Пени Винченци
Наследниците (21)

Двайсета глава

Погледна, доколкото можа тайно, пристигналия есемес: „Къде си?“

Очевидно не го направи достатъчно тайно, защото Бианка забеляза. Намръщи се едва забележимо и Сузи веднага изключи телефона и насочи цялото си внимание към обсъждането.

Заедно с Бианка и Лара чакаха идването на парфюмериста, а най-голямата изненада бе Флорънс. Сузи нямаше да бъде толкова изненадана, ако знаеше, че макар лейди Фаръл да беше против пускането на парфюм, Флорънс бе подкрепила идеята. Тя сподели гледната си точка с Бианка при едно от посещенията и в магазина и сега потвърди.

— Както ви казах, госпожо Бейли, много от клиентите ни, откакто се помня, са ни питали дали ще пуснем парфюм. Напоследък пък се интересуват от ароматни свещи, такива неща. Според мен идеята е чудесна, но ще струва ужасно скъпо. Пускането на парфюм няма да мине евтино.

— Не, разбира се. Радвам се обаче, че идеята ти допада, Флорънс. Другата седмица имам среща с парфюмерист; просто ще обсъдим идеите. Ще намериш ли време да дойдеш? Много ми се иска да чуя мнението ти. А, да, Флорънс, моля те, наричай ме Бианка. — Тя и отправи бърза усмивка и излезе на аркадата. Флорънс се почувства поласкана и малко притеснена. Преди много години можа — по-скоро й беше позволено по време на благосклонен разговор с лейди Фаръл — да се обръща към работодателите си с Корнилиъс и Атина. Когато не бяха в офиса, положението бе доста различно…

Тя пристигна малко рано; беше дошла пеша, за разлика от другите присъстващи.

— Какъв пример ни даваш, Флорънс — усмихна се Бианка. — Сигурна съм, че никой друг от присъстващите не би извървял пеша целия път.

— Обожавам да вървя пеша из Лондон — отвърна остро Флорънс. — Така виждаш всичко с различни очи — и магазините, и хората, и дрехите — е, трябва да си смениш обувките, когато пристигнеш, но това не е чак такъв проблем.

Бианка погледна към краката на Флорънс, в ниски, но изключително елегантни лачени обувки. Бяха толкова различни от маратонките, които хора, четирийсет години по-млади от нея, смятаха за жизненоважни, когато искаха да извървят дори осемстотин метра. Тя бе изключително елегантна в тъмносиня рокля от крепон до средата на прасците, която носеше подписа на „Джийн Мюр“, скрита под мек кремав жакет, който Бианка с удоволствие би носила, малка сламена шапка, с извита надолу от едната страна периферия, и малка платнена чанта, в която сигурно бяха пъхнати обувките.

— Разбира се — отвърна тя. — Джемайма, би ли завела Флорънс в банята ми, за да си смени обувките. Остави си сакото и шапката тук, Флорънс. Сакото е страхотно! Харесва ми целият ти тоалет, разбира се.

— Благодаря. Сакото е от „Зара“ — уточни Флорънс, — отпреди няколко сезона за съжаление. Там трябва доста да потърсиш, но аз много харесвам магазина.

Бианка си представи как Флорънс се промъква през препълнения с клиенти „Зара“, как преглежда моделите и избира сако, което би стояло на жена на една четвърт от годините й.

Парфюмеристът Ралф Гудуин бе предложен на Бианка от Морис Фулдс, главния химик на лабораторията. Тя не харесваше Морис и въпреки че Лара беше дошла с двама души, единият от които много и допадаше, той не притежаваше способностите и компетентността, а Морис Фулдс я увери, че Ралф Гудуин е идеалният човек за целта: работеше в голямо предприятие в Съсекс не само за козметичната индустрия, а за всичко, което имаше нужда от парфюм — прах за пране, почистващи препарати и, разбира се, тоалетни принадлежности.

С нищо не приличаше на парфюмерист: беше в началото на петдесетте, същинско конте, помисли си Сузи, в костюм на райе, с лъснати до блясък обувки и акцент като по Би Би Си. Но пък парфюмеристите, особено в днешно време, сигурно са просто лаборанти.

Настани се до Сузи.

— За мен е огромно удоволствие — каза той. — Много ви благодаря, че ме поканихте — нас — да помогнем. Както знаете, ние сме огромна фирма и аз съм един от шестимата парфюмеристи. Откъде да започнем?

— Нека първо преценим дали ще можем да работим заедно — каза Бианка, — така че бихме искали да чуем какво искате от нас, колко време смятате, че ще отнеме разработката. Ако решим да продължите, какво ще искате да вземете днес с вас?

— Аха — отвърна Гудуин, — преди всичко история. Трябва ми визия, история за какво е парфюмът, какво ще казва и постига. Можем да започнем със снимка на идеалния ви потребител. Какви дрехи ще носи тя, каква храна обича, на каква работа е, какви мебели купува, какви цветя харесва. Следват цветни мостри, тъкани, реклами от вестници или списания — всичко визуално, което интерпретира вашата идея за нея и към какво се стреми тя.

— Музика? — вметна Сузи.

Гудуин и се усмихна.

— Музика, да, много добре. Като каква музика звучи парфюмът ви?

— Господи — възкликна Лара, — това е страхотна игра. Я да помисля. „Итърнити“ сигурно е Малер.

— „Номер 5“, Гершуин. Поне така ми се струва — обади се Сузи.

— Не, твърде тежко е — намеси се Бианка. — Моцарт, струва ми се, „Диорлинг“ — Рахманинов…

— „Класик“ на Жан Пол Готие — Коул Портър — намеси се неочаквано Флорънс.

— Прекрасно — отбеляза Гудуин, който записваше трескаво в бележника си. — Виждам, че ще се сработим чудесно. Рядко попадам на клиенти с такова въображение. След това искам настроение: тя ексцентричка ли е — клиентката ви, — забележително интелигентна ли е, щастлива, нещастна?

— Със сигурност не искаме парфюм за нещастни жени — заяви Флорънс. — Мисля, че госпожа… искам да кажа Бианка — какво мислиш за жена, която има склонност към бунтарство? Или е малко лудичка? Поне под повърхността.

— Харесва ми.

— И още нещо… кажете ми, господин Гудуин — попита Флорънс, — все още ли седите като пред орган? По мое време парфюмеристите седяха на високи бюра, с десетки малки бутилки, подредени по полиците, с флорален аромат, мускусен, дървесен и буквално ги смесваха.

— За съжаление не. Сега формулите се изработват от компютър — въпреки че на първата ни среща ще ви донеса няколко стъкленици с аромати, с които буквално ще си поиграем, ще използваме тапи и пипети, ще смесим плодови аромати, ванилия, пачули, което е дървесен аромат, може би роза, която носи пудрен, сладък аромат — за да започна да разбирам какво имате предвид, когато говорите за миризма. След разговора ще донеса три или четири аромата.

— Господи — възкликна Лара, — всичко това ми се струва много вълнуващо.

— Госпожо Клемънтс — Лара, може ли да ви казвам Лара, — парфюмът е най-вълнуващото нещо на света. Може да е своеволен, може да е покорен — вие избирате и аз съм уверен, че ще успея да го открия за вас.

— Сигурен ли сте, че ще успеете да го създадете навреме? Готовите мостри ще ни трябват за следващия януари, когато предстои първата ни голяма конференция.

— Сигурен съм. Не говорим за огромен бизнес, цифрите, които ми подавате, са… незначителни.

— Не знам — заговори Сузи. — Вижте Джо Малоун, само няколко парфюма се правят в нейната фабричка, но благодарение на добре измислената история и на великолепната и кампания с тестери — сигурна съм, че това ви е известно, едно малко мускалче като подарък към покупката на клиента — тя властва в цял свят, както казват. Можем да направим нещо подобно. Хем еднакво, хем различно.

— Както кажете, госпожице Хардинг, сигурен съм, че ще се справите. Държа да подчертая, че проектът много ми допада и бих искал да работя с вас.

— Добре, господин Гудуин, ще се свържа с вас — обеща Бианка. — Да разбирам ли, че мога да дойда да ви посетя на работното място? Чувала съм, че имате модели в естествен размер на бани, кухни, прекрасни неща като помещения за тестване на аромати.

— Точно така. Освен това се прочухме с благоуханните примамки.

— Благоуханни примамки ли?

— Да. Благоуханието, което се носи от банята, подтиква хората да влязат.

— Мили боже! Научихме толкова много днес.

— Много се радвам. Можем да уточним датата на посещението ви, преди да си тръгна.

— Чудесно — съгласи се Бианка.

Франсин работеше с клиентка, когато Флорънс се върна в Магазина. Атина също беше там и изглеждаше гневна.

— Добре че бях тук да се оправя с всичко — заяви тя, сякаш навън се виеше опашка чак до „Пикадили“. — Къде беше?

— На среща — отвърна Флорънс, свали си шапката и косата и се разстла на буйни къдрици. Навремето кестеняви, същите къдрици сега бяха поддържани — доста скъпо — в златистокафяв цвят като черупка на костенурка, както тя го описваше на всяка нова фризьорка.

Атина, която поддържаше късо подстриганата си коса бяла вече десет години, се отнасяше презрително към косата на Флорънс и не пропускаше да подчертае, че този цвят е жалка работа след определена възраст.

— Все пак всички знаят, че не е истински. Пълна загуба на време!

Само че бялата коса отиваше на порцелановата й кожа, както Флорънс винаги изтъкваше в отговор, но не и на по-тъмния, маслинов оттенък на Флорънс.

— Каква беше тази среща? С кого?

— С Бианка Бейли. И с Лара Клемънтс и Сузи Хардинг — отвърна Флорънс с меден глас, също като усмивката й.

— За какво?

— За парфюм.

— Парфюм ли? Да не би да искаш да кажеш, че тя ще започне разработката на парфюм? Невероятно. Казах й да не го прави. Защо?

— Сигурно защото не е съгласна с теб — обясни Флорънс. — Искаш ли чай, Атина?

— Не, благодаря. Не разполагам с толкова много време. Отивам във „Фаръл“. Там ме чакат сто задачи.

Половин час по-късно, докато седеше в кабинета си, изнервена от досада, се замисли за парфюма. Това бе друг парфюм, за който мечтаеше преди четири десетилетия…

 

 

Когато се върна в офиса си, Сузи включи телефона: имаше три есемеса и две съобщения на гласовата поща. Всичките бяха кратички и злобни. Мама му стара! Тъпият Хенк. Трябваше да престане с тези номера, докато тя се опитва да работи — а и тя не биваше да му позволява да й въздейства по този безобразен начин.

Спокойно, Сузи, помисли си тя, по една случайност всички аса са в теб. Точно така е.

 

 

Той изглеждаше много ядосан. Беше нетипично за него; обикновено проявяваше разбиране към подобни проблеми.

— Виж — каза тя тревожно. — Просто няма друг вариант. Не мога да отида.

— Разбира се, че можеш. Ако става въпрос за среща, отложи я.

— Не мога.

— Мама му стара! — Той никога не ругаеше. — Не знам какво ще обсъждате на срещата, но става въпрос за бъдещето на дъщеря ни. Не мога да повярвам, че не разбираш кое е по-важно.

— Патрик, става въпрос за родителска вечер. Ходил си и преди вместо двамата, аз…

— Госпожица Блакман иска да се види с нас след това.

— Не, Патрик, извинявам се, но наистина не мога. Тази среща е изключително важна — с Лара и лабораторията. Госпожица Блакман ще ни надува главите заради онази глупост с бягството, но ние вече обсъдихме въпроса с Мили…

— Аз бях този, който обсъди въпроса с Мили. Ти така и не стигна до него.

— Не съм ли! Говорих надълго и нашироко с нея…

— По телефона! Що за послание мислиш, че й предаваш по този начин? Че това не е чак толкова важно, защото работата ти е по-важна. Това е потенциална опасност и трябва да насочим цялото си внимание натам.

Тя знаеше, че той е прав. Както винаги, когато я притиснеше в ъгъла, тя ставаше отстъпчива.

— Много се извинявам. Струва ми се обаче, че тя е наясно какво е направила и защо не е било правилно. Каза, че сте провели дълъг разговор. Нали не искаме да пресилваме нещата, Патрик? Сигурна съм, че ти ще успееш да убедиш госпожа Блакман, че сме се отнесли сериозно към въпроса. Да не говорим, че тя те предпочита пред мен — добави тя с кратка усмивка. — Освен това отдавна сме се разбрали, че ти ще ходиш, освен когато става въпрос за нещо наистина важно.

— Бианка, това е наистина важно. Добре, след като това е решението ти. Само че дължа да отбележа, че съм наистина шокиран. Сега би ли ме извинила, имам много работа.

Той излезе от стаята и остави Бианка неочаквано обзета от чувство на несигурност. Тази ситуация й беше непозната.

 

 

— Сузи, не искам да ти се меся, а ти можеш да пренебрегнеш мнението ми, ако решиш, но изглеждаш ужасно. — Големите кафяви очи на Джемайма бяха изпълнени със загриженост. Сузи бе толкова трогната, че усети как сълзите и напират. Предателските сълзи, които се бе опитала да скрие от Хенк, докато той й крещеше и я обвиняваше, че била пренебрегнала обажданията му, че се отнасяла към него като към нищожество.

Тя, разбира се, не успя и веднага попадна в неизгодно положение; той усети слабостта й, направи се на обиден и се оплака, че уж разправяла, че го обича, а след малко, преди да се усети, я свали на пода на кухнята и смъкна бикините й.

— Хенк, моля те, не тук! — каза тя.

— Какво? Я стига с твоите тъпи претенции. Преди ти харесваше да го правим тук.

— Знам. — „Само че боли“, искаше да му каже, но той вече бе навлязъл грубо в нея, устата му смаза нейната, ръцете му, твърди, подобни на хищно животно стиснаха бедрата й, повдигнаха я, раздвижиха я около него. Тя не беше готова и усети болка, която беше и емоционална, защото той я подлагаше на подобно насилие. Остана да лежи под него, преструваше се, само и само да приключи.

Само че се представи твърде добре и когато той свърши, се усмихна триумфално.

— Така вече е по-добре, сладурче. Да продължим ли в леглото?

Най-сетне, след часове на болка и мъка, поне така й се стори, тя го усети как се отпуска до нея и потъва в дълбок, необезпокояван сън, както винаги след секс. Измъкна се предпазливо от леглото, влезе в банята и лежа дълго в горещата вана, изранена, цялото тяло я болеше, гърдите и със синини на местата, където я бе хапал и смукал, бедрата също, от едрите му злобни ръце.

— Добре съм — успя да избъбри тя, макар да й се искаше повече от всичко да сподели с Джемайма, а знаеше, че не може. — Просто… дойде ми. Спах много зле. Благодаря ти. Ще се оправя.

— Горкичката — каза Джемайма. — Какво ще кажеш тогава за чаша чай? В чантата имам силни хапчета. — Сузи и беше безкрайно благодарна, че не продължи да я разпитва, макар да беше очевидно, че не вярва на нито една дума от обяснението и, но поне го прие.

— Да, благодаря. С удоволствие, благодаря ти.

— Бианка искаше да те види — продължи Джемайма, — но съм сигурна, че може да почака. Поне докато хапчетата подействат.

— А, добре. Добре — отвърна Сузи. — Би било чудесно, ако има начин да вляза след малко. Джемайма, моля те, не й казвай, че не се чувствам добре, много те моля. Това е твърде неподходящо извинение.

— Ще й кажа, че говориш с Ана Уинтър за ексклузивно интервю в американския „Вог“ — реши Джемайма с усмивка, а когато видя изражението на Сузи, продължи: — Не се тревожи, Сузи, аз ще оправя нещата.

На Бианка каза, че много се тревожи за Сузи, че тя очевидно има някакъв проблем, но засега могат единствено да чакат и да не я притискат. Когато Джемайма добави, че по врата на Сузи е видяла грозни синини, прекалено високо, за да се скрият от бялата риза с набори, които очевидно не се бяха озовали там по щастливо стечение на обстоятелствата, тя бе отвърнала.

— Добре. — След това добави: — Дръж я под око, Джемайма, моля те.

Тъй като Бианка не проявяваше никакво търпение към слабостите на персонала, както и към собствените си слабости, Джемайма си каза, че тя прави голям жест, а след това съобщи на Сузи, че срещата ще бъде в дванайсет и трийсет.