Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (80)

II

Андромаха стана от мястото си до спящата Лаодика и се огледа из покоите на царицата. Сега непрестанно им водеха мъже с ужасяващи рани. Главният лечител на Приам, Зеотос, се грижеше за тях. Дългата му бяла роба бе окървавена, а ръцете му бяха поаленели. Възрастният човек бе пристигнал преди малко и веднага отиде при Лаодика.

— Добре е — увери го Андромаха. — Кървенето почти спря и тя спи спокойно.

— Всички ще спим спокойно след тази нощ — отвърна той унило.

Акса и още няколко слугини помагаха на благородничките в превързването на раните и шевовете. Дори и младата Касандра бе заета с нарязване на чаршафи за превръзки. До балкона имаше шест трупа, на който бяха свалили броните и оръжията. Нямаше къде да ги сложат и затова ги бяха наредили един върху друг с преплетени ръце.

Андромаха излезе от покоите към коридора над стълбите. Тук бяха разположени колчани със стрели и купчина метателни копия. Отиде до най-лявата част на парапета и погледна към мегарона. При вратите кипеше битка и тя видя Хеликаон в мелето. Блестящата му бронзова броня беше като златна на светлината на факлите.

Зад защитниците стоеше друга група войни с високи щитове и тежки копия в ръце.

Вдясно видя царя и около дузина от съветниците му. Мнозина бяха стари мъже, но държаха мечове и копия, а няколко имаха и щитове. От мястото, където стоеше, Андромаха виждаше и отвъд бойната линия към двора. Там се бяха струпали стотици тракийци. Струваше й се невъзможно, че толкова малко защитници са удържали толкова дълго време.

Още и още ранени бяха изтеглени от боя. Видя как Приам прави знак на съветниците си и неколцина затичаха напред, за да помогнат на ранените да се изправят на крака и да ги отведат до горе. От раната в гърлото на един по-възрастен войник — може би към четиридесетгодишен — течете кръв. Той залитна към мъжете, които му помагаха, а после се свлече на пода.

Андромаха наблюдаваше как бликащата кръв се забави, а после войникът умря. Почти веднага около него се струпаха хора, който свалиха нагръдника и наколенниците му. Само след миг мъртвият орел бе просто още едно тяло, захвърлено безцеремонно в дъното на залата, за да не пречи на живите. Мъртвецът падна по гръб и главата му се килна на една страна, а празните очи сякаш се впериха в нея. Внезапно й се зави свят и започна да й се струва, че всичко това е нереално. Звуците на битката утихнаха и тя се озова втренчена в очите на трупа, разликата между живота и смъртта бе в един-единствен удар на сърцето. Всички мечти, надежди и амбиции на този човек бяха пометени в един кървав миг.

Устата й пресъхна и тя почувства как ноктите на ужаса се опитват да се впият в стомаха й.

Дали и тя нямаше да е мъртва съвсем скоро?

Дали Хеликаон щеше да падне с прерязано гърло, за да бъде съблечен и захвърлен в ъгъла?

Ръцете й трепереха. Скоро врагът щеше да помете изтощените защитници и да нахлуе в мегарона. Тя си ги представи как тичат към нея с лица, изкривени от ярост и лудост. Странно, но тази мисъл я успокой.

— Аз не съм жертва, чакаща заколение — каза тя високо. — Аз съм Андромаха.

Касандра дотича от покоите на царицата.

— Трябват ни още превръзки — каза детето.

Андромаха протегна ръка.

— Дай ми ножиците.

Момичето я послуша и тя започна да реже дългата си до земята бяла рокля точно над коленете. Касандра плесна с ръце.

— Нека ти помогна! — извика тя, докато Андромаха се мъчеше да завърши кръглия разрез. Детето взе ножиците и бързо го довърши. Долната част на роклята падна.

— И моята! И моята! — извика Касандра.

Андромаха коленичи до нея и бързо разряза плата. Касандра грабна материала и избяга към стаите. Жената я последва в главните покои и намери лъка си. Върна се в коридора и взе колчан със стрели, който преметна през рамо.

— Страхът е от полза на война — бе казвал баща й. — Той е като малък горящ огън. Сгорещява мускулите и ни прави по-силни. Паниката идва, когато огънят излезе от контрол и погълне смелостта и гордостта.

У нея все още имаше страх, докато гледаше битката на портала.

Но паниката беше изчезнала.