Пени Винченци
Наследниците (26)

Двайсет и пета глава

Не трябваше да го прави, не трябваше да се поддава, същевременно знаеше, че ще го направи; сякаш се беше превърнала в две жени — едната умна и разумна, другата глупава, едната симпатично предпазлива, другата напълно лекомислена, едната действаше почти като дама, другата притежаваше сексапилна самоувереност. Двете Флорънс чакаха на стълбите на пансиона, когато Корнилиъс се зададе усмихнат по улицата, за да я вземе. Едната Флорънс остана в малката спретната стаичка, а другата пое ръката му и тръгна по улицата към „Лутеция“.

Сградата изглеждаше величествена, с великолепно оформената фасада с гипсови орнаменти, която се извиваше на булевард „Распай“, а огромните букви в стил ар деко блестяха като злато на вечерното слънце.

— Не е ли прекрасно? Това място е само за теб.

Как и се искаше да е така; най-хубавата й дреха беше черната рокля от тафта, с която беше на изложбата. Надяваше се той да не я помни.

Само че той я помнеше.

— Обожавам тази рокля — отбеляза той. — Напомня ми за чудесната ни вечер заедно. Ела.

— О, боже — промълви Флорънс и го последва до бара, — о, боже!

Барът беше наистина екзотичен, с голи бронзови фигури в естествен ръст, изящни висящи лампи, стената бе облицована с огледала; Корнилиъс я настани в дълбок, нисък фотьойл с извит гръб, който и се стори огромен, и поръча два коктейла „Гран Роял“.

— Корнилиъс, какво е „Гран Роял“? Откъде си сигурен, че ще ми хареса?

— Убеден съм. Вътре има шампанско и гран марние. Много екзотичен. Единственият коктейл, който трябва да се пие на това място.

Тя се огледа мълчаливо и не можа да измисли какво да каже, което да е достатъчно умно за подобна обстановка.

Той се усмихна.

— Много си мълчалива.

— Приятно ми е да помълча. Извинявай.

— Няма нужда да се извиняваш. Тук е прекрасно, нали? Не забелязваш как се е изнизало времето, сякаш си в онази епоха.

— Коя?

— Построен е през 1910 година в края на belle epoque^[1]. Бил възприет като изключително дръзко начинание. През войната бил реквизиран и в него настанили някои от командващите офицери окупатори. След това бил превърнат в болница за бежанци от лагерите и за военнопленници. Сега вече познатото му великолепие е възстановено. Всичко, разбира се, опира до секса.

— Така ли?

— Точно така. Не усещаш ли? Мястото е невероятно чувствено. Да не би да говоря глупости?

— Независимо дали са глупости или не, Корнилиъс, двамата с теб се бяхме разбрали да не водим подобни разговори.

— А, не, Флорънс, не сме се разбирали за подобно нещо. Невъзможно е да си в Париж и да не говориш за секс. Бяхме се разбрали да няма нищо неприлично и нередно между нас, което е различно. — Той въздъхна. — За съжаление.

— Ами… — Започна тя и гласът й заглъхна.

— О, Флорънс — продължи сериозно той, необичайно нежно, — времето с теб беше наистина специално. Денят беше специален.

— Така е — потвърди тя. — Много специален. Благодаря ти. Много ти благодаря.

— Удоволствието беше невероятно. Така, реших да вечеряме в „Брасери Лип“. Съвсем наблизо е и много се надявам да ни настанят.

Двете Флорънс отново поеха ръката му и потеглиха към останалата част от вечерта.

„Брасери Лип“ наистина се намираше съвсем наблизо: и тук имаше рисувани тавани, лампи, цветя от бел епок и богато украсени огледала (изящно наклонени, посочи Корнилиъс пред Флорънс, така че всяка част от главния салон да се вижда от всички части на заведението) и le tout Paris^[2] бавно прииждаха. Това не бяха бляскавите, фукливи парижани, които се отбиваха в „Риц“ или „Крийон“, ами шикозните, интелигентни парижани, писатели, хора на изкуството, музиканти, le vrai beau monde^[3], които трябваше да бъдат одобрени, преди да ги настанят на някоя маса в „Лип“. Беше невъзможно да се направи резервация; тук заявяваш какво искаш и или ти казват да изчакаш двайсет минути — тогава отиваш да пийнеш чашка на терасата, — или пък да чакаш час au moms^[4], но при този отговор просто отиваш да вечеряш някъде другаде. Корнилиъс обаче го дариха с усмивка и му намериха маса на открито, а Флорънс седеше като омагьосана и наблюдаваше хората, които идваха и си отиваха. Някои бяха облечени прекалено официално, а други твърде небрежно, видя сами мъже, жени, излезли заедно; видя…

— Мили боже, Корнилиъс, това да не би да е… да, той е, Ив Монтан! Не мога да повярвам, Симон Синьоре и…

— Шшшт — разсмя се Корнилиъс, — ще ни изгонят. На това място трябва да сме дискретни. Но, да, това са Монтан и Синьоре. Имаме късмет, че сме тук. А пък аз имам още по-голям късмет, че съм с теб. Надявам се, че и ти се чувстваш по същия начин.

В този момент едната Флорънс се отдръпна, а другата пристъпи напред: тя се почувства извън времето, извън реалността, извън съвестта, защото тази вечер бе наситена с истинска класа и стил, бе престъпление към Париж да откаже, макар и по основателни причини, скромно сексуално приключение.

И така, двамата тръгнаха на това завладяващо, обещаващо пътешествие; защото Корнилиъс разбра отговора й на мига и с непогрешима сексуалност изтегли фибите, които придържаха буйните й къдрици, те се разпиляха, а тя остана впила очи в него.

— Подай ми ръцете си — каза той и ги пое, малките й красиви ръце, стисна ги в своите, после обърна дланите нагоре, наведе глава над тях, целуна ги, първо едната, след това и другата, и тя усети прилив на безразсъдство и вълнение, което притъпи чувството на вина и дори страх, и на свой ред тя също целуна ръцете му.

— Прекрасно — бе единственото, което каза той, докато очите му я пронизваха настойчиво, напрегнато и тя усети физически обещанието за онова, което предстоеше, и двамата пиха и похапваха, разговаряха и се смяха.

— Така — каза той, когато най-сетне излязоха в нощта, а тя отпусна глава на рамото му, — сега трябва да си намерим тихо пристанище, малко Фло. — Тя се съгласи през смях, обзета от вълнение и безразсъдство, че не могат да отидат нито в хотела на Корнилиъс, нито в нейния пансион, защото при него щеше да е рисковано, а нейният пансион не заслужаваше да стане свидетел на онова, което щеше да последва.

Той я поведе по тесните като в лабиринт улички на Сен Жермен и двамата спряха пред малък ресторант, където огромна тълпа седеше на тротоара, хората пиеха и пушеха, наслаждаваха се на парижкия въздух, който ехтеше от смехове, вибрираше от приятелски чувства, носеше се музиката на улични музиканти, може би долиташе от близки кафенета; помахаха им, повикаха ги, предложиха им цигари и вино, но те нямаха търпение да чакат, по негласно споразумение се усмихнаха, поклатиха глави и Корнилиъс, прегърнал Флорънс през раменете, се наведе и я целуна по устата, за да покаже ясно какви са намеренията им. Групата остана очарована, вдигнаха чаши, а един мъж се провикна: Bonne chance. При тези думи Корнилиъс докосна шапката си, а Флорънс направи малък игрив реверанс.

Отидоха в малък хотел, много подобен на пансион, където Корнилиъс, изглежда, познаваше собственика. Въведоха ги в малка, но симпатична стая с огромно легло с медни рамки. Без да се страхува или тревожи, тя се отпусна до Корнилиъс и поиска той да я целуне.

— Питам се — започна той, докато се навеждаше над нея и бавно, съвсем бавно си играеше с косата й, галеше лицето й, целуваше врата й, — любима малка Фло, дали си усетила удоволствие със съпруга си?

— Беше прекрасно. Наслаждавах се на всеки миг, всеки път, дори първия.

— Ясно — отбеляза той, — значи съм изправен пред предизвикателство.

— Да, но мисля, че всичко ще бъде наред.

Наистина всичко беше наред: прекрасно, възхитително, разтърсващо, експлозивно. Тя лежеше, жадна за наслада, тръпнеща за освобождение, разсмя се, когато той се изненада от липсата й на задръжки.

— Стига, Корнилиъс, ти за каква ме вземаш?

— За каквато си — отвърна той и целуна първо едната й гърда, а след това и другата, — за най-интригуващата в сексуално отношение жена, която някога съм познавал.

— Не вярвам — почти изкрещя тя, изви гръб, пулсираща от удоволствие.

— О, замълчи — каза той, — искам да те обладая.

И я облада; не само веднъж, първия път беше бързо, почти отчаяно; след това отново и отново, всеки път ставаше все по-прекрасно, с повече желание от предишния път. Тя не беше забравила удоволствието, ала времето бе замъглило спомена и остана изненадана, а сетне дойде сладката, ярка свобода, когато изпита върховното удоволствие и му се отдаде, отново и отново, прииждащо на вълни, и откри себе си.

— О, госпожице Хамилтън — заговори най-сетне Корнилиъс, когато първите слънчеви лъчи обляха Париж, — ти ме изтощи напълно.

— И ти мен — отвърна тя, отпусна се на обточените с шевица възглавници и му се усмихна.

— Но не за дълго — довърши той.

— За известно време. Сега можеш малко да поспиш. След това трябва да се върнеш в хотел „Англетер“, а пък аз в пансиона и отново ще се превърнем в каквито бяхме и ще си припомним кои сме.

— Налага ли се?

— Налага се.

Той, разбира се, знаеше, че тя е права.

Разполагаха с още два дена и прекараха колкото бе възможно по-малко време в работа.

Той й показа истинския Париж, Сена с мостовете и крайбрежните алеи, тесните, виещи се, сгушени улички на Маре, пресечките в Монмартр, булевард „Монпарнас“ и прекрасното гробище с гробовете на писатели и романтичните статуи — на един от гробовете седеше двойка в легло, на друг се виждаше репродукция на „Целувката“ на Бранкузи.

— Как е възможно едно гробище да е толкова сексапилно? — усмихна се Флорънс. — Оказва се обаче, че може.

В последната им вечер, все още по светло, двамата тръгнаха да търсят вътрешния двор, обикаляха виещите се улички, надничаха в алеи, отваряха открехнати врати и след като сбъркаха много пъти, накрая попаднаха на него.

— Погледни! — извика Флорънс. — Ето го, Корнилиъс, погледни.

Останаха в самия му край, надникнаха вътре. Дворът беше малък и зелен, пълен със светлина дори по това време.

— Стой тук — помоли Корнилиъс, взе фотоапарата си и я снима както бе застанала засмяна, а след това и втори път, когато му изпращаше въздушна целувка, след това тя го снима, докато й отвръщаше също с въздушна целувка, после помолиха минувач да ги снима заедно и му благодариха, застанаха заедно, усмихнати, а той я прегърна през раменете.

— Да ги пазиш — нареди много сериозно Флорънс, когато непознатият се отдалечи. — Дай ми филмчето, аз ще го проявя. Така е по-сигурно.

Последната вечер похапнаха в кафене „Флор“.

— Отсега нататък ще мисля за него като за кафене „Фло“ — заяви Корнилиъс и двамата се погледнаха в почуда, неспособни да повярват, че са пропътували толкова дълъг път за толкова кратко време.

— Не знам как да се върна — призна той, — как да се превърна отново в господин Фаръл, съпруг на известната госпожа Фаръл.

— Ти самият си доста известен — заговори остро Флорънс — и трябва да се върнеш, както и аз, към другия си живот. Той е истински, той е важен и…

— Не — прекъсна я той. — Това трябва да е истинският живот, това също е важно и не бива да го губим, прекалено ценно е. И, с твое позволение, не разбирам защо да не е така.

— Причините са много — отвърна тя, — но съм готова да те оставя да ме убедиш.

— Ще пробвам и знам, че ще успея — отвърна Корнилиъс. — Държа да те предупредя, че не съм свикнал да губя. — Усмихна и се с огромна самоувереност.