Пени Винченци
Наследниците (60)

Епилог

Тя тъкмо това би искала. Всички го казваха.

Беше ужасно клише (всички казваха и това), но бе самата истина.

Дори да го беше планирала, нямаше да се получи по-добре. Нямаше дълга болест, заради която да остане на легло, не навлезе в старостта, а за последен път се появи пред публика, когато всички й се възхищаваха — както каза Сузи Хардинг, с истинско страхопочитание, докато бършеше сълзите си на искрена тъга: „Как успя да го постигне?“

Беше получила масивен инсулт, последван от инфаркт, всичко бе приключило за секунди, очевидно без да страда: повикаха линейка и я закараха в болница, но това бе просто формалност.

Освен това беше постигнала целта си, да открадне и отклони вниманието на публиката от Бианка.

Имаше си свой план как да го постигне, а Флорънс, на която повериха чантата и бижутата й, докато Бърти и Каро бяха в болницата, разбра какви са били. Откри бележките й. В речта си щеше да съобщи, че се оттегля от фирма „Фаръл“ — проява на истинска злоба и дребнавост на фона на събитието, която не й отиваше, каза си Флорънс. Въпреки това щеше да постигне успех; хората щяха да си казват колко е тъжно, че тя напуска, че козметичният свят ще обеднее без присъствието й, че е последната забележителна дама и сигурно щяха да се питат дали новите й господари не са я тласнали към това, дали не е била притисната заради финансовото състояние на фирмата, заради имиджа и борсата, а не заради парфюми, продукти и рекламни кампании.

Флорънс накъса бележките на малки парченца и ги пъхна в коша за рециклиране. Прецени, че така е най-добре. След това седна и плака дълго — не просто от жал, а от мъка, че бе изгубила дългогодишна приятелка.

Със сигурност не обичаше Атина — беше изтърпяла от нея прекалено много твърде дълго, но въпреки това и се възхищаваше и понякога дори я харесваше, тъй като тя бе сложна личност, а сега не можеше да си представи живота без нея. „Фаръл“ и Атина бяха едно за Флорънс, макар че Флорънс донякъде се бе откъснала от нея (представлението, което изнесе на търговската конференция, направи разстоянието между тях още по-голямо); тя бе създала фирмата, тя й беше вдъхнала живот, тя я беше тласкала напред в продължение на десетилетия с непоколебима решителност. Фирмата може и да беше поостаряла, въпреки това бе запазила известно качество, репутация, нищо че бяха част от миналото. Бианка бе забелязала това и го бе вдигнала на крака, но това бе възможно единствено благодарение на наследството, наследството на Атина. Флорънс знаеше, че отсега нататък я чака самотен живот във фирмата, която с течение на времето щеше да престане да я цени; веднага след като прераждането се осъществеше — тя вече бе разказала историите си за ранните дни пред безброй журналисти, — първоначално постепенно, а след това все по-бързо щеше да се превърне в една възрастна дама, протеже на Атина Фаръл, част от едно време, чиито край бе настъпил, защото сега бе ред на новото.

Трябваше да намери своя изход.

 

 

— Сигурно ще й организират много тържествено погребение — предположи Лара, докато двете с Бианка седяха в разхвърляната бална зала на семейство Браунли и не знаеха дали да плачат, или да се смеят.

Бианка се усмихна.

— Разбира се. О, Лара това беше наистина невероятно. Съвършено подбран момент! Стара, но хитра. А пък на мен ми е тъжно и донякъде съм разстроена. Това е то краят на една епоха. Вече няма такива като нея. Честно казано, беше ужасно. Замисли се само. Май сме все още шокирани, все още не сме осмислили станалото. Без нея няма да е същото, това е абсолютно сигурно.

— Няма, разбира се — отвърна бързо Лара.

— Горкичката Луси не можа да спре сълзите. Бърти как е? Чувала ли си се с него?

— За кратко. Много е разстроен. Това е невероятно. Та тя цял живот го е тъпкала. Горкият Бърти.

— Горкият наистина. Толкова нежна душа.

— Наистина — потвърди Лара и усети как очите и се наливат със сълзи. — А и…

Прекъсна я Сузи, която тръгна към тях, притиснала телефон към ухото си.

— Да, да, разбира се. Сега ли? Дайте й един час. В нейния офис, добре. В четири часа, търговска къща „Фаръл“. Добре, бяха от Нюз — обърна се тя към Бианка. — Искат интервю… ти чу останалото. След това Уименс Ауър и…

— Добре — въздъхна Бианка и стана. — Идвам. Дано не решат, че искат да говорим единствено за лейди Фаръл.

— Едва ли — отсече Сузи, — май представянето в глобален мащаб им е харесало.

— Само ще благодаря на лорд и лейди Браунли, след това ще се приведа в приличен вид. Сигурно изглеждам ужасно.

— Нищо подобно — възкликна Лара.

— Супер си — обади се Сузи.

Това бе самата истина; въпреки ужасното напрежение от сутринта, много по-голямо, отколкото бяха предполагали, Бианка изглеждаше чудесно: щастлива, самоуверена, почти — при създалите се обстоятелства — спокойна.

Сузи знаеше, Лара също се надяваше, че знае причината.

Телефонът на Бианка звънна; тя го погледна и се усмихна.

— Ало. Да, беше супер, благодаря. По-голямата част беше върхът. Получи се страхотно. До един. Какво? Ти откъде знаеш? Разбира се, че си гледал онлайн. Със Сол ли? Господи. Случи се нещо друго, много драматично и много тъжно, ще ти кажа по-късно. Ще чуеш в новините в шест. И аз ще бъда в тях, между другото. Да, добре, ще ти кажа…

Цялата страна сякаш беше в червено, бяло и синьо. Патриотизмът и роялизмът се бяха преплели. Всяка улица, всяко дърво, всяка висяща кошница с цветя бяха украсени с флагове, панделки и балони; всяка витрина, на всеки магазин от най-големите универсални магазини до най-малките бутици, от най-грамадните магазини за хранителни стоки до най-незначителните ъглови магазинчета, беше закичена с още панделки, с още цветя и с какви ли не доказателства за лоялност и радост, че дребничката, белокоса възрастна дама, понякога със строго изражение — кралица Елизабет Втора, на трона вече шейсет години — печелеше все повече сърцата на хората с всяка изминала година.

Четиридневният уикенд, подарък за цялата страна, за да може да отпразнува събитието с отделна програма за всеки ден, започна рано в петък и както столицата, така и всички области на страната бяха в празнично настроение. Туристите прииждаха на тумби; обедите продължаваха дълго, следобедите бяха кратки; единствената тема на разговор бяха празненствата, как протичат и кой как ще се включи.

Сол Финлейсън щеше да бъде на конните надбягвания в събота; нито един от конете му нямаше да участва, но не заради шумотевицата, както той я наричаше, дербито не беше едно от любимите му събития; тази година обаче състезанието явно щеше да бъде специално, а и Дикън много искаше да отидат и да заведат Фърги.

— „Ред Ароус“^[1] ще бъдат там, татко, и ще се спуснат с парашути на пистата! — Сол си наложи да приеме факта, че това може да е последният път, когато Дикън ще бъде на дербито, и се съгласи не само да отиде, ами да направи нещо наистина необичайно — да резервира ложа.

Снощи, когато отиде да вземе Дикън, Джейни го погледна с известно неудобство.

— Сол, трябва да поговорим.

Той знаеше какво означава това. Поне така си мислеше. Само че не искаше да си разваля деня.

— Утре вечер ще бъдеш ли тук?

— Да, но не искам Дикън да чуе разговора.

— Не се и налага. Фърги ще остане да спи у вас. Двамата се забавляват добре, ще играят на компютъра. Ела към осем. Ще ходим в „Макдоналдс“ да ядем.

— След като е прекарал толкова време в ложа на дербито? Ти сериозно ли ми говориш, Сол?

— Какво? Те така искат, не предпочитат някой претенциозен ресторант. Съгласен съм с тях.

Джейни обеща да бъде у тях в осем.

На дербито се оказа изключително забавно; дори Сол не можа да отрече. Беше студено, но сякаш по поръчка стана слънчево, когато кралицата пристигна. Господ или която и да е висша сила, отговорна за тези неща, очевидно желаеше диамантеният юбилей да е в слънчев ден. Мощната петдесетхилядна тълпа беше в празнично настроение, оркестърът на Кралските военноморски сили свири прекрасно, „Ред Ароус“ се спуснаха с парашути, както бе планирано, сред червен, бял и син дим и забиха огромно знаме на пистата, съвсем близо до финиша. Катрин Дженкинс, мецосопраното от Уелс и национално богатство, облечена доста неподходящо за случая, поне според Сол, в дълга тясна рокля, без презрамки, изпя националния химн, когато кралицата пристигна (облечена много по-подходящо в топло синьо палто) и премина по пистата заедно с принц Филип в парадния автомобил „Бентли“.

Тичаха коне, някои спечелиха (други изгубиха) състезания, бяха спечелени (и изгубени) огромни суми, а когато деветнайсетгодишният Джоузеф О’Брайън спечели така наречената за случая Купа на диамантения юбилей и кралицата му я връчи лично, Дикън и Фърги се зарекоха един ден да се състезават един срещу друг на дербито.

— Надявам се да присъствам — обади се Сол, а Дикън отвърна, че на всяка цена ще присъства, защото щели да имат нужда от коня му.

— Ами, да, и нали трябва да караш караваната за коне — добави Фърги.

— Супер — каза Сол, — радвам се, че сте ми отредили толкова важна роля.

Двамата му се усмихнаха снизходително.

Посещението в „Макдоналдс“ се оказа излишно; момчета завлякоха мърморещия Сол на панаира, където ядоха до пръсване бургери и хотдог и настояваха да се качат на влакчета, от които на човек можеше да му настръхне косата; Сол отказваше категорично да се качи, докато Фърги не го убеди да отидат на старомодната въртележка и когато седна на кон в златно и червено, с широко отворени ноздри, а кънтри музиката засвири, той погледна слънцето над пистата и тълпите под него, усмихна се широко на седналите отзад Фърги и Дикън и усети прилив на неподправено щастие.

Не беше свикнал с емоциите, особено положителните — последния път, когато усети нещо подобно, беше с Бианка в Ню Йорк, — и се опита да се наслади за последно. Може би това бе добър знак за бъдещето. И посещението на Джейни.

Само че не беше.

Тя пристигна запъхтяна и притеснена, първо отказа, след това прие чашата вино, която той и предложи. Той си наля бира.

— Казвай. Предполагам, че става въпрос за Австралия.

— Да, Сол.

— И предполагам също така, че си твърдо решена да заминеш.

— Няма друг начин, Сол, да. Стига… стига ти да си съгласен.

— Разбира се, че не съм съгласен — каза той. — Защо да съм съгласен? На Дикън ще му се отрази ужасно, също както и на мен. Ще се боря до самия край.

— Адвокатът ми каза, че няма начин да спечелиш.

— Нима? Странно, защото моят заяви, че ти не можеш да спечелиш.

Това не беше точно така, но той искаше да я уплаши.

— Освен това ще бъде по-лесно за Дикън, ако заминем с твое съгласие, вместо да се озове насред грозна съдебна битка.

— Така мислиш ти.

— Да, така мисля. И имам основание.

Тя зачака, погледна го, но той мълча известно време. След това заговори.

— Джейни, имам собствени планове.

— Какви?

— Ако заминете… а аз приема решението на съда, за Дикън ще бъде много зле, така че предлагам да не стигаме дотам. Ако заминеш, имам собствени планове.

— Така ли? — Тя го погледна с подозрение и забеляза, че е много сериозен. — Какви планове?

— Ще открия офис в Сидни.

— Какво? Какво си решил? — Тя го наблюдаваше обзета от ужас.

— Радвам се, че идеята ти допада. Да, там ми харесва, също и австралийците, с които се запознах. С едно изключение. Като добавим съпруга ти, стават двама. Предполагам, че той е австралиец, който е решил да се прибере у дома.

— Но, Сол, целият ти професионален живот е в Лондон. Всичките ти връзки, персоналът… нали трябва да си тук?

— Не се налага да съм тук непрекъснато. Мислих много. Ужасният полет, за който хората вдигат толкова шум, никак не ме притеснява — за мен самолетът е съвършеното място за работа, освен това така и не разбрах какъв е този проблем с часовата разлика. Мисля, че е измислен от разни хипохондрици. Разбира се, че ще запазя офиса тук и ще прекарвам доста време тук, но искам да съм близо до Дикън. Защото ще ми липсва… — Гласът му потрепери, той млъкна, отпи глътка бира и продължи: — Просто не разбирам как е възможно да го направиш, Джейни, да го откъснеш от приятелите му, от училището му, от мен…

Тя мълчеше.

— Както и да е, няма да го откъснеш напълно от мен. Все още ще прекарваме достатъчно време заедно: всички училищни празници, разбира се — знам, че австралийските училища имат четири срока и предостатъчно уикенди, а плаването в пристанището на Сидни е страхотно… Не, не, вече съм решил…

Скоро след това тя си тръгна, очевидно потресена. Сол отиде при момчетата и ги откри да си играят на изключително неподходяща игра. Той изключи конзолата.

— Ама, татко-о-о!

— Не става, защото после ще сънувате кошмари. Какво ще кажете за малко билярд?

След като си легнаха, той слезе долу и си наля още една бира. Беше му забавно, докато наблюдаваше реакцията на Джейни. Господи, тя сигурно го мразеше. Щеше да й съсипе живота, защото със сигурност щеше да й се наложи да го търпи около себе си. Питаше се дали решението й да се премести в Австралия не е опит да се откъсне от него. Ако наистина е така, значи се е провалила.

Знаеше, че когато адвокатите научат за новия му план, възможностите му да спечели намаляват, а нейните се увеличават, но това вече не го интересуваше. Стига да останеше част от живота на Дикън, другото беше без значение. Освен това нямаше да е чак толкова трудно, защото наистина бе харесал онова, което бе видял от Австралия, при това много. И — разбира се — щеше да разреши още един от проблемите му. При това напълно.

 

 

Сузи и Джонджо щяха да наблюдават шествието по реката от един апартамент над Темза, малко по-нагоре от моста Уотърлу. Апартаментът беше на приятел на Джонджо, огромните прозорци се отваряха към терасата; всичко това, мислеше си Сузи щастливо, докато се опитваше да реши какво да облече, е прекалено хубаво, за да е истина. Дали червено, бяло и синьо няма да е банално — беше си купила нов бял пуловер от „Джоузеф“, чифт много тесни червени дънки и синьо сако специално за случая, или да облече белия пуловер, дънки и да избере нещо червено за косата? Дали пък да облече нещо по-небрежно — например зелено или пък новата кремава рокля, която си купи от „Рийс“ — съвсем в стила на госпожица Кеймбридж. Спря се на този последен вариант и реши да вземе в чантата червена жилетка. Съпругата на приятеля, Хестър, се оказа прекрасна жена, но малко въздухарка, маниачка на тема мода, а тя не искаше да разочарова Джонджо. Бяха се събрали двайсетина души, Сузи не познаваше повечето и малко се страхуваше, защото бяха неприлично богати — миналата седмица бяха ходили на сватба с над триста гости в някакво огромно имение в провинцията, но на нея не й хареса особено, защото беше безлично и така и не успя да си каже и дума с младоженците. Не смееше дори да си помисли, че Джонджо ще настоява за нещо подобно. Беше почти сигурна, че ще стане така. Той очевидно остана впечатлен от сватбата и спомена поне два пъти, че така ще съберат доста идеи за тяхната. Това бе единственото й притеснение в момента. За нея съвършената сватба беше парти със семейството и приятелите, а не пищна показност и екстравагантност. След като Джонджо искаше такова нещо…

— За какво се замисли? — попита той, пристъпи към нея и я прегърна мечешки, докато тя стоеше край прозореца, загледана нанякъде в студения ден. Висшите сили бяха изгубили интерес към диамантения юбилей и бяха оставили времето на собствените му прищевки.

— Мисля си колко много те обичам — отвърна искрено тя.

— И аз мислех, че те обичам много. Слушай сега. Стегни се, не можем да останем тук още дълго, защото по обед ще затворят пътищата.

— По кое време трябва да сме там?

— Към три и половина, струва ми се. Мислех да отскочим до „Савой“ и да пийнем на терасата към реката, преди да отидем на партито. След това ще се разходим по моста, да видим каква е атмосферата. Какво ще кажеш?

— Прекрасна идея. Господи, колко много се вълнувам. Ти знаеш ли, че в процесията ще участват хиляда лодки? Знам, че ще се разплача.

— Ще се разплачеш ли? Че защо?

— Винаги плача на подобни събития. Те са наситени с емоции — всички са заедно, всички пожелават само прекрасни неща на кралицата, обичат я, боже, ето че започвам!

Тя мигна, за да прогони сълзите, и му се усмихна.

— Господи — въздъхна Джонджо. — Изглежда, съм влюбен в една луда.

На моста Уотърлу беше невероятно; море от знамена и усмихнати хора, помитаща вълна от обич и гордост. Никой не възразяваше, че го блъскат или не може да мине напред, нямаше хора, които да негодуват. Бяха чакали часове наред, много от тях бяха вдигнали палатки в ужасния студ; а пък фактът, че оставаха часове, изглежда, не притесняваше никого. На Сузи й се искаше да останат и да гледат шествието. Наведе се през парапета, близко над водата, и се почувства част от всичко, което я заобикаляше, от огромната, лоялна тълпа, съставена от различни националности, всички те се гордееха с кралицата и почитаха нейния ден, пожелаваха й само добро. Приличаше на малка сватба, на която присъстваха единствено приятели, за разлика от някоя гръмка и лъскава…

— Хайде — подкани я Джонджо, — измръзнах, а ти ще хванеш пневмония и какво ще правя тогава?

— Ще се ожениш за друга — каза Сузи и се надигна на пръсти, за да го целуне.

— Няма — увери я той, — никога, дори след един милион години. За бога, Сузи, не започвай пак да плачеш. Още е много рано.

Партито беше забавно, беше топло и поне отначало не валеше, но по едно време започна. Наблюдаваха началото на водното шествие от кея Челси, видяха кралските гости да се качват на борда, след като бяха превозени с лодки от кралската яхта „Британия“, кралицата изглеждаше великолепно в бяло, херцогът — все още красив в парадна военноморска униформа, принцовете в техните униформи (въпреки че синята барета на Хари съвсем не му отиваше). Всички момичета се възхитиха на червената рокля на Кейт, докато мъжете се възхищаваха на самата Кейт. Майката на Хестър, която беше там, се възхищаваше на принц Чарлс и всички ахнаха, когато видяха невероятна кралска баржа в червено и златно да опъва платна и да повежда шествието от хиляда лодки, малки и големи, по кралската магистрала, каквато бе реката в продължение на няколко часа. Докато процесията минаваше под мостовете, камбаните на близките църкви ехтяха и се смесиха с виковете на насъбралото се множество. Сузи гледаше телевизия и тайно бършеше очи, когато видя, че винаги спокойната Хестър прави същото.

— Радвам се, че и ти реагираш по същия начин — отбеляза тя.

— Днес не мога да се спра — обясни Сузи.

— И аз съм така. Ти нали работиш за онези с козметиката, „Фаръл“?

— Точно така.

— Имаше ли нещо общо с невероятното събитие онзи ден? Включих се онлайн, защото ги следя във Фейсбук и от време на време си купувам по нещо. Та гледах представянето в глобален мащаб. Невероятна идея…

Сузи отвърна скромно, че и тя имала пръст в цялата работа.

— Само пиара, с това се занимавам.

— Наистина ли? Колко интересно. Каня се другата седмица да отскоча до Магазина на Баркли Аркейд, а след това заминаваме за Париж през уикенда и ще отида да видя и магазина им там. Невероятна идея.

Нямаше съмнение, че кампанията беше направила впечатление. Сузи бе завладяна от огромна гордост. Джонджо седна до нея.

— Добре ли си?

— Да, благодаря.

— Добре. Стегни се, искам да говоря с теб.

— Ще ви оставя — досети се Хестър. — Двете със Сузи поплакахме заедно.

— Няма нужда, остани.

Въпреки това не остана.

— Мислех си за нещо… — Той пое ръката й и огледа пръстена. — Нали все още ти харесва?

— А, не — отвърна тя. — Мисля да го върна. Разбира се, че ми харесва, глупчо, обожавам го.

— Добре. Шествието по реката ме накара да се замисля. За сватбата.

— Така ли?

— Да. Искам да я направим колкото е възможно по-скоро, Сузи. Не искам да се мотаем. Какво ще кажеш за ранната есен?

— Джонджо, остават само три месеца дотогава!

— Знам. Има ли значение?

— Има толкова много неща, които трябва да се уредят.

— Много ли са?

— Ами, да. Я помисли за сватбата, на която бяхме онзи ден.

— Да, помислих си, че ще искаш нещо такова. Беше доста впечатляваща. Чак толкова ли много има да се организира?

— За съжаление има. Виж, знам как се организират подобни събития, нали са част от работата ми. Мястото, датите, кетърингът, цветята…

— Добре. Можем да я поотложим. Колкото се налага.

Тя си пое дълбоко дъх. Дори той да останеше разочарован, неочаквано и се стори важно.

— Честно да ти кажа — започна тя, — предпочитам да не бъде като онази.

Той я погледна внимателно.

— Наистина ли? Но това ще бъде големият ти ден, нещо, което ще искаш да се помни, така че…

— Така или иначе ще бъде големият ми ден — отвърна тя, — защото ще се омъжа за теб. Дори да не присъства никой друг, пет пари не давам.

— Аха — кимна той, — разбирам. Сигурна ли си? Абсолютно сигурна ли си?

— Да — усмихна се тя. — Напълно.

— Мили боже! А пък аз си мислех — искам да кажа, в такъв случай трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Патрик и Бианка предложиха да използваме къщата им за сватбата, говоря за вилата в провинцията. Аз обаче отказах.

— Защо? — учуди се Сузи. — Имам снимки от вилата, прекрасна е.

— Не е нито голяма, нито внушителна.

— Е, и?

— Ами… ами… — Той сякаш се събуждаше след дълъг сън. — Разбрах. Много е красива. Можем да си сложим тента в градината, така каза Патрик.

— Струва ми се прекрасно — отвърна Сузи.

— Наистина ли? И на мен.

— Защо не ме попита?

— Заради всичко онова, което вече ти казах. Мислех, че ще искаш пищно тържество.

— А ти искаш ли?

— Не, не. В никакъв случай. Онзи ден никак не ми хареса, честна дума. Предпочитам само хората от семейството, е, някои от тях — сестра ми, съпруга й и децата, мама…

— Трябва да поканиш и баща си.

— Налага ли се?

— Разбира се.

— Ами мащехата?

— За съжаление да.

— Щом казваш.

— Настоявам.

— Добре де, цялото семейство. И само най-близките приятели. Да кажем например петдесет човека. Общо. Това е моята представа за сватба. Просто не исках да те разочаровам.

— Джонджо — Сузи го прегърна и целуна. — Няма да остана разочарована. Освен това — добави строго тя — това не е добро предзнаменование за брака ни.

— Защо? — попита уплашено той.

— Не бива да предполагаш какво искам или не искам.

— Ти също си предполагала.

— Така е. Добре. Извинявай. Късно ли е вече да приемем предложението им за вилата?

— Не, разбира се. Ще им стане много приятно.

— Супер. Тогава нека го направим там.

Той я целуна, след това се отпусна назад и заразглежда лицето и.

— Господи — възкликна той.

— Какво? Ужасно ли изглеждам? Да не би спиралата ми да е потекла?

— Малко. Но това няма нищо общо с онова, което мислех. Много те обичам, Сузи Хардинг, изключително много.

— И аз те обичам, Джонджо Бартлет. Много, ама много.

В този момент шествието стигна до тях. Двамата отидоха до прозореца, хванати за ръка. Беше започнало да ръми.

— Не е честно да вали — каза Сузи и настоя да излязат под дъжда, на терасата, замаха с ръка, приветстваше шествието и се измокри цялата; останалите се закачаха с нея, шегуваха се, въпреки това излязоха навън. Включително и Джонджо. Беше наистина невероятно: големи лодки, малки лодки, влекачи, шлепове, малки гребни лодки (те я трогнаха и разплакаха най-много), армада от спортни лодки, канута и група стари риболовни траулери.

— Те са плавали до Дюнкерк и са спасили войските ни — обясни бабата на Хестър и избърса очи, — някои са били дори по-малки от тези.

— Господи, погледнете — възкликна Сузи, когато последната баржа с Кралския филхармоничен оркестър, или поне част от него, и певци от Кралския музикален колеж извисяваха гласове, без да се плашат от дъжда. Погледна към Джонджо и забеляза, че и неговото лице е мокро.

— Ти плачеш! — извика тя.

— Нищо подобно — отрече той. — От дъжда е.

Сузи обаче знаеше каква е истината. Дали заради певците, заради празника или просто заради разговора им — никак не я интересуваше.

 

 

Бърти и Лара гледаха част от шествието по телевизията, след това отидоха на парти на улицата. На всеки прозорец бяха закачени знамена, червени, бели и сини кошници с цветя висяха от всяка улична лампа, бяха поставени по маси, а масите и пейките бяха изнесени по цялото продължение на улицата, за да могат да сядат децата, а пък предприемчив човек беше намерил тенти, за да се скрият от дъжда. Лара, която познаваше почти всички, беше направила десетки рула с наденица и торта като принос за партито и се стрелкаше ту насам, ту натам, бъбреше с всички, включително с децата, от време на време се навеждаше, за да си вземе шепа солети или едно от рулцата си. Повечето възрастни правеха същото, докато изпиваха огромно количество от напитките, които се предлагаха. Разговорът бе ограничен до баналности, хората изказваха възхищението си от кралицата, оплакваха се от времето и накрая заявяваха обичайното: „Но пък то ни е направило каквито сме, нали?“, и подчертаваха, че е прекрасно, че страната е обединена от празненствата.

Някой беше наел малка въртележка и тя бе монтирана в единия край на улицата, а друг — надуваем замък, поставен в другия край; услужлив продавач на сладолед бе паркирал в нечия градина и характерната музика звучеше заедно с виковете и смеха, и честите вопли, когато някой балон се понесеше към небето.

Бърти, който никога през живота си не бе присъствал на нещо подобно, тъй като и майка му, и Присила бяха убедени, че са над местните събития, изпадна във възторг; можеше да остане тук завинаги, да пие светло пиво и да си похапва от рулата на Лара, да се закача с децата и да ги плаши, че ще изяде всичко, което са им дали, да надува балони и да сменя онези, които вятърът отнасяше, да бъбри с майките. Едва когато една от тях, млада жена с огромен бюст, с наплескано обилно с грим лице, го покани „да отиде у тях да се стопли“, той се уплаши и се спаси до Лара. Тя каза, че го наблюдавала и е трябвало да го предупреди.

— Със Саша Тимпсън не бива да се рискува. За нея едно „здрасти“ значи покана за леглото.

— Леле боже. Мислех, че няма да успея да се измъкна жив.

Лара се разсмя, след това го погледна замислено.

— Според мен не трябва да се излагаш повече на този риск. Ела, Бърти, време е да се приберем. Измръзнах, а и хората започват да се разотиват. Нямам нищо против да дойдеш на топло с мен. Стига да нямаш нищо против…

Бърти каза, че няма абсолютно нищо против и след това направи чай и го отнесе в леглото й.

— Искам да говоря с теб.

Лара потисна нелепата надежда, която надигаше глава в подобни моменти, и попита спокойно:

— За какво?

— Много мислих. От миналата седмица.

— Така ли? За какво?

— За „Фаръл“.

Надеждата отлетя.

— О, да. Разбира се. Сигурно.

— Знам, че нещата много се промениха.

— Така е.

— След като мама вече я няма… не остана никой от семейството. Освен Луси, разбира се. А тя е още много млада. Тя не може да бъде натоварена с отговорност.

— Не.

— Освен това чувствам, че семейството трябва да остане цяло. Просто фирмата е такава. Още повече след представянето.

— Да.

— Не мислиш ли така? Струва ми се, че не си… убедена.

— Напротив, Бърти.

— Не знам обаче как хората ще приемат завръщането ми. Бианка може да ме прати по дяволите.

— Всички ще се зарадват, че се връщаш — отвърна Лара. — Най-вече Бианка. Наистина много й липсваш.

— Сериозно?

— Ами, да. Тя ми каза. При това няколко пъти.

— Мили боже. — Той мълчеше и отпиваше чай. — Според теб какво да направя? Очевидно ще постъпя в „Човешки ресурси“, но това не е достатъчно…

— Достатъчно представително ли? За отговорен човек с положение ли?

— Не съм казал подобно нещо.

— Не, но го имаше предвид. Нали?

— Може и така да е. Само че аз не съм човек, който гони представителност.

— Самата истина. Не мислиш ли, че наследството ти като представител на семейството във фирмата те задължава да го направиш?

— Ами… ами… не знам.

— Разбира се, че те задължава, Бърти — отвърна нетърпеливо Лара. Ти наистина се подценяваш.

— Научили са ме на това — отвърна той с тъга.

— Знам, но тя… тя вече не може да го прави, нали?

— Не може — отвърна той и издуха силно носа си. Наистина не може. Господи, тя ще ми липсва. Въпреки всичко я обичах.

Лара мълчеше. Нямаше какво повече да каже.

— Странно е да го кажа, знам, но се гордеех с нея. Тя беше толкова смела. И великолепна. Двамата с Каро се разбрахме, че по-нататък през годината трябва да й организираме мемориална служба. Като на татко. Беше много тържествено. Ти какво мислиш?

— Според мен е добре — отвърна Лара.

— Добре — кимна той. — Значи да поговоря с Бианка. Ти мислиш, че тя няма да има нищо против?

— Вече ти казах, Бърти. Тя ще остане очарована.

— Ами ти?

— И аз, разбира се. Казах ти го толкова пъти.

— Знам. Обичам те, Лара, наистина те обичам. — Погледна я. — Има и още нещо, за което искам да говоря с теб…

— За какво? — Надеждата отново избуя. Пулсът й се ускори. Дори не си помисляй, Лара, недей, недей…

— Мислех да създадем благотворителна фондация. Търговска къща „Фаръл“. Какво мислиш по този въпрос?

— Идеята е чудесна.

— Добре. Много от големите козметични фирми — онези, които имат история — го правят. Така авторитетът ни ще скочи.

— Така е. — Доплака и се. — Каква ще бъде благотворителната дейност?

— Мислех си да е нещо, свързано с градини.

— Градини ли?

— Да. Градините се отразяват благотворно на хората. Даряват ги с много щастие. Нали това беше ключова част от юбилея? За цветята говоря. Навсякъде имаше цветя. Представи си тази улица, представи си повечето от улиците в страната без висящите кошници, кораба на кралицата без цветята. Иска ми се всяко училище, е, всяко градско училище да си има собствена градина, за да могат децата да отглеждат растения, не само цветя, но и зеленчуци; ще им се отрази добре. Може да направим годишна награда за най-добрите.

— Можеш да отгледаш роза на „Фаръл“ — предложи Лара, забравила за разочарованието си — и да я изложиш в Челси.

— Прекрасна идея. Точно така. Значи одобряваш?

— Да, много ми харесва.

— Значи ще поговоря с Бианка.

— На всяка цена. Според мен идеята ще й допадне. Можеш да се занимаваш точно с това. Като представителна фигура на семейство Фаръл.

— Може би. Това е добра идея. Наистина. — Той седна и се замисли. — Така, да ставаме. Не можем да прекараме цялата вечер тук.

Отметна завивката и Лара го погледна нещастно.

След това той се обърна отново към нея. Стори й се притеснен.

— И още нещо — добави той.

Този път надеждата не надигна глава, изглежда се беше предала.

— Кажи, Бърти. Какво има? Може ли първо да си взема душ?

— Може. Само че… мислех си…

— Какво, Бърти?

— Мислех си, питах се… о, боже, не знам какво ще кажеш…

Намерил е нов маркетингов директор, реши тя.

— Питах се… — Последва дълго мълчание. — Питах се какво би казала да си промениш името.

— Да си променя името ли?

— Да.

Това пък какво означаваше?

— Защо да го променям? — попита тя. — Какво му е на името ми?

— О, боже. Страхувах се, че ще го кажеш. Нищо, няма значение. Хайде, върви, изкъпи се. Аз ще направя още чай.

— Бърти — продължи Лара, — извинявай, но не разбирам за какво става въпрос.

— Не разбираш ли? Ами, мислех си… след като постигаш толкова успехи, може и да не искаш. В днешно време много жени не искат. Аз…

— Не си променят името ли? Бърти, съвсем се обърках… за каква промяна на името става въпрос?

— Ами… когато… когато се омъжат.

— Да се омъжа! — Надеждата надигна глава отново. — Бърти, да не би да ми предлагаш да се омъжа за теб?

— Да. Да, разбира се, че ти предлагам. Мислех, че ще се сетиш…

— Как да се сетя, как може да си толкова смешен, глупав, прекрасен, очарователен. Как да се сетя? Разбира се, че ще си променя името. Ще го променя с каквото пожелаеш. За предпочитане на Фаръл. И да, ще се омъжа за теб, щом го искаш. Само че трябва да ми предложиш както си му е редът, Бърти. Хайде. Действай веднага!

— Добре. — Той си пое дълбоко дъх. — Лара, обичам те. Ще се омъжиш ли за мен? Моля те. Веднага след като съм свободен. И ще си промениш ли името, най-добре на Фаръл?

— О, Бъртрам — отвърна Лара през смях и сълзи. — Бърти Фаръл, разбира се, че ще се омъжа за теб. Разбира се. С удоволствие. С огромно удоволствие. Благодаря ти! — Тя се наведе напред и го целуна. Няколко пъти. — Върви сега да направиш чай. И не разбирам защо да не останем тук цяла вечер.

— Знаеш ли, че май и аз съм съгласен.

Тимъти Бенинг също беше на парти на улицата, или по-точно на поляна край селото. Бяха му дали да играе доста важна роля, тъй като беше старият мъдрец на селото. Той лично бе платил за пръта с цветя и панделки на поляната, около който танцуваха децата от селото, облечени с костюми от времето на Елизабет, хаотично, но весело, а когато приключиха, се втурнаха към господин Би, както го наричаха, и всяко дете му поднесе цвете.

— Защото букетът се прави от отделни стръкчета — обясни най-голямото и направи реверанса, за който местната учителка им беше казала, че е в елизабетински стил, — а искахме да направим букет за теб.

Направиха доста разнороден букет и с рози, и с лютичета, въпреки това беше прекрасен и той им се усмихна, а след това разпредели цветята в две вази — едната голяма, другата малка, и се прибра.

После реши да си почине преди вечерното празненство — концерт в залата в селото — и полегна, все пак вече бе на осемдесет, отвори „Телеграф“ и го отвори, както често напоследък, на страницата с обяви за раждания, бракове и смърт.

И там прочете:

„Фаръл, лейди Атина, родена 1927, вдовица на сър Корнилиъс Фаръл, починал през 2006. Лейди Фаръл, която продължаваше да участва дейно в управлението на козметичната фирма, която е създала заедно със съпруга си през 1953, почина неочаквано от инфаркт в сряда, 30 май. Тя остави две деца, Бъртрам и Каролайн, и внучка Луси. Погребението ще се проведе в тесен семеен и приятелски кръг на 8 юни.“

Странно съобщение, прекалено студено и безлично, не се съобщаваше нито къде е починала, нито че е била заобиколена от семейството си.

Запита се, както често през изминалите години, как е Флорънс. Дали е жива? Все повече стари приятели напускаха този свят, а това бе едно от най-ужасните неща на старостта, да си част от една постоянно смаляваща се група. Тя все още му липсваше, както му липсваха и щастливите дни, които бяха прекарали заедно; тя бе наистина много специален човек и оттогава той не се бе и замислял за друга, с която да сподели живота си. След отказа й не се опита да се свърже отново с нея, според него тя беше категорична, но ето че сега почувства прилив на смелост. Сигурно вече е на осемдесет и едва ли ще има нещо против, ако й пише като стар приятел, който изказва съболезнованията си за най-старата й и най-близка приятелка. Вероятно продължаваше да работи; зачуди се дали все още живее в красивата си къщичка. Неочаквано му се прииска да разбере как е, какво е станало с нея…

Нямаше защо да бърза, нямаше да предприеме нищо през следващите ден-два, за да обмисли идеята; беше открил, че това е чудесен начин за вземане на решения.

 

 

Семейство Бейли останаха в Лондон до неделя вечерта; те също гледаха шествието по реката, излязоха на улицата, където имаше нещо като парти — доста натруфено, в нечия градина, по-точно в голяма шатра, но Бианка и Патрик искаха в неделя да бъдат в Оксфордшир, където ги чакаха нови празненства на поляната край селото, а вечерта високо на хълмовете над селото щяха да се палят огньове. Бианка знаеше, че това ще бъде най-специалното събитие: да наблюдава как пламъците се движат из страната, две хиляди, от един връх към следващия, запалени един след друг, в строга последователност и стриктно спазване на часовия график, като се започне в 10:30 вечерта от централната алея на Пал Мал. Щяха да напредват бързо, техният огън беше заплануван за 11:16 и трябваше да са на полето в 10 часа.

Бианка бе много щастлива; представянето бе вече зад гърба й, решението й да напусне бе взето (и обсъдено с Патрик), сърцето й преливаше от добродетелно задоволство. Патрик остана силно изненадан, когато тя му съобщи, че възнамерява да напусне.

— Мила, няма ли да се отегчиш? Със сигурност ще искаш да вършиш нещо, не чак толкова отговорно, разбира се, но просто нещо.

— Не, Патрик — отвърна тя. — „Просто нещо“ не е за мен. Аз съм от хората, които искат или всичко, или нищо, вече трябва да си го разбрал. Или ще работя нещо безкрайно отговорно, или изобщо няма да работя. Няма средно положение.

— Не съм сигурен, че е разумно — каза той. — Би било чудесно, разбира се, и за мен, и за децата, но не си ли малко млада за пенсия? Още нямаш четирийсет, а и…

— Не, Патрик, не съм. Крайно време е да се науча да живея различно; дори не мога да готвя, като изключим омлети и… Смятам да стана майстор готвач. И ще оправя къщата. Знаеш ли, достави ми огромно удоволствие, когато обикалях „Питър Джоунс“ и оглеждах платовете за пердета, а след това ще се запиша на уроци по езда и ще прочета всички творби на Тролъп^[2], а също така… искам да се грижа както трябва за теб, Патрик, няма ли да ти бъде приятно?

Патрик отвърна бързо, че ще му бъде много приятно и ако тя все пак си промени мнението… Разговорът прекъсна, когато Мили влезе и заяви, че току-що била провела дълъг разговор с Джейс и тя щяла да преспи у тях следващия уикенд в Лондон, а Луси щяла да пробва нови комбинации от грим, Джейс била свалила още килограм и това било просто страхотно.

Съгласиха се, че е точно така, и бяха единодушни, че празненствата в селото бяха прекрасни; денят беше хубав, ясен, слънчев, игрите, организирани за децата, включваха хвърляне на ботуши и щафети на поляната и привлякоха много малчугани, също и кучешко шоу с награда за кучето, което най-много прилича на собственика си, а по-късно бе организиран и мач по крикет.

— Как само ми се иска да си имаме куче — въздъхна с копнеж Руби и погледна огромен нюфаундленд — като това. Нали е страхотно?

— Може да си вземем куче — усмихна й се Бианка, — разбира се, че може. Няма да е като това, но може би шпаньол, дори лабрадор.

Погледнаха я с изумление; за куче и дума не можеше да става досега, тъй като животът в семейството й без това беше твърде сложен.

— Наистина ли каза, че можем да си вземем куче? — попита Руби.

— Да.

— Но нали винаги си казвала, че не може, че и двамата с татко сте твърде заети — обади се Фърги.

— Сега обаче казвам, че може — отвърна Бианка.

— Но как така, защо? — учуди се Мили.

— Просто може. Ще ви обясня по-късно. Хайде, Патрик, излизат от павилиона, време е да отидем при тях. В теб ли е бата?

— Трябва му нов — обади се отново Руби. — Този е истинска антика, още от ученическите му години.

— Може да му подарим за рождения ден — предложи Бианка.

— Днес няма да му помогне.

Бианка, която знаеше какви са уменията на Патрик на полето за крикет, беше наясно, че нито един бат няма да му помогне, било то днес или който и да е друг ден, и каза, че най-добрият начин да помогнат на баща им е да викат за него. Така и направиха.

А пък огънят беше прекрасен: калното поле беше пълно с народ, селският оркестър свиреше музика на Роджърс и Хамърстийн, „Земя на надежди и величие“ и „Да живее Британия“, имаше и бар, където наливаха много топла бира и разводнено бяло вино, няколко акробати скачаха неумело през горящи обръчи.

— Обзалагам се, че и аз мога да го направя — заяви Фърги.

— Не можеш — спря го Мили.

— Мога.

— Деца — прекъсна ги Патрик, — ще го кажа само веднъж. Ако някога ви хвана да скачате през горящи обръчи, всички електронни устройства, които имаме, включително телефоните ви, ще бъдат конфискувани за три месеца. Говоря сериозно.

— Че аз дори нямам телефон — заяви Руби, — така че ми е все едно. Мамо, моля те, много те моля, може ли да ми купите телефон? Не е честно, аз съм единственото момиче от класа без телефон!

— Съмнявам се — засече я Бианка, — но обещавам да помисля много сериозно за следващия ти рожден ден.

— Знам какво означава това — умърлуши се Руби, — ще решиш, че не може.

— Не е задължително…

— Напротив!

— Млъквай, Руби — каза Фърги. — Ще си имаме куче, а ще останем и без него, ако продължаваш така!

— Вижте — извика Патрик, — приближават.

Наистина приближаваха, светлината скачаше по близките хълмове, високо в мрака. Оркестърът отново засвири „Земя на надежда и величие“ и ето че настъпи техният ред, и избраникът — „Какъв невероятен късметлия“, каза замечтано Фърги — се качи на платформата, вдигнал високо запалена факла, и последва рев, когато пламъците лумнаха, а оркестърът засвири националния химн, присъединиха се всички и Бианка избухна в сълзи.

— Не тук — усмихна и се широко Патрик. — Не го прави пред децата.

— Какво имаш предвид?

— Миличка, държа да подчертая, че плачът ти създава единствено плътски асоциации у мен.

— О — възкликна тя през смях и избърса очи, — толкова е прекрасно. Ела поне да ме целунеш.

Той се наведе и я целуна.

— О, боже — каза Мили.

— Гадост! — каза Фърги.

Прибраха се след полунощ; хапнаха доматена супа и чеснов хляб, след това Бианка заговори:

— Трябва да ви кажа нещо. По-точно двамата с баща ви трябва да ви кажем нещо.

Децата ги погледнаха.

— Ще се развеждате, нали? — попита притеснено Мили. — Половината от класа са с разведени родители.

— Докато бяхме на полето, не изглеждаше точно така — вметна Фърги. — Стига глупости.

— Няма да се развеждаме — отвърна Бианка, — но аз ще напусна работа и ще си остана вкъщи. Ще бъда истинска майка.

Последва дълго мълчание.

— Какво? — каза ужасено Фърги.

— Не можеш! — възпротиви се Мили.

— Наистина не можеш — повтори Фърги.

— Наистина, наистина — натърти Мили.

— Ами — започна неуверено Бианка, — мислех, че ще се зарадвате.

— Не се дръжте гадно с мама — обади се Руби.

— Благодаря, Руби.

— Какво ще правиш по цял ден? — попита Мили.

— Ами… обичайните неща. Ще готвя и…

— Ти готвиш кофти — прекъсна я Фърги.

— Фърги! — сгълча го Патрик.

— Извинявай, но е точно така. Сосът й от сирене е на буци и…

— Благодаря — обади се отново Бианка.

— Какво друго? — попита Мили. — Какво друго ще правиш?

— Мислех да поспретна къщата. По-скоро да я преобзаведа. Струва ми се доста зле.

— Това няма да отнеме много време.

Бианка погледна нервно Патрик.

— Кажете ми нещо мило — помоли тя.

— Няма ли да е чудесно мама да си бъде у дома, когато се прибирате от училище?

— Да, това ще бъде хубаво… струва ми се — отвърна Мили. — Всичките ми познати, чиито майки не работят, разправят, че било ужасно, че трябвало да им казват какво точно са правили, какви оценки са изкарали и разни такива.

— Но, Мили, аз точно това имах предвид. Ще си бъда вкъщи и ще те питам за всички тези неща. Може би никой нямаше да те тормози, ако си бях вкъщи.

— Нямаше да бъде по-различно — засече я Мили. — Знам — казах, че е щяло да бъде различно, но едва ли. Мислих много по този въпрос. Както и да е, сега мисля за теб. Ти обичаш работата си. Обичаш да работиш.

— Ами, да — допълни Фърги. — Ще бъдеш нещастна у дома.

— И ще се отегчиш — подкрепи го Мили.

— Може и да не е така — предпочете да държи на своето Руби.

— Ти си още много малка, за да знаеш — отвърна Фърги.

— Не съм!

— Си!

— Освен това — продължи Мили — ние се гордеем с теб. С онова, което вършиш.

— Да — потвърди Фърги, — наистина е така.

Патрик слушаше как децата му повтарят същото, над което той самият вече бе мислил, и се запита дали не са прави.

— Беше по-добре, когато татко работеше за старата си фирма — отвърна Фърги. — На мен така ми се струва.

— Не може да се върне — напомни Мили.

— Може. Чичо Иън ми каза миналата седмица, когато с леля Бабс дойдоха на обяд, че много ще се радва, ако татко се върне, каза, че така и не са намерили човек, когото всички да харесват.

Патрик усети неочаквана носталгия по онова време. Да, там се отегчаваше почти непрекъснато, но пък можеше да общува с хора. Замисли се за какво бе заменил старата си работа. Все още му се струваше, че при Сол имаше тръпка.

В този момент телефонът му звънна. Той го погледна.

— Сол е — обърна се той към Бианка.

— О, боже! Сега пък какво иска, не знае ли, че е един след полунощ? Забрави, че го казах — побърза да добави тя.

Патрик излезе от кухнята, а тя накара децата да се качат на горния етаж. Беше напълно неподготвена за реакцията им.

Патрик не се забави.

— Какво стана?

— Той току-що ми даде тласъка, от който имах нужда.

— Какво? Защо, какво стана?

— Джейни със сигурност заминава за Австралия. Затова и той заминава.

— И той ли? Горката жена, какво ще трябва да търпи. Ами бизнесът?

— Е, малко преувеличих. Ще открие офис в Сидни. И още нещо, иска да съм му на разположение и там. Когато се налага. Не знам как си въобразява, че ще стане тази работа. Просто е невъзможно. Напълно невъзможно.

— Може би — отвърна предпазливо тя, — може пък да не ти се налага да ходиш често.

— Разбира се, че ще се налага, Бианка. Много добре знаеш какво представлява. Не мога да приема.

— Мили, много съжалявам. Наистина много. Но след като аз ще си бъда вкъщи…

— Бианка, според мен не трябва да си стоиш у дома. Нямах това предвид. Според мен децата са напълно прави. Ще бъдеш нещастна. И отегчена.

— Ясно — въздъхна тя, — очевидно всички ме цените изключително много.

— Мила, децата те ценят, разбира се, че те ценят. Но те ценят онази майка, която си, не онази, която си мислиш, че ще бъдеш.

Тя мълчеше. Замисли се над действителността както никога досега и си представи как ще изглежда като майка домакиня. Щеше да посвещава дните си на нещо, в което никак не я бива. Истина бе, че не умееше да готви. А пък второто й отиване до „Питър Джоунс“ съвсем не беше толкова приятно, както първото. Много скоро щеше да й омръзне да чете. А пък във „Фаръл“ я чакаше предостатъчно работа около създаването на новия имидж на фирмата, след като Атина нямаше да й залага капани, така че работата нямаше да е чак толкова напрегната, темпото щеше да е съвсем нормално. Сигурно щеше да успява да се прибира в нормални часове през повечето време…

— По всичко личи, че съдбата се опитва да ни каже нещо. В един глас с децата. Само че не искам да се чувстваш принуден да се върнеш в старата фирма, Патрик. Има много други предложения.

— А, не — отвърна той. — Няма да се лутам и да се боря за работни места с други хора. Не и след като съм работил за Сол. И няма да работя за друга счетоводна фирма. Така че…

— Мили — предупреди го Бианка, — прибързваш. Няма да стане просто така. Нека първо да се наспим.

Тя обаче не можа да спи; беше твърде развълнувана от нещата, които искаше да свърши за „Фаръл“, над които досега не си беше позволявала да мисли. Какво да прави с останалата част от гамата, как и кога да я изтегли, кои нови продукти да добави към серията „Страстно“, как да посрещне увеличените поръчки за „Колекцията“ — и същевременно се удивяваше на Сол и находчивостта му. Той бе забележително умен.

 

 

Флорънс седеше и слушаше любимата си симфония от Моцарт, възхваляваната Четирийсета, и се питаше как тази ужасия в двореца може да бъде наречена концерт, и си казваше, че ако официалните почивни дни са кошмар за самотните хора, няколко почивни дни един след друг е още по-голям кошмар. Тъкмо тогава телефонът й звънна. За малко да не се обади, защото в първия момент реши, че е Атина, за да й се оплаче за нещо, но след това си припомни, че Атина няма да й позвъни никога повече. Щеше да й бъде нужно време, за да приеме този факт…

— Ало? — каза тя, когато най-сетне вдигна. Питаше се кой ли може да е.

— Флорънс? — попита предпазлив глас. Предпазлив мъжки глас. Не беше й предполагала, че ще го чуе отново.

— Тимъти? — изрече тя след дълго мълчание и първата й мисъл беше, че гласът не се е променил ни най-малко и, второ, че не е възможно да е той, а човек с много подобен глас. Почти същия.

— Да — потвърди с радост той, — аз съм. Извинявай, че ти звъня, мислех да ти пиша, но след това си казах, че един разговор е по-удачен, тъй като прочетох в „Телеграф“, че лейди Фаръл е починала и исках да ти изкажа съболезнованията си. Сигурно си много тъжна, след като цял живот сте били заедно.

— Така е — отвърна тя.

— Минаха — колко? — шест години, откакто почина съпругът й. Тогава мислех да ти позвъня, но накрая не събрах кураж.

— Кураж ли?

— Ами, да. Страхувах се, че не ме помниш или че ще ме пратиш по дяволите.

— Тимъти, винаги ще те помня — усмихна се Флорънс. — Ти ме дари с такова щастие. А съм прекалено възпитана, за да пратя някого по дяволите.

— Така е, разбира се. Как си, мила?

— Добре, благодаря, Тимъти. Последните няколко дена взеха своята дан, но като цяло съм добре. Ами ти?

— Добре. Няма защо да се оплаквам. — Това бе типично негов израз и той наистина не се оплакваше.

— Добре. Мина много време, нали, Тимъти? Откакто се видяхме за последен път.

— Да, почти трийсет години. Ти омъжи ли се отново?

— Не, не съм. Ами ти?

— Не, не, така и не се появи подходяща възможност.

Последва дълго мълчание; след това Тимъти Бенинг заговори предпазливо:

— А може ли някой ден… да се видим? Може да е в града или…

— Не — отсече Флорънс и отказът прозвуча по-остро, отколкото възнамеряваше. Раздялата с него бе толкова болезнена и окончателна, а тя се беше възстановила с много усилия, освен това какъв беше смисълът да се виждат сега? Разговорът им щеше да е не по-малко болезнен, неловък, смутен, изпълнен с мълчание. Помнеше го с много обич, двамата се разхождаха по хълмовете, когато бяха силни и здрави, преплели пръсти, а сега щеше да е просто ехо от едно време, двама немощни старци, които се опитват да опазят спомените. — Не, Тимъти, няма да стане. Благодаря ти обаче, че ми се обади. Много се зарадвах, когато чух гласа ти. Дочуване.

Тимъти Бенинг каза дочуване и затвори. Стана му много мъчно. Ако беше от друго поколение, щеше да заплаче. Само че мъжете от неговото поколение не плачеха. Те просто продължаваха напред. Той бе провел страшна борба със себе си, докато най-сетне се реши да й позвъни, беше посягал към слушалката няколко пъти. Накрая си каза, че тя едва ли ще си бъде у дома, пое си дълбоко дъх и набра номера. Когато чу гласа й, преживя нещо необичайно: беше непроменен, все още нисък, звучен и много спокоен. Докато го слушаше, имаше чувството, че годините не са минали. Какво клише, но всъщност те точно това правеха: все едно че гледаха как някой филм се превърта към началото и тя отново му се усмихваше от другия край на хола, вдигаше чаша към него, толкова красива и великолепно облечена.

Е, тя май беше права: ако се срещнеха, можеха единствено да развалят спомените. Тя бе изключително разумна. Много повече от него. Въздъхна, отиде до барчето и си наля голяма чаша уиски, пусна любимата си плоча с любимата симфония от Моцарт, Четирийсета…

Флорънс върна слушалката на място и също се почувства много тъжна. Разбира се, че нямаше начин да се получи, щяха да се опитат да възродят миналото и да се провалят напълно. Много по-добре беше да оставят нещата каквито бяха. Влезе в кухнята и си наля огромна чаша червено вино. Стана й много приятно, когато чу гласа му. Беше чудесно, че все още мисли за нея. Прекрасно. Може би, ако двамата… не, Флорънс, дори не си го помисляй, както биха казали Бърти и Бианка и всички млади. Имаш си живота и работата и… и неочаквано тя се замисли за Атина, видя неодобрението, изписано на лицето й, чу гласа й, пренебрежителен, снизходителен, стори и се, че усеща присъствието й в стаята.

— За бога, Флорънс, виж се с този мъж, след като той настоява, защо, за бога, да не го направиш? Няма да имаш работа още дълго, това е повече от сигурно, не си въобразявай, че ще те държат, след като мен ме няма, и не си въобразявай, че ще има други мъже, така че се хващай за този. Просто не очаквай прекалено много, друго не мога да ти кажа.

Тя поседя за кратко, след това се изправи и пристъпи към телефона.

— Права си, Атина — каза тя, — благодаря ти. — Грабна слушалката и набра номера на Тимъти, запечатал се в ума й.

— Ало? — обади се той.

— Ало, Тимъти — отвърна тя. — Обажда се Флорънс. Много се извинявам, изглежда прибързах; може би е добре да се видим. Какво? Колкото е възможно по-скоро. Carpe diem^[3] и така нататък. Да, четвъртък е чудесно. Чай в „Савой“? Много се радвам. Да, в четири. Само едно нещо. Ако си решил да започнем да се срещаме отново, има няколко неща, които трябва да ти кажа. Какво? За себе си. Неща, които едва ли очакваш да ти кажа… но да видим как ще мине в четвъртък. Да, очаквам срещата ни с нетърпение. Четирийсетата на Моцарт ли слушаш? Така си и знаех. И аз я имам. Какво съвпадение. Може би това е добър знак.

— Много добър знак — отвърна Тимъти Бенинг. — Добре, мила, довиждане, поне засега. Нямам търпение да ми кажеш онова, което си намислила. Струва ми се, че ще бъде вълнуващо.

— Не съм сигурна — отвърна Флорънс. — Само няколко — как да кажа? — глави от живота ми. Понякога ми се струват доста интересни…