Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (28)

III

Андромаха не продума, докато вървеше редом до Одисей. Случилото се между мъжете бе интересно за наблюдение и тя усети подводни течения, които обаче не разбираше. Кигон бе нервен, докато приближаваше Хеликаон. Но защо? Въпреки че не харесваше Дебелия цар, не можеше да го нарече плах, и определено не се стряскаше лесно. По пътя към плажа бе напрегнат и дори предупреди хората си да бдят за враждебност.

Но каква причина имаше да очаква враждебност? Не войниците му бяха нападнали Хеликаон. Днес Одисей също изглеждаше различно. По-тъжен и по-стар. Тя го погледна, докато вървяха към останките от огъня на „Пенелопа“. Стори й се угрижен, лицето му беше бледо и сломено.

Когато приближиха, видяха група мъже около огъня, както и едно момче с кестенява коса, пепеляво лице и широко ококорени очи. Одисей коленичи до него.

— „Пенелопа“ е добър кораб, Ксандер. Легендарен. Ще можеш да разказваш на внуците си, че си плавал с него.

Момчето вдигна очи.

— Защо причиниха това на Зидантас?

— Чуй ме, момко. Можеш да прекараш цял живот в опити да разбереш мислите на злите хора. Техните радости не са наши. Те обичат да причиняват болка и страдание, да нараняват и убиват. Това им дава сили, защото без него са празни и безсмислени. Зидантас ще живее в Елисейските полета под вечното слънце, защото боговете обичат добрите хора.

— Искам просто да си отида у дома — каза момчето тъжно.

— И аз — отвърна Одисей. — Но засега иди и си вземи нещо за ядене, а после ми донеси малко сладкиш от ей онзи навес.

Двама войници дойдоха и оставиха сандъците на Андромаха на пясъка. Тя им благодари и те си тръгнаха. После Одисей се обърна и се загледа в отплаващия „Ксантос“.

Капитанът на Итака тръгна по пясъка. Андромаха се присъедини към него и постояха заедно в мълчание, докато гледаха как новото слънце се отразява в синьото море.

— Какво не е наред, Одисей? — попита тя накрая. — Заради битката ли е? Боиш се за приятеля си?

Той внезапно потрепери.

— Изпълнен съм със страх, но не за безопасността му. Хеликаон е боец, но у него има скрити врати, които никога не бива да се отварят.

— Не те разбирам.

Той въздъхна.

— Понякога, когато облечеш страха си в думи и боговете слушат, те го превръщат в реалност. Затова нека почакаме и ще видим дали страховете ми са безпочвени.

Андромаха остана до него, докато „Ксантос“ навлизаше в по дълбоки води. След малко Ксандер се върна със сладкиша. Одисей му благодари. Когато момчето си отиде, царят на Итака се умълча отново.

— Но защо наистина са сторили това с приятеля му? — попита Андромаха.

— За да го ядосат, да му отнемат здравия разум. За да влезе в битка, обладан от ярост. — Той изруга тихо. — Но основната причина е, че Коланос обича да причинява болка. Той е изчадие.

— Изглежда обаче успя. Хеликаон ми се стори… сломен от загубата.

— Не, не е успял. Познавам го. Когато вдигне платна, умът му ще бъде чист. — Той се насили да се усмихне. — Отново те нарече богиня.

— Зная. Изненадана съм, че не съм чувала името му преди.

— О, вероятно си го чувала. Само приятелите му го наричат Хеликаон. Истинското му име е Еней и той е принц на Дардания.

— Значи си прав, Одисей. Чувала съм името. Мъжът, който пожела да стане цар.

— Доста по-сложно е. Не е толкова до това какво е искал, а до желанието му да почете волята на баща си. Не, че копелето заслужаваше такъв син. Анхиз бе жесток човек. Трябваше да се роди с люспеста кожа, като на гущер. Бе лишил Хеликаон от титли и обяви другия си син Диомед за свой наследник.

— Защо?

— Дълга история. Ще ти я разкажа по време на пътуването ни към Троя. Анхиз обаче беше убит в нощта, в която влязохме в пристанището му. Хеликаон беше част от екипажа на „Пенелопа“ вече от две години и точно бяхме изтеглили кораба под крепостта на баща му. Убиецът удари същата нощ. При такава ситуация, с мъртъв цар и наследник, който е още бебе, ситуацията отиваше към гражданска война. Една нация не може да има двама царе. И знаеш ли какво би станало в повечето царства?

— Детето и майка му щяха да бъдат убити — отвърна Андромаха. — Или лоялни на царицата хора щяха да се опитат да сторят същото с Хеликаон.

— Именно. Неколцина от последователите на майката на Диомед дойдоха на плажа с намерението да го убият. Други лоялни мъже се събраха да ги спрат. Екипажът на „Пенелопа“ наизвади оръжия. Щяха да се бият заради Хеликаон, защото го обичаха. И още го обичат. Щеше да има битка. — Одисей се изкикоти. — И знаеш ли какво, в името на топките на Арес, направи той? На седемнадесет! Нареди на всички да приберат оръжията, приближи хората, дошли да го убият, и им каза да го отведат при царицата. Тя беше в покоите си, заобиколена от верни стражи. Вероятно е била ужасена, защото Халисия, макар и мило момиче, не е силна жена. Хеликаон й каза, че детето е в безопасност и че тя няма да бъде наранена. После даде клетва да следва желанията на баща си и да бъде верен на Халисия и Диомед. Стоеше там, невъоръжен и изцяло в нейната власт, но пак беше победил. Авторитетът му ги беше надвил до един. Това, и искреността, която се излъчваше от него. През следващите няколко месеца той извърши много промени в царството, избирайки нови съветници, които да служат на царицата. Без битки, без гражданска война и без убийства. Необичайно, не мислиш ли?

— Така е. Защо го е направил?

— Трябва да го попиташ. Може дори да ти отговори. — Одисей пристъпи към водата и седна на една скала. — За известно време няма да отплават кораби. Затова ще закусваме тук.

Той започна да яде сладкиша, донесен му от Ксандер.

— Разкажи ми за Хеликаон — каза Андромаха и се разположи наблизо. — Той има ли деца?

Одисей се засмя.

— Искаш да кажеш дали е женен? Не. Чака любовта. Дано я намери.

— А защо да не я намери? Той е млад, богат и смел.

— Да, смел е, но любовта изисква различен вид смелост, Андромаха.

Тя се усмихна.

— Не виждам смисъла в това.

Одисей сви рамене.

— Има нещо, което един войн се моли никога да не бъде принуден да прави, но е длъжен, ако иска да познае любовта.

— Това е поредната гатанка, а аз не съм добра в гатанките.

— Малцина са добри. Войните се страхуват да се предадат. Те са горди и непокорни. Ще се бият до смърт за онова, в което вярват. Ще се борят за победа. Но любовта не е въпрос на завладяване. Истината е, че един мъж открива истинската любов чак когато се предаде. Когато отвори сърцето си за своя истинския спътник и каже: „Ето го! Това, което наистина съм! То е твое, за да се грижиш за него или да го унищожиш“.

Андромаха се вгледа в лицето на грозния цар и се изпълни с топлота към него.

— Ах, Одисей, сега виждам защо Пенелопа те обича.

Той почервеня.

— Говоря твърде много — измърмори под нос.

— Мислиш, че Хеликаон се бои от любовта?

— Той е чудесен човек. Но някога беше дете на трагедията и тъгата. Това е оставило следи у него.

Известно време постояха в мълчание. После Андромаха каза:

— Казваш, че с Хектор са приятели.

— Повече от това. По-близки са от братя. Хеликаон живя цяла година в Троя, докато строеше флотилията си. Живееше при Хектор. Дори веднъж яздил рамо до рамо с Троянския кон в битка, или поне така съм чувал. Двамата са страхотна гледка. Най-добрите конници на света. Обичаш ли коне?

— Обожавам ездата.

— Значи ще се влюбиш в живота с Хектор. Никой не познава така конете и не отглежда по-добри животни от него. Те са му страст.

— Това е доста тревожна мисъл — отвърна тя сухо.

Одисей се засмя.

— И за да отговоря на коментара ти от снощи — Хектор не пие вино, не се напива и се оригва само от възпитание. Що се отнася до втурването във войни, никога не съм срещал мъж, който да обича битките по-малко, а да ги води по-добре. Ако го оставят на мира, Хектор ще си стои в имението при конете и никога няма да излезе в битка.

— Ти го харесваш.

— Да, Андромаха. В един свят, пълен с насилие, той е като ярко утро след буря. И ще направи всичко, което може, за да бъдеш щастлива.

— Моето щастие не може да ми бъде дарено от други. Или ще бъда, или няма да бъда щастлива. Никой мъж не може да ми даде или отнеме това.

— Житейската ти философия е трудна, Андромаха. Права си обаче — никой от нас не е отговорен за чуждото щастие. По ирония на съдбата обаче можем да сме отговорни за чуждото нещастие.

Той погледна към залива, за да види как „Ксантос“ излиза в открито море.

— Мисля, че горчиво ще съжаляват за онова, което сториха на Зидантас — каза той и въздъхна. — Може би всички ще съжаляваме горчиво…