Пени Винченци
Наследниците (52)

Петдесет и първа глава

Оказа се истинска магия. Връзката между Джес Кохран и „Фаръл“ бе сякаш създадена с божествена благословия. Сузи беше наясно още от мига, в който ги заведоха до масата им, личеше от дрехите, с които тя беше облечена, дънки, бледорозова блузка от крепон с набрани ръкави и ботуши на висок ток. Тя имаше гъста руса коса, която се стелеше по раменете, а устата — розова пъпка, както я наричаха, щом се извиеше в усмивка, разкриваше трапчинки. А огромните зелени очи, с необичайно дълги мигли, бяха удивително истински.

Целият ресторант я наблюдаваше, сочеха я, но първото, което тя каза по най-естествения начин, беше: „Здрасти, Сузи, аз съм Джес“, сякаш Сузи не знаеше коя е. След това седна.

— Много съм развълнувана от срещата и възможността да науча повече.

Освен че беше изключително красива, тя се държеше много добре. Оказа се интелигентна и пълна с идеи.

Два дена по-късно дойде в офиса, за да се запознае с Бианка.

— Здравей — започна тя, — страшно се радвам да се запознаем. Сузи нали ти каза колко съм въодушевена?

— О, да — потвърди Бианка, — и мога да ти кажа, че аз също съм много въодушевена.

— Ще бъде страхотно забавно. Много ми харесва, че ще ме снимате пред сградата, това е супер. Имам идея как да стане още по-прекрасно.

— Да?

— Запитах се какво ще стане, ако разиграем една загадка, нещо като състезание. Нека се чудят чие лице ще се появи, да се чудят ден след ден. Можете да го разкриете чак в деня на представянето. Какво ще кажете? Ако, разбира се, не ви харесва…

Сузи и Бианка отговориха заедно.

— Харесва ни.

— Освен това мислех, че можем да снимаме в профил и част от останалата част от мен, така че да не се вижда веднага, не знам какво мислите.

Сузи и Бианка бяха във възторг.

Беше прекалено хубаво, за да е истина.

Започваше да се получава. Фрагменти от прелестното лице на Джес, снимано в профил, както тя предложи, косата й разстлана по раменете, частите бавно оформяха образа, докато часовникът тиктакаше и отмерваше секундите; съобщението в уебсайта и в печата, в безброй туитове бе, че в търговска къща „Фаръл“ ще се случи нещо красиво; там се казваше, че ако искат да отскочат до търговска къща „Фаръл“ и да погледнат фасадата, със сигурност ще видят как оживява; изявление за пресата и листовки на всички щандове на „Фаръл“ (и, разбира се, в уебсайта) рекламираха състезанието и подчертаваха, че печелившият щастливец ще бъде поканен на представянето на новия „Фаръл“, за да се запознае с лицето; Сузи позвъни на любимите си журналисти и блогъри, каза им да следят сайта и да поглеждат часовника.

— Това е само първата част от невероятно вълнуващото представяне, второто раждане на „Фаръл“, така че не отписвайте бранда от миналото.

По цял ден туитваше: „Видяхте ли часовника на «Фаръл»? или «Ще участвате ли в невероятното ни състезание?».

Десетки майстори и декоратори работеха в магазините по цял свят; самата «Колекция», огромно количество, беше готова, опакована и имаше вид на продукт от най-висока класа, и сега чакаше в склада; в юнските броеве на лъскавите списания бе запазено място за реклама… Господи, беше невероятно, мислеше си Бианка, докато вървеше с бърза крачка по Холбърн към мястото на срещата си в слънчевото мартенско утро. Излизаше, че болката, несигурността и съмненията, стресът и изтощението си струваха.

— Здрасти — усмихна се широко и щастливо тя на Майк и Хю. — Не мога да ви кажа колко добре се полу… какво не е наред? — попита тя, когато забеляза, че лицето на Майк е свъсено, също както и на Хю.

— Извинявай, Бианка — започна Майк, — току-що научихме ужасна новина…

Два милиона, така казал наемодателят. Веднага, ако искат да подновят договора.

— Но това е ужасно. Притискат ни, това е ясно. Нямаме обаче избор.

— Ами… ако не платим?

— Налага се да платим. В противен случай ще ни съдят.

— Разбира се, че ще ни съдят — каза Майк.

— Точно така — потвърди Хю.

— Чакайте, не разбирам нищо. Къде е дилемата? Трябва да намерим пари.

— Може би ти ще ги намериш — каза Хю и гласът му прозвуча много твърдо, — защото от нас няма да видиш нищо.

— Какво? Не разбирам. Няма ли алтернатива?

— Има, за съжаление, и точно към нея ще прибегнем — каза Майк. — Трябва по най-бързия начин да се изнесем от аркадата. И въпрос не може да става да търсим нови два милиона.

— Не можем да спрем точно сега! Ами кампанията в глобален мащаб, какво ще стане с тиктакащия часовник, който вече отброява времето? Хората говорят за него!

— Или трябва да спре, или да показва друго време. Не можем да намерим нови два милиона лири, Бианка. Това е наистина немислимо. Извинявай, Бианка, но това е последната ни дума. Няма повече пари.

Имаше само един човек, с когото искаше да говори, който можеше да помогне, а той беше единственият, към когото не можеше да се обърне. Контактът между тях щеше да е крайно опасен. Онзи ден в Ню Йорк, в онзи невероятен следобед, се заклеха, че по никакъв повод няма да нарушават обещанието.

Тя, разбира се, се върна при Сол, последва го в хотела — и дума не можеше да става за нещо различно. Ако не се беше обърнала, ако не го беше видяла да я вика, тогава може би щеше да е различно; само че тя се обърна и я обзе сигурност, разбра какво трябва да направи.

Разбра, че няма да е просто секс, че ще бъде нещо изключително, не просто сливане на нейното тяло с неговото, той няма просто да притисне устни към нейните, да докосне кожата и със своята кожа, да слее енергията си с нейната, да търси, да пита и после да открива, няма просто да трупа удоволствие, няма бурно да му се наслади, а ще изпита пълна физическа радост, съвършено спокойствие и сладка забрава.

Колкото и да беше странно, тя не усети чувство на вина. Още по-невероятно беше, че не се разплака…

Затова пък плака в онова ужасно утро, в таксито, докато пътуваше обратно към «Фаръл», защото не помнеше някога да се е чувствала по-самотна и по-безпомощна.

Страната тази пролет бе обзета от треската на юбилея и олимпиадата. Всички правеха планове за партита по улиците, за шествия по реката и на площада, организираха се концерти, някои грандиозни (в Бъкингамския дворец) и скромни (в селата), палеха се сигнални огньове, композираха се песни и симфонии. Обявяването на официални празници беше съвсем уместно, а кралското семейство се радваше на народната обич, ненадмината от времето на сватбата на принц Чарлс и лейди Даяна Спенсър…

На фона на патриотизма и наследството от миналото, на интереса на света, насочен към всичко британско, Бианка Бейли трябваше да довършва плановете си за новото представяне на търговска къща «Фаръл».

Само че тя не се занимаваше с това, просто нямаше сили. И то заради недостиг на фирмени средства — два милиона лири.

Хю и Майк й дадоха още една седмица; след това, както казаха, дръпвали шалтера.

Опита се да вземе банков заем, гарантиран от дяловете й. Банката се беше обърнала към инвеститорите, които, както можеше да се очаква, бяха отказали. Договорът й не допускаше намесата на друг инвеститор.

Мислеше си за невероятния труд, който беше вложила, за да стигнат дотук; за хората като Сузи, които работеха по осемнайсет часа на ден, подаваха информацията бавно и предпазливо на шепа внимателно подбрани журналисти. За Лара, която изгаряше от желание да организира миниконференции в цялата страна през седмицата преди официалното представяне, за Джонатан Тъкър, който подготвяше консултантите и уверяваше всички, че нямат търпение да започнат. За хората като Хати Ричардс и Тамзин Браунли (която бе споменала небрежно, че баща й е лорд Браунли, което не интересуваше абсолютно никого, освен Атина, която познавала бабата на Тамзин, когато двете били дебютантки). Всички те дойдоха при нея заедно, за да й кажат колко се вълнуват и колко са горди с предстоящото представяне, колко са й благодарни, че им е дала възможност да бъдат част от него. Мислеше за Тод и Джак, разбира се, които сега вече живееха с проекта двайсет и четири часа, седем дена в седмицата, и за милата Луси, която създаваше неповторими лица.

И, разбира се, за Атина, която все още нямаше никаква представа за глобалното представяне, но бе изключително развълнувана за всичко останало, макар че отричаше, особено когато ставаше въпрос за парфюма и неговата рекламна кампания, която бе много подобна на сегашната. Яростта и унижението й, ако всичко това не оцелееше, щяха да са убийствени; както и презрението, което щеше да бъде насочено към нея. А останалите хора, секретарките, маркетинговите асистенти, момичетата от рецепцията — всички те се вълнуваха, знаеха, че ще се случи нещо прекрасно и че са част от него, макар и с много незначителни роли. Мисълта да съобщи на всички, да ги разочарова бе почти непоносима.

Тъй като оставаха два дена, тя реши да отиде в магазина и да се види с Флорънс, която трябваше да разбере преди останалите.

Флорънс бързо обърна табелата на «Затворено» и двете се качиха в салона.

— Трябва да поговорим за някои неща — заяви твърдо тя — и не трябва да ни прекъсват. Чай, Бианка?

— Да, благодаря, с удоволствие. Флорънс, наистина няма нужда да говориш за каквото и да било.

— Ще бъда по-спокойна, ако поговорим. Знам, че мога да разчитам на твоята дискретност, дължа ти много за онова, което направи онзи ден, не знам как да ти благодаря.

— Флорънс, не съм направила нищо особено.

— Не е вярно. За мен е много. Беше мило и… изключително благородно от твоя страна. Държа да го знаеш.

Бианка мълчеше.

— Няма да се впускам в подробности — продължи Флорънс, — но не искам да мислиш, че става въпрос за неангажиращ флирт за една нощ.

— Не съм и помислила, че си способна на подобно нещо, Флорънс — отвърна Бианка. — Човек свързва единствено класа и стил с Флорънс Хамилтън. — Погледна я и неочаквано и се усмихна. — А и как е възможно връзка, благословена от сако на «Шанел», да е друга?

— Да, наистина — изчерви се Флорънс, — беше благословена и с любов. Говоря за истинска любов, дълбока. Държа да подчертая, че е много важно да го разбереш. Бяхме щастливи. И също така си бяхме верни — добави тя. — Странна дума, когато става въпрос за извънбрачна връзка, но е така. Бяхме си верни повече от петдесет години.

— Тя не разбра ли?

— Така и не разбра. И не бива да разбира. Това ще я съсипе.

— Била си много лоялна към нея, Флорънс. Тя никога не ти е отвръщала със същото, е, поне през повечето време.

— Знам, но тя си е такава. Всъщност тя много ме обича. — Погледна Бианка. — Обича и теб. Уважава те, възхищава се на куража ти, а онзи ден каза, че имаш стил.

— През повечето време е нетърпимо груба с мен.

— Тя е груба с абсолютно всички — успокои я Флорънс. — Трябваше да чуеш как се държи с Корнилиъс.

Бианка се замисли за кратко над тези думи.

— Той какво представляваше?

— Голям чаровник. Благороден човек. Невероятен джентълмен. Мога да кажа единствено хубави неща. И някои лоши. Неописуем егоист. Много избухлив.

— Наистина ли?

— Да, и както знаеш, изключителен красавец. Така че беше и малко суетен. Скандалите му с Атина понякога ме плашеха. Тя обичаше да омаловажава всичко, което той върши.

— Но ето че бракът им е оцелял — отбеляза Бианка.

— Така е. Струва ми се, че аз помогнах да стане така. За нас, за тримата, сценарият беше изключително успешен. Те имаха нужда от трети човек в много отношения. Той никога нямаше да я напусне, а аз никога нямаше да му позволя да го стори. Това щеше напълно да я сломи.

— Сигурно ти е било много трудно — каза Бианка и я погледна с искрено страхопочитание.

— Да, но помисли си само какъв щеше да е животът ми без него. Много, ама много празен.

— Не срещна ли друг? През времето, докато беше с Корнилиъс?

— Само веднъж и изкушението беше огромно. Той искаше да се оженим. Но беше… не ми беше достатъчен, за да се откажа от Корнилиъс. Не мога да го кажа по друг начин.

— О, Флорънс — въздъхна Бианка, — каква невероятна история. — Гласът й потрепери. — Извинявай. И аз си мислех, че бракът ми е съвършен. Поне до съвсем скоро. Сега вече не съм сигурна. Всичко се промени.

— Заради друг мъж ли?

— Не — отвърна Бианка прекалено бързо. — Заради работата. По-точно казано заради работата и на двамата. В момента обаче ми се струва, че е заради «Фаръл» и това е най-големият ни проблем. Тъкмо затова съм тук, има нещо ужасно, за което не знае почти никой все още. — След тези думи тя избухна в сълзи.

Флорънс я прегърна и докато хлипаше, Бианка й разказа цялата ужасна история за наема и двата милиона, за новото представяне, прекрасното ново представяне, което трябва да бъде отменено, а когато най-сетне приключи, избърса очи, издуха носа си и каза колко й е мъчно, Флорънс заговори съвсем тихо:

— Мисля, че мога да помогна.

 

 

— О, здрасти! — Господи, тя беше великолепна. Почти беше забравил…

— Здравей. Радвам се да те видя. — Господи, той беше невероятен. Почти беше забравила… — Ти какво правиш тук? — Възможно ли беше да я търси?

— Чакам Бианка. — Значи не беше дошъл заради нея. Жалко. — Двамата с Патрик са ме поканили на вечеря — обясни той. — Имам рожден ден.

— Господи. Честит рожден ден, Джонджо.

Това със сигурност беше добър знак, че смята да прекара рождения си ден с Бианка и Патрик, а не с някоя предизвикателна блондинка.

— Благодаря. Да. Днес ставам на четирийсет. Канех се да спретна парти, но после се отказах. Те ме съжалиха и казаха, че трябва да направя нещо. Затова решиха да ме изведат.

Въртящите се врати се отвориха и едно много красиво момиче — руса, с големи очи, много хубави крака и къса поличка, влезе и го прегърна през врата.

— Джонджо, извинявай, че закъснях! Честит рожден ден!

— Благодаря, изглеждаш чудесно. Много се радвам, че дойде. Сузи, това е…

Само че Джонджо беше прекъснат, когато вратата се отвори отново и готин тип — висок, тъмен и много красив — влезе при тях.

— Здравей, мила — каза той и целуна Сузи. — Как си?

— Добре. Какво ще кажеш да отскочим до бара малко по-надолу? Трябва спешно да пийна нещо.

— Разбира се. Господи, съвсем се скапах след снощи… направо невероятно, нали?

— Невероятно беше. Извинявай, Джонджо, радвам се, че се видяхме отново.

Сузи и готиният тип излязоха и оставиха Джонджо нещастен, обзет от желание да хукне след тях и да забие един на готиния право в слънчевия сплит.

Сузи се отдалечаваше с бърза крачка, облекчена, че поне не се наложи да се усмихва на момичето, защото най-съкровеното й желание беше да издере лицето й с ръце и да я изрита в пищяла.

— Извинявай. — Джонджо изглеждаше малко смутен.

— Коя беше? Много е красива. Малко странно се държа.

— За кратко ми беше гадже. Разделихме се скарани и сигурно се чувстваше неловко.

— Ясно. Ама и ти с твоите бивши. Крайно време е да намериш единствената и неповторима.

— И на мен ми се иска. Мислех, че съм я открил.

— Тя ли?

— Да.

— Господи. О, Бианка, много се радвам да те видя. Благодаря ви, че ме поканихте.

— За нас е удоволствие. Много ни е приятно, когато се събираме четиримата. Изглеждаш страхотно, Пипа. Нали, Джонджо?

— Да. Ами… Току-що видях Сузи с един лъскав тип с черно кожено яке. Да не би да е новото й гадже?

— А, не, сигурно е бил Тод Марчънт. Той пое рекламата. Готин тип. Снощи бяхме на едно рекламно представяне и той заедно с партньора си Джак обраха три от наградите.

— Ясно. — Джонджо се почувства малко по-добре. — А новото й гадже?

— Няма ново гадже. Няма и старо. Хайде, тръгвайте, Патрик е запазил маса за осем, така че можем да пийнем набързо, а след това да се срещнем с него. Мислехме си за «Оръри» на Мерилебън Хай Стрийт… Джонджо? Къде тръгна?

Джонджо знаеше колко е важно да уцели подходящия момент. Инстинктите му в това отношение бяха безупречни, та нали работата му зависеше от тях. Една секунда закъснение и щеше да изпусне милиарди.

Изтича на улицата, огледа се като подивял първо наляво, после надясно. От нея нямаше и следа. Мамка му! Ако тръгнеше в погрешната посока, можеше да изгуби минути, не просто секунди.

— Извинявай, приятел — обърна се той към минувач, — къде е най-близкият бар?

Мъжът се ухили.

— Сигурно съвсем си го закъсал. Нататък, но е гаден. Има и друг, в обратната посока, малко по-далече, на около четири, може би пет минути пеша, но си струва. Хуквай натам.

— Благодаря.

Той затича. Молеше се да попадне където трябва. Сузи едва ли би отишла в гаден бар.

— За мен бяло вино, Тод. Малко ме мъчи махмурлук.

— И мен. Трябва ти твърд алкохол, при мен винаги действа. Малко водка със сутрешното кафе. Супер ми е след това. Не че недоволствам, Суз, но това съвсем не е представата ми за бар.

— Знам, но исках да се махна от онзи. На рецепцията.

— На мен ми се стори готин. Не ми казвай, че е някой извратеняк.

— Не, но имахме кратка връзка и не завърши добре.

— А, ясно. Да пийнем по още едно и да се връщаме в офиса ти. Мислех, че ще останем там.

— Да, ще останем. Извинявай.

Не бяха в хубавия бар. По дяволите! Беше я изгубил. Може да бяха отишли в другия бар. Затича отново по улицата, профуча покрай «Фаръл» и продължи. Сузи, не мога да те изгубя отново…

Барът беше празен. Мамка му. Направо ужасно…

— Джонджо, какви, за бога, ги вършиш? — Пипа беше излязла навън да го търси, поруменяла от гняв. — Как е възможно да си толкова невъзпитан. Бианка чака, а ти хукна, без да кажеш и дума.

— Извинявай — вдигна ръце той. — Извинявай, много се извинявам. Просто… няма значение.

Влязоха във «Фаръл». Бианка го погледна развеселено.

— Всичко е наред, Джонджо. Честна дума. Случват се и такива неща. Да се откажем от напитките и да вървим направо в «Оръри», става ли?

— Да, супер. — Той изглеждаше ужасно.

Последва мълчание, след това Бианка заговори малко закачливо:

— Между другото Сузи се върна. Не знам дали търсеше нея.

— Върнала ли се е?

— Да, преди две минути. Ще ги откриеш в офиса й. Можеш…

— Джонджо! Не мога да повярвам. Къде хукна?

Бианка отпусна ръка на рамото на Пипа.

— Всичко е наред. Става въпрос за нещо много важно.

Сузи и Тод бяха с гръб към вратата, когато Джонджо стигна пред офиса й, и разглеждаха нови скици, поставена на дъската.

Джонджо остана впил поглед в нея, във водопада коса на кичури, финото тяло, което все още беше със сексапилно дупе, великолепните крака, невероятно сексапилните токчета и не каза нищо. Просто продължи да я гледа. Накрая я повика.

— Сузи?

Тя се завъртя, ококорена и шокирана.

— Сузи, изслушай ме. Моля те, много те моля, изслушай ме. Много ми липсваше. Наистина ми липсваше. Мисля, че те обичам. А момичето долу е сестра ми. Съпругът й гледа бебето и затова тя излезе с нас. Моля те, Сузи, може ли… нека да се съберем отново. Много те моля.

Беше уцелил момента, подходящия момент и веднага разбра, че не е сгрешил, че е изкарал много повече от милиард. Сделката беше сключена. Сузи остана напълно неподвижна за кратко, след това направи крачка напред, после още една, а след това затича и се хвърли към него, прегърна го през врата и зацелува лицето му, смееше се и плачеше, без да каже й дума.

Тод Марчънт ги погледна, след това се усмихна широко и си събра нещата, а на излизане потупа леко Джонджо по ръката.

— Оставям те да действаш, приятел. Не си падам воайор. Суз, ще ти звънна утре.