Пени Винченци
Наследниците (57)

Петдесет и шеста глава

Атина четеше един от любимите си разкази за Шерлок Холмс, «Сребърен пламък», когато се досети. По принцип много обичаше Шерлок Шолмс, както и Корнилиъс. Моментът, когато пускаха кучето пазач през нощта, беше любимият й. От около седмица се чувстваше неспокойна, а нямаше представа защо; всичко изглеждаше наред, новият директор на «Човешки ресурси» се държеше сравнително почтително (след като Бианка го инструктира много внимателно), тя се разбираше по-добре с Бианка, която очевидно беше приела съвета й и работеше трескаво през всички часове на денонощието, кампанията с парфюма беше прекрасна и…

Тъкмо съвпадението на мислите за рекламата и Холмс, когато отбелязва пред Грегъри, детектива от Скотланд Ярд, че любопитното във връзка с инцидента с кучето през нощта е, че кучето не е направило нищо, я накара да осъзнае нещо любопитно за кампанията около представянето. Нямаше кампания.

Това я накара да се почувства още по-неспокойна, докато се опитваше да се върне към Дартмур и липсващия кон; защо, за бога, нямаше кампания? «Фаръл» щеше да представи нова гама продукти с минимум маркетингов шум, и то по време, когато можеха да достигнат върха? Как бе възможно? Не го ли беше направил неугледно облеченият, макар и красив младеж, който през последните два месеца непрекъснато влизаше и излизаше от «Фаръл» с презентациите си, предложенията за медиите, вариантите за одобрение? Досега беше виждала единствено рекламите за парфюма, нали нямаха намерение да изтеглят кампанията без нейно одобрение? Ако бяха решили така, предстоеше им да дават много обяснения. Ако ли не, тогава къде им беше умът? Наистина ли си въобразяваха, че могат да пуснат на пазара — или да повторят успеха на козметичен бранд — без запомняща се презентация? Очевидно в тази работа бе нужно нейното внимание! Тя остави «Сребърен пламък» и отвори дневника си. Кога — с изключение на рекламата за «Страстно» — беше видяла нещо? Дневникът потвърди подозренията и. Не беше видяла нищо. Трябваше незабавно да проведе разследване…

 

 

Меко казано, седмиците след разговора с Бианка бяха най-ужасните в живота на Патрик. Той се чувстваше съсипан, предаден, шестнайсет години любов и семейство бяха заличени за един кошмарен, шокиращ час. Как можа да му причини подобно нещо? Как можеше да е такава егоистка, толкова жестока, толкова сляпа за онова, което бе толкова важно.

Не бе възможно да е само работата. Тя беше постъпвала на работа и на други места, не по-малко важни, които изискваха пълното й внимание. За него ставаше все по-очевидно, че тя има извънбрачна връзка.

Колкото повече мислеше по този въпрос, толкова по-разумно му се струваше. Тя винаги бе разполагала с пълна свобода, и с двамата беше така, но пък открай време си имаха доверие. Ето че сега всичко му се струваше различно.

Очевидно тази история продължаваше от известно време. Непрекъснато закъсняваше вечер, не му даваше обяснения, което досега не се беше налагало, вечер провеждаше дълги, тайнствени телефонни разговори, винаги от другата стая — какво друго би могло да означава? Ами това нелепо околосветско пътешествие — напълно ненужно в днешно време покрай компютрите, Гугъл, Скайп и конферентните разговори, — а вечерите извън дома, за които пробутваше неубедителното извинение, че е била с момчетата от рекламната агенция?

Имаше ли значение всичко това? Имаше ли? След като бракът бе приключил, след като тя отказа да напусне заради него? Продължаваше да настоява, че не е отказала, че има нужда от време. Има нужда от време, за да остави «Фаръл», без да предизвика проблеми. Това бяха пълни глупости. Нямаше нужда от подобно нещо. По-точно казано, не би трябвало да има нужда. Не можеше да има колебание между работата и брака, както той бе изтъквал пред нея много пъти. Двете неща не можеха да се сравняват. Колкото повече тя отлагаше, толкова повече той се убеждаваше какъв е отговорът й и тъкмо затова предприе действия.

От друга страна, бракът им беше оцелял след трудностите, пред които ги бяха изправяли предишните й постове. Бяха се карали, бяха се сдобрявали, раните им се бяха затворили; тя си почиваше по няколко месеца, посвещаваше се на него и на децата и се научаваха да бъдат заедно отново. Този път ставаше въпрос за извънбрачна връзка: изневярата й, фактът, че е влюбена в друг, че намира време за друг, за секс с друг, а за него нямаше и минутка — това му нанесе фаталния удар.

Да разбере кой е той се превърна за него в самоцел; подозираше красивия зализан гадняр от рекламната агенция или новия финансов директор — тя прекарваше безобразно много време с него; или някой от инвеститорите — а може и да беше човек, когото не познаваше, за когото дори не беше чувал, който се беше промъкнал неусетно в живота им, неподозирано, беше прелъстил жена му, беше увлякъл любимата му съпруга — защото той наистина я обичаше много — и я беше накарал да се отдръпне от него.

Патрик беше благ човек, търпелив, доверчив, уравновесен, но знаеше, че ако някога се срещне с въпросния човек, който бе откраднал съпругата му, децата му, цялото му съществуване, можеше да го убие, без да му мигне окото, ей така, с празни ръце.

 

 

Бианка, не по-малко нещастна, разкъсвана от чувство на вина, правеше онова, към което винаги прибягваше в моменти на криза: работата. След като оставаха три седмици, ужасена от наближаването на представянето и преследвана непрекъснато от страх за провал, тя обикаляше офисите на «Фаръл», изискваше, караше се, оплакваше се. Умираше от страх, че представянето в глобален мащаб ще премине недостатъчно отразено, представяше си огромната зала на семейство Браунли без журналисти, блогъри, телевизионни камери, докато представителите на търговска къща «Фаръл» и «Флин Марчънт» гледат екраните, които показват празни улици и аркади по света и няма кой да отвори вратите, същите като на Баркли Аркейд. През следващите дни пресата щеше да ги залее със съсипващи материали, в които щяха да тръбят за банкрута на търговска къща «Фаръл» и за провала на Бианка Бейли да оправдае доверието.

Вечер, когато се прибираше, беше още по-нещастна, не можеше нито да яде, нито да спи, не спираше да се тревожи за Патрик, той й липсваше ужасно и тя седеше на бюрото си до малките часове на нощта, опитваше се да работи и непрекъснато проверяваше телефона си, надяваше се той най-сетне да отговори на безкрайните й есемеси, обаждания и имейли. Той обаче мълчеше. Очевидно бе крайно враждебно настроен. Очевидно не я обичаше.

Започваше да се пита дали тя го обича.

 

 

Сол беше в стаята си в хотел «Лангъм» в Сидни, навремето известен с романтичното име «Ъбзърватори», очарователен, нисък, в прекрасен контраст с огромните стъклени чудовища, които му бяха съседи, когато получи есемеса на Бианка. Пиеше чай и се наслаждаваше на прекрасната гледка. Единственият хотел, който предлагаше подобна гледка, беше «Крийон» в Париж и неговият дар беше Плас дьо ла Конкорд с нелепото си, зашеметяващо величие. Тук не можеше да се говори за величие, но по свой начин бе забележително красиво с операта и Сидни Харбър Бридж, тя толкова ослепително бяла, той черен, познати до болка, очертани на синьото небе, а зад тях се простираше необятната водна шир, осеяна с фериботи и водни таксита и, разбира се, безброй лодки, бели криле, които летяха с вятъра.

Беше идвал тук преди, но съвсем за кратко, така че никога не бе имал време и възможност да разглежда, както сега. Ако Дикън дойдеше да живее тук, а тази възможност изглеждаше все по-плашеща и вероятна, то тогава трябваше да опознае мястото, всеки негов аспект, всичко, което можеше да предложи. Не само основното, като най-добрия квартал, където Дикън ще живее, а и в какво училище да бъде записан, какви са цените на имотите, не просто външният вид, но да усети града, хората, удоволствията — накратко, душата на това място.

Есемесът го разсея от размишленията за душата на града. Не бе очаквал да види отново името й на телефона си. След онзи ден в Ню Йорк мислеше често за нея, и то по различни начини: познаваше малко жени като нея. И почти не беше прекарвал време с тях. Сол гледаше на жените с неприязън; нямаше доверие на ума им, на уменията им, на амбициите им, колкото и да бяха впечатляващи, тъй като опитът му показваше, че са с особен характер, до голяма степен повлияни от биологичните си особености. Никой не бе в състояние да убеди Сол Финлейсън, че не съществува невидима преграда; тя не беше плод на въображението на жените, в това бе убеден. Въпросната преграда съществуваше с основание, а именно мъжката липса на доверие към жените и способността им да поставят работата на първо място.

Повечето жени поставяха работата на второ място, след децата: много хубаво, така и трябва, би казал той, децата трябва да са на първо място, защото те са бъдещето и за тях трябва да се грижат, при това на всяка цена. Що се отнася до жените, почти всички жени, това отглеждане и възпитание не може — и не бива — да остава на заден план, да се поверява на заместник, който няма да им осигури нужното, например на бавачка, дори на баба, така че работата, фирмата, сделката, пациентът да заемат първото място. Колкото и да го убеждаваха работещите майки, че няма да се случи, той бе наясно, че ако детето й се разболее, ако то е нещастно, неочакваното отсъствие на бавачката ще измести приоритетите. На майките, които ходят на работа, не може да се разчита, а той имаше нужда от хора, на които да се опре във всеки един момент, затова и не желаеше да чуе за друг вариант — нито ги вземаше на работа, нито се замисляше над правото им да бъдат назначени от него.

Много пъти го предупреждаваха, че ще заведат дело срещу него, а той просто свиваше рамене и казваше, че е готов да се изправи срещу закона или срещу определен аспект на закона и да се бори, ако се налага, до смърт. Досега не му се бе налагало да предприема тази стъпка, беше я избягвал много внимателно. Рядко му се случваше да интервюира потенциални служители, още по-рядко жени в детеродна възраст. Директорът на «Човешки ресурси» беше страхотен, когато трябваше да представи някой висок пост като недостижим, подчертаваше как семейството бавно започва да се разпада, колко дълго се остава на работа и колко негостоприемно е работното място. Всяка жена, готова да приеме тези условия, беше съвсем млада и със сигурност без деца. Бианка обаче го впечатли със способността си да разбие преградата, макар че бе вързана с три малки деца, но тя притежаваше огромното преимущество, че може да разчита на човек, който заместваше успешно майка им: бащата. Сол я лиши от това преимущество, като и го отне и преобърна света й. Заради това чувстваше известна вина, въпреки че Патрик сам беше избрал да работи за него. Освен това знаеше, че е представил доста захаросан вариант на изискванията към времето на Патрик и това бе повод за допълнителна вина.

Прочете есемеса два пъти.

Здрасти. Надявам се пътуването да е успешно по начина, по който искаш. Снощи взех Дикън от джудо и той ми се стори много весел. Патрик пътува за Сидни, както сигурно знаеш. Той ме напусна, което може и да не знаеш. Иска развод. Моля те, бъди добър с него и го изслушвай внимателно. И ме дръж в течение.

Сол бе направил резервация за Патрик в «Лангъм». Бяха набелязали фирма, комплекс за добив на калай в Даруин, който се разрастваше обещаващо и стойността му скачаше на борсата с всеки изминал ден; шефът му с тъпото име Дъг Дъглас — как бе възможно да повери бъдещето на детето си на хора, които кръщават децата си с подобни имена — щеше да дойде в Сидни, за да се срещне с Патрик, а след това двамата щяха да летят до Даруин, за да види Патрик какво точно ще изпусне Сол, ако го посъветва да не инвестира.

Оставаха двайсет и четири часа; междувременно Патрик щеше да запознае Сол с информацията, която бе открил, защото засега инстинктите му показваха, че начинанието е обещаващо.

Патрик щеше да пристигне на летище «Кингсфорд Смит» късно същата вечер; Сол бе уредил да го чака кола и възнамеряваше, поне на теория, да спи, когато Патрик пристигне, затова остави съобщение, с което го канеше на ранен обяд с Дъг Дъглас вместо на закуска в стаята му. Така Патрик щеше да е с бистра глава по време на разговорите не само с Дъг Дъглас за калаената мина, ами и със Сол, когато той повдигнеше въпроса за брака му.

Той не обичаше подобни разговори, бяха нетипични за него и изпитваше ужас от тях, но чувството на отговорност към семейство Бейли се бе повишило неимоверно много. Трябваше да направи нещо по въпроса, поне да опита.

— И така — обърна се Патрик към Сол, когато седнаха да разговарят, след като не особено симпатичният господин Дъглас беше изпратен в хотела си, за щастие от другата страна на пристанището, — колко време ще останеш тук?

Въпросът, който Патрик задаваше по заобиколен път, но знаеше, че Сол веднага ще схване, се отнасяше до Дикън, даваше си сметка, че Сол може би иска да говорят за това — и ще мълчи, ако иска, — но поради някаква причина бе станал един от малкото хора, с които Сол, изглежда, имаше желание да разговаря.

Нямаше представа защо е така; той не беше от емоционалните мъже, които предизвикват подобни откровения, но може би тъкмо това беше причината. Може би въздържаността, на която го бяха научили в частното училище, действаше на Сол успокояващо.

— Още два дена — отвърна Сол и погледна почти недокоснатата чиния на Патрик. Неговата беше почти празна. — Искам да видя училището, което Джейни и онзи Бърнард Френч са предложили. Искам да огледам и района, в който той предлага да живеят. Това е изключително важно.

— Струва ми се… — После Патрик се поправи — това означава ли, че ще се случи?

— Трябва да приема тази възможност — отвърна Сол. — Все още не съм се отказал от намерението да се боря. Но с колкото повече информация разполагам, толкова по-добре. Ако кварталът е кофти, ще използвам това като оръжие.

Патрик си каза, че е малко вероятно, въпросният човек беше богат и успешен рекламен агент и едва ли щеше да се премести в някой сбутан квартал на Сидни.

— Имаш ли представа къде се намира?

— Мосман.

— В Мосман е много хубаво — отвърна Патрик, — големи къщи, много скъпи, прекрасни плажове.

— Така ли? Въпреки това трябва да огледам. Ти откъде познаваш Сидни толкова добре?

— Преди четири години идвахме на почивка със семейството. Бианка имаше тук леля и отседнахме при нея. Пътуването беше много приятно — обясни той и споменът го върна към безкрайните дни на слънчевите плажове, бодибординг с децата, риба на скара — почти на всеки плаж имаше барбекю, — обикаляха Блу Маунтънс в каравана, наблюдаваха сърфистите на Бонди, които летяха по огромните вълни, ходиха на рок концерт на стадион «Олимпик» и на детски концерт в операта, двамата с Бианка се качиха на Харбър Бридж — наистина невероятно, — видяха китовете далече навътре в морето… като си спомняше, имаше чувството, че това са били времена на неземно щастие, когато не са имали никакви грижи. Не помнеше да е бил по-щастлив някога. А когато Фърги, едва на седем по онова време, помоли да се преместят да живеят тук, той почти се изкуши да обмисли подобен вариант. Бианка, замаяна от няколко чаши австралийско шардоне с дървесен привкус, дори каза защо не, защо да не отделят две години, за да си поживеят, докато децата са малки.

Здравият разум обаче надделя; те се върнаха у дома, започнаха отново работа, училище, задълженията си бяха същите, Бианка се отдаде на кариерата си, той се върна на сигурната си работа, която му гарантираше безпроблемно бъдеще и затова сега проклинаше здравия разум, който ги беше довел до сегашното положение.

Погледна Сол и усети, че е мълчал дълго.

— Извинявай — каза той.

— Няма нищо. Всичко е наред.

Последва ново мълчание; след това Патрик заговори и остана удивен, че задава подобен въпрос.

— Зле ли е разводът?

— Доста — призна Сол.

— Замислям се за развод.

— И защо?

С него се говореше безпроблемно. Нямаше съчувствие, нямаше и изненади. Тъкмо затова бе толкова приятно да се работи за него. Той просто беше — как се казваше? — занимаваше се само с основните неща. Всичко останало приемаше за маловажно. А прословутото му неумение да лъже…

— Защото вече не върви. За брака говоря.

— Да, това е единствената основателна причина. Жалко. Малко ме изненада. Двамата ми се струвахте страхотна двойка.

— Бяхме — потвърди Патрик — наистина страхотна. Само че… тя се промени.

Последва мълчание, в което Сол обмисляше чутото.

— Заради работата й ли? Тя е доста натоварена. Не съм сигурен дали аз ще успея да се справя с нея.

— Да, работата има голям принос.

— Само че при нея винаги е било така, нали?

— Да, но този път е различно. Трудно ми е да го обясня. Имам чувството, че я поставя на първо място. При това без много да се замисля. Вместо да са равнопоставени, ако може така да се каже.

— Може работата да е различна.

— Работата си е работа — отвърна Патрик.

— Наистина ли? Това ли е мнението ти, откакто работиш за мен?

Патрик бе обзет от паника. Да не би да обиди Сол, да не би той да си помисли, че омаловажава работата?

— Не! Не, разбира се.

— Добре — отвърна Сол.

Последва ново дълго мълчание, докато Патрик отпиваше от великолепния шираз, който Сол беше поръчал.

— Нещо друго?

— Струва ми се, че тя може… не, сигурен съм, че има извънбрачна връзка — избъбри той. Чу собствения си глас, почти непознат, много спокоен, много остър.

— Ясно — отвърна напълно спокойно Сол. — Е, човек се усеща.

— Така ли? Досега не ми се беше случвало.

— Ясно. Имаш късмет. Знаеш ли с кого?

— Не. Нямам представа, въпреки че имам известни подозрения.

— Аха — започна Сол. — Работата е там, Патрик, че… Господи, трудна работа. Работата е, че аз знам със сигурност, че тя няма…

Щом се качи в стаята си, Сол позвъни на Бианка.

— Здрасти — започна той.

— Здрасти, добре ли си?

— Добре. Не мога да говоря дълго, разговарям с Патрик.

— И аз не мога. Патрик… той добре ли е? Какво стана?

— Много неща — отвърна Сол. — Слушай сега. Трябва да поговорим веднага щом се върна в Лондон, защото е доста… сложно е.

Ако не му го беше казал Сол, Патрик нямаше да повярва. Щеше да реши, че става въпрос за безплоден опит да го накара да се почувства по-добре или просто иска да замаже нещата, да скрие нещо, което той знае, а Патрик не знае. Само че всички бяха наясно, че Сол не лъже. Просто не умееше. Носеха се легенди за легендарната му неспособност, за бъдещи клиенти, които се отказваха още на първата среща, за обидени жени, които се опитали да флиртуват с него, за гневна размяна на реплики със служители, за грубо отказани интервюта с журналисти, като всичко се казваше рязко и грубо в отговор на въпроси, които хората смятаха, че са напълно разумни или дори задължителни в социалните контакти.

Джонджо бе предупредил Патрик за това и на няколко пъти Патрик бе наблюдавал подобни прояви.

Значи, след като Сол твърдеше, че Бианка няма извънбрачна връзка, че никога не е имала, значи е така. Оставаше, разбира се, вероятността Бианка да е излъгала Сол, но като знаеше колко задълбочено и интимно разговаряха, това бе много малко вероятно. Нейните думи, че просто няма време, но и че никога не е искала, придаваха автентичност на историята. Това бе толкова типично за цялостното й отношение към живота, съвсем в неин стил и въпреки че му се стори малко обидно, помисли си кисело Патрик, това го окуражи в много насоки.

Очевидно двамата със Сол бяха водили странен разговор; той не очакваше тя да заговори пред някого за състоянието на брака им, както и не очакваше Сол да попита дали има извънбрачна връзка — това намекваше за интимност между двамата, която бе притеснителна. Както и да е, важното бе, че Бианка нямаше връзка, може и да беше виновна за други неща, но не и за това. Сега вече не знаеше какво изпитва към нея, нито дали все още я обича, също така не знаеше какво да прави.

На връщане седеше в самолета, поставил лаптопа си на масичката, файловете — пръснати на пода пред него, извиняваше се непрекъснато на хората, които ги прескачаха или се спъваха в тях и ги разпиляваха, търпеливо ги подреждаше отново и се връщаше към цифрите, които Дъг Дъглас му беше дал, само и само да не мисли колко е нещастен. Не се получи. И файловете, и лаптопът, и цифрите му бягаха, а той мислеше единствено какво да каже на Бианка, когато се видят, и какво ще му каже тя.

 

 

Същата сутрин Тод Марчънт си взе почивен ден от все по-трескавите подготовки за представянето на продукта на империята «Фаръл». Вече бе пресрочил времето за рекламата, но знаеше, че въздействието, което ще предизвика, ще окаже на агенцията му много повече добро, отколкото предпазливият подход и работата с други клиенти. Един от другите клиенти обаче, верига малки супермаркети, непрекъснато негодуваха заради забавянето от «Флин Марчънт» като цяло, а шефът на веригата, някой си Нийл Фулъртън, бе казал на Тод, че ако не си размърда задника и не се яви в офиса му в Лестър, да смята, че агенцията му губи клиент.

Тод се съгласи да отскочи до Лестър след два дена и нареди на секретарката си, изключително работливо и умно момиче, Пади Логан, да наглежда всичко в негово отсъствие и ако изникне нещо, което и се стори важно, да се посъветва с Джак Флин.

И както всичко беше добре организирано, бебето на Джак започнаха да го мъчат зъби същата вечер, а майка му получи разстройство и каза на Джак, че няма начин да се грижи за детето през следващите двайсет и четири часа, така че поне този път било редно да постави семейството си на първо място, вместо да дундурка агенцията, и да си остане вкъщи, за да поеме полагаемата му се отговорност. Джак, изтощен от безсънната нощ, реши, че това не е чак толкова лош вариант, и се съгласи.

Тъй като само те двамата в агенцията бяха наясно със сложните взаимоотношения във «Фаръл» и с представянето в глобален мащаб и само те бяха наясно с кого може да споделят информация, не беше никак чудно, че Пади Логан направи точно както и беше казано, когато лейди Фаръл, която звучеше много помпозно и страховито и очевидно заемаше важен пост в търговска къща «Фаръл», й позвъни и я попита за подробности около предстоящата кампания.

— И не ме оставяйте да чакам или нещо подобно. Искам всичко черно на бяло да ми се изпрати по куриер, без всякакво отлагане. Ясно ли е?

Пади Логан отвърна, че е пределно ясно.

Куриерът пристигна в търговска къща «Фаръл» малко преди единайсет. Кристин прие пакета на рецепцията и го предаде на Атина.

— А, да, много ти благодаря, Кристин. Може би това ще изясни нещата… но признавам, че съм малко объркана… Мили боже, какво е това? Какво е това?

«Това» и се стори пълна безсмислица и означаваше, че цялото медийно представяне на «Фаръл» — с изключение на парфюма — се състоеше от онлайн презентация, която започваше в сряда, трийсети май и продължаваше безкрайно…

Някои неща можеха да бъдат обяснени, каза си тя, като например часовника, и това бе напълно разбираемо, но останалото? Напълно необяснимо.

Какво означаваше всичко това? Защо никой не си беше направил труда да й го обясни или дори да го обсъди с нея? Какво щеше да означава това от гледна точка на рекламата? Болка и бяс разкъсваха Атина, тя се почувства пренебрегната, отритната и най-вече подценена.

Потърси Сузи Хардинг по вътрешната линия, но Сузи я нямаше. Секретарката, Вики Филипс, каза, че щяла да се върне след час. Вики беше завършила английска филология и бе на мнение, че тази работа е под нивото й.

— Ще й кажа да ви позвъни, лейди Фаръл.

— Кажете й да дойде в моя офис. Да не е по-късно от единайсет, ако обичате. Ще ходя на обяд с лорд Фиърън. Той е много важен и влиятелен собственик на вестници, както сигурно много добре знаете.

— Разбира се — отвърна Вики, която нямаше представа. — Не съм сигурна дали ще се върне дотогава.

— Съветвам ви да намерите начин да я върнете. Ако иска да запази работата си. Междувременно имате ли някаква подробна информация за представянето? По мое време тези материали се разпространяваха и обсъждаха много преди събитието.

— Разбира се, но нали знаете, тъй като е толкова различно от всяко друго представяне…

— Различно ли? В какъв смисъл?

— Тъй като времето ни притиска, а блогърският аспект е толкова важен… — Вики неочаквано млъкна. Самата тя знаеше съвсем малко за рекламната кампания, освен че щеше да бъде изцяло проведена онлайн, че всичко е строго поверително и няма да започне по-рано от седмица. Много се дразнеше, че Сузи не я смята за достатъчно важен член на екипа си, за да й довери подробностите, освен това й повтаряха много пъти, че дори малкото, което знае, е строго поверително и не бива да споменава за него пред когото и да било от фирмата.

Но лейди Фаръл сигурно знаеше всичко. Нали все още бе шеф на фирмата, каквото и да разправяха хора като Джемайма. Вики беше от малкото във фирмата, които не бяха във възторг от Джемайма и смятаха, че превъзхождаха другите в интелектуално отношение. Дипломата на Джемайма по психология от Нотингам не можеше да се сравнява с нейната по английска филология от Оксфорд. А пък твърденията и че Бианка била numero uno^[1] в търговска къща «Фаръл», а не лейди Фаръл, създателката — и жива легенда в тази индустрия, — и се струваше твърде арогантно.

— Извинете за момент, лейди Фаръл, знам, че Джемайма има пълната информация за пиар кампанията. Ще я попитам дали има нещо против да дойде при нас и да ви запознае. Сигурна съм, че вече разполагате с цялата налична информация.

— Госпожице Филипс — заговори Атина с леденостуден глас. — Уверявам ви, че не съм свикнала да ме пренебрегват. Няма да търпя подобно отношение. И няма да позволя да ме запознават с положението две секретарки. Ще чакам завръщането на госпожица Хардинг. Повикайте я веднага, ако обичате — на мига, — и й кажете да дойде в кабинета ми. Благодаря ви.

 

 

Сутринта, докато отиваше във «Фаръл», Лара мислеше за невероятното си щастие. И тя, също като Бърти, не беше запозната с истинското петзвездно щастие, а то се оказа прекрасно. Придружаваше я навсякъде, независимо къде беше. Будеше се с него, отиваше на работа с него, ходеше на срещи с него, готвеше вечеря за себе си и Бърти с него, лягаше си с него и сякаш разнасяше безценно съкровище, което нямаше равно на себе си. Все още бе малко изненадана от него.

Предстоеше дълъг път; разводът му беше на ранен етап и Присила създаваше какви ли не трудности. Засега се налагаше да са разделени през седмицата. Опита се, ала не успя, да убеди Бърти да остане в Лондон; той обясни, че за пръв път получавал работа благодарение на собствените си качества, а не защото е от това семейство, затова тази работа била много важна за него. Лара трябваше да се примири.

Освен това беше напълно възможно двамата да спрат да се възприемат като съвършени, като идеалната двойка. Наричаха тези периоди медени месеци. Тя обаче не вярваше в това.

Лара не си позволяваше да мечтае за истински медени месеци. Нямаше начин Бърти Фаръл да се ожени за нея. Това бе просто немислимо. Първо, как би реагирала лейди Фаръл на това? Щеше да се ужаси, да се опита да забрани подобна стъпка. Каро също нямаше да остане очарована. Както и надменният й съпруг. Но пък една сватба щеше да е невероятно забавна.

Лара се стегна. Това нямаше да го бъде. Тя дори не искаше да се случи. Беше ненужно, невъзможно, тя вече бе минала по този път, беше се опарила.

Влезе в търговска къща «Фаръл», качи се в кабинета си и включи компютъра. В същия момент Сузи се втурна пребледняла и ококорена.

— Господи, Лара, добре че си тук. Случило се е нещо ужасно, просто немислимо и нямам представа какво да правя.

Мислите на Лара се застрелкаха в различни посоки: фабриката е изгоряла и заедно с нея цялата нова гама, глобалният уебсайт се е сринал и няма начин да се оправи, редакторите на лъскавите списания са обявили масов бойкот на всички продукти на «Фаръл»… Само че онова, което Сузи й каза, бе също толкова лошо. И нямаше начин да се справят с проблема.

— Тя е толкова… побесняла — каза Сузи, толкова притеснена, че едва дишаше. — Просто не знам какво да правя. Кажи ми какво да правя. Като че ли някой може да направи нещо. Тя е направо невъзможна.

— Сузи… — прекъсна я Лара, доколкото можеше спокойно, защото се подразни от държанието и. — Сузи, не ми казвай, че си изненадана.

— За кое? Че се държи невъзможно ли? Не, разбира се. Само че от това не ми става по-лесно да се справя.

— Какво казва Бианка?

— Не знае. Отишла е някъде и не мога да се свържа с нея. Не вдига телефона. Много странно, напълно нетипично за нея. Джемайма дори не успява да получи отговор с техния сигнал за спешни случаи.

— Това пък какво е, за бога? — попита Лара.

— Нещо шантаво, например снощи гледах откачен филм. Никой няма да се сети за какво става въпрос и така външни лица няма да се възползват. А имаме обяд с лорд и лейди Браунли, с Джес и Тамзин в «Риц». Мислиш ли… Както и да е, става още по-зле. Лейди Фаръл щяла да обядва с лорд Фиърън, също в «Риц»! Това е просто невероятно.

— Господи — отвърна Лара, — но защо? Защо й е да обядва с него?

— Били стари приятели. Обзалагам се, че ще му издрънка всичко, не само за кампанията, ами как е била прекарана, как се отнасят към нея като към второразреден играч, как никой вече не обръща внимание на мнението й… представяш ли си какъв материал ще излезе. Ще ни очерни повече и от дявола.

— По дяволите! — възкликна Лара. — Как е разбрала?

— Щурмувала е цитаделата. Първо агенцията, а след това се е прехвърлила тук, изплашила е всичко живо. Бях навън, но когато се върнах, стана ясно, че трябва да й кажа.

— Тя какво каза?

— Нищо. Просто излезе. О, Лара, това е истински кошмар. Как ми се иска да се свържа с Бианка! Освен ако не е катастрофирала, не мога да си представя какво прави в момента.

— Я, стига! — сряза я Лара.

— Джемайма казва, че сигурно е нещо, свързано с децата.

Джемайма, както винаги, се оказа права.

 

 

В това нажежено утро Бианка реши да закара Мили на училище, където нейният клас организираше училищното тържество.

— Знам колко си заета в седмицата преди представянето — заяви Мили, — но би било чудесно, ако дойдеш.

— Разбира се, че ще дойда, миличка. Нищо не може да се скапе на този етап, а ако все пак се обърка, не мога да направя абсолютно нищо. Освен това искам да те видя на събранието. Ще представиш ли нещо свое?

— Както може да се предполага, темата е диамантеният юбилей, ще има песни и разни други неща. Аз ще прочета нещо. От Шекспир, нали знаеш, за «остров скриптоносец»? Прекрасно е, въпреки че никак не ми се искаше, все още гледам да не съм на показ, но пък всички гласуваха за мен. Странна работа — добави тя и гласът и прозвуча по-остро.

Бианка я погледна. Тя не беше невинното, щастливо дете отпреди една година. Беше станала по-упорита, дори цинична, а изражението й издаваше предпазливост. Никога нямаше да преживее случилото се, а то беше отвратително. Бианка също така знаеше, че никога няма да се освободи от чувството на вина, желанието да разпитва и да помогне. От друга страна, Мили беше научила много, най-малкото как да се защитава и всички бяха единодушни, че куражът й е забележителен. Все пак и нещо хубаво в тази история.

Остави Мили пред училищната порта, паркира и след това влезе, изключи си телефона, дори не помисли да изключи само звука; искаше да насочи цялото си внимание към Мили.

Когато стигна пред вратата, чу стъпки зад себе си, някой я повика. Оказа се, че е Ники Мейпълтън.

— Бианка! Много се радвам да те видя.

— И аз — отвърна Бианка, гласът й прозвуча толкова студено, че можеше да прониже кожа дори по-дебела от тази на Ники.

— Жалко, че момичетата не се виждат напоследък — каза Ники, — но тази фаза на срамежливост, през която преминава Мили, е често срещано явление.

— Срамежливост ли каза?

— Да. Кари разправя, че била станала болезнено срамежлива, отказвала да излиза с когото и да било.

— Това ли ти разправя Кари? — попита Бианка. — Невероятно. Няма такова нещо, Мили е съвсем добре. Няма и следа от срамежливост.

— Ами… добре. — Ники Мейпълтън вече не изглеждаше толкова сигурна в себе си. — Разбрах, че била станала манекенка. Много вълнуващо.

— Единствено за приятелка на семейството — отвърна Бианка — и за да се позабавлява. Не бих допуснала да продължи. Това е кошмарен свят — добави тя и се усмихна мило на Ники Мейпълтън, някогашния супермодел. — Пълно е с противни личности.

— Има и такива. Както и в твоя свят. Е, аз трябва да вървя и да поздравя някои хора, така че би ли ме извинила… Ще се видим по-късно. Мили трябва да ни дойде на гости, ако се чувства по-добре. Много бяхме разочаровани, че не дойде в Париж за рождения ден на Кари.

— Да, много жалко — отвърна Бианка, — стори й се забавно, но предпочете нещо по-интересно същия уикенд…

Мили чете прекрасно и Бианка усети, както винаги, че в гърлото й засяда буца. Последваха обичайните песни, пана, молитви (кратки), след това момичетата се заизнизваха навън. Не можеше да повярва, че всички са участвали в конспирацията да превърнат живота на Мили в неподправен ужас. Кари, прекалено красива и самоуверена, я забеляза и й прати въздушна целувка. Бианка я изгледа студено.

Беше почти единайсет, когато потегли, след като отказа цял куп покани за Мили; незнайно защо не й се връщаше в офиса. Там със сигурност щеше да има паника и тя нямаше да изтърпи. Нивото на стреса й бе толкова високо от толкова време, че имаше нужда от малко спокойствие и мисълта да остане тук още малко й се стори неустоима. Точно така, щеше да остане тук още малко време.

Освен това трябваше да мисли много, не на последно място за Патрик и за невероятното нещо, което бе направил Сол — нима всичко се бе случило само преди двайсет и четири часа? Тя остави телефона изключен и се изненада на себе си, като се отби в «Питър Джоанс» да разгледа платовете за завеси и се изненада, още повече че това погълна цялото й внимание, а след това седна в едно кафене, изпи чаша плодов сок и тогава си каза, че е крайно време да включи телефона. В следващия миг я заля вълна от есемеси и гласова поща, като най-шокиращото съобщение беше от Джемайма, която казваше, че снощи била гледала невероятен филм, и още едно от Сузи, обзета от паника, която настояваше, че трябва незабавно да говори с нея.

— Господи, утрото беше истински кошмар — оплака се Джемайма, когато тя най-сетне й звънна.

 

 

Флорънс довършваше витрината на Магазина за юбилея, когато Атина позвъни.

— Флорънс, трябва да поговоря с теб за нещо. Много е важно. Изключително разстроена съм и съм сигурна, че и ти ще бъдеш, когато научиш. Идвам веднага. Бих те помолила да дойдеш, но ще обядвам с лорд Фиърън в «Риц», така че е по-удобно аз да намина.

Страхът, който измъчваше Флорънс цял живот, откакто Корнилиъс я целуна за пръв път в таксито преди много години, връхлетя с нова сила. Някой бе казал на Атина, че двамата с Корнилиъс са имали връзка, или че са заподозрели подобно нещо и сега Атина се канеше да разпитва Флорънс, или някой беше казал на Атина за наема за Баркли Аркейд, който Флорънс притежаваше…

— Добре, Атина — каза тя, — ще поговорим в приемната. Ще сложа табелка «Затворено», въпреки че Бианка не одобрява.

— В такъв случай — нареди Атина — сложи десет табели!

Флорънс чакаше на горния етаж, когато Атина пристигна.

Наистина изглеждаше разстроена.

— Сядай, Атина. Чай?

— Какво? Не. Добре, може би. Благодаря — добави тя, опитвайки се да бъде любезна, докато Флорънс й подаваше чаша чай. Флорънс вече не беше толкова ужасена, че ще говорят за нещо.

— Какво има, Атина? Какво те тревожи?

— Дори нямам сили да говоря по този въпрос! О, Флорънс, сложила си захар, а много добре знаеш, че не обичам.

— Извинявай, вземи моя.

— Така е по-добре. Много е слаб. Слушай сега. Току-що открих, че е планирана внушителна рекламна кампания за представянето на новата гама и тя ще се проведе изцяло в нета, или както там се нарича това нелепо нещо. Ще бъдат инвестирани огромни суми и — не си чула най-шокиращото — на мен не са ми казали абсолютно нищо, дори не са ме попитали за мнението.

— Ясно — отбеляза Флорънс.

— Изобщо не ти е ясно. Винаги си имала проблеми с търговската страна на нещата. Положението е много сериозно, Флорънс. Явно мнението ми не значи нищо. Трябваше да изтърпя какво ли не в ръцете на тези хора, но това надминава всичко. Нима не разбират, че ако не бях аз, нямаше да има търговска къща «Фаръл»? Няма друг случай да са се отнасяли към мен с подобно пренебрежение. Те, разбира се, се опитаха да обяснят, казаха, че никой не бил знаел, освен някои от ключовите играчи. Ключови играчи! Че кой е по-ключов от мен? Не мога дори да си представя какво би казал Корнилиъс.

— Разбирам кое те е разстроило, Атина. Сигурна съм обаче, че те знаят какво правят и необходимостта всичко да е конфиденциално…

— Я, стига, Флорънс! — прекъсна я Атина и остави чашата. — Не ми казвай, че знаят какво правят. Най-малкото виж провала с парфюма. Какво щеше да излезе от тази работа, докъде щеше да стигне цялата конференция без мен? Кой даде име на «Колекцията», кой даде идея за палитрите? Виждам, че с теб само си губя времето. Понякога, Флорънс, се питам дали изобщо разбираш нещичко от този бизнес, освен да броиш опаковките в Магазина и да се грижиш за витрината.

— Не е честно, Атина. Разбирам много от бизнеса. Работя за «Фаръл» почти от самото начало и съм почти толкова част от него, колкото и ти.

— За бога — каза Атина, — ти май имаш прекалено високо мнение за себе си и за ролята си във «Фаръл». Още малко и ще ми кажеш, че си знаела за нелепата кампания.

— Всъщност — отвърна Флорънс — знаех.

Петдесет години обиди и ревност се уталожиха, замлъкнаха при изговарянето за тези две безопасни думи.