Пени Винченци
Наследниците (50)

Четирийсет и девета глава

— Не мога да си представя как е възможно да се чувствате доволен от това. Надявам се, че чувствата ви са съвсем различни. — По лицето на Атина се беше изписало презрение, докато Тод завършваше презентацията си за кампанията на парфюма. — Този парфюм се казва „Страст“. Точно така. Незнайно как се е превърнал в „Страстно“, което не е толкова въздействащо. Много добре знам, че Елизабет Тейлър пусна парфюм „Страст“, но не мога да повярвам, че сте изчерпали всички възможности да си запазим името. Хората знаят повече за диамантите й.

— Уверявам ви, че се опитахме, лейди Фаръл. Много се постарахме. Само че не се получи. А „Страстно“ е чудесен заместител. Поне според мен.

Тод й се усмихна. Тя го погледна отново с каменно изражение.

— Ако наистина мислите така, изобщо не ви е мястото в рекламата. Работата е там, че парфюмът има великолепна история, красиво шишенце, изключително име — поне имаше изключително име — и всичко това беше предпоставка за неповторима реклама, а сега трябва да се примирим с няколко снимки на момиче с развяна коса. Къде е намекът за прекрасната романтична история? По какво личи, че е нещо специално? Къде е страстта? Няма я. Крайно разочарована съм.

Всички бяха в агенцията; Бианка изглеждаше много уморена, от жизнеността на Лара нямаше и следа, Атина бе настояла да присъства и Флорънс, в момента пребледняла като платно. Единственият човек, от когото бликаше енергия, беше Атина. Облечена в алена права рокля, с обувки на по-високи токове, отколкото на Лара, с опасно блеснали зелени очи тя изглеждаше — а то си беше точно така, — че ръководи срещата.

Цялата работа беше много сложна. Най-важното беше, поне така подчерта Бианка пред Тод, да не се споменава и дума за онлайн кампанията.

— Не можем да си позволим тя да чуе дори намек по този въпрос.

Въпреки това тя си каза, че Атина има известно право.

— Първо, трябва ни мъж — продължи Атина — и не искам да чувам, че това не е модерно, че трябва да се съобразяваме с времето и мястото.

Бианка погледна Тод.

— Според мен лейди Фаръл има право — заяви тя. — Тази реклама не намеква нито за страст, нито за романтика. И макар и да не съм сигурна, че мъжкото присъствие ще подобри нещата, искам истинска идея. Видяхте как реагира лейди Фаръл на конференцията. Искаме рекламата да създаде същото. Трябва да е на картички, които да се разпространяват по щандовете, трябва да е в пресата и онлайн, разбира се. Трябва да бъде поразителна.

— Сега аз искам да кажа нещо — заяви Атина и извади огромен плик. — Предлагам да погледнете много внимателно.

„О, боже, не“, помисли си Бианка.

„Това вече е прекалено“, помисли си Тод.

„Господи, няма да го направи?“, помисли си Лара.

Но тя го направи.

— Това е грубо копие, разбира се, но поне има някаква идея. Също и текст. Направила съм няколко копия…

Всички погледнаха послушно и съсредоточено.

„Боже, наистина е добро“, помисли си Бианка.

„Може и да успеем да направим нещо с това“, помисли си Тод.

„Господи, тя разбира от този бизнес“, помисли си Лара.

Флорънс седеше и ги наблюдаваше. Тя си припомни защо, независимо от всичко, се възхищаваше искрено на Атина и бе продължила да работи за нея безкрайно дълго, както й се струваше понякога.

На листа Атина бе направила груба скица в черно и бяло на двойка, които се наблюдаваха от двете страни на огромна камина. Отдолу пишеше: „Страст“ завинаги (или „Страст“ безкрайна, „Страст“ до живот).

Бианка заговори първа, почти замаяно.

— Лейди Фаръл — започна тя. — Рекламният текст е много добър. Наистина чудесен. Нали, Тод?

— Да — потвърди Тод почти шокиран. — Какво ще кажеш, Джак?

— Да — отвърна почти развеселено Джак. — Страхотен е.

— Радвам се, че ви харесва. Госпожо Клемънтс, не казахте нищо. Ще се включите ли?

— Лейди Фаръл — заяви простичко Лара, — според мен това е една от най-добрите рекламни фрази за парфюм, които помня. А и камината ми харесва. Струва ми се, че тя казва всичко.

Лейди Фаръл я погледна така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Наистина ли? — Гласът й прозвуча почти приятелски. — Радвам се много.

Обърна се към останалите.

— Госпожа Клемънтс, разбира се, е на най-трудното място — маркетинга на козметиката. Тя знае, че трябва да има въздействаща рекламна фраза. Не можем да си позволим лукса да се надяваме една красива снимка да ни свърши работата. От това ще излезе прекрасна картичка, сигурна съм, че сте наясно, госпожо Клемънтс.

— Да. Може ли да кажа нещо?

— Разбира се. — Атина наклони благосклонно глава.

— Би било чудесно, ако снимките се направят в бяло и черно. Както са на вашата скица. Има повече класа. И създава атмосфера.

— Много проницателно. Госпожо Бейли, какво ще кажете за черно и бяло?

— Харесвам черно и бяло — отвърна Бианка. — Джак, Тод, какво мислите?

— Ще направим снимките и в двата варианта — отвърна Джак. — Никога не се знае какво ще се получи, докато не се проявят. Ще решим кой вариант е по-удачен, когато видим самата реклама.

— Много добре — обади се Атина. Вече владееше положението. — Предлагам да се срещнем след седмица и да видим какво сте ни подготвили. И се постарайте да намерите манекен с класа. Повечето изглеждат прекалено обикновени.

 

 

— Фреди Алегзандър ли е?

— Да.

— Здравейте. Казвам се Сузи Хардинг. Аз съм рекламен директор на козметична фирма „Фаръл“.

— Така ли?

Господи, беше й писнало да звъни. Отначало всичко вървеше добре, вълнуваше се, докато разговаряше с хората, които представляват Кийра Найтли и Кари Мълиган — не че щеше да се добере до известна личност, — обясняваше за какво става въпрос, вярваше им, когато казваха, че ще й позвънят. След десет дена на едни и същи въпроси и отговори едва й стигаха силите да се обади на поредния от списъка и да започне отново. Налагаше се обаче да намери някого; беше казала на Бианка, че ще намери или ще умре, докато се опитва.

— Пускаме нова гама през юни — времето съвпада с диамантения юбилей и търсим млада актриса, която да е лице. Или поне на част от гамата. Планирали сме изключително въздействаща кампания…

— Извинявай, Сузи, но нито един от клиентите ни не се занимава с такава дейност, ще попитам, разбира се, някои, но това ги принизява като актриси. Не знам какъв хонорар предлагате.

— За съжаление хонорарът няма да е много висок — отвръщаше Сузи. — Но пък рекламата ще бъде невероятна.

— Сигурно, но както казах, клиентите ни са актьори, не модели. — Думата прозвуча като проститутка.

— Кийра Найтли и Кейт Уинслет са и двете — не се отказваше Сузи. Знаеше, че това е глупаво, но не успя да се сдържи. Това момиче се държеше ужасно грубо.

Сузи реши, че не може да изтърпи поредното обаждане без чаша силно еспресо, което означаваше да отскочи до кафенето. Това щеше да бъде възприето като пилеене на времето, но по този начин щеше да остави на заден план дилемата, която не я оставяше на мира — да се обади ли на Джонджо или не. Или може би да му изпрати имейл или есемес.

Това нямаше да е толкова страшно. Когато ти затворят телефона или още по-лошо, когато не ти отговорят, беше изключително унизително. Тя така и не намери кураж да го направи.

Напоследък излизаше с всеки, който я поканеше, забавляваше се, обикаляше нашумели ресторанти, барове, клубове, но проблемът беше, че не й беше приятно. От време на време си казваше, че прекарва страхотно, че така е по-весело, като не се обвързва, но след това си припомняше прекрасните дни с Джонджо и се питаше дали някога ще намери специален човек като него. Беше много тъжно.

 

 

Джонджо мислеше непрекъснато дали да позвъни на Сузи. Може би трябваше да й изпрати есемес или да й напише имейл. Така щеше да е по-малко страшно. Може и да бяха заедно само няколко дена, но времето с нея бе изключително — вълшебно, нежно, забавно. Оставаше обаче фактът, че говореше по телефона с друг мъж, и то не просто в апартамента му, ами докато беше в леглото му.

Затова не й позвъни, не й пусна есемес, просто се затвори в себе си, решен да я забрави, както и прекрасната връзка, която си мислеше, че създават. Излезе с няколко момичета, красиви, сексапилни, все момичета, с които можеше да си прекара чудесно и понякога си казваше, че така е по-добре, по-забавно, вместо да е обвързан, но след това си припомняше колко чудесно прекарваше със Сузи, когато бяха само двамата, как всеки опознаваше другия, как се стараеше да му достави удоволствие, как се наслаждаваха един на друг, и разбра, че не е по-добре, че изобщо не е по-добре и се запита дали някога ще намери специален човек като нея. Колко тъжно.

 

 

Марк Ролинс очакваше срещата с управителите на имота да премине бързо, да обсъдят въпроса, може би разговорът щеше да е неприятен, но поносим. Оказа се толкова шокиращ, че отначало той се ужаси, след това реши, че единственото, което му остава, е да се обърне към Майк и Хю, като прескочи Бианка…

 

 

— Нали са хубави?

Показа на майка си снимките от телефона.

— Миличка, страхотни са. Много красиви. Ти изглеждаш великолепно. И си толкова различна на всяка. Луси е невероятна.

— Така е. Все още не е постигнала желаното, така каза, защото баба й трябвало да ги одобри.

— Наистина ли? А Луси не каза ли, че аз трябва да ги одобря?

— Да. Мисли, че лейди Фаръл трябва да ти ги покаже, когато е съвсем доволна.

— Нямам търпение — каза Бианка.

— Както и да е, Луси иска да направи снимки на процеса на гримиране, стъпка по стъпка, както се изрази, и след това да заснеме кратък филм. Тя, разбира се, ще те попита, но аз казах, че преди това ще говоря с теб, ще те питам дали може да ме използва като манекенка. Не за окончателните снимки, разбира се, за там й трябва истинска манекенка, но тя имала приятелка с блог на тази тема, много известен, и иска да ги качи в блога. Каза, че историята е прекрасна, също и представянето на новата гама и каза, че времето било от огромно значение за новото представяне.

— Точно така е.

— И след това направи Джейс.

— И?

— Стана прекрасно. Лицето на Джейс изглежда много по-слабо, а очите и по-големи. Луси, разбира се, покри пъпките й. Каза й, че изглеждала страхотно и ако си оправи кожата и свали някой и друг килограм, ще изглежда супер. Джейс пък й каза, че досега никой не бил обръщал внимание как изглежда, освен за да й се подиграват, затова ще й намерим диета. Луси каза, че ако се откаже от пържените картофи, бургерите и донатите като начало, кожата й ще стане по-хубава, а също й фигурата. Често съм си го мислила, но не можех, разбира се, да й го кажа, защото тя щеше да се разстрои, но след като го каза Луси…

— Разбира се. А в училище… как мина днес в училище?

— Не беше чак толкова зле. Не ми говорят, но поне спряха да ми изпращат противните есемеси и гадости.

— И това е нещо. О, Мили, ти беше толкова смела. Много по-смела си от мен. Наистина ти се възхищавам.

— Благодаря — отвърна Мили и се усмихна неуверено на майка си, която се държеше малко странно, откакто се върна от околосветското си пътешествие, както го наричаше. Беше превъзбудена, а когато баща й беше вкъщи, говореше повече от обикновено. Добре че хареса лицата на Луси, както ги наричаше, и остана доволна от блога. Мили се страхуваше, че ще каже не и ще започне да се тръшка за педофили и разни подобни. Родителите така се вманиачаваха с тези простотии…

— Луси, трябва да говоря с теб. Спешно. Можеш ли да дойдеш утре?

Сигурно ставаше въпрос за нещо сериозно, реши Луси; след като Бианка Бейли настояваше — то си беше направо заповед — да я види след двайсет и четири часа.

— Разбира се — отвърна тя. — Свободна съм почти през целия ден. Поемам си дъх след лондонската Седмица на модата — добави тя, да не би Бианка да реши, че няма работа. А тя наистина имаше нужда от почивка; след двата дена там се чувстваше толкова разбита, изцедена, превъзбудена, че не можа да заспи до пет сутринта.

— Какво ще кажеш за дванайсет и половина — предложи Бианка. — Имам обяд по-късно, така че ще разполагаме с половин час. Това ни е достатъчно, струва ми се.

Господи. Да не би да не иска да работя повече за „Фаръл“? Да не би да е решила да прекрати сесиите с Мили?

Точно в дванайсет и половина Джемайма я повика.

— Влизай — покани я тя. — Защо си толкова уплашена?

Луси влезе.

Бианка й отправи кратка усмивка.

— Много се притеснявам за тази работа с Мили, Луси. Не говоря за грима; Мили обича сесиите и очевидно се чувства много по-добре. Притеснява ме твоята приятелка блогър и какво може да напише. Знам, че рекламата ще е страхотна, но Мили е само на тринайсет и не представлява клиентите на „Фаръл“, нито пък ще привлече клиентите, които искаме. Мислила ли си над този въпрос?

— Честно казано, не съм — отвърна Луси, — но разбирам какво имаш предвид. Виж какво можем да направим. Нека бъде нещо като статия. Фей Банкс ще направи каквото поискаме — малко като сензация. Ние ще изиграем картата на „Фаръл“, ще намесим внучката на лейди Фаръл, ще обясним, че все не ми достигат модели, а Мили и Джейс са се съгласили, за да помогнат и въпреки че са много млади, те пак имат лица, нещо в този дух. Така ще пробутаме и името „Фаръл“, ще си направим рекламата и няма да разочароваме Мили. Какво ще кажеш?

— Според мен — усмихна и се Бианка — идеята е гениална, Луси. Много хитро. Благодаря ти. Много ти благодаря. Сега обаче трябва да вървя.

— И аз. Ще обядвам с бабчето. Иска да й разкажа за лондонската Седмица на модата.

Тя е много различна от баба си, помисли си Бианка; коренно различна. Но нали е дъщеря на Бърти…

 

 

Лара беше ходила на две срещи с Крис Уилямс. За него можеше да се каже много. Красив, грижливо облечен, благороден, забавен, винаги се възхищаваше на облеклото й и казваше, че й отива. Както сподели със Сузи, всичко му беше прекалено хубаво, за да е истина. Но имаше един основен недостатък, който тя не спомена пред никого: не беше Бърти. Бърти може би вече се беше пренесъл да живее в Бирмингам, защото нито се чуваха, нито се виждаха и той много й липсваше; както и приятните разговори, и притесненията му. Тя очакваше едва ли не с нетърпение напускането му — след като си тръгнеше, тя лесно щеше да прекъсне емоционалната връзка. Поне така си казваше, докато стоеше пред огледалото в тоалетната и си слагаше грим за третата среща с Крис Уилямс.

— Добър вечер, госпожо Клемънтс. — Беше Атина. Усмихна се на Лара доста разсеяно, но и това бе по-добро от леденото изражение, с което обикновено я посрещаше.

— Добър вечер, лейди Фаръл.

Атина огледа палитрата гримове на полицата пред Лара.

— Моля да ме извините, но се питам защо използвате този парфюм вместо „Страстно“. Всички трябва да сме с него и да привличаме вниманието на хората. Би било много интересно.

— Лейди Фаръл, носех го редовно, но запасите ми се изчерпаха, а от лабораторията отказаха да ми дадат.

— Наистина ли? Ще говоря с тях. Със сигурност вината е на досадната система на госпожа Бейли. Човек трябва да попълни формуляр в три екземпляра за пакет пликове.

Това беше крайно несправедливо, тъй като Бианка бе свела всички подобни ограничения до минимум, но Лара бе наясно, че няма смисъл да спори с лейди Фаръл.

— Когато си го слагахте, хората възхищаваха ли му се?

— О, да, много.

— Ами мъжете?

— Моля?

— Мъжете възхищаваха ли му се? Нали това искаме. Като знаем как се казва.

— Ами… да. Така мисля.

— Надявам се. Среща ли имате тази вечер? С мъж ли е? Изглеждате нагласена като за среща.

— Ами, да. — Господи, тя беше ужасна.

— Той с какво се занимава? Не ни трябва мнението на неподходящ човек, нали? Професионалист ли е?

— Може и така да се каже — пое си дълбоко дъх Лара. — Организира конференции. Беше организирал и нашата.

— Така ли? Доста разнородна група, но се бяха справили успешно. Ще отида да донеса едно от моите шишенца „Страстно“, за да се напръскате. Останах много доволна онзи ден, че след безобразната презентация на рекламната агенция се възхитихте на моята фраза. Благодаря. Трябва редовно да се срещаме за тези въпроси. Обаждайте ми се винаги когато имате нужда, идвайте в кабинета ми по всяко време. Много е приятно да откриеш съвременна млада жена с приличен вкус.

Лара имаше чувство, че ще припадне.

— Умна жена е тази госпожа Клемънтс — заяви Атина и надникна в офиса на Бърти, след като отнесе малкото шишенце „Страстно“ на Лара. — Малко простовата, разбира се, но си знае работата и колкото й да е изненадващо, има вкус.

— Радвам се, че мислиш така — отвърна предпазливо Бърти, — тя ще се зарадва, когато чуе мнението ти.

— Разбрах от Кристин, че са ти намерили заместник. Не им отне много време. Но пък за този пост лесно се намират хора. Ти кога ще напуснеш? — Внимателен слушател щеше да долови потреперването на гласа й.

— След четири седмици. Новият ще започне почти веднага.

— Така ли? Няма ли да има официално изпращане? — Явно са доволни да се отърват от него.

Бърти не каза нищо. Нямаше никакъв смисъл.

— Намери ли къде да живееш?

— Красива къща с голяма градина. Това й е най-хубавото. Къщата е доста голяма за мен, но се надявам Луси и Роб да идват често.

— И аз се надявам, но не бих разчитала, Бърти. Както и да е, госпожа Клемънтс отиваше на среща с младежа, който организира конференцията ни. Дадох й от „Страстно“, за да го пробва на него.

— Така ли?

— Да. Очевидно е решила да го впечатли, но ми се струва, че си беше сложила прекалено много грим, но това е положението.

Бърти имаше чувството, че му вадят зъбите един по един. Каква агония.

— Мамо, извинявай — каза той и стана. — И аз имам среща. С дъщеря си. Ще ме води на вечеря.

— Много мило. Предай й много поздрави и приятно прекарване, Бърти. В бъдеще няма да се виждате толкова често.

Бърти отвърна, че ще се виждат, и излезе, като се опита да не мисли за Лара и как тъпото й гадже ще реагира на „Страстно“. Зле, поне така се надяваше.

 

 

— Господи, това е невероятно. Страшно вълнуващо!

— Все още не е готово, разбира се. Но се радвам, че ти харесва.

— Страхотно! Този сайт ще удари в земята всички други сайтове. Направо ще ги съсипе. Изглежда великолепно! — Тя се усмихна весело. — Толкова е жив и примамлив, че те кара да се почувстваш добре само като го погледнеш.

— Тази част беше идея на Джак.

— Той къде е?

— Жена му ражда.

— Сега ли?

— Да, днес сутринта, надявам се вече да е родила, за да дойде следобед. Тя настояваше той да присъства и очевидно той се е съгласил. Това е крайно непрофесионално!

— Шегуваш се, нали?

— Разбира се, че се шегувам, не ме гледай така! Както и да е, идеята е негова и на мен много ми харесва. За самото откриване мислехме защо да не снимаме управителите, когато отварят вратите. В реално време, не на запис. Да кажем добре дошли на търговска къща „Фаръл“ на съответния език. Проверих при компютърните спецове. Можем да снимаме предварително, така ще бъде най-лесно. След това, в момента, когато господ каже „И да бъдат магазини“, те ще бъдат.

— Искаш да кажеш, че Флорънс ще отвори вратата на аркадата ли?

— Може и ще го направи. Същото ще стане и в Ню Йорк, и в Сидни, и…

— О, боже — зяпна го тя, — вие двамата сте гениални.

— Не-е-е…

— Напротив, това е самата истина.

— Добре де, може би. Ти даде идеята, не забравяй.

Бианка се разсмя.

— Няма, не се притеснявай. Сега трябва да вървя, за да се видя с Майк и Хю. Чакай само да им кажа за това! Да ми кажеш за бебето и предай най-добрите ми пожелания на Джак.

 

 

— А, това ли е Сузи Хардинг? Сузи, това е Фреди Алегзандър. Ние представляваме млада актриса, която има желание да се запознае с теб и да обсъдите проекта. Казва се Джес Кохран. Сигурно си чувала за нея. Участваше в „Нещо като омъжена“. Много успешна роля. Получи номинация на „Ивнинг Стандард“ за ролята.

— Да — потвърди Сузи, — беше страхотна. Тя наистина е страхотна. — Това бе направо невероятно. Джес Кохран беше младата актриса на 2011, прелестното й лице беше навсякъде, а след това изчезна някъде.

— Да, така е. През есента започва снимките на нов филм, но в момента разполага със свободно време.

— Да, ясно. — Значи си почиваше.

— Както и да е, предлагам да се срещнете, за да можете да направите презентация, ако мога така да се изразя. Обяд утре, става ли? По всичко личи, че и аз ще дойда.

Сузи бе готова да отложи обяд с херцогинята на Кеймбридж, за да се запознае с Джес Кохран.

— Абсолютно. Да.

— Добре. Джес обича „Каприс“. Да кажем в дванайсет и трийсет.

— Разбира се. Нямам търпение да се запозная и с двете.