Пени Винченци
Наследниците (45)

Четирийсет и четвърта глава

Знаеше, че трябва да се върне в Лондон: пътуването беше напълно непредвидено и той обеща на Бианка, че ще отсъства само два дена. Сега започваше четвъртият ден, но пък случаят беше толкова интересен — и се очертаваше много важен. Можеше да изкара милиарди на Сол. Или да не му позволи да ги изгуби.

Сол беше казал, че няма нужда да ходи там, но се оказа, че греши. Човекът, с когото Патрик разговаря първата сутрин, го насочи по следа, която нямаше да забележи, ако беше преглеждал само документите. А Сол беше толкова благодарен за усилията му, не спираше да повтаря, че няма друг като Патрик, който захапе ли кокала, не го пуска. Чувството беше невероятно. Да ръководи семеен бизнес, да следи всичко да върви безпроблемно, да се увери, че клиентите са доволни — как можеше това да се сравни с почти физическото вълнение от следването на едва забележима, криволичеща следа, която нямаше представа къде ще го отведе, а хората, способни да я забележат, се брояха на пръсти.

Всичко това го караше да гледа по различен начин на живота: и на Бианка, и на ролята си в брака им, и на самия им брак. Ако го попитаха дали все още я обича, щеше да отговори „да“, без следа от колебание, но вече я възприемаше като амбициозна егоистка, която иска всичко, а успехът й до голяма степен зависи от него, нещо, което досега не беше осъзнавал.

Цената бе собственото му удовлетворение и напоследък му се струваше необосновано висока.

Значи щеше да остане. Налагаше се Бианка да се справи сама. Нали тъкмо това правеше той през изминалите тринайсет години.

 

 

Джемайма не би и помислила да каже нещо на Сузи, но когато тя описа поведението на Хенк, разбра, че то не прилича на нито един случай, в който пациентът има склонност към самоубийство; тук нещо не беше съвсем наред. Спокойствието на Хенк, съгласието му Сузи да потърси професионална помощ, фактът, че всичко в новата му работа върви добре — тази непретенциозна работа не изглеждаше подходяща за арогантен и агресивен човек като него, — а и приятелското изпращане на Сузи до жилището и; всичко това беше… фалшиво.

Разказа на преподавателя тази история, но най-общо, без да споменава имена, и той се изказа доста рязко.

— Не може да правиш така заключения, Джемайма. Това същество, което описваш — а то сигурно е точно толкова истинско, колкото сме и ние с теб, — е очевидно извънредно сложна личност, гаден до мозъка на костите си. Това обаче не означава, че не е подходящ кандидат за самоубийство. Моля те само да не споделяш гледната си точка с когото и да било, свързан със случая.

— Няма, разбира се — обеща Джемайма. — Не бих и помислила.

Въпреки това тя продължи да се тревожи, а на следващия ден завари Сузи пребледняла и научи за среднощните обаждания.

— Значи довечера имате среща.

— Трябва да отида. От онова, което каза, от всичко, което прочетох, може да се окаже опасно, ако не отида. Много ме е страх, Джемайма.

— И какво ще направиш, ако той се опита да се качи у вас или откаже да те пусне да се прибереш?

— О, Джемайма, не знам! — Гласът на Сузи потрепери.

— Виж, довечера имам лекция — обясни Джемайма, — а институтът не е далече. Ще съм там докъм девет, така че направи срещата приблизително по това време и ако имаш неприятности, ми пусни есемес — ще дойда на мига.

— Ти си невероятна приятелка — каза Сузи. Не бих могла да се справя с тази работа без теб. Ужасно ме е страх.

— Разбира се, че ще се справиш, всеки би се справил. Всичко ще се оправи, Сузи, уверявам те. Чувала ли си се с Джонджо?

— Не, разбира се — оживи се внезапно Сузи, — тази история явно е приключила. В момента се притеснявам много повече за Хенк, не за Джонджо.

„Очевидно Хенк искаше точно това“, помисли си Джемайма.

 

 

Лара слушаше Тод, който бе довел така наречения технически екип — екип от един човек, Джулс, — за да запознаят Бианка с идеята.

— И така, да обобщим — каза Тод. — Ще има малки магазинчета, съвсем същите като Баркли Аркейд, пръснати в големите столици по цял свят, нали така? Ще има и онлайн магазини с възможност за пазаруване по интернет. Хората могат да влязат, да си изберат разни неща от рафтовете, нали така?

— Да-а-а. — До този момент техническият екип не беше особено впечатлен. — Така. Ето сега къде става интересно. Всеки магазин, всеки истински магазин ще отваря по едно и също време, говоря буквално, точно в десет сутринта английско време, защото „Фаръл“ е английска фирма и тъкмо на това залагаме, както знаете, на наследството, нали? Значи единайсет в Париж и Милано, шест в Ню Йорк, девет вечерта в Сидни или където се намира другият обект, разбирате ме, нали?

— Извинявай, хората в Ню Йорк наистина ли ще тръгнат да пазаруват в шест сутринта?

— Едва ли? Но ще искат да видят как става онлайн. Говорим за глобално представяне. Когато клиентката се включи, сайтът ще познае страната, от която е клиентката, и автоматично ще я прехвърли към правилния магазин. Ако има повече от един магазин в страната, като Ню Йорк и Ел Ей, ще можете да се прехвърлите към най-близкия до вас. Може да отиде и в други страни, да провери какво е положението в Токио например. Както и да е, клиентката ще бъде там в реално време, извън лондонския магазин и щом той отвори, може да пазарува. Ще бъде първа на опашката на глобалното козметично представяне, ще види как вратите на всеки магазин се отварят за пръв път. Това ще бъде истинско, ще се записва с уебкамера и ще се прехвърля на компютъра. Ще можете да наблюдавате как хората влизат, как разглеждат, какво правят навън на улицата, пред магазините на „Фаръл“ по цял свят. Невероятно, нали? След това започвате да пазарувате. Това, разбира се, е виртуално. Ако решите, можете да прескочите до Ню Йорк. Ще има страхотен отзвук. Досега не е правено нищо подобно: ние персонализираме интернет пазаруването за първи път по този начин, а пиарът ще бъде невероятен. Дори на най-опитните редактори и блогъри ще им хареса.

Техническият екип се обърна към Бианка и се усмихна широко.

— Това ли беше идеята ти?

— Точно така.

— Направо ши… адски велико.

— Благодаря, и на мен така ми се стори. Идеята не беше изцяло моя. Донякъде е на Джей Зи, нали го знаеш, рок звездата…

— Разбира се, че знам кой е!

— Извинявай. Както и да е, той е направил нещо подобно, може дори да си чувал.

Техническият екип поклати глава.

— Публикувал е отделно всяка страница от автобиографията си, но едновременно пуснал по една страница някъде по света, на страните на камиони, на постери, в метрото, така че на теория поне хората можели да свалят цялата книга и да я прочетат. Тогава си помислих, че ще бъде направо страхотно, ако хората си седят пред компютрите и чакат съответния час във всяка част от света, в която се намират, за да са първи, да отвори виртуалният магазин…

— Мили боже… — Прекъсна я Лара, — значи ли това, че ще имаме много магазини?

— И още как. Ще ги отворим, защото това ще бъде франчайз. Не е ли хитро?

— Ще подходя малко негативно, но ще успеем ли навреме?

— О, да — потвърди небрежно Бианка. — Налага се. Няма място за провал. И няма да има провал.

Усмихна се на всички.

— Какво мислите?

— Пак подчертавам, че е невероятно — отвърна Тод. — Наистина невероятно. — Усмихна се на Бианка.

Тя беше променена, помисли си Лара, от унизената, почти сломена жена на конференцията вече бе възвърнала самоувереността си и устрема си; много добре знаеше какво прави.

— Първото нещо е да създадем микросайт — продължи Тод, — с линк към основния „Фаръл“. Вграден HTML, бих казал. Съгласен ли си, Джулс?

— Може би. Очевидно ще има и анимация, интерактивни техники — какви ли не развлечения.

— Ами времето? — попита Бианка. — Няма да бъде лесно.

— Никак даже. Само че, Бианка, може да се направи — увери я Тод. — Остави на нас.

— Другото, което мислех, беше следното: ами ако системата се срине при толкова опити да влязат — да се надяваме да са милиони, — това ще бъде ужасно.

— Адски гадно — намеси се Джулс, — така че следващото е да направим бета-версия на сайта на сървър, който е недостъпен за публиката, и, най-общо казано, да се опитаме да брейкнем сайта. Ще вложим колкото можем в него. Така че би трябвало да няма изцепки.

— И така — продължи Тод, — цял куп красиви магазинчета, фантастичен уебсайт, възхитена публика — как ще им кажем за тази работа? Това е първият въпрос.

— Ами — каза Сузи, — започваме да популяризираме с реклама, блогъри, ежедневници, телевизия. Струва ми се, че ни трябва някакво събитие в деня на представянето. Нещо простичко, като например да спрем трафика в Лондон. А сега сериозно. Ще измисля нещо. Разбира се, ще действаме и онлайн, банери, разни подобни. Тийзър кампанията е задължителна.

— А, да, измислили сме ти мото — не забрави Тод. Кажи дали ти харесва. „Ще се случи нещо красиво“. Ще го включваме навсякъде, където се появи логото на „Фаръл“. В началото само това, нищо повече.

— Много ми харесва — одобри Бианка.

— Добре. След това, месец по-късно, ще добавим „Първи юни“ и всичко друго, което преценим. Звучи интригуващо и хората ще го виждат навсякъде — и в списания, и онлайн, може би дори ще чуват за него по радиото, в уебсайта и във фейсбук страницата на „Фаръл“ и в Туитър. Само тези пет думи. Нищо повече.

— Супер — обади се Сузи. — Наистина е супер.

— Браво. Освен това ни трябва и лице на „Фаръл“ — продължи Тод, — супермодел или още по-добре актриса, която да свързват с „Фаръл“.

— Това обаче няма да можем да си го позволим.

— Бианка — намеси се тихо Сузи. — Тази идея много ми харесва. Може ли да се пробвам да намеря човек?

— Да, но не трябва да струва нищичко. Абсолютно нищо.

— Добре — намеси се Джулс. — Каза, че магазините ще бъдат минимум дванайсет.

— Максимум — уточни Бианка. — Минимум два. Но магазини ще има. Не ме гледай по този начин, Тод! Просто съм зависима от хора, които да вложат пари в нас, а докато не ги вложат…

— Да, разбира се, ясно.

— Щом се появи един такъв, ще дотичат и другите. Първият ще повлече крак. Ще те държа в течение. — За пръв път тази сутрин тя изгуби част от самоувереността си, дори не беше чак толкова позитивна.

— Така — каза Тод, — още нещо. Питахме се дали става да сложим часовник с обратно броене, който да тиктака в сайта, нещо като дигитален часовник, който да отбелязва всяка секунда до първи юни. Знам, че е малко изтъркано, но пък е интересно. Трябва да направим всичко различно, запомнящо се — не искаме да прилича на олимпийския часовник.

— Какво ще кажете — предложи бавно Лара, — нещо като часовниче, което заема съвсем малко местенце в ъгъла на страницата — на екрана, де — и става по-голям и по-голям, по-забележим с наближаването на датата, а към първи вече ще приема формата на лице. Помислете си само, то идва на фокус, като се започва с бледо петно сенки за очи или спирала.

— Гениално — възкликна Тод, без да откъсва очи от нея. — Страшно ми харесва! Това може да стане част от тийзър кампанията. Същото лице ще бъде нашият супермодел. Става ли?

— Да, да, да! — възкликна Бианка. — Господи, превърнахме го в брейнсторминг. Фантастична работа, хора. Много ви благодаря. Сега…

Джемайма бе силно поруменяла.

— Извинявай, Бианка, но… обажда се Сол Финлейсън. Каза, че трябва да разговаря незабавно с теб, че било спешно, дори повече от спешно. Много се извинявам.

— Няма нищо — отвърна Бианка.

Старае се да изглежда спокойна, помисли си Лара, много интересно.

— Ще дойда… ще се обадя от твоя телефон.

Джемайма я последва навън и затвори вратата, след като отправи смутена усмивка на всички. Те пък се преструваха, че не слушат, което беше безкрайно трудно, защото гласът на Бианка ставаше все по-висок.

— Какво? Боже мой, какво? Аз не… ти… не може… Мили боже! Това е направо невероятно! Да. Да, разбира се. Да. Фантастично! Чакай малко, моля те.

Тя се втурна обратно в кабинета си, поруменяла, с блеснали очи, готова всеки момент да се разплаче.

— Един човек в Сингапур иска да отвори магазин на „Фаръл“ по най-бързия начин — е, говорим за първи юни, разбира се. Сега вече никой не може да ни спре!

 

 

Сузи предложи на Хенк един бар по средата между „Фаръл“ и колежа на Джемайма, а Джемайма обеща да бъде при нея десет минути след като получи сигнал за помощ. Въпреки това тя усещаше как я обзема ужас.

Хенк закъсня; дойде половин час по-късно, погледна я гузно и се извини, защото го били задържали.

— Трябваше да ми се обадиш — каза почти сърдито тя, след това си спомни, че не разговаря с нормален човек, и на свой ред се извини.

— Всичко е наред. Виждам, че си имаш напитка.

— Да, благодаря.

Той погледна коктейла й от бяло вино и сода.

— Да поръчам ли бутилка домашно бяло?

Господи, помисли си Сузи, той очевидно е решил, че предстои дълга вечер.

— Малко множко ми се струва. А и аз не трябва да пия, защото съм на антибиотик.

Той сви рамене.

— Добре. Тогава ще си поръчам бира.

Когато се върна, се обърна към нея:

— Добре ли мина денят ти?

— Да, благодаря, ами твоят?

— Кофти. Сузи, няма смисъл да играем игрички. Важно е. Казах ти вече колко зле се чувствам.

— Да. Да, съжалявам. Хенк, ти помисли ли за предложението ми… да се срещнеш със специалист. Говоря за професионалист, който би могъл…

— Не виждам никакъв смисъл. Само едно е в състояние да ме накара да се почувствам по-добре — да съм отново с теб. Вече ти казах.

— Да, но Хенк, ти наистина трябва… трябва да… — Хайде, Сузи, кажи го. — Трябва да разбереш, че… ами… няма да стане.

— Напротив — отвърна той. — Трябва да стане. Сузи, беше ни толкова хубаво заедно и не разбирам къде е проблемът. В момента не се виждаш с никого и…

Сузи неочаквано усети, че е готова да изпищи. Това беше „Омагьосан ден“^[1], който се разиграваше наистина, разговорът се въртеше отново и отново в една и съща обстановка, дори недопитият коктейл си беше същият. Щеше ли някога да успее да се измъкне? Нима щеше да прекара остатъка от живота си в бар заедно с Хенк?

— Извинявай — каза тя, надявайки се, че гласът й не трепери. — Трябва да отида до тоалетната. — Седна вътре, разплака се неудържимо и изпрати есемес на Джемайма. „Моля те, много те моля, ела, моля те, ела колкото можеш по-скоро.“

Отне й доста време, докато се успокои, докато възвърне самообладанието си, и когато най-сетне отиде при Хенк, той беше зареял намръщено поглед към другия край на заведението.

— Доста време ти отне — отбеляза той. — Та какво ще правим? Ще останем тук или ще потърсим къде да хапнем?

— Аз… ами… не мога…

— Какво не можеш? Не ми казвай, че имаш важна среща, Сузи. Трябва ни време заедно, за да оправим нещата, да се опознаем отново. Хайде!

Паниката се надигна отново; прилоша й, разтрепери се, остана загледана в него, като се опитваше отчаяно да измисли какво да каже.

— Сладурче! Ало! Тук съм. Хайде казвай какво решаваш. Ще поостанем ли тук, или ще отидем да вечеряме?

— Аз… ами аз не съм… — Канеше се да каже, че не е гладна, макар да беше наясно, че това не е никакво извинение. Той нямаше да го приеме. И тогава…

— Сузи! Господи, колко се радвам да те видя. Как си?

Джемайма! Чудесната, прекрасна Джемайма бе застанала пред тях и се усмихваше. Беше готова да я прегърне и наистина го направи. Стана, гушна я и заговори:

— Какво съвпадение! Изглеждаш невероятно? Как си?

— Добре, благодаря. На същата работа ли си, секретарка в медицинския център?

Браво, Сузи, много хитро да покажеш, че знаеш с какво се занимава.

— Ами ти? Как е пиарът? По-интересно, отколкото да слушаш за костите на хората. При ортопеда ли работех последния път, когато се видяхме?

— Не, при онзи със стомасите — отговори Сузи и се разсмя, отчасти от облекчение, отчасти заради начина си на изразяване.

Джемайма се усмихна и се обърна към Хенк.

— Много се извинявам, сигурно ме мислите за крайно невъзпитана, но исках да поздравя Сузи, не сме се виждали от цяла вечност — поне три години, нали, Сузи?

— Най-малко. Хенк, това е Джемайма, Джемайма Пендълтън. Джемайма, Хенк Маки.

— Здравей, Хенк, надявам се да не съсипвам тази приятна вечер, знам колко неприятно може да бъде.

— Няма нищо — насили се да се усмихна той, очевидно с огромно усилие. — Говорете си. Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Вече пийнах две. Съпругът ми замина по работа и аз излязох да се помотая с друга приятелка… всъщност тъкмо се канех да се прибера.

— Ние отиваме да вечеряме — заговори Хенк, — така че…

— Вечеря! — усмихна се доволно Джемайма. — Господи, това звучи невероятно примамливо. Да хапна нещо след алкохола. Сигурен ли си? Да не се натрапвам?

Тя беше страхотна актриса, помисли си Сузи.

— Не, аз не те… — започна Хенк, но млъкна от страх да не излезе, че е невъзпитан, а след това погледна Сузи с надежда тя да му осигури път за бягство.

Сузи усети, че трябва да е много внимателна и да не прекалява.

— Работата е там, Джемайма, че двамата с Хенк искахме да поговорим за нас и…

— Какво ще кажете да си поръчам само ордьовър, а след това ще ви оставя да си приказвате. Дори половин час ще бъде предостатъчен, за да наваксаме. Господи, какъв късмет, че те зърнах! Ами ти, Хенк, с какво се занимаваш? Сигурно е нещо творческо, след като познаваш Сузи. Чакай да позная… имаш аура на творец… знам, ти си в рекламата. Представям си те как измисляш великолепно кампании!

— Не съм — намръщи се Хенк. Започваше много да се вкисва.

— С какво тогава?

— Фотограф съм — отвърна той.

— Фотограф! Колко вълнуващо! Да не би да правиш модни фотосесии за „Вог“ и „Татлър“? Ще ми разкажеш повече, докато вечеряме. Какво предпочитате? Гръцко, италианско, може би индийско?

— Виж — сопна се Хенк. — Мен не ме бройте. — Започваше да му личи, че е много ядосан и гледаше злобно Джемайма. — Вървете двете и се забавлявайте. Аз си имам работа.

— Олеле, сега вече се чувствам ужасно. Вие двамата вървете. Какво ще кажете през седмицата да дойдете у нас на вечеря? Ще бъде забавно и ще мога да те опозная, Хенк. Удобно ли ви е утре вечер?

— Не, не, така е по-добре. Ще се видим утре, Сузи. Обади ми се още утре сутринта, за да измислим нещо, нали? Да не забравиш. — Предупреждението прозвуча заплашително. — Беше ми приятно — обърна се той към Джемайма. — Приятна вечеря.

Излезе, без дори да целуне Сузи или да каже довиждане. Тя остана да гледа след него, обзета от паника.

— Джемайма, това беше малко прекалено. Горкият Хенк! Той е в ужасно състояние. Дали да не го догоня?

— Сузи — спря я Джемайма. — Хенк не е в никакво състояние. Много е добре, здрав и с всичкия си като нас двете.

— Ти откъде знаеш?

— Защото го наблюдавах. Бях тук, преди да ми пуснеш есемеса, дойдох, преди да отидеш в тоалетната. Застанах на вратата и го наблюдавах. Държа да ти кажа, че в мига, в който ти си обърна гърба, той се огледа, извади телефона, обади се на някого, смя се, бъбреше, беше си съвсем добре. Не чух нищо от казаното, разбира се, но по едно време видях как изпраща целувки по телефона. Щом вратата на тоалетната се отвори, той каза нещо бързо, изключи и натъпка телефона в джоба, отпусна се на стола и си придаде сърдит и нещастен вид. Той е мръсник, Сузи, чиста проба мръсник. Играе си с теб и ми се струва, че трябва да го провериш много внимателно. Имаш ли номера на някой от неговите приятели?

— Ами… да.

— Добре, позвъни на един от тях и кажи, че много се притесняваш за него, че ти се струва нещастен, нещо подобно.

— Ами… не знам — отвърна Сузи. — Ще се почувствам ужасно, ако кажат, че е така, че и те се притесняват…

— Тогава аз ще позвъня — реши нетърпеливо Джемайма. — Ако не го бях видяла със собствените си очи, нямаше да съм толкова сигурна. Сега обаче знам. Той е невероятен актьор, Сузи, нищо повече… освен че действа подмолно, садистично и прилага какви ли не скапани номера.

— И ти самата се справяш доста добре като актриса — отбеляза Сузи. Започваше да вярва на Джемайма, да изпитва толкова силно облекчение, че се почувства по-лека физически, дори малко глупава. Изкиска се. — Самата аз започнах да се дразня! Виж какво, хайде наистина да отидем да вечеряме, да си пийнем и да поговорим за творческата ти аура. Какво ще кажеш?

— Става — съгласи се Джемайма. — Господи, Сузи, вече си различна.

— И се чувствам различно — усмихна й се Сузи. — Напълно различно. Въпреки че все още ме е страх. Господи, дано не грешиш.

— Не греша — увери я другата жена, — а това не го казвам често. Хайде да вървим. Умирам от глад.

— Ще ти призная — продължи Сузи, — че и аз. За пръв път от седмици.