Пени Винченци
Наследниците (15)

Четиринайсета глава

— Боже господи — възкликна Сузи Хардинг в понеделник сутринта, когато чу плановете на Бианка за бъдещето на „Фаръл“, — това е невероятно. Направо мога да полетя. Великолепна идея, Бианка, пресата ще пощурее! Цялата тази работа с английското и с наследството, с новото, което се ражда от старото, не става дума за предсказуемо представяне на познатата марка. Толкова се вълнувам! А магазините, и то догодина, ни повече, ни по-малко…

— Да, това беше страхотен късмет — усмихна се широко Бианка. — Не съм го уредила аз. Но много се радвам, защото мислиш, че ще се получи. Поне с пресата.

— И още как. Трябва да се задействаме: остават ни нищо и никакви петнайсет месеца до юбилея.

— Да, а пък аз трябва да открия велик химик, уникален дизайнер на опаковки и да подхвана убийствена маркетингова и рекламна кампания, трябва ми и директор по продажбите, който не само да умее да продава хладилници на ескимоси, но и фризери!

— Може би и една серия слънцезащитни продукти — подхвърли Сузи. — Нямам търпение да се заема.

— Браво — отвърна Бианка, — в такъв случай да ти съобщя и другата новина, която е лично за теб…

„Мили боже — гласеше есемесът на Сузи до Хенк, — тя ме направи… рекламен директор!“

В понеделник сутринта Лара Клемънтс получи имейл с предложението да заеме поста на маркетинг директор в търговска къща „Фаръл“; Ленард Форд трябваше да се яви в кабинета на Бианка; Флорънс Хамилтън бе запитана дали е удобно госпожа Бейли да се отбие до Аркадата в четири следобед; а пък лейди Фаръл напусна кабинета на госпожа Бейли, обзета от безсилна ярост, когато разбра, че и дума не може да става Марджъри Досън да остане на работа; „Лангланд Денис енд Колбърн“ бяха предупредени, че няма да са единствената фирма, която ще представи предложения за новата кампания, Майк Ръсел предложи две агенции за наемане на персонал, които да намерят финансов директор, тъй като „Фаръл“ имаха спешна нужда от специалист; сега внимателната и притеснена Джемайма въведе Бърти в кабинета на Бианка…

 

 

— И така, момичета, както ви казах в края на срока, имаме нов член на класа — Кари Мейпълтън. — По лицето на Джилиан Съдърланд, без следа от грим, се мярна бърза усмивка, когато тя побутна напред момичето и усети съпротивата й. — Знам, че много ще се постараете да приветствате Кари с добре дошла — не е никак лесно момиче да се прехвърли в ново училище по средата на годината. Кари, едва ли ще запомниш веднага имената на всички, затова ще започнем постепенно; оставям те на грижите на Емили Бейли и Грейс Доналдсън. Те ще ти покажат кое къде се намира и малко по малко ще те представят на всички от класа. А вие, Емили и Грейс, бихте ли завели Кари до залата?

Мили се усмихна на Кари и тръгна напред заедно с Грейс, за да отведат класа в залата. Кари също се усмихна. Беше много красива, дребна, но с приятни извивки, с много тъмнокестенява коса и големи кафяви очи; изглеждаше притеснена и когато я заведоха в залата, Мили усети, че тя трепери. Горкичката, помисли си тя и й се усмихна окуражително. Изглежда, беше много срамежлива. Мили реши в най-скоро време да я покани на чай.

 

 

— Добре — усмихна се Бианка на Бърти. — Направо на въпроса. Изглежда, всички сме единодушни, че не се чувстваш на място на поста финансов директор. Да не говорим, че работата ти не е много успешна.

— Да, май е така. Така е, съгласен съм.

— Вече се обърнах към две агенции да ми предложат човек.

Това било значи. Щеше да загуби работата, която бе вършил през изминалите двайсет години; работата, за която разбираше на всяко заседание на борда, че не е подходяща за него и не я изпълнява ефикасно.

— Само че не искам да те изгубя.

— Какво?

— Казах, че не искаме да те изгубим. Ти можеш да предложиш много на фирмата, затова се чудя, Бърти, дали би помислил за едно предложение, което някои биха приели като понижение.

Господи. Тя се канеше да му предложи нещо отвратително и символично. Дали щеше да се справи? Всички бяха толкова внимателни какво говорят пред него.

— Зависи за какво става въпрос — отвърна той. — Очевидно аз… ще се постарая да оценя положителните страни.

— Бърти, чудех се дали би помислил за възможността да станеш директор на „Човешки ресурси“? Това назначение трябва да бъде одобрено от борда, а аз ще мога да запазя сегашната ти заплата.

Бърти не откъсваше поглед от нея.

— Бианка, не знам нищичко за отдел „Човешки ресурси“. Кадри, както казваме тук. Много си мила, но…

— Бърти — прекъсна го Бианка, — не мога да си позволя да съм мила. Много добре ми е известно, че не знаеш нищичко за теорията на човешки ресурси, но ти притежаваш онова, което аз наричам усет към хората — кой би могъл да изпълнява тази или онази работа. Това съвсем не е всичко, но поне е начало.

— Да, но…

— Кой ми предложи Джемайма, единствения човек, който прави живота ми поносим, и кой още от самото начало усети, че тя е подходяща? Кой издири Лара Клемънтс, кой разбра, че тя е подходяща за поста и усети, че ще се справи? Ти, Бърти! Според мен имаш непогрешим инстинкт за хората. Забелязах, че всички се радват, когато те видят, обичат да споделят с теб, дори секретарките и хората от маркетинга се обръщат към теб, когато имат проблеми. Знам, че си струва да опитаме.

Бърти се запита защо лицето на Бианка изведнъж стана замъглено и усети с огромен ужас, че очите му са пълни със сълзи. Не помнеше някой досега да е оценявал качествата му. Той извади кърпичка и издуха носа си.

Бианка долови завладялото го неудобство и започна да разлиства документите, оставени на бюрото.

— Сега — продължи тя — имаме няколко доста заплетени положения с персонала, например с Марджъри Досън, на която майка ти прибързано е обещала работа в бъдеще. Нали жената има съпруг инвалид? Кажи ми какво, за бога, да правя? Наистина много ми е мъчно за нея, но не ни трябват продавачки, които само се правят на продавачки, да не говорим, че нищо няма да загубим, ако се лишим от повечето от тях.

— Съгласен съм с теб, но Марджъри е много над останалите, а ми хрумна една идея…

— Казвай.

— Честно да ти кажа, Франсин ла Кроа, козметичката ни в Аркадата, е с малко по-изтекъл срок на годност…

— Извинявай, Бърти, но човекът, който ще смени Франсин, ще бъде най-представителният ни посланик на марката. Млада жена, с класа, изтънчена — всичко, което Марджъри не е, въпреки че е много мила.

— Да, ясно. Ами… какво ще кажеш за Флорънс?

— Флорънс е дар божи. Тя е връзката ни както с миналото, така и с бъдещето и макар да не е млада, не я възприемам като стара, да не говорим, че е жена с класа и много изтънчена. Също като майка ти, разбира се, двете има още много да предложат, те са безценен източник на знания, на опит, на инстинкти и, разбира се, на блясък. Просто се надявам… — Тя замълча.

Бърти срещна погледа й.

— Никой не знае как мама ще реагира на каквото и да било — обясни той. — На каквото и да било. Може ли да говоря открито?

— Бърти, нямаме време за заобикалки. Казвай.

— Питам се дали е разумно да останем с толкова малко продавачки — те са ценен източник на информация за клиентите, да не говорим за останалото.

— Знам, но просто не можем да си ги позволим. Налага се да намерим изобретателно решение. Може би ти ще помогнеш. Междувременно, Бърти, би ли ми помогнал? Приеми работата, моля те.

— Госпожо Бейли — усмихна се Бърти, изправи се и подаде ръка. — Приемам с огромно удоволствие. Ще направя всичко по силите си, за да оправдая поне донякъде вярата ви в мен.

— Добре — отвърна тя. — Много се радвам.

Едва когато се върна в кабинета си, Бърти осъзна, че ще заеме поста на Каро и се замисли как ще му се отрази.

 

 

— Здравей, Флорънс, може ли да вляза?

— Разбира се, заповядай — каза Флорънс и се усмихна на Бианка иззад щанда. — Искаш ли чаша чай? Нямаме много работа, а и Франсин е тук, клиентите са малко, така че, ако трябва, може и тя да слезе. Нямаш представа колко ме развълнуваха плановете ти за Магазина. — Тя замълча. Атина не беше единствената, която се питаше дали няма да бъде сменена; беше не само възможно, но и много вероятно; наследството се отнасяше не само за миналото, но и за бъдещето. А дори най-големите оптимисти не биха приели човек на нейната възраст като бъдеще.

Наложи си да запази спокойствие; ако изгубеше работата си, щеше да е ужасно, не само краят на една епоха, ами на цял живот. Тя обаче бе прекарала този живот в зависимост от собствените си строги стандарти и правила, едно от които бе да не вдига много шум.

— Заповядай, седни — покани тя Бианка в приемната.

Флорънс направи чай, наля в изящните чашки от костен порцелан, които Корнилиъс беше настоял да купят, когато зареждаха кухнята, и седна с изпънат гръб на стола си.

— Предполагам — тя погледна Бианка право в очите, — че не си тук, за да бъбрим за времето…

 

 

— Днес се срещнах отново със Сол Финлейсън — започна Патрик.

Бианка затвори айпада си. За този разговор й бе необходимо цялото внимание.

— И?

— Той беше… прояви огромно търпение към всичките ми въпроси и резерви. Струва ми се… че искам да приема работата.

Сърцето й се сви; до този момент не си беше давала сметка колко много се е притеснявала за цялата тази работа с Финлейсън. Не само как ще се отрази на живота й, ами как ще се отрази на Патрик.

— Той е категоричен, че няма да има работа в неприемливи часове, през уикендите и така нататък. Мога да следвам собственото си темпо, ще работя сам, ще докладвам единствено на него, когато съм готов.

— Добре. — В същия момент си помисли: а прасетата имат ли крила? Водата тече ли нагоре по хълма?

— Много приятен човек, Бианка, въпреки че е постигнал завиден успех. Ти успя да поговориш с него само няколко минути, но знам, че много ще го харесаш.

— Скъпи, не че не го харесвам. Просто искам да си напълно сигурен, че знаеш с какво се захващаш.

— Струва ми се, че знам. Да не говорим, че втори път няма да имам подобна възможност. Затова, ако имам благословията ти, ще приема.

Тя все още се чувстваше неловко, но разбра, че е напълно безсмислено, както и неразумно да го обезкуражава. На него толкова много му се искаше да започне тази работа, че щеше да се разсърди, ако тя откажеше. Независимо от всичко рискът беше огромен. Заради него, заради самоуважението му, заради бъдещето му. Дори не искаше да си помисли за останалото. Щяха да се справят заедно.

Тя се усмихна на Патрик и му каза, че трябва да приеме, че много се радва за него, макар да бе изпълнена с лоши предчувствия, нещо, което рядко и се случваше.

 

 

— Прие ли работата?

— Да.

— Не съм чувала нищо по-нелепо. Защо реши, че ще се справиш?

— Не знам. Но решението не беше мое, а нейно.

— Каза ли на Каро?

— Не. Първо казвам на теб. Освен това тя напусна. Бианка не я е уволнила заради мен.

Атина се замисли.

— Така е. Бърти, просто не знам какво става с фирмата. Имам чувството, че е попаднала в ръцете на една луда.

— Благодаря ти, мамо — отвърна Бърти, завладян от един от редките си пристъпи на бунтарство, — много ти благодаря за вота на доверие.

Бърти постъпи като страхливец и позвъни на Каро. Както предполагаше, последва мълчание, след това тя заговори превзето:

— Честито, Бърти. Това, както можеш да си представиш, е най-противната работа. Затова и напуснах. Пожелавам ти успех, но едва ли ще ти хареса, да не говорим, че е напълно невъзможно да се работи с Бианка Бейли. Тя иска да си постигне своето.

— Аз нямам такива впечатления — отвърна Бърти.

— Защото не ти е била шеф. Кой ще заеме досегашния ти пост? Някой по-запознат, запознат със съвременните методи и какво ли още не.

— Сигурно — потвърди Бърти.

Каза си, че има нужда от малко свеж въздух, излезе от офиса и тръгна надолу по стълбите. Някой тичаше нагоре.

Беше Лара Клемънтс.

— Здрасти, Бърти. Канех се да ти звънна и да ти благодаря. Сигурна съм, че на теб дължа работата. Много се радвам, нямаш представа.

— А, не е кой знае какво, нищо работа — отвърна Бърти. Усети, че се изчервява. — Много се радвам, че ще работим заедно.

— И аз. Трябва някоя вечер да те почерпя. Ще ти пусна няколко дати по мейла.

Тя се усмихна на Бърти и хукна нагоре, а той се замисли над две неща. Първото бе, че тя наистина е много привлекателна жена с дребната спретната фигурка и невероятна коса — светлоруса, почти бяла, както някой я беше определил; другото бе, че няма представа как е възможно някой да тича на тези безобразно високи токчета. Остана загледан след нея, усмихна се, след това продължи надолу и си помисли, че животът му става по-хубав с всеки изминал ден.