Метаданни
Данни
- Серия
- Троя (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lord of the Silver Bow, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Симеон Цанев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Епическо фентъзи
- Исторически приключенски роман
- Историческо фентъзи
- Митологично фентъзи
- Роман за съзряването
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Stan Tody (2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Дейвид Гемел
Заглавие: Повелителят на сребърния лък
Преводач: Симеон Цанев
Издател: ИнфоДАР
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Мария Христова
ISBN: 978-954-761-278-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13560
История
- — Добавяне
II
За Хеликаон първите няколко седмици след нападението на Питрос бяха изтощителни и напрегнати. Другарството, на което се радваше сред войниците и администраторите на Дардания, бе заменено от предпазлива студенина, която вонеше на страх.
Той вече не беше Принцът на морето, търговец и човек от народа. Беше се превърнал в Хеликаон Подпалвача, отмъстителят, безмилостният убиец. Слугите отклоняваха очи, когато минаваше край тях. Дори мъже, които познаваше от години — като Ониакус и стария генерал Павсаний — премисляха думите си от предпазливост да не го обидят. Атмосферата в цитаделата бе тревожна и напрегната. Извън крепостта зимните бури бушуваха и озаряваха небето с мълнии, а по земите трещяха гръмотевици.
Навсякъде цареше хаос. Убийството на младия цар бе изплашило всички, особено в провинцията.
Народът на Дардания произлизаше от много и различни култури: пътешественици от Тракия, заселили се по северните брегове, фригийци, мизийци и лидийци, населяващи малки селца в някога празната централна област на изток от столицата. Египетски, аморийски и асирийски търговци бяха изградили търговски центрове на юг, за да се свързват с Троя. Дори и в най-благоприятните условия, когато реколтите бяха добри, а търговията процъфтяваше, хората често си изпускаха нервите и между различните етнически групи възникваха опасни инциденти.
След смъртта на Диомед напрежението бе обхванало всички. Яростна тълпа бе нападнала малко поселище на микенски изгнаници и бе убило петима мъже. В един фригийски град пък бе избухнал бунт заради кражбата на овца. Две жени от мизийско село твърдяха, че са били изнасилени от пътуващи хетски търговци. Малка група ги проследи и в сражението умряха още седем човека.
Дарданските войски бяха разпръснати из хълмовете и долините, както и по голите брегове в опит да възстановят реда. В този хаос се бяха появили и престъпни банди, както и буйстващи групи наемници без работа, които нападаха изолирани села и търговски кервани.
Проблемът бе усложнен от законите, наложени от бащата на Хеликаон, Анхиз. Земята в Дардания принадлежеше на царя и онези, които строяха домове, стопанства и села на нея, бяха просто наематели. Данъците бяха огромни — половината реколта, добитък и печалба от търговията. За да работи тази система, Хеликаон знаеше, че хората се нуждаят от две убеждения. Първо, че царят и войниците му ще ги пазят от бандити, и второ — че ако не се подчиняват на заповедите и законите, ще бъдат бързо и безмилостно наказани.
Нападението над крепостта бе разрушило доверието на народа. Ако войниците не можеха да предпазят дори Диомед и царица Халисия, как щяха да осигурят безопасността на населението? А страхът, който Анхиз бе създал у хората, беше избледнял от умереното управление на царицата и нейния генерал Павсаний.
Хеликаон организира събрание с водачите на градовете и ги покани в крепостта. Всички бяха разтревожени, докато се събираха в голямата тронна зала, заобиколени от студените статуи на великите царе на Дардания.
Преди събранието Павсаний го посъветва да бъде милостив.
— Те са добри хора, царю — обърна се той към Хеликаон. — Изплашени са, това е всичко.
Хеликаон харесваше стария военачалник. Мъжът беше безстрашен в битка и бе служил вярно на царица Халисия.
— Това е вярно, Павсаний — каза той, докато стояха на широкия балкон на царските покои и гледаха към морето. — Отговори ми обаче на един въпрос. Когато ти предстои битка, отделяш ли време да помислиш за врага си? Дали войниците имат деца у дома? Дали са добри мъже? Дали каузата им е също толкова достойна, колкото твоята?
— Не, разбира се. Но тези хора не са наши врагове.
— А кое ни е враг?
Генералът изглеждаше объркан. Той се почеса по червената брада.
— Аз… не разбирам какво искаш да кажеш, царю.
— Заплашва ни анархия и онова, което ще се случи днес, или ще започне да обединява народа… или ще разкъса царството от множество малки въстания, а после и масов бунт. Разбери, Павсаний, всички царства се оценяват с помощта на Щита и Меча. Народът трябва да вярва, че царският щит ще го предпазва. Трябва и да са сигурни, че ако не се подчиняват, царският меч ще ги порази. Вярата в щита беше разколебана от нападението на крепостта. Страхът от меча също е изгубен. Какво е врагът? Имаме армия от хиляда и петстотин души.
Ако народът вече не ни вярва и не се бои от нас, ще ни отхвърли. Някой бандитски главатар ще събере армия. Някоя чужда сила ще доплава в залива ни. Врагът, Павсаний, се събира в тронната зала.
Старият генерал въздъхна.
— Какво искаш да направя, господарю?
По-късно, след като старият войник излезе от стаята, Хеликаон прати съобщение на царицата, в което молеше да го приеме.
Халисия бе оцеляла след нападението, но все още беше толкова слаба, че не напускаше покоите си. Според слугините си, седяла мълчалива по цял ден, загледана към морето. После жените и помагали да си легне, но тя стояла будна, взряна в сенките по тавана. Хеликаон я посещаваше на три пъти. Тя не продумваше, докато той говореше, а погледът й бе зареян някъде надалеч. Дори не беше сигурен дали осъзнава, че е при нея и дали го чува.
Слугата се върна.
— Прислужницата й ви очаква, господарю — каза той.
Хеликаон го освободи и тръгна по открития коридор към покоите на царицата. Пред вратите имаше двама стражи. Те отстъпиха и той влезе.
Прислужницата — млада и закръглена жена със светлоруса коса — дойде от задната стая да го посрещне.
— Днес изглежда малко по-добре — каза тя. — По бузите й има цвят.
— Говорила ли е?
— Не, господарю.
Той се огледа наоколо и си спомни първия път, когато бе влязъл в тези стаи като млад. Точно се бе върнал у дома след две години на борда на „Пенелопа“. Точно онази нощ — когато се наслаждаваше на пиршеството, устроено му от екипажа за сбогуване — баща му бе убит. Тогава всичко се промени. Царицата, която се боеше за живота си и този на детето си, прати войници да го убият. Павсаний и други верни мъже се опитаха да го защитят. Накрая Хеликаон пое огромен риск. Водачът на онези, изпратени да го убият, беше могъщ войн на име Гарус. Принцът пристъпи към него.
— Двамата с теб ще отидем сами при царицата — каза му той.
— Не, господарю, те ще те убият! — възпротиви се Павсаний.
— Днес няма да има убийства — увери го Хеликаон, въпреки че не беше толкова сигурен, колкото звучеше.
Той направи знак на Гарус да върви пред него и го последва по скалната пътека към крепостта. Видя ръката на войника върху меча му. После едрият мъж се спря и се обърна бавно. Беше огромен, с широки рамене и дебел врат. Очите му бяха пронизващо сини, а лицето — широко и честно.
— Царицата е добра и почтена жена, а малкият Диомед нося радост на всички ни — каза той. — Възнамеряваш ли да ги убиеш?
— Не — каза Хеликаон.
— Имам ли думата ти?
— Да.
— Добре тогава, господарю. Последвай ме.
Те продължиха до отворения балкон към покоите на царицата. Там имаше двама стражи с дълги копия и щитове. Гарус им направи знак да се отдръпнат, а после почука по рамката на вратата.
— Аз съм, Гарус — каза той. — Мога ли да вляза?
— Влез! — разнесе се женски глас.
Войникът отвори вратата, влезе вътре, а после направи път на Хеликаон. Неколцината войници вътре скочиха на крака.
— Успокойте се! — каза им принцът. — С мен няма войни. Той погледна към младата царица и видя в бледите й очи преплетени страх и гордост. До нея имаше малко златокосо момче. То го погледна с наклонена на една страна глава.
— Аз съм твоят брат, Хеликаон — каза той на детето. — А ти си Диомед.
— Аз съм Дио — поправи го момченцето. — Тате не става, затова няма да закусваме. Нали, мамо?
— Скоро ще закусваме — каза му той и погледна царицата. Когато Анхиз се бе оженил за слабото светлокосо момиче от Зелея, Хеликаон не беше поканен на сватбата. В годината, след като отплава на „Пенелопа“, беше говорил с нея едва няколко пъти, и то само за да разменят любезности.
— Не се познаваме, Халисия — каза той. — Баща ми беше суров и студен човек. Трябваше да ни позволи да говори повече. Може би тогава щяхме да се разбираме по-добре. Тогава щеше да знаеш, че никога не бих устроил смъртта на царя, нито бих убил жена му и сина му. Нямаш причина да се боиш от мен.
— Иска ми се да можех да ти повярвам — прошепна тя.
— Можеш да му вярваш, царице моя — каза Гарус.
Хеликаон се изненада, но изражението му остана непроменено.
— Аз сега трябва да помислиш за закуската на сина си. После ще обсъдим подробностите по погребението.
Сега потрепери при този спомен, а после влезе в задната част на покоите. Халисия седеше изгърбена на стола си, наметната с одеяло. Бе отслабнала много и очите й бяха зачервени. Хеликаон придърпа един стол и седна до нея. Слугинята грешеше. Изобщо не изглеждаше по-добре. Той взе ръката й в своята. Кожата й беше студена. Тя сякаш изобщо не осъзнаваше, че я докосва.
Слънцето разкъса облаците и окъпа морето в злато. Хеликаон погледна надолу и видя паница задушено и малко хляб на масата до Халисия.
— Трябва да се храниш — каза й той нежно. — Трябва да си върнеш силата.
Наведе се и взе паницата, а после загреба с лъжицата и я вдигна към устата й.
— Само малко — прикани я.
Тя не помръдна.
Хеликаон остави купата на масата и поседя в тишина, гледайки слънчевата светлина, която танцуваше по вълните.
— Иска ми се да го бях взел с мен, когато отплавах — каза той. — Момчето те обичаше. Щеше да се натъжи много, ако можеше да те види сега. — Отново погледна царицата, докато говореше, но в изражението й нямаше промяна. — Не зная къде броди духът ти. Не зная как да те достигна и да те върна у дома.
Той замълча, но не пусна ръката й. В тишината почувства как собствената му мъка се надига като прииждаща река, която напира да пробие стена.
Засрамен от тази слабост, той се опита да се съсредоточи върху проблемите, с които се беше сблъскал. Започна да трепери. Видя младия Диомед, засмян под слънцето, и Зидантас, който се кикоти заедно с него след падането от Златния кон. Видя как Вола вдига момчето и го хвърля високо във въздуха, а после го хваща и се завърта. И стената се пръсна.
Той покри лице с ръце и заплака за мъртвите. За Зидантас, който го бе обичал като син. За Диомед, златното дете, което така и не стана мъж. За сина на асириеца Хабусас, паднал до баща си. И за жената, облечена в синьо и златно, която се бе хвърлила от тези скали преди толкова много години.
Почувства допира на нечия ръка по рамото си и после някой се сведе към него и обгърна главата му. Той се наведе в скута й и тя го целуна по бузата.
После проговори:
— Отнеха ми момченцето. Убиха моя Дио.
— Зная, Халисия. Зная. Съжалявам.
Тя беше толкова крехка, а плътта й бе така студена Въпреки слънцето. Хеликаон я прегърна, притисна я до себе си и те останаха така, докато слънцето потъваше във Великата зеленина.