Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (36)

III

Крясъците ехтяха в главата му и Аргуриос имаше чувството, че черепът му пулсира. Погледна нагоре към високия по крив на кръглата гробница, опитвайки се да не обръща внимание на силната миризма на кръв и страх или на цвиленето на гърчещите се умиращи коне. Жертвата на породисти жребци в името на Зевс беше необходим ритуал за погребението на велик цар, и той се ободри от мисълта, че Атрей ще язди такива прекрасни коне по пътя към Елисейските полета.

Качиха двата най-сетне умрели коня на местата им от двете страни на гроба на царя в центъра на гробницата. Атрей лежеше в своята броня от злато и сребро, с любимия си меч отдясно и три украсени със скъпоценни камъни кинжала и лък отляво. Над главата му бе поставена златна чаша с гравиран на нея Лъвът на Микена, и делви с вино и масло за пътуването. Три от любимите хрътки на царя лежаха мъртви в краката му.

Тъмната мъглива гробница бе пълна с последователите на Атрей, тъжащото му семейство, съветниците и опечалените Агамемнон беше облечен в проста вълнена роба, а по бузите му се стичаха сълзи. Брат му Менелай не плачеше, но изглеждаше поразен от мъка, а лицето му беше пепеляво и сякаш изпразнено от живот.

От музикантите и певците, струпали се в мрака, се разнасяше какофония от звуци. После лютнята и лирата започнаха да затихват.

Аргуриос пристъпи напред, за да погледне за последен път своя цар. Намръщи се. Брадатото лице, застинало във вечен покой в гроба, не беше това на Атрей. Брадата не беше същата, а чертите му изглеждаха твърде широки. Нима тук лежеше самозванец?

В сърцето му се надигнаха объркване и страх и той се приближи с нежелание, за да види, че лицето в гроба беше неговото собствено.

Огледа се, за да разбере дали някой друг е забелязал. Но наоколо нямаше никой. Опечалените и музикантите, синовете и съветниците, всички бяха изчезнали, а голямата кръгла гробница беше тъмна и студена, с натежал от влага и гнилоч въздух.

Беше сам. Никой не тъжеше за Аргуриос. Никой не бе отбелязал смъртта му и той щеше да потъне в земята незабелязан. Никой нямаше да помни името му.

Главата му се цепеше от болка. Стомахът му също се сгърчи. Едва сега го забеляза, но вече знаеше, че агонията е била там през цялото време. Той извика…

Лежеше под каменна арка, студеният нощен въздух го обгръщаше. Луната бе високо и под светлината й Аргуриос видя, че туниката му е оцапана с кръв. Наоколо лежаха три тела и той видя окървавен меч до вратата. Опита се да стане, но отново падна, защото в гърба и гърдите му избухна болка. Той стисна зъби и успя да застане на колене. Виеше му се свят и затова се облегна на каменната арка.

Скоро болката понамаля и той се огледа наоколо. На лунната светлина виждаше малка уличка с неугледни къщи, която гледаше към сребърното море. После си спомни. Намираше се в Троя.

Отново почувства изпепеляваща болка. Главата му запулсира и той повърна на земята. Видя кръв в повръщаното. Пак се опита да стане, но краката му нямаха сила. Огледа телата на мъжете, които бе убил. Единият лежеше с лице към него. Разпозна стража, който стоеше на пост на седмия ден от посещението му в дома на Ерекос.

Мъжът му бе казал, че посланикът се е върнал и го поведе към двора.

— Почакай тук — каза после.

В градината нямаше нито сянка, нито зеленина. Аргуриос я обиколи няколко пъти, а после седна сковано на една каменна пейка, гледаща към залязващото слънце.

От една вътрешна врата излязоха трима мъже. Водачът им беше висок, строен и червенокос. Голобрадото му лице бе сивкаво, а очите — зачервени, сякаш е настинал. Носеше дълго тъмно наметало над туниката и панталоните си и изглеждаше невъоръжен. Двамата други — тъмнокос и рус — имаха мечове. Аргуриос забеляза израженията им и се обезпокои. Гледаха го, без да мигат. Той стана от пейката.

— Върнах се снощи — каза червенокосият, без да го поздравява. Тази проява на лошо възпитание раздразни микенеца, но той овладя яда си. — Бях с царя, когато господарят Коланос разказа за малодушното клане, извършено от убиеца Хеликаон. Той също така те обяви за предател, платен от Златния.

— А! — отвърна студено Аргуриос. — Значи не само страхливец, но и лъжец.

Очите на посланика се стесниха и той почервеня.

— Господарят Коланос твърдеше, че си убил едного от екипажа му и си спасил живота на Хеликаон.

— Това е вярно.

— Може би ще благоволиш да ми обясниш.

Аргуриос огледа въоръжените стражи зад Ерекос.

— Аз съм Аргуриос, последовател на Агамемнон и благородник от Микена. Отговарям само пред моя цар и няма да се обяснявам на някакъв ново издигнал се селянин, пратен в далечна земя.

Мъжете с посланика посегнаха към мечовете си, но Ерекос им махна. После се усмихна.

— Чух подробности за събитията в Ликия. Мнозина добри микенци са умрели, включително племенникът ми Глаукос. Ти не си сторил нищо да ги спасиш и дори си помогнал на убиеца Хеликаон. Вече не си добре дошъл тук, Аргуриос. Законите на гостоприемството диктуват в дома ми да не се лее кръв. Но знай, че Агамемнон изговори думите на прогонването. Вече не си микенец. Нямаш права над земите си и си обявен за враг на Лъвската зала.

Аргуриос излезе от къщата с изправен гръб и замаяна глава. Той не беше дипломат и не бе пожелал сам пътешествието до Троя. Но беше горд да служи на царя си, за да събере информация за политическата и военна мощ на Приам, а и за да отнесе съобщение за свой брат микенец далеч от родината. Той бръкна в кожената си чанта и извади запечатаните писма, които носеше за Ерекос. Ядът го изкушаваше да ги хвърли, но се поколеба и ги прибра отново. Бяха му дадени от главния секретар на Агамемнон, точно когато напускаше двореца. Мъжът го догони на улицата.

— Чувам, че ще отплаваш за Троя. Тези съобщения трябваше да са пратени преди три дни, но глупавият слуга забравил да ги даде на капитана. Ще ги отнесеш ли, господарю Аргуриос?

Всяко от тях носеше печата на Агамемнон и той ги пазеше като очите си. Не можеше да хвърли царските думи в калта на улицата.

Прогонване!

Дори не можеше да си представи подобна присъда, но го болеше още повече от това, че Агамемнон, комуто бе служил с абсолютна вярност, можеше да постъпи по такъв начин. Мислеше си, че царят със сигурност не би могъл да си представи, че той, Аргуриос може да се продаде на Хеликаон или на когото и да било враг на народа си. Нима делата му не струваха нищо? През двадесетте години, откак бе възмъжал, никога не бе търсил богатства, нито се бе поддавал на изкушения, които можеха да попречат на дълга му. Не лъжеше, не беше участвал в дворцовите интриги, в които мъжете заговорничеха един срещу друг, за да се издигнат в очите на Агамемнон. Дори остана неженен, за да може животът му да е изцяло посветен на царя и народа.

А сега го обявяваха за предател, отнемаха му земите и родината.

Докато се отдалечаваше от дома на Ерекос, той реши да вземе кораб до Микена и да говори направо с царя. Агамемнон не можеше да не осъзнае, че е бил подведен. Настроението му се подобри. Веднъж върнеше ли се в Микена, щеше да разобличи Коланос като лъжец и злодей, какъвто беше, и всичко щеше да се нареди.

Намираше се близо до стаята си, когато осъзна, че го следят.

И разбра, че връщането в родината няма да е толкова лесно. Бяха пуснали убийци след него. Като на враг на народа, животът му струваше само толкова, колкото пари предложеха за него Агамемнон или Коланос.

Обзе го студена ярост и той се завъртя, за да посрещне убийците. Не носеше нито меч, нито кинжал в дома на посланика, затова когато петимата го приближиха, ги посрещна невъоръжен.

Водачът беше с тъмно наметало и спусната качулка. Той пристъпи напред и заговори:

— Предателю, ти знаеш какви черни дела са ти донесли този съд.

Аргуриос не изгуби спокойствие и погледна мъжа в очите.

— На мое име няма черни дела. Аз съм Аргуриос, жертва на лъжите на страхливец. Възнамерявам да отплавам за дома, за да се срещна със своя цар.

Мъжът се изсмя грубо.

— Животът ти приключва тук, отцепнико. С никого няма да се срещаш.

В ръцете му проблесна нож и той скочи напред. Аргуриос направи крачка, за да го посрещне, сграбчи китката, държаща ножа и заби юмрук в лицето на нападателя. Докато мъжът падаше, той стисна китката му с две ръце, извъртя го, а после изви ръката му свирепо, за да я извади от рамото. Убиецът изкрещя и изпусна ножа. Другите четирима се хвърлиха към микенеца. Аргуриос вдигна крак и изрита осакатения мъж към другарите му, а после замахна с кинжала.

— Аз съм Аргуриос! — изкрещя той. — Всеки, който тръгне срещу мен, ще умре.

Те се поколебаха, но всички имаха мечове. Раненият водач се изправи на крака и изкрещя:

— Убийте го!

Отново го нападнаха, но Аргуриос ги посрещна, без да отстъпва. Един меч се заби в хълбока му, втори поряза лявото му рамо. Той не обърна внимание на болката, а прониза единия убиец в сърцето, ритна втория в дясното коляно, принуждавайки го да падне, а после се вкопчи в схватка с третия. Четвъртият замахна към него и мечът отскочи от ребрата му. Микенецът усети, че силата му отслабва. Удари единия си нападател в лицето и заби глава, строшавайки носа на другия.

Полузаслепен, убиецът се запрепъва. Аргуриос се извъртя настрани и изрита коляното на нападателя си. Чу се отвратително пукане, когато ставата се счупи, последвано от пронизителен писък. Третият мъж отново беше на крака. Аргуриос се спусна към земята, взе един паднал меч, а после се претърколи точно навреме, за да парира удар отгоре. Скочи на крака и заби рамо в нападателя си, отхвърляйки го назад. Преди човекът да се е окопитил, микенецът заби меча си в гърдите му. Успя да го извади точно навреме, за да блокира свиреп удар, който щеше да го изкорми. Оръжието му отхвърча нагоре и прониза мъжа през брадата, забивайки се в мозъка му. После изтръгна острието и го остави да падне.

Мъжът със счупеното коляно още стенеше силно. Аргуриос погледна наляво, където се намираше водачът им, вдигнал кинжал в лявата си ръка, защото дясната висеше безполезна.

— Другарят ти не може да върви — каза му той. — Ще му е нужна помощта ти, за да го отведеш в лечебница.

— Ще дойде и друг ден — каза мъжът.

— Може би, но не и за теб, кученце. За да падне старият вълк, ще са нужни истински хрътки. А сега се махайте.

Докато водачът помагаше на стенещия мъж да се изправи, Аргуриос остана изправен и привидно силен. Двамата бавно се оттеглиха в мрака.

Успя да остане на краката си още няколко мига.

Не знаеше колко време е минало оттогава. Болката в стомаха му бе спряла и му беше студено, въпреки че още усещаше топлината на кръвта под ръката си. Опита се да се надигне с една ръка и болката пак го погълна. После чу стъпки, значи бяха дошли да довършат започнатото. Яростта му даде сили и той се изправи, решен да умре на крака.

Няколко войника с високи гребени на шлемовете се появиха иззад един ъгъл. Аргуриос залитна и се облегна на рамката на вратата.

— Какво е станало тук? — попита първият войник и се приближи. Светът се завъртя и микенецът падна. Мъжът хвърли копието си и го хвана, снижавайки го до земята.

Един друг войник се провикна:

— Един от мъртъвците е Филометор от Микена. Казваха, че е превъзходен боец.

От къщата излезе старец, който заговори с първия:

— Видях всичко от балкона. Нападнаха го петима. Нямаше оръжие, но пак ги победи до един.

— Е, трябва да го отнесем в храма — каза войникът. — Всеки, когото микенците искат мъртъв, заслужава да живее.