Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (88)

I

Хелиакон гледаше с омраза как микенецът излиза иззад стената от щитове. Ръката му стисна дръжката на меча и той с мъка удържа яростта, надигаща се в него. Този човек бе измъчвал Зидантас и бе убил младия Диомед. А сега и Аргуриос. Всички инстинкта на дарданеца го подтикваха да пристъпи напред и да му отсече главата.

Ала Коланос беше помолил за мир и го бе получил. Честта постановяваше да му се даде право да говори. „Ще те убия след това“, помисли си Хеликаон.

Микенецът се приближи към царя и се поклони.

— Хората ти се биха добре, царю Приам — каза той.

— Нямаш време за учтивости — отвърна царят. — Говори… а после се върни при мъжете си и се приготви да умреш.

— Ще говоря. Един мъдър човек знае кога късметът му се е изчерпал — отвърна Коланос, задържайки гласа си тих. — Вече не можем да спечелим. Повелителките на съдбата се обърнаха срещу ни. Можем обаче да убием може би още стотина от вас. А аз съм в състояние да го предотвратя. Както и да предложа услугите си на Троя, царю.

Приам остана смълчан за момент, впил поглед в микенеца.

— И как ще попречиш на мъжете си да се бият? — попита накрая. — Те знаят, че са обречени.

— Мога да им кажа, че си се съгласил да ги пуснеш… ако оставят оръжията си. Веднъж обезоръжени, ти ще ги убиеш, без особени загуби за войските ти.

— Благородна постъпка — отвърна Приам с подигравателна усмивка.

— Както сам каза, те така или иначе са обречени. По този начин поне няма да умрат още троянци.

— А и ти ще оживееш.

— Именно. Мога да ти бъда много полезен. Зная всички планове на Агамемнон за източните земи. Зная къде планира да удари и кои царе е спечелил за каузата си. Зная имената на всички съюзници на принц Агатон в Троя, на които щеше да раздаде високопоставени длъжности и да ги привлече във вътрешния си кръг.

— Наистина ценна информация — каза Приам.

— Имам ли думата ти, че ще пощадиш живота ми?

— Гарантирам ти, че никой троянец няма да вдигне оръжие срещу теб.

— Ами дарданците? — попита Коланос, хвърляйки поглед към Хеликаон.

— Никой, който се бие за мен, няма да те нарани — обеща Приам.

— Не! — каза Хеликаон. — Аз не съм обвързан с това обещание. Тази змия заслужава да умре.

— Ти си в моя дворец и ще ми се подчиняваш, Еней! — отсече Приам. — Враждата ти с Коланос може да почака. Няма да изгубя още сто смели мъже заради твоето отмъщение. Имам ли думата ти… или трябва да накарам хората си да те задържат?

Хеликаон погледна в бледите очи на Коланос и го видя да се усмихва. Това му дойде в повече. Мечът му излетя от ножницата. Приам пристъпи между двамата. Двама орли сграбчиха ръцете на дарданеца. Царят се приближи към него.

— Днес се би смело заради мен, Еней, и аз съм ти благодарен. Не позволявай на яростта си да развали всичко. Огледай се. Тук има много млади войници, които само след няколко мига могат да са мъртви или осакатени. Тези младежи имат жени и семейства или любими, или деца. Няма нужда да умират заради твоята вендета.

Хеликаон се отпусна.

— Няма да го убия в двореца ти тази нощ. Само толкова мога да обещая.

— Това ми стига — каза Приам. — Пуснете го.

Хеликаон прибра меча си. Приам обърна гръб на микенеца и каза:

— Много добре, Коланос. Накарай мъжете си да свалят оръжието.

Генералът се поклони и се върна при хората си. Последва известно неразбирателство, когато им каза, че трябва да се обезоръжат. Хеликаон видя един млад мъж с рана на лицето, който подканяше войниците да откажат да се подчинят. Коланос спокойно ги увери, че оръжията ще им бъдат върнати на плажа, преди да се качат на корабите си. Хеликаон виждаше, че мнозина сред войните не харесват това развитие на нещата. Лицата им изразяваха нерешителност. Това бяха бойци, които не оставяха лесно оръжие. Но пък пред тях стоеше техният предводител, който възхваляваше смелостта им и им предлагаше живот. Твърде добро предложение, за да бъде отказано.

Троянските войници се приближиха към микенците и прибраха щитовете, копията, мечовете и шлемовете им. Накрая ги накараха дори да разкопчаят нагръдниците си и всички оръжия и брони бяха струпани в центъра на мегарона на огромна купчина. Съблечени и обезоръжени, микенците вече не бяха ужасяващи — просто група млади мъже, очакващи съдбата си. Коланос се върна при Приам.

Царят даде заповед и троянците обкръжиха врага със спуснати копия. Тогава микенците осъзнаха всичко. Нямаше да има освобождаване и сега, без оръжия и брони, ги очакваше единствено заколение. Приам пристъпи напред.

— Мъже от Микена — каза той студено. — Аз съм Приам цар на Троя, и ви мразя със страст, която не можете да си представите. Дъщеря ми Лаодика лежи мъртва в покоите на царицата. Мнозина от приятелите и верните ми съветници извървяха тъмния път тази нощ. Сега вашият генерал ви продаде, за да умрете, беззащитни като овце. Предаде всички ви в замяна на собствената си свобода. — Приам се обърна към Коланос. — Имаш ли някакви последни думи за хората си?

Микенецът поклати глава.

Царят огледа мрачните предизвикателни лица на мъжете пред себе си.

— Искам да ме разберете добре. Бих изпитал единствено радост да ви видя изкормени, с прерязани гърла и бликаща кръв. Сърцето ми ще пее при звука на писъците ви. Вместо това обаче, аз ще ви пусна да се върнете на корабите си. Ще ви върна оръжията и вие ще живеете.

Хеликаон видя шока, изписан по лицата им.

— Да, правилно ме чухте — продължи Приам, а гласът му затрепери от гняв. — Ще ви кажа защо сте пощадени. Един велик човек умря тук тази нощ и в последните му мигове аз го попитах дали мога да сторя нещо за него или семейството му. Той каза, че няма семейство, но че ако е имал силата, е щял да се върне в мегарона, за да спаси вас. Вас, неговите другари. Да, вие знаете за кого говоря. Аргуриос искаше вие да живеете. Не си правете илюзии, аз ви искам мъртви. Царят на Троя иска да умрете. Но това е Нощта на Аргуриос. И в тази нощ той е по-велик от всички царе. Затова ще живеете.

Настана тишина, а после Приам се обърна и посочи Коланос.

— Завържете го! — нареди той. Войниците скочиха върху микенския пълководец и извиха ръцете му зад гърба.

— Но ти ми обеща! — изкрещя той.

— Да, така е, и аз ще спазя обещанието си. Никой троянец няма да те докосне. Ти предаде тези смели мъже и ми предложи да предадеш собствения си цар. Да, Коланос, много искам да узная плановете на Агамемнон. Както казах обаче, това е Нощта на Аргуриос. Мисля, че той би желал да се върнеш обратно с хората си. Може би те ще те оставят жив, за да се обясниш пред своя цар. А може би не.

Приам мина през троянските редици и се озова директно пред микенците.

— Кой ви командва сега? — попита той.

— Аз — отговори тъмнокос млад мъж с пронизващи сиви очи. На лицето му имаше грозна назъбена резка, зашита, но все още кървяща. — Аз съм Калиадес.

— Ще изпратя лечители, които да се погрижат за хората ти. Те ще ви чакат на плажа. Войниците ми ще ви отведат дотам и ще отнесат ранените ви.

— Можем и сами да ги носим, царю Приам.

— Така да бъде. Щом се качите на корабите си, ще ви върнем и оръжията. Ще погребем падналите ви другари и ще ги почетем подобаващо.

— Аргуриос беше мой приятел — каза Калиадес. — Той ми направи тази рана и винаги ще ценя белега.

— Ами Коланос?

— Искаш ли да го отведем при Агамемнон, царю Приам?

— Не. Искам да застана на кулата си, докато корабите ви се отдалечават, и да чуя писъците му да се разнасят из цялата Велика зеленина. Искам да знам, че страданията му ще са дълги, болката — унищожителна, а смъртта — сигурна.

— Имаш клетвата ми, царю.

Приам се обърна и застана до Хеликаон.

— Така ще се чувстваш ли отмъстен, Еней?

Той погледна към Коланос. Мъжът бе ужасен.

— Да. Това, което направи, бе наистина велико. Аргуриос би се гордял с теб.

Обкръжени от троянски войници, микенците започнаха да се изнизват от мегарона. Хеликаон отиде до Хектор. Златокосият войн се усмихна широко, разтвори ръце и го придърпа в смазваща прегръдка.

— Този път наистина си мислех, че са те убили — каза Хеликаон.

— Нямаш ли вяра, момче? Мислиш, че няколко египтянина могат да ме довършат? И как мога да не се върна, когато татко с такова усилие ми е намерил жена? — Хектор погледна нагоре към коридора. — Това тя ли е? В името на боговете, дано да е тя!

Хеликаон вдигна поглед към Андромаха. Тя стоеше там в разкъсаната си бяла рокля, с лък в ръка и свободно пусната огнена коса.

— Да — каза той с разбито сърце. — Това е Андромаха.

После се обърна и излезе от двореца.

Последва троянските войници, докато водеха петдесетимата микенци към плажа и чакащите ги кораби. Изморен и телом, и духом, той седна на една обърната лодка и зарея поглед към лечителите, движещи се сред ранените. Коланос седеше сам на плажа, загледан в морето, все така с вързани ръце.

Светлината на зората започна да проблясва на изток.

Няколко каруци се спуснаха по плажа, натрупани с оръжията и броните на микенците.

Сега всичко това му се струваше като сън — цялото кръвопролитие и ужаса, битката в мегарона. Трудно му беше да повярва в тишината и спокойствието на идващата зора, че хора са умирали и съдбата на цяло царство е висяла на ръба. И все пак, въпреки цялата драма и насилие, не мислите за битката тежаха в душата му. Единственото, което виждаше, бяха Андромаха и Хектор. Той беше повече от щастлив, че приятелят му е жив. Във всеки друг момент щеше да умира от радост. Но сега в него бушуваха противоречиви емоции. Завръщането на троянския престолонаследник го бе ограбило от единствената радост, заради която се сражава тази нощ.

Усети в себе си гняв.

— Няма да допусна това — каза на глас и си представи как се връща в двореца за Андромаха. Можеше да види Приам и да му предложи каквото поиска, за да я освободи и да му я даде. После реалността отнесе мислите му като студен вятър. Царят нямаше да я пусне. Беше я представил пред цяла Троя. Тя бе цената на договора с царя на Тива в полите на Плакос.

„Тогава ще я открадна, реши Хеликаон. Ще отплаваме по Великата зеленина и ще заживеем далеч от Троя.“

И така щеше да посрами Хектор, да предизвика война и може би да съсипе Дардания, а освен това да изживее живота си в постоянен страх от отмъщение и смърт.

„Това ли е любовта? — запита се той. На такъв живот ли искаш да обречеш Андромаха? Да стане бегълка, отхвърлена от собственото си семейство, клетвопрестъпничка, мразена и поругана?“ Хеликаон имаше чувството, че цялата му сила се оттича от крайниците.

Небето просветна и въздухът се изпълни със звуците на морските птици, носещи се над залива. Пронизителните им писъци бяха изпълнени с глад и жизненост.

На плажа зад него микенците започнаха да се качват на галерите си. Ранените бяха вдигнати на палубите, а после издигнаха и оръжията си с рибарски мрежи. Хеликаон видя как грубо избутват завързания Коланос. Той падна на колене. Един микенски войн го изрита, а после го вдигна на крака.

С пукването на зората галерите бяха избутани във водата и последните членове на екипажите им се качиха на борда. Пред погледа на Хеликаон платната бяха вдигнати, а греблата — извадени. Троянците тръгнаха през плажа към високия хълм и градските порти.

И докато галерите плаваха на запад, по водата долетя пронизителен писък. После агонизиращ вик. И още един. Ужасните звуци продължиха, затихвайки с отдалечаването на корабите от брега.

Хеликаон чу леки стъпки и се завъртя. Андромаха се приближаваше към него, обвита плътно в дългото си зелено наметало. Той стана от обърнатата лодка, разтвори ръце и тя пристъпи в прегръдката му. Хеликаон я целуна по челото.

— Обичам те, Андромаха. Нищо не може да промени това.

— Зная. Животът ни никога няма да ни принадлежи.

Той вдигна ръката й и целуна дланта.

— Радвам се, че дойде. Нямах сили да те търся из двореца. Щях да извърша някоя лудост и да обрека всички ни на мъки.

— Не мисля, че щеше — отвърна тя меко. — Лаодика ми каза, че обичаш Хектор като брат. Не си способен да го посрамиш така. Познавам те, Хеликаон. И ти би трябвало да ме познаваш. Никога не бих донесла срам на семейството си. И двамата сме възпитани да вярваме в дълга… над всичко останало.

— Подобен дълг е проклятие! — каза той и гневът му отново се разпали. — Няма нищо на този свят, което да искам повече от това да отплавам нанякъде с теб, да живеем заедно, да сме заедно.

Хеликаон погледна към небето. Издигащото се слънце бе полускрито от облаци, озарени в алено и златно, но над морето на запад небето бе яркосиньо и чисто.

— Трябва да вървя — каза Андромаха.

— Още малко — помоли я той и отново хвана ръката й.

— Не — отвърна тя с тъга в гласа. — С всеки изминал миг решителността ми отслабва. — После издърпа ръката си и добави: — Нека боговете те дарят с голямо щастие, любов моя.

— Те вече го сториха, като ми позволиха да те познавам. Повече, отколкото заслужавах.

— Ще дойдеш ли пак напролет, за сватбата ми?

— Искаш ли да дойда?

Тогава тя заплака и той видя усилията й да запази присъствие на духа.

— Винаги ще те искам близо до себе си, Хеликаон.

— Значи ще дойда.

Андромаха се обърна и се загледа към морето.

— Лаодика и Аргуриос умряха, хванати за ръка. Мислиш ли, че сега са заедно? Завинаги?

— Надявам се. С цялото си сърце.

Тя се загърна по-плътно с наметалото си и го погледна в очите.

— Тогава сбогом, цар Еней — каза и му обърна гръб.

— Сбогом, богиньо — прошепна той.

Андромаха го чу и Хеликаон видя как се спира за миг. После продължи, без да се обръща. Той остана загледан в нея, докато тя не достигна високата порта.

Така и не погледна назад.