Пени Винченци
Наследниците (46)

Четирийсет и пета глава

— Може ли да те почерпя с едно питие тази вечер, стига да имаш време…

— Защо?

Нямаше никакъв ентусиазъм. Очевидно бе разбрала прегръдката погрешно. Все си мислеше, че той… е започнал да се държи по-човешки. Явно не флиртуваше, защото това щеше да е… просто щеше да е…

— За да ти благодаря — обясни тя. — Освен това искам да науча нещо повече за човека, когото си открил. Много мило.

— Изобщо не беше чак толкова мило. Просто споменах пред един човек. Той реши, че предложението е добро. Не съм го търсил специално.

— Да, разбирам… много благодаря, независимо как се е получило. Независимо дали си бил мил или не. Искаше ми се да ти кажа докъде сме стигнали с кампанията и всичко останало.

— Ще бъде интересно. Но ще отложим за друг път. Тази вечер съм зает.

— Аха. — Не бе очаквала подобен отговор, все си мислеше, че той е свободен, само с телефона и заповедите си. — Ясно. Добре. С нещо приятно ли ще се занимаваш?

— Не точно.

Тя се отказа.

— Добре. Тогава ще остане за някоя друга вечер.

— Да. Когато съпругът ти се върне, може да излезем тримата. Така е най-добре.

На това му се казва да те отритнат! Той да не би да е решил, че тя се опитва да го сваля?

— Извинявай — прекъсна той мълчанието. — Беше невъзпитано. Не исках да прозвучи така. Само че аз не пия.

Това бе толкова нелепо, че тя се изсмя.

— Кое му е смешното?

— Защото… защото извинението е тъпо. Да почерпиш някого с едно питие няма нищо общо с алкохола. Това е социален жест.

— Не съм много по социалните жестове — отсече той, — както ти е добре известно.

Тя въздъхна.

— Няма нищо. Приятна вечер, каквото и да си решил да правиш.

— Няма да е особено приятна — обясни той. — Трябва да отида и да се видя с бившата си жена. Иска да говори с мен. Нямам представа за какво ще говорим. Сигурно става въпрос за Дикън.

— Ясно. Може да е за нещо хубаво. Поне така се надявам. Междувременно трябва да се прибера и да продължа с моя проект.

— Кампанията ли?

— Не. С архитектурата от времето на крал Джордж. За Руби е — уточни тя, докато той мълчеше.

— А, нещо за училище ли?

— Точно така.

— Много са ми приятни тези задачи — призна той. — Само че жена ми поема повечето. На мен оставя астрономията. Много се интересувам от астрономия. Тя ни поставя на мястото ни, поне така ми се струва.

И така, Бианка се прибра, поговори за кратко със Соня, помаха на Фърги, който беше пред конзолата и само кимна разсеяно, почука притеснено на вратата на Мили и надникна вътре.

— Здравей, съкровище?

— Здрасти, мамо.

Напоследък обръщението беше „мамо“, нямаше вече „майче“. Мили сякаш беше пораснала с пет години и това я караше да се чувства неловко, дори нервно. А това беше глупаво. Нали?

— Днес ми позвъни Луси Фаръл — започна тя. — Хрумнала й е една идея, Мили, и става въпрос за теб. Искаш ли да й звъннеш? Тя чака да говори с теб.

— Така ли? Харесвам я. Много е сладка.

— Така е — потвърди Бианка. — Имаш ли номера й?

— Тя го записа в телефона ми онзи ден. — Не беше нужно да уточнява кой ден.

— Обади й се тогава. Много ми е интересно какво ще кажеш за идеята. Не е нужно да ми казваш, разбира се — побърза да добави тя. — Отивам да поработя над проекта на Руби.

— А, да, джорджианската архитектура, нали? Успех!

Тя излезе и отиде в кухнята, където вечеряха Руби и Карън.

— Готова съм, Руби.

— Добре. Мами, кога ще имам мобилен телефон? Много от приятелките ми вече имат.

— Така ли? Ами…

— Само не казвай „ще видим“. Това означава не. Предпочитам да кажеш след една година или след пет или дори десет.

Господи. Дори Руби ставаше опърничава. По-късно, когато Руби си легна, тя предложи да й прочете приказка.

— Няма нужда, мамо. — Тя й показа книга на Трейси Бийкър. — Тази не става за четене на глас. Но ти благодаря — добави учтиво тя.

Бианка се почувства напълно отхвърлена.

Слезе на долния етаж, наля си пълна чаша вино, отряза си парче сирене и седна пред компютъра. Зае се да прегледа грубите идеи, които Тод й беше показал, и веднага се почувства по-добре. Това беше хубавото на работата; тя не те предаваше и малко или повече вървеше, макар и невинаги както бе предвидено, а понякога излизаше извън контрол. Но пък не беше като взаимоотношенията с мъжете и децата.

След два дена заминаваше с Флорънс за Милано, за да огледат подходящите за магазин райони и тъкмо започваше да ги преценява, когато на вратата се звънна. Намръщи се. Беше твърде късно, за да е приятелка на Мили, а едва ли беше човек от…

Оказа се Сол, шокиран, лицето му напрегнато.

— Здрасти — каза тя и се постара да не издава изненадата си, да говори нормално. — Всичко наред ли е?

— Не — отсече той. — Нищо не е наред. Жена ми се мести в Австралия. Пак ще се жени. Иска да вземе Дикън. Може ли да вляза?

 

 

Флорънс си събираше багажа за пътуването с Бианка, когато усети, че не се чувства много добре. Болеше я гърло, а кашлицата, която я дразнеше, докато вечеряше, сякаш слизаше към дробовете й и причиняваше раздираща болка. Намръщи се. Колко неприятно, ако се разболееше; беше ходила в Милано един-единствен път, а с Бианка й беше приятно, забавно и хубаво.

Разполагаше с четирийсет и осем часа. Можеше да отиде на лекар на сутринта, да й дадат антибиотик и да се справи с вируса, който се опитваше да я повали; междувременно се приготви да си ляга, направи си горещ пунш и отнесе кръстословицата от „Телеграф“ в леглото.

Заспа на запалена лампа и два часа по-късно се събуди в още по-тежко състояние, имаше температура, почувства се дезориентирана; почти не съзнаваше какво прави, извади от чекмеджето на нощното шкафче снимката, която държеше там, за да не я види някой любопитен, и се взря в двамата с Корнилиъс, хванати за ръце в техния вътрешен двор, усмихнати на услужливия непознат, който ги беше снимал, и си легна с нея, за да преживее отново най-вълшебните, най-прекрасни дни през годините, които бяха споделяли.

 

 

— Не знам какво да кажа. Много ми е мъчно. — Бианка бе истински шокирана от непресторената мъка на Сол. Как ли щеше да се почувства тя, ако Патрик се преместеше в Австралия и вземеше децата, ако ги отведеше далече от нея, а те с всеки месец щяха да се променят и да се превърнат в хора, които тя с усилие щеше да разбира, щяха да водят живот, от който тя нямаше да има представа?

— Просто не е редно — зави той не за пръв път. — Тя няма право да върши подобно нещо. Детето е мое. Той е всичко, което имам. Тя ще си има нов съпруг, може би други деца. Как е възможно да подлага Дикън на подобно нещо? Да я дели с полубрат или сестра, които ще отнемат цялото й време и внимание?

— Сол, повечето деца се научават на това. Дори им се отразява добре.

Той се обърна почти ядосано към нея.

— Ти просто не разбираш. Дикън винаги се е радвал на цялото ни внимание, през целия си живот. Това му дава сигурност, компенсира другите загуби в живота му. А и другите деца няма да му бъдат истински братя и сестри, те ще са на друг мъж, който е различен от мен, онзи няма да му бъде баща. Няма да й позволя. Трябва да я спра. Говорих, разбира се, с адвоката си. Трябва да му звънна след малко. След десет минути.

Бианка погледна часовника си. В девет и половина ли? Точно така. В девет и половина, дори в два след полунощ, ако на Сол му се приискаше. Така постъпваха влиятелните хора. Възможно ли бе най-опитният, най-умен и обигран правен стратег в света да спре Джейни Финлейсън, която имаше попечителство, да отведе сина си, за да живее с нея в дом, който всеки съдия би преценил за по-задоволителен, при семейство с възможност за още деца? Другата възможност беше самотен баща, всички знаеха, че е самотник — и адвокатът на Джейн щеше да се възползва от този факт, — който работи по всяко време на денонощието и често пътува извън страната?

Заля я мощна вълна от съчувствие, не към Сол, ами към Дикън, толкова нежно дете, което обожаваше баща си. „Татко казва“ предшестваше много от изреченията му и често беше разнообразено с „Нямам търпение да кажа на татко“.

— Какво мислиш? — попита Сол и я погледна с наситено тъмните си очи. — Мислиш ли, че има право на това, мислиш ли, че ще успее?

— Не знам, Сол. Много ми се иска да те успокоя, но няма да е редно. Знам обаче, че ми е много мъчно за теб. Наистина много.

— Той е всичко, което имам — повтори Сол, — единственото нещо, което съм обичал истински.

Думата „нещо“ и се стори много интересна. Един адвокат би го разкъсал заради нея и би подчертал, че Сол възприема Дикън като вещ, но тя поне разбра какво иска да каже той. Дикън беше сърцето на неговия свят, на вселената му, интересуваше се единствено от него, той бе обект на страстна, отчаяна обич. И тя му го каза, да, знам (всъщност без да знае нищо, защото не познаваше личния живот на Сол, чувствата му, жените около него, приятелите му). Вероятно навремето бе обичал Джейни, беше я желал, беше решил да сподели живота си с нея. А с други? Никога ли не беше имал други жени? Да не би животът му наистина да се ограничаваше до Дикън и работата? Според Патрик беше така, също и според Джонджо, но те познаваха ли го истински, разбираха ли го, знаеха ли какво представляват сложните му мисли? Тя също не знаеше, напомни си Бианка с известно безпокойство. Не попадай в този капан, Бианка, не мисли, че сте близки, защото попадаш в много опасна територия.

— Ти какво каза на Джейни?

Той я зяпна.

— Казах й, че и дума не може да става, разбира се. И в най-скоро време да очаква обаждането на адвокатите ми.

Значи по този начин смяташе да си осигури сътрудничеството и съчувствието на Джейни.

— Какво очакваш да кажа? Че ще се опитаме да намерим някакъв изход ли?

— Не знам — поколеба се Бианка.

— Не знам дали изобщо разбираш — погледна я гневно той. — Мислех, че ще разбереш, ще осъзнаеш, че подобно отношение е напълно безсмислено. Както и да е, вече стана девет и половина, трябва да позвъня на адвоката, така че моля те да ме извиниш. Може би трябва да тръгвам.

— Стига глупости, Сол. Обади му се оттук, няма проблем. Ще отида да направя кафе.

— Да, добре — отвърна той, без да я поглежда, докато набираше номера.

Тя сложи кафе, наля си още една чаша вино, този път малка, не че не й се пиеше, но в този случай трябваше да е с бистра глава. Телефонът й звънна. Обаждаше се Патрик.

— Здравей, мила. Всичко наред ли е?

— Да, благодаря.

Нямаше начин да му каже, че Сол е тук. Той или щеше да поиска да говори с него, или щеше да се притесни по онзи глупав начин, че тя не прави достатъчно за него. Отхвърли последната причина. Което означаваше, че просто не искаше Патрик да знае — не можеше да каже защо, не беше наясно. Просто чувстваше, че е… по-разумно да премълчи.

— Добре, радвам се. Както виждаш, станал съм рано…

— Не точно. Кое време е там?

— Пет и половина. Утрото е прекрасно и тъкмо отивам в басейна — на покрива е, много симпатично място, а в осем ме чака среща.

— Чудесно — каза забързано тя, помисли си, че не е справедлива, и смени тона. — Как върви?

— Доста добре. Утре със сигурност съм вкъщи. Вече направих резервация.

— Пак ли? — попита тя.

— Да, пак. — Той очевидно се подразни от въпроса й. А не би трябвало, помисли си тя. — Както и да е, исках да се уверя, че сте добре.

— Аз съм добре, благодаря. Всички сме добре.

— Радвам се. А децата? Мили как е?

— Патрик, вече ти казах, че всички сме добре.

— Добре. До утре. Какви ги говоря, до вдругиден, все забравям допълнителните седем часа.

— Чудесно. Нямам търпение. Чао, Патрик.

— Чао, мила.

Бианка затвори телефона и си каза, че е голяма гаднярка. Днес на два пъти се държа противно. Първо с Луси, след това с Патрик. Патрик винаги беше толкова лоялен, търпеше отсъствията й и тя му дължеше поне малко толерантност. Въздъхна.

— Бианка! — провикна се Сол от антрето.

— Тук съм, сега ще донеса кафето. Иди в кабинета и ще го донеса.

Когато влезе, той се беше настанил на канапето, отпуснал глава назад със затворени очи.

Тя седна до него с подноса.

— Добре, какво каза адвокатът?

— Каза — започна той, а гласът му идваше някъде от дълбоко, където се бе натрупала мъка, която тя не разбираше, — каза, че бихме могли да опитаме да я спрем. Не каза, че ще я спрем. Не каза, че ще успеем. Каза, че нямало да е лесно. Естествено, че няма да е лесно. Тя няма право!

— Сол…

Тогава той се обърна към нея, в очите му имаше сълзи, а гласът му потрепери.

— Бианка, не мога да го понеса, просто не мога.

След това се разхлипа шумно, с дрезгав глас. После се протегна към нея, притисна я до себе си толкова силно, толкова отчаяно, че тя едва дишаше и привлече главата му на рамото си, остана трогната от тази разкъсваща мъка, шепнеше утешителни души, глупости, с които да го успокои, че всичко ще бъде наред, че той със сигурност ще намери начин, галеше го по косата, целуваше го по челото. И след това най-неочаквано той я целуна по устата, силно, почти гневно, тя се опита да го отблъсне и усети, че не може, и всички странни, наситени чувства, които съществуваха между тях от първата странна среща в ресторанта, избликнаха като фонтан, тя отвърна на целувката му, желанието й към него бе толкова мощно, че самата тя се стресна.

Целувката продължи дълго; най-сетне той се отдръпна, отпусна се назад, тъмните му очи пронизаха нейните, а след неестествено дълго мълчание той заговори:

— Не трябваше да го правя. Наистина не трябваше.

Както винаги, държанието му беше напълно неочаквано.

Нямаше извинения, че се е унесъл, нито пък колко прекрасна е тя. Тя седеше, все още физически стресната, донякъде развеселена, малко заинтригувана, в очакване да чуе какво ще каже той.

— За мен си изключително привлекателна. И ми е приятно с теб.

— Приятно ми е да го чуя. — Това беше тъп отговор, знаеше го много добре, но всичко извън глупавото щеше да се окаже опасно.

— Затова не исках да излезем да пийнем нещо тази вечер.

— В какъв смисъл?

— Ами Патрик го няма. Мислех, че ще бъде малко… неразумно. Особено след онази вечер.

Тя го погледна недоумяващо.

— Коя вечер?

— Пред бара. Когато аз… когато те притиснах с две ръце. Желаех те толкова много, че чак се ужасих от себе си. Затова те натъпках в таксито. Не смеех да остана с теб и секунда повече.

Той беше наистина невероятен. Говореше и се държеше като девствен подрастващ. Какво беше казал Патрик за него? Беше казал, че хората като него са малко откачени и не се съобразяват особено с другите, интересуват ги единствено парите. Това май създаваше нещо като дисбаланс.

— О, Сол — продължи тя, като внимаваше да не го засегне, — това беше много приятна изненада.

— Кое?

— Което направи. Притисна ме с две ръце, както се изрази.

Дали тези думи ще го накарат да го направи отново, помисли тя? Достатъчно бе само да го погледне и я обземаше желание да си свали дрехите; даде си сметка, че той винаги я бе привличал в сексуално отношение, но тя бе потискала подобни мисли със силата на волята си. Сега се почувства слаба, почти й прилоша от желание.

Само че той не го направи отново; намръщи се и се отдръпна още повече.

— А ти как би го казала? — попита той малко предизвикателно.

— Бих казала, че ме прегърна.

— Не звучи много сексапилно.

— Извинявай.

— Не, не, не се извинявай. Просто се опитвам да разбера.

Това пък какво трябваше да означава?

— Както и да е — продължи тя, — аз бях… останах малко изненадана. Особено с таксито. Но май свиквам с маниерите ти.

— Как така свикваш с маниерите ми?

— Свиквам, че не си много като другите хора.

— Не съм — отвърна той и въздъхна тежко, — знам, че не съм. Съжалявам, че е така. Поне в някои отношения.

— А пък аз не — усмихна му се тя. — Харесвам те какъвто си. Има предостатъчно хора, които се държат почти еднакво.

— Значи ме харесваш, така ли? — попита той и гласът му прозвуча колкото нетърпеливо, толкова и отбранително.

— Харесвам те, Сол — призна тя без капка предпазливост. — Много те харесвам.

— И ме намираш за привлекателен, нали? За сексапилен.

— Разбира се! Не си ли забелязал?

— Господи! — отвърна той и й се стори малко разстроен. — Значи всичко става по-сложно.

— Сол, няма нищо сложно. Поне в момента — добави тя.

— Разбира се, че има — каза той, — аз те намирам за изключително сексапилна, ти мен също, а това усложнява нещата. Като знаем в какво положение се намираме.

— В такъв случай — усмихна се отново тя, — ако се тревожиш за това, защо дойде тук, в дома ми, след като знаеш, че съпругът ми е на другия край на света? Още повече че преди това отказа да пийнеш с мен.

— Това беше различно — отвърна почти възмутено той и също й се усмихна бързо, смутено.

— Нима? В какъв смисъл?

— Имах нужда от теб — обясни той. — Ти си единственият човек, който ставаше.

Бе повече от очевидно, че той не прилича на никой друг.

А сега какво щеше да стане?