърги, това е грозна дума!

— Стига, мамо-о-о! Татко я използва.

— Ами… както и да е, Фърги, да — побърза да отговори Патрик, — разбира се, че ще участвам в мача по крикет. Сега заминавай.

Бианка погледна безпомощно Патрик.

— За какво говорим?

— За новата ми работа.

— Да, разбира се. Извинявай. Господи, Мили, съкровище, какво има?

— Мамо или тати, трябва да ми подпишете домашното. А, да, мамо, трябва ми ново дънково яке.

— Мили — обади се Патрик, — кога си купи последното дънково яке?

— Миналия срок.

— Значи не ти е умаляло.

— Не е, но дънковият плат е гаден.

— Мили, съкровище, значи не ти трябва, просто искаш ново яке.

Мили изви за миг големите си кафяви очи към тавана, скръсти ръце и зачака мълчаливо.

— Според мен — заяви твърдо Патрик, — след като имаш поне три дънкови якета, ще си купиш ново от парите за харчене, няма ние да ти купуваме. Не сме бездънна яма и колкото и да ти се струва странно, има други неща, за които да си харчим парите.

— В една от статиите за мама пишеше — обясни Мили, — че тя може да разполага с каквато сума пожелае. Така че…

— Мили — прекъсна я остро Бианка, — вече съм ти казвала, че повечето от нещата, които четеш във вестниците, са пълни глупости. Освен това сумите, за които говорят, се отнасят за определена фирма.

Това не беше точно така, но, изглежда, се справи с положението.

— Нищо подобно! Пишеше, че личното ти богатство е огромно.

— Мога единствено да кажа, че много ми се иска да беше така! Дай ми сега домашното, за да го подпиша, след това си лягай.

— Ама…

— Мили, казах ти да си лягаш! — нареди Бианка.

Мили я погледна, дръпна тетрадката, изфуча навън и затвори вратата доста самоуверено. Бианка погледна Патрик.

— Мислиш ли, че малката ни светулчица вече е пораснала?

— Така изглежда.

— Беше хубаво досега. Господи, мили, извинявай…

— Няма нищо — отвърна Патрик, — но сега вече наистина искам да поговорим. Знам, че моята работа не е важна като твоята, но…

Бианка вдигна рязко поглед към него. Той не прибягваше често до подобна тактика. Когато се случеше, беше истински шок.

— Патрик, мили, стига глупости. Много добре знаеш, че работата и на двамата е еднакво важна.

— Така ли? — повиши глас той.

— Разбира се, че е така. Просто в момента моята изисква допълнителни усилия. Но… извинявай, трябваше първо да те изслушам. Хайде, кажи ми. Сериозно говоря. Слушам най-внимателно. Ще се кача да кажа лека нощ на децата, а ти направи по едно кафе.

Патрик тъкмо заливаше кафето с гореща вода, когато тихо прозвъняване, превърнало се в призива за действие на двайсет и първи век, сигналът за есемес, прозвуча от телефона на Бианка. Той въздъхна. Тя щеше да провери, когато се върнеше. Наведе се и видя, че е от Майк Ръсел.

— Може да почака — заяви тя, когато се върна. — Да поговорим за твоята работа. Кажи ми какво точно ще правиш.

— Ще проучвам фирми, ще разглеждам сметките им в най-големи подробности, ще анализирам неща като… ами това е примерът, който Финлейсън ми даде — да кажем, че става въпрос за международна компания: къде са фабриките им, колко плащат за тях, дали е икономически изгодно или просто прикритие за други разходи, дали заплатите не са малко височки…

— Патрик, нали сега се занимаваш със сметките на фирми? Това ще бъде същото, нали?

— Да, но ако пропусна някоя важна подробност, ще ги разочаровам страшно много.

— Според мен няма — заяви Бианка. — Умът ти е като електрическа бормашина. Ти преглеждаш детайлите, докато не се увериш, че всичко е наред. Крачката е голяма, това е ясно. Но за теб може да се окаже невероятна възможност. В Би Си Би те подценяват. Ти как мислиш? Искаш ли да се преместиш?

— В някои отношения си права — кимна той. — Права си, че ме подценяват. Понякога мисля, че ако умра на бюрото си, ще мине доста време, преди някой да забележи.

— Патрик! — Бианка усети, че я изпълва разкаяние. Тъй като през повечето време работата й беше много стимулираща, тя си даде сметка, че приема удоволствието от това за нещо дадено. — Наистина ли положението е чак толкова зле?

— Невинаги — призна по-весело Патрик. — Само че, ако прецениш, че трябва да остана, ще остана. Това обаче означава, че животът ни ще се промени. Нали един ден фирмата ще бъде моя. Човек трудно се отказва от подобно нещо. Ами децата, два имота, училищните такси…

— Мили, всичко това ми е известно. Просто ми се струва, че е опасно да те подценяват. Разкажи ми още за Сол Финлейсън.

— Работил е с една от големите банки със седалище в Женева. Фирмата не е само негова, има и партньори. Очевидно хедж фондът не се управлява само от един, може да са десет човека, които управляват парите по десет различни начина.

— Известно ми е — отвърна Бианка, след това добави, като се стараеше да бъде тактична, както винаги, когато знанията и опитът и бяха повече, отколкото на Патрик. — Само че цялата работа ми се струва малко тайнствена. Той какво представлява? Като човек.

— Странен. Кара те да се чувстваш неловко. Много прям. Очевидно е известен с това, че никога не изрича лъжи. Джонджо разправя, че било заради някакви проблеми, които е имал, но според мен го прави, за да му имат хората, с които прави бизнес, повече доверие. Хареса ми, друго няма какво да кажа.

— Това е важно.

— Важно е наистина. Единственото, което разбрах, е, че хедж фондовете трябва да изкарват пари всяка година и ги преценяват по това колко често са на плюс — всъщност трябва да изкарват пари непрекъснато, ден след ден, каквото и да става. Просто не могат да си позволят да загубят. Доста страшно и очевидно невероятно стресиращо.

— И как смяташ да се справиш с тази работа? — попита Бианка. Патрик имаше изключително ниско ниво на търпимост към стреса. — А това има ли връзка с твоите задължения?

— Не съм сигурен. Мисля, че да. А пък стресът е заразен, не мислиш ли?

— Може и така да е понякога. Според мен трябва да се видиш с него поне още веднъж, за да споделиш тревогите и притесненията си. Той едва ли очаква да приемаш работата, без да си проучил какво точно означава. А, да… и часовете на работа.

Тя се опита да подхвърли въпроса небрежно, защото знаеше колко важно ще бъде за нея, ако той се задържа на работа и няма да е на разположение на семейството, когато се налага, същевременно се мразеше, че дори мисли по този въпрос.

— Очевидно положението ще се промени напълно. Няма да мога да разполагам с времето си, в това няма никакво съмнение.

— Сигурна съм, че все някак ще се справим — отвърна остро тя, макар да знаеше, че съвсем няма да е така. — Много ли ще отсъстваш?

— За това не съм питал.

— Трябва да попиташ, за да можем да включим и това в уравнението. Според мен трябва да поразпиташ повече, преди да вземеш решение.

— Двамата ще вземем решение — отвърна той.

— Патрик, става въпрос за твоята работа и за твоя живот.

— Не — отсече той и я погледна замислено. — Проблемът е наш.

— Много мило, че го казваш. Освен това ми се иска да се запозная със Сол Финлейсън, може ли?

— Разбира се. Само ако смяташ, че идеята е добра.

— Да кажем, че ми се струва доста добра — призна Бианка.

Патрик се приведе напред и я целуна.

— Благодаря ти, любима.

— За какво?

— Че не ме подценяваш.

— Никога не го правя — отвърна Бианка. Това беше самата истина: тя никога не го подценяваше.

Въпреки това по-късно, когато остана сама в кабинета си, тя се замисли отново за възможността Патрик да смени работата си. Обичаше го искрено, дълбоко и искаше да е щастлив. Само че сега той се прибираше вечер у дома по едно и също време и можеше да обърне на децата нужното внимание. Докато тя не можеше. А започнеше ли да работи до късно, когато го притиснеше стресът, той също нямаше да може. С един-единствен замах животът й, както й неговият щяха да станат коренно различни и много по-трудни.

Освен това тя много се притесняваше, че може да се озове в небрано лозе. Той бе нежна душа; щеше да започне да се измъчва, ако усетеше, че е пред провал.

Прииска й се да знае нещо повече за въпросния Сол Финлейсън. Провери го в Гугъл.

Сол Мъри Финлейсън, както я уведоми Уикипедия, беше роден в Глазгоу, но родителите му се преместили в Ланкашир, докато бил още малък, от седемгодишен учил в класическа гимназия „Манчестър“, един от най-сигурните трамплини за успешна кариера за мъж. След това постъпил в „Дърам“, където бил отличник по история и същевременно намирал време да търгува, с посредствен успех, с антични монети. След няколко години в „Ю Би Ес“ заминал за Ню Йорк и работил в банка „Чейс Манхатън“, след което се преместил в Цюрих, където ръководел търговския отдел на крупна инвестиционна банка. Сега заедно с още четирима души бе създал хедж фонд.

Беше разведен, с един син на осем, имаше жилища в Лондон и Бъркшир; хобито му беше конни надбягвания на равен терен.

Интервю за „Туенти Куесчънс“ във „ФТ“ разкри още факти: той твърдеше, че най-добрите му качества са търпението, специалното внимание, което обръща на детайлите, и решителността; трите му най-неприемливи бяха лошият характер, нетолерантността и склонността към печалбарство. Признаваше, че никога не изключва телефона си, а любимото му изкушение е шоколадът: „Знам, че обикновено момичетата си падат по това“, и ако не бил станал банкер, щял да стане неврохирург.

На негова снимка, вероятно правена преди няколко години, се виждаше буйна руса коса, леко издължено и изпито лице и усмивка, отправена с явно нежелание към камерата.

Тя се запита дали на живо ще се окаже още по-интересен или дори привлекателен.

 

 

Флорънс седеше у дома и докато разлистваше вестници, й се прииска неудържимо да разгледа албумите с изрезки за търговска къща „Фаръл“. Те бяха още от 1953 г., когато бе създадена фирмата, отпреди да се запознае с Атина, от времето, когато все още работеше като консултант по козметика в „Маршъл енд Снелгроув“ за „Коти“. Запозна се с вече легендарната госпожа Фаръл, когато тя застана зад щанда с нейния нов артикул, идваше всяка седмица, понякога дори обслужваше клиенти, друг път просто бъбреше с персонала. Беше толкова елегантна, във великолепен костюм, шит по поръчка, обувки на високи токове комплект с чантата, ноктите й дълги, лакирани, гримът безупречен. Момичетата от щанда на „Фаръл“ изпитваха неприкрито страхопочитание към нея.

Флорънс не се плашеше толкова лесно. Няколко седмици по-късно госпожа Фаръл започна да се отбива на нейния щанд винаги когато идваше в магазина, казваше й колко прекрасно изглежда, възхищаваше се на продуктите; често си купуваше по нещичко и го отнасяше в чудесното пликче на цветя на „Маршъл енд Снелгроув“. Флорънс много добре знаеше защо го прави (тя не купуваше единствено от продуктите на „Коти“); искаше да ги сравни с предложенията на „Фаръл“, да разгледа внимателно опаковките и листовките и по възможност да намери нещо, което да имитира.

Ето че един ден госпожа Фаръл я попита дали има нещо против да й телефонира, когато приключи работа, а след това и даде картичка с адрес и номер. Заинтригуваната Флорънс я потърси и госпожа Фаръл я покани на чай, „или коктейл, ако времето ви позволи. Можем да се срещнем в «Савой» или пък в «Дорчестър»; на съпруга ми много му се иска да се запознае с вас и може би ще ви направи предложение, но преди това трябва да поговорим и да се опознаем.“

Поласкана, но предпазлива, Флорънс се съгласи да се срещне със семейство Фаръл следващия вторник в бара на хотел „Дорчестър“. Гардеробът й бе доста ограничен, тъй като разполагаше със скромни средства, но тя прецени, че срещата е много важна и си купи рокля на „Франк Ъшър“ и сако в тъмносиньо, обточено с бял кант. Питаше се за какво ли иска да разговаря с нея небезизвестното очарователно семейство Фаръл — можеше единствено да се надява, че става въпрос за работа.

През седмицата ги проучи и обърна специално внимание на Корнилиъс, който все още бе напълно непознат. Беше се сприятелила с говорителката на „Маршъл“ и тя и подготви папка с изрезки.

— Голям симпатяга е господин Фаръл — изтъкна жената. — Как само ми се иска аз да можех да изпия един коктейл с него.

Флорънс й напомни рязко, че госпожа Фаръл също ще бъде там, и отнесе папката у дома, за да я прегледа.

Господин Фаръл, сниман до госпожа Фаръл на няколко събития, беше истински симпатяга: висок, тъмен, със зализана назад коса, с огнени тъмни очи, облечен в очевидно безупречно ушити костюми.

Беше дал интервю на един вестник и журналистът го беше попитал как е станал част от сравнително женския свят на козметиката, а той бе отвърнал, че майка му е била актриса и като момче често я наблюдавал как се гримира за представленията, позволявали му да влиза в гримьорната й — „страхотен жест“ — преди матине. „Беше прекрасно да наблюдавам как очите й стават по-големи, а устните по-пълни. Още оттогава съм очарован от онова, което гримът може да направи за жените.“

Когато го бяха попитали дали е мислил да стане актьор, той бе отговорил с очарователна скромност, както подчертаваше журналистът, че не е достатъчно талантлив. „Прецених, че ще постигна по-голям успех с козметиката, отколкото на сцената. С помощта на съпругата си, разбира се. Не, много повече от просто помощ: тя е главната движеща сила зад търговска къща «Фаръл». Трябва да ни възприемате като екип, като едно цяло.“

На Флорънс това й допадна; разкриваше скромност и наистина съвременно мислене. Седеше и гледаше снимката му, препрочиташе статията и си мислеше каква късметлийка е госпожа Фаръл, след като е успяла да хване този необикновен мъжки екземпляр.

 

 

— Татко! Здрасти, аз съм!

— Здравей, миличка. — Сърцето на Бърти винаги трепваше, когато чуеше гласа на Луси.

— Аз съм… кажи, може ли да се прибера вкъщи този уикенд?

— Разбира се, че може, любимче. Да дойда ли да те взема?

— Ами, добре, супер. Стига да нямаш нищо против.

— Миличка, разбира се, че нямам нищо против. По кое време ще бъдеш готова?

— Всъщност…

— Кажи?

— И сега съм готова.

— Не е ли четвъртък? Да не би да нямате лекции?

— Ами, аз май…

— Това пък какво означава?

— Виж, татко, повече няма да ходя на лекции. Ще напусна университета. Напускам веднага. Татко, искам да си дойда вкъщи и да обясня както си му е редът. Ще се опитам да ви обясня така, че да разберете.

— Да, разбира се… ние… ще те изслушаме много внимателно. Луси, семестърът дори не е приключил. Не е ли по-добре поне да го приключиш?

— Какъв е смисълът, татко?

— Смисълът е — заобяснява Бърти, — че може да изглежда малко по-добре в сивито ти. Трябва да се замисляш за такива неща, Лусинда. Вече не си дете.

Той почти никога не я наричаше Лусинда. Това означаваше, че говори сериозно. Може дори да беше ядосан.

— Добре. Ще помисля. Само че… кажи кога можеш да дойдеш. Много искам да те видя.

— В събота сутринта. Колкото е възможно по-рано.

Бърти затвори телефона. Обзе го чувство на пълна безпомощност при мисълта какво захвърля тя с лека ръка, но поне се интересуваше от мнението му. Донякъде това го успокои на фона на прекалената ангажираност на Присила с нейната благотворителна дейност и полуприкритото й презрение и липса на интерес към него.

Луси щеше да се окаже най-удобното оръжие в битката за къщата. Поне засега Луси имаше нужда от стаята си, освен това тя обичаше къщата, щеше да се ужаси от плана на майка си. Ами колко хубаво щеше да е тя да си остане у дома. Освен че обожаваше децата си и им се възхищаваше, компанията им радваше Бърти, те го интересуваха, разсмиваха го и най-важното — възвръщаха вярата му в него самия.

Те без съмнение бяха най-прекрасното му постижение и очевидно, като се замисляше напоследък, единственото.