Пени Винченци
Наследниците (20)

Деветнайсета глава

— Потресена съм. И много разочарована. Държа да подчертая, че ми е трудно да повярвам и настоявам за обяснение — ако изобщо има такова.

Отговор не последва.

След дълго мълчание тя продължи:

— Ужасена съм и от двете, най-вече от Емили. Кари поне има извинението, че не е достатъчно добре запозната с училищните правила. Затова пък ти имаше привилегията да учиш тук почти две години. Очаквах повече от теб. Налага се, разбира се, да съобщя на родителите ти. Ще измисля подходящо наказание и за двете. Връщайте се в класната стая и се извинете на госпожица Съдърланд за отсъствието си.

Навън, в коридора, Мили примигна, за да пропъди сълзите. Кари я погледна и се усмихна, макар и не особено мило.

— Мили, не е дошъл краят на света. Това прилича на бягство от час. В Париж го правехме непрекъснато.

— Само че ние не сме в Париж, нали? — каза Мили. — А пък в „Сейнт Катрин“ на подобни неща се гледа строго.

— За бога, защо тогава го направи? Беше адски развълнувана, когато го предложих.

— Знам, но… — Мили прехапа устни. Не можеше да обясни как бе възможно идея, подхвърлена, докато се кискаха предишната вечер, да й се стори хитра и забавна, също и днес, докато се измъкваше през обедната почивка три минути след Кари, както се бяха разбрали — Кари я беше инструктирала да мине през портата на „Сейнт Катрин“. В автобуса към „Уестфийлд“, адреналинът пулсираше в тялото й, тя беше невероятно развълнувана, чувстваше се умна, след това Кари се ухили, свали си вратовръзката и разкопча няколко от копчетата на блузата и започна да си слага грим.

— Успяхме — заяви тя.

— Успяхме — ухили се Мили. Двете плеснаха длани.

Следобедът беше идеален за целта — половината клас рисуваше, другите правеха скулптури, след това имаше репетиция на хора, която не беше задължителна: момичетата, които не ходеха, се отбиваха в библиотеката, за да учат на спокойствие.

На Мили й беше малко мъчно, че ще изпусне репетицията, защото беше един от водещите гласове на хора в прогимназията, но Кари я сряза — че ако си мисли, че да тралалика под палката на госпожа Уортън може да се сравни с „Уестфийлд“, тогава да заминава да тралалика. И, разбира се, тя се предаде напълно на прелестните арки на „Уестфийлд“ и с две прилепнали тениски от „ТК Макс“, нов чифт маратонки „Конвърс“ и изкуствени мигли, всички скрити под папката по география, влезе у дома малко късно, но с чувството, че е страхотна. За пръв път бе направила нещо наистина непозволено и откри, че това е главозамайващ наркотик.

За съжаление госпожа Уортън бе решила да прослуша най-обещаващите си момичета за солови изпълнения на концерта в края на годината и откри, че Мили не е дошла на репетиция, затова изпрати някой да я извика от библиотеката…

 

 

Щом Бианка влезе в кабинета си след сравнително неприятна среща с хората от „Портър Бингам“, Джемайма я информира, че лейди Фаръл я очаква в кабинета си.

— Беше много развълнувана за нещо.

— Щастливо развълнувана ли?

— По-скоро нещастно — уточни Джемайма.

 

 

— Имаш ли изобщо представа какво си направила?

— За съжаление, лейди Фаръл, ще трябва вие да ми кажете. Очевидно нещо неприятно…

— Неприятно ли! Чувствам се неописуемо засрамена, от името на фирмата и семейството, тъй като Бърти също е участвал. Не мога да повярвам, че сте постъпили толкова своеволно.

— Лейди Фаръл, бихте ли ми казали какво ви притеснява?

— Онова, което ме притеснява, единственото, което ме притеснява, е Марджъри Досън. В момента на съпруга й му предстои опасна операция. Тя ме уведоми в събота сутринта — тъкмо когато е пристигнало писмото ви.

— Аха. Ясно. Много се извинявам, но…

— Шокът от писмото е щял да бъде смекчен, ако, както е възнамерявал синът ми, е била изпратена й бележката, която е написал. Той беше не по-малко потресен от мен, че тя не е приложена към писмото.

— Разбирам. Много се извинявам, но бихте ли ми казали каква операция ще правят на съпруга на Марджъри? Имаме ли новини?

— Все още никакви. Ще му ампутират крака.

— О, не! — Бианка остана силно шокирана. — Много съжалявам.

— Малко е късно за съжаления. Освен това има много сериозна обща инфекция и има голяма вероятност да не преживее шока от операцията. Ужасен момент за всяка съпруга, но да бъде така грубо отстранена от дългогодишните си работодатели в същия ден — това е непростимо.

— Мога единствено да се извиня за очевидно неудачното съвпадение — каза Бианка, — но…

— Неудачно съвпадение ли? Само това ли можете да кажете?

— Ами, да. Проявявам искрено съчувствие, но не съм имала представа, че съществува допълнително писмо от Бър… господин Фаръл; нямаше как да разбера.

— В такъв случай — каза Атина — нямам какво повече да ви кажа. Секретарката трябва да бъде уволнена. Непростима небрежност. Вече го казах на сина си.

— Разбира се, че няма да бъде уволнена! Става въпрос за напълно случайна грешка, лейди Фаръл. Поемам пълната отговорност за изпращането на писмата и още веднъж се извинявам.

— Госпожо Бейли… — Атина се изправи. — Моля ви, оставете ме. Възнамерявам днес следобед да отида с колата при горката Марджъри и ви уверявам, че в бъдеще ще ви бъде твърде трудно да си осигурите помощта ми за каквото и да било във фирмата. Методите ви ме отвращават. Предпочитам търговска къща „Фаръл“ да не беше просъществувала, вместо да беше попадала под ваш контрол.

Бианка се обърна и излезе от стаята.

 

 

— Изглеждаш ужасно — дрезгавият глас на Лара проряза самообвиненията на Бърти. Беше преживял четирийсет и осем часа на неописуем ад, изтърпя две атаки от страна на майка си и скандал от страна на съпругата си. „Знаех си аз, че тази работа е грешка, не е това, което трябва да вършиш…“

Тази сутрин пък научи, че на Тери Досън му предстои операция. Бърти се опита да работи, но на обед не можа дори да реши дали иска да се срещне следобед с кандидатите за секретарка на отдел „Маркетинг“ в собствения си кабинет или в кабинета на Лара.

Лара го търсеше тъкмо по този въпрос. Не и се искаше да го притеснява, но трябваше да знае.

— За да подготвя някои неща, преди да пристигнат.

Той се опита да й се усмихне и каза, че е най-добре да проведат интервютата в нейния кабинет.

— По-подреден е.

— Добре. — Изпитателните и сини очи го гледаха замислено. — Трябва ли преди това да обсъдим нещо?

— Какво? А, не, не, няма какво. Извинявай.

Тогава тя предложи да отидат и да изядат по един сандвич.

— Очевидно имаш нужда да излезеш от офиса.

Тя изглеждаше фантастично в коралово ленено сако и бяла пола, очите й не се откъсваха от него и изглеждаха още по-наситено сини от обикновено. Бърти, изумен, че забелязва такива подробности, каза, че може и да е така, но…

— Никакво но — сряза го Лара. — Тръгвай, отиваме в „Прет“.

Когато седна послушно на масата в „Прет а Манже“, каза, че не може да хапне нищичко, ще изпие само едно кафе.

— Разбира се, че можеш — отсече тя и след малко донесе поднос с минерална вода, зелена салата и сандвичи. — Казвай сега какво се е случило.

Прямотата й беше едно от нещата, които Бърти най-много харесваше.

— Хайде, Бърти — нареди Лара, — казвай.

Бърти успя да й разкаже всичко.

— Слушай сега, Бърти — Лара бе приключила с обяда и го наблюдаваше със смесица от раздразнение и загриженост, — не можеш да се виниш за случилото се. Става въпрос за нещастна случайност и от всички замесени ти си най-малко виновният.

— Наистина ли? — попита Бърти с надежда в гласа.

— Ами да. Направил си усилие да напишеш картичката; сложил си бележка за Трина с инструкция да я изпрати. Трина е трябвало да провери бюрото ти, след като си тръгнал, за да се увери, че не е изпуснала нещо важно — но пък да намериш игла в купа сено е истинско постижение, като знам в какво състояние е бюрото ти. Бианка си е позволила своеволието да пусне писмата, но, от друга страна, го е направила за добро. Единственият човек, който няма никаква вина, си ти. Ти се чувстваш зле, горката госпожа Досън преживява тежък момент, но искам да ти кажа още нещо. Ако щяха да ампутират крака на съпруга ми, уволнението щеше да е последната ми грижа. Тя ще си намери друга работа. Той обаче няма да се сдобие с нов крак. Моля те, Бърти, знам, че съм права. Е, не точно, но… — Тя се поколеба, след това продължи бързо: — В същата седмица, когато си намерих нова, много хубава работа, открих, че съпругът ми изневерява. Кое според теб дойде на първо място?

— Ами… ами… сигурно… изневярата — каза Бърти.

— Точно така. На твое място повечето директори на „Човешки ресурси“ щяха да свият рамене, вероятно да изпратят на госпожа Досън цветя…

— Господи! Трябваше ли да изпратя цветя? — попита високо Бърти, очевидно притеснен. — Дори не съм се сетил.

— Не, разбира се. Ще излезе, че казваш „извинявай, че стана така, но ето ти цветя, за да се почувстваш по-добре“. Кофти. Просто казвам, че някои биха постъпили по този начин. В момента нищо на този свят не е в състояние да помогне на горката жена, така че, моля те, много те моля, престани да се самообвиняваш. Вършиш си работата прекрасно, но ти трябва малко по-дебела кожа. Поне за да се защитиш от майка си. Тя е тежък случай. О, Бърти, извинявай, не трябваше да го казвам. Извинявай.

— Напротив — опита се да се усмихне Бърти, — трябваше. Разбира се, че трябваше да ми кажеш всичко това. Помогна ми да се почувствам по-добре. Помогна ми да погледна на случилото се от друг ъгъл. Може пък вината да не е изцяло моя.

Лара се усмихна.

— Хрумна ми друга идея. Все още е един и половина, първият кандидат ще пристигне чак в два и половина. Какво ще кажеш да отскочим набързо до пъба и да пийнем по едно за кураж? Не ме поглеждай така, Бърти! Говоря за по една малка бира, не за два двойни скоча. Хайде. И стой далече от всички, които пият червено вино.

 

 

— Моля те, не плачи. Това няма да ни помогне. Хайде, седни да поговорим. Това не е типично за теб и искам да знам защо — и как — се случи. Ти ли даде идеята?

— Не!

— Значи Кари е била инициаторът.

Тя се поколеба, след това призна.

— Да, но аз се съгласих — добави тя. Очевидно нямаше намерение да се измъква.

— Защо?

— Защото… защото…

— Каквото Кари каже, то става, така ли?

— Не, не! Не е това — опита се да я защити тя.

— Добре. Защо тогава? Защото ти се стори вълнуващо ли? — погледна я замислено Патрик.

— Да. Май е това. Беше вълнуващо.

— Кое? Да се мотаете из „Уестфийлд“ ли? Че ти и без това ходиш там често.

— Да, но не съм ходила, когато ми е забранено. Ти просто не разбираш. Винаги съм толкова добра! Искам да кажа…

— Разбирам те, Мили. Само се шегувах. Права си, винаги си добра. Пишеш си домашните, имаш добри оценки, изкарваш всички изпити, упражняваш се по музика. Прекалено добра си, за да е истина, нали така?

— Ами…

— И аз бях същият като теб — каза Патрик след кратка пауза. — Винаги бях отличникът на класа или поне сред първите, избираха ме за всички отбори, бях капитан по крикет, никога не правех нищо нередно. Най-лошото, което съм правил, е да изпуша една бърза цигара зад постройката, където имахме часове по изкуство.

— Татко!

— Знам, знам. Когато пристигна едно ново момче, доста представително — баща му беше махараджа или нещо подобно, всички решиха, че е страхотен. Малко като твоята Кари. Както и да е, той имаше достъп до канабис. Ти би казала трева. Цигарки. Марихуана. Продаваше я и ако не си купиш и не пушиш с него, господ да ти е на помощ. Той беше едно злобно малко гаднярче.

— Сигурно е бил ужасен. Кари не е такава — добави бързо тя.

— Не точно. Аз, разбира се, пробвах тревата, но от нея ми прилошаваше и страшно ме болеше главата. Заявих, че повече няма да правя подобно нещо; той никак не се зарадва и малката му банда реши да ме смачка. Тогава го хванаха. Някой — не бях аз — се беше разприказвал и го изключиха. Всичко отново си тръгна постарому. Само че аз се чувствах много кофти. Откачена работа, нали? Сякаш бях изпуснал някаква възможност. Не защото не бях част от популярните, а защото се бях присъединил към лоша банда.

— Наистина ли?

— Да. Така че разбирам как стават тези неща. Само че не е правилно, Мили. По-важното е, че не е разумно. Ти си невероятна късметлийка и имаше шанс за чудесен отскок в живота. Ако продължиш по този път, ако ти излезе лошо име, всичко ще се провали. Госпожица Блакман се отнася много строго към подобни прояви. А ти не искаш да стане така, нали?

— Не. — Мили срещна погледа на баща си. — Не искам, но Кари ми харесва. Много е забавна. Не е заради ходенето в Париж, просто нещата, които казва, за които знае, баща й е толкова готин, а хората, които познават…

— Ти да не би да не познаваш?

— Ами вие с мама, не се обиждай, но вашият, нашият живот не е много вълнуващ.

— Извинявам се, че сме толкова скучни…

— Татко, ти не си скучен — каза Мили и тъмните й очи станаха неспокойни. — Просто говорех за работата ви.

— Знам. Както и да е, важното тук, Мили, е, че исках да знаеш, че двамата с майка ти винаги сме до теб. Каквото и да се случи, обърни се към нас, за да оправим нещата. Това обаче не означава, че всичко, което правиш, е приемливо. Ако подобно нещо се случи отново, няма да бъдем толкова толерантни. Разбираш ли?

— Да, разбирам. Ами мама, тя какво мисли?

— Така и не ми остана време да говоря с нея, ще се прибере чак утре вечер.

Това прозвуча тъпо, помисли си той, защото насочваше поведението на Мили в друга посока, в нещо, което не изискваше незабавно внимание. Но беше истина.

— Ще иска да поговори с теб.

— Тя много ли… ядосана ли е?

— По-скоро е разочарована.

Това не бе съвсем точно. Бианка буквално полудя, когато научи новината между две почивки по време на конференцията.

— Избягала от училище ли? Боже господи! Не ми се струва чак толкова сериозно. Трябва обаче да внимаваме. Заради онази Кари е, нали? Тя носи само неприятности. Патрик, трябва да затварям, извинявай, ще ти позвъня довечера, за да поговорим по-подробно.

Само че по-късно имаше вечеря и тя заяви, че проблемът ще почака, докато се прибере.

След като Мили го остави с целувка и: „Благодаря ти, татко, обещавам да не го правя отново“, той излезе на разходка и се замисли над собствения си живот: над собствената си неоспорима отегчителност, поне така се възприемаше той, работата, на която беше постъпил по задължение — и шанса с новата работа да се докосне до малко вълнение и успех. Сол Финлейсън беше неговата Кари Мейпълтън, предлагаше му блясък, дори опасности; а на него му се искаше да се впусне напред повече, отколкото си спомняше да е искал нещо друго. Освен Бианка, разбира се, а тя бе изключително вълнуваща.

Нямаше да е за още дълго. За щастие малката забежка на Мили се случи, докато той все още беше в Би Си Би.

 

 

Тери оцеля след операцията.

— Сърцето му издържа — заяви господин Стивънсън, — а жизнените му показатели са добри. Още е много рано, разбира се, няма да сме сигурни още четирийсет и осем часа, но съм изпълнен с надежда.

— Значи още е жив — каза тя, оглупяла от облекчение. — Добре ли е? — След този въпрос избухна в сълзи.

Господин Стивънс прегърна Марджъри през раменете и й подаде кърпичка с другата си ръка.

Тя я взе и избърса очи, а след това му се усмихна.

— Много ви благодаря. Бяхте толкова мили и аз съм ви безкрайно благодарна. Благодаря ви.

— Нали затова сме тук — отвърна той.

Флорънс се притесняваше много за Марджъри. Обичаше я много, също и Тери, когото бе опознала с течение на годините; той й напомняше за отдавна починалия й съпруг, весел, куражлия, сексапилен флиртаджия. Дънкан, разбира се, беше от различна социална среда, но…

Едно от най-неприятните неща беше, че нямаше представа колко време е умирал; единствено, че се е случило по време на последната голяма въздушнодесантна операция в самия край на войната, наречена „Варсити“, чиято цел беше да превземат три моста по река Исел. Единствено военните историци поставяха под въпрос необходимостта на десанта, а мисълта, че той е лежал в агония часове наред, без да има кой да му помогне, камо ли да облекчи болката му, причинена от нещо, което бе напълно безсмислено, все още я измъчваше. Нощем се будеше разплакана не само от мъка, но и от кошмари. Успокои се много, когато познат офицер дойде да я види и й разказа какво точно се е случило.

— Беше невероятно смел, госпожице Хамилтън, наистина невероятно смел, събра хората си след десанта, увери се, че знаят какво да правят, къде да отидат. Навсякъде имаше трупове, германците не спираха да стрелят. Дънкан беше… дълго време имаше късмет, след това го порази снаряд. Знам, че от армията настояват да се казва на близките, че войникът е загинал бързо, на той наистина издъхна бързо. Случи се пред мен. Така и не разбра какво става.

— О — въздъхна Флорънс, сякаш той й казваше, че Дънкан не е загинал, толкова сладко и освежаващо беше облекчението. — Много ви благодаря. Радвам се, че ми казахте.

Три месеца по-късно получи писмо от офицер, който се прекланяше пред куража на Дънкан и съобщаваше, че той е награден посмъртно с военен кръст…

Седна да напише кратко писмо на Марджъри, изрази съчувствието си към Тери и добави колко много и се иска да им отиде на гости, когато той се почувства малко по-добре…