Пени Винченци
Наследниците (51)

Петдесета глава

Значи той умираше. А тя нямаше как да е с него, разбира се, нямаше да може да е с него. Беше получил сърдечен удар, неочаквано, бързо, без предупреждение.

Добро стечение на обстоятелствата, казваха те, че си е бил у дома, а не зад волана или във влака, че е седял на масата и е отварял бутилка червено вино, че Атина е била с него и е повикала линейка, закарала го е бързо в болница.

Какво облекчение, мислеше си Флорънс, че не е бил с нея, в дома й или още по-зле — в леглото й.

Тя разбра за инфаркта трийсет и шест часа по-късно; Атина не бе намерила за нужно да я информира, докато не поставят окончателна диагноза и не установят, че лечението е безсмислено. Все пак тя не беше роднина, нито пък имаше право да е край него, като децата му и внуците, които се бяха скупчили около леглото; тя бе най-обикновена приятелка и колега, чието присъствие щеше да се стори подозрително.

Не друг, а Бърти, милият, добричък Бърти й звънна у дома и й каза какво се е случило, попита я дали е добре, тъй като, макар да се опита да прикрие чувствата си, тя ахна от шок и мъка.

— Да, да — увери го тя. — Добре съм. Не се тревожи за мен, Бърти, добре съм. Шокът е огромен, разбира се, бяхме близки години наред… — След това побърза да обясни — и тримата. — Каза си, че макар и обзета от мъка, трябва да внимава какво говори и как реагира.

— Разбира се.

— Много ми е мъчно, Бърти. Кажи ми как е майка ти.

— Добре — отвърна той. — Казала е на лекарите, че иска да го прибере у дома. Според тях е неразумно, но тя е настояла и утре сутринта ще го докарат у нас.

— Радвам се. Там ще бъде по-щастлив. А това е важно.

Проведе кратък разговор с Атина, когато тя се обади, за да й каже новината, и помоли да мине да види Корнилиъс, стига той да се чувства добре.

— Ти ще прецениш.

— Естествено, Флорънс. Той е тежко болен, през повечето време не мисли трезво и не мога да си обясня защо ти трябва да идваш да го видиш.

— Искам… да се сбогувам — настоя Флорънс. — Приятели сме от толкова отдавна.

— Да, да, но ако всичките му дългогодишни приятели дойдат да го видят, ще се извие опашка до ъгъла. Гостите го уморяват, дори децата.

— Разбирам. — Отчаянието я накара да продължи да настоява. — Въпреки това…

— Моля те, Флорънс! Когато и ако Корнилиъс поиска да те види, ще те уведомя. Поиска да се срещне с Ленард Трентъм, нямам представа защо — беше ми много трудно да го намеря.

Флорънс усети, че се задушава от ревност. Ленард Трентъм! Как бе възможно Корнилиъс да иска да види него, да пропилява угасващите си сили, последните часове, след като би могъл да се види с нея? Прилоша й, зави й се свят, не можа да промълви нищо повече.

— Ами… и той, също като мен, е стар приятел — успя да изрече тя в последен немощен опит да постигне своето.

— Сигурно. Трябва да затварям, Флорънс. Предстои ми много работа. Сестрата, която наех, се отнася към мен като към слугиня, иска ту това, ту онова и не знае да спре.

Браво на сестрата, помисли си Флорънс и затвори. Никой досега не бе успявал да постигне подобно нещо.

Имаше чувството, че се е откъснала от действителността, мислеше единствено за Корнилиъс и за един дълъг живот, в който бяха споделяли радост и тъга, видя как любовта, която бе изпитвал към нея, й се изплъзва, също като него, краят неясен, неосъзнат.

Беше задрямала пред телевизора, когато телефонът звънна, беше шест вечерта. Гласът на Атина прозвуча заповеднически.

— Идвай по-бързо. Пита за теб.

Атина отвори вратата. Изглеждаше уморена, лицето й беше изпънато, но безупречно, косата скоро направена, гримът съвършен.

— Влизай — покани я тя. — Ще те заведа при него. Много е уморен, затова не се застоявай.

— Няма, разбира се.

Изведнъж се уплаши, че ще види един Корнилиъс толкова променен, че е по-добре да остави стария в спомените си — красив, засмян, очарователен.

— Госпожица Хамилтън е дошла да види съпруга ми — обърна се Атина към сестрата и отвори вратата към спалнята им, преобразена в болнична стая от всичко, поставено на масата до леглото, стетоскоп, термометър, апарат за кръвно налягане, кислородна маска и кислородна бутилка и — Флорънс веднага забеляза и бързо извърна поглед — нещо, което приличаше много на подлога.

Сестрата, в униформа, погледна подозрително Флорънс.

— Той е тежко болен — предупреди строго тя, — моля ви, не го уморявайте.

Флорънс се запита какво ли очаква, че ще направи: ще иска да й разказва вицове или да танцува?

— Вече обясних на госпожица Хамилтън — намеси се Атина. — Тя е наша много стара приятелка.

— Добре. Само че пулсът му е много слаб…

— Сестра Билингс — прекъсна я Атина, — бихте ли ни оставили?

Сестрата излезе от стаята. Флорънс обърна поглед към голямата си любов, към човека, който щеше да я изостави завинаги.

В някои отношения той не изглеждаше много различен. Не беше болен отдавна и не беше свалил килограми; в леглото се виждаше едрото му тяло, лицето не беше променено, бялата коса беше гъста и красива. Кожата обаче изглеждаше бледа, отпусната, очите бяха помътнели, ръцете бяха отпуснати върху завивката с изпъкнали вени. Успя да се усмихне, посегна към ръката й, стисна я леко и обърна глава към нея.

— Флорънс — започна той. — Много мило, че дойде.

— За мен е удоволствие — отвърна тя.

Той се усмихна; бавно, сякаш го болеше нещо.

— Заповядай, седни — покани я той и посочи стола отстрани на леглото. Флорънс седна. — Как си?

— Много добре. Благодаря. А ти как се чувстваш?

— Уморен — каза той, — това е. Не мога да спя много добре.

— Това са глупости, Корнилиъс — намеси се Атина, — снощи спа дванайсет часа.

— Така ли? Не помня.

— Уверявам те, че е точно така — настоя Атина. — Завиждах ти. На мен ми е трудно да спя — заяви тя, сякаш го упрекваше. — Наложи се да се преместя в стаята за гости — обърна се тя към Флорънс, — поне засега. Леглото там не е толкова удобно.

— Много се извинявам — каза Корнилиъс и в очите му проблесна познатата дяволитост, — дали да не се сменим?

— Я стига с твоите глупости! — каза Атина.

Корнилиъс заговори отново с огромно усилие.

— Атина, би ли ми донесла чаша чай? Сигурен съм, че и Флорънс ще пие.

— Да, разбира се. Ще помоля сестрата.

— Моля те, недей. Тя прави отвратителен чай. Би ли го приготвила ти?

— Добре де — отвърна Атина и стана с неприкрито нежелание. Беше на вратата, когато телефонът иззвъня.

— Това нещо не спира да звъни — оплака се Корнилиъс, — а тя държи да се обажда. Все едно, така поне ще имаме повече време. Затвори вратата, Флорънс, затвори я, за бога.

Флорънс го погледна стреснато и забеляза искра в избелелите сини очи и подобие на усмивка по бледите устни.

— Толкова се радвам да те видя — каза той. — Изглеждаш прекрасно. Винаги съм харесвал тази рокля.

— Знам — отвърна Флорънс, — затова я облякох. — Тя му се усмихна, наведе се и го целуна по бузата.

— Браво на момичето ми. Слушай сега, нямаме много време. Поисках среща с Ленард Трентъм, за да пусна всички по фалшива следа, за да не излезе, че искам да видя единствено теб. Има обаче някои неща, които трябва да ти кажа. Подръж ръката ми, моля те. Малко ме е страх, ако трябва да съм честен. За разлика от Питър Пан не приемем смъртта като велико приключение. Предпочитам да водя скучния си животец. Както и да е, първо, на всяка цена използвай подаръка ми за теб. Не искам да се жертваш и да живееш в лишения.

— Всичко това е чудесно, Корнилиъс, но ще създаде проблеми. Огромни проблеми. Ще нарани Атина много.

— Глупости. Я си помисли за лъжите ни, които винаги са минавали. Това е просто поредната.

Намръщи се и притисна ръка към гърдите. Тя го погледна и усети страх.

— Боли ли те?

— Вече не много. — Дрезгавият глас заглъхваше. — Болеше преди. Господи, все едно огромен кон те е изритал в гърдите. Нали ми обещаваш? Знаеш какво да направиш. Адвокатите, които намерих, те ще уредят всичко вместо теб.

— Добре — отвърна тя от страх той да не се развълнува. — Обещавам.

— Добре. Още няколко неща. Най-важното е следното. Обичам те, Флорънс. Обичах те през всичките години и винаги ще те обичам. Дори ако имам късмет, ще си седя на небето и пак ще те обичам. — Усмихна й се и вдигна ръката й към устните си. — Любимата ми. Любимата ми малка Фло…

Флорънс затвори за миг очи; друго не можеше да направи, ако не искаше да изкрещи, защото болката й бе нетърпимо остра. След това обаче чу гласа си, спокоен, нежен, докато му се усмихваше.

— Благодаря ти за всички години, Корнилиъс. Аз също те обичам. Много. Ужасно много. Беше прекрасно. Ти ме дари с много щастие. Толкова много, че ще бъда щастлива дори сега, без теб.

Можеше да му даде поне това, помисли си тя. Не само любовта си, но кураж и радост. Нищо друго нямаше да бъде подходящо; нищо друго нямаше смисъл.

— Господи, радвам се. — Той й се усмихна и се отпусна на възглавниците. — Толкова си красива, Флорънс. Каква прелест ще отнеса със себе си във вечността. Голям съм късметлия. Бях невероятен късметлия. И ми е малко лошо… дали да не повикаш онова кисело създание. О, боже!

Тя скочи уплашено и той посегна към ръката й, привлече я отново близо до себе си.

— Ако… ако това е всичко, любима малка Фло, сбогом. Благодаря ти… — Дрезгавият глас ставаше все по-немощен. — Господи…

Тя го погледна ужасено и се втурна към вратата.

— Атина! Сестра! Елате бързо!

Той издъхна два часа по-късно. Отново звънна Бърти, за да й каже.

— Разбрах, че си била там, когато е получил втория инфаркт, и знаех, че ще искаш да ти кажа. Беше съвсем спокоен накрая.

— Радвам се.

Наистина се радваше. Тя бе почти до него.

Същата нощ си припомни всички лица на Корнилиъс, не само очарователния, благороден Корнилиъс, който рискуваше всичко, за да прекарат една вечер заедно или един ден, който й се усмихваше от другата страна на масата, стаята или леглото, който й казваше колко е прекрасна и колко много я обича, но и често раздразнителния, понякога надут, дори мрачен Корнилиъс, който роптаеше срещу бизнеса, брака си и дори срещу проблемите извън брака, който винеше нея за много от тези свои противни настроения.

Докато си припомняше, тя знаеше, че е била много по-щастлива от други жени, омъжени за хора, които не са обичали, някои подли, други скучни, трети импотентни. Мъжът, с когото тя бе споделила най-прекрасната част от живота си, го бе направил по-богат, по-вълнуващ, по-весел. Тя се беше чувствала обичана и ценена; това беше неговият дар за нея и никой не беше в състояние да й го отнеме, а сега, когато мъката започна да я притиска, студена, безжалостна, тя осъзна, че не би променила нито миг от този живот.