Метаданни
Данни
- Серия
- Троя (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lord of the Silver Bow, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Симеон Цанев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Епическо фентъзи
- Исторически приключенски роман
- Историческо фентъзи
- Митологично фентъзи
- Роман за съзряването
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Stan Tody (2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Дейвид Гемел
Заглавие: Повелителят на сребърния лък
Преводач: Симеон Цанев
Издател: ИнфоДАР
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Мария Христова
ISBN: 978-954-761-278-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13560
История
- — Добавяне
II
Аргуриос седеше сам на плажа и размишляваше. Действията на Коланос бяха поредното петно върху честта на Микена. Измъчването и убийството на Зидантас бе садистично и безсмислено. И все пак не само Коланос щеше да пострада от случилото се на брега на Дебелия цар. Когато Агамемнон научеше, че Аргуриос е спасил Златния, щеше да побеснее. На самия Аргуриос му се искаше да не беше приемал поканата на Хеликаон. Ако бе останал на плажа, убийството можеше и да успее, а един добър човек, какъвто беше Зидантас, сега щеше да се готви да отплава у дома, при жена си и дъщерите си.
И как беше възможно младият Глаукос да вземе страната на тези диваци и убийци? Това беше мистерия за Аргуриос и го натъжи.
Тогава видя, че момчето Ксандер се приближала нервно към него. Носеше дървена паница в едната си ръка и комат хляб, покрит със сирене, в другата.
— Помислих, че може да си гладен — каза то.
Аргуриос изгледа луничавото момче Внимателно, а после кимна.
— Наистина съм гладен.
Той пое купата и започна да яде. Задушеното беше разредено с вода, но подправките бяха приятно горещи върху езика му. Хлябът също беше пресен. Погледна и видя, че момчето още стои наоколо.
— Има ли нещо друго? — попита той.
— Исках да ти благодаря, че ме спаси.
Аргуриос никога не се бе чувствал удобно сред младите, дори когато самият той беше дете. Сега не знаеше какво да каже. Погледна момчето. Беше пребледняло и явно изплашено.
— Не се страхувай от мен — каза му Аргуриос. — Никога не наранявам деца.
— Иска ми се да не бях идвал — каза Ксандер внезапно. — Ще ми се да си бях останал у дома.
— И на мен ми се е искало — отвърна Аргуриос. — Детството е изпълнено със сигурност, но когато детето стане мъж, вижда света такъв, какъвто е. И аз тъжа за Зидантас. Не всички микенци са като хората, които го убиха.
— Знам — каза Ксандер и седна на пясъка в краката на Аргуриос. — Ти ме спаси. И едва не умря. Бях ужасен. А ти?
— Смъртта вече не ме плаши, момче. Тя идва за всички. Щастливците умират като герои и имената им се помнят дълго. Хората без късмет умират бавно, косата им побелява, а крайниците им отслабват.
Аргуриос изяде супата и хляба. После остави празната купа на скалата до себе си и стана. Взе си шлема и отиде до мястото, където се бяха събрали мъжете от „Пенелопа“ и наблюдаваха залива, чудейки се кой кораб ще се върне като победител.
Одисей стоеше встрани от хората си и говореше с Андромаха. Тя бе впечатляваща жена. Аргуриос се чувстваше дори по-неудобно около жени, отколкото край деца, но трябваше да говори с Одисей. Докато вървеше, осъзна, че младият Ксандер е до него. Момчето погледна нагоре и му се усмихна радушно. Аргуриос се изкуши да му се намръщи и да го отпрати, но откритостта на усмивката го обезоръжи.
Приближи се към Одисей, който го видя и му посочи да седне. После му представи Андромаха. Аргуриос се помъчи да измисли какво да каже.
— Съжалявам, че се е наложило да видиш такава грозна сцена — каза накрая, спомняйки си как Хеликаон извади главата от чувала.
— И преди съм виждала отрязани глави — отвърна тя хладно.
Аргуриос не можа да измисли как да продължи разговора, а и не искаше. Вместо това се обърна към Одисей:
— Мисията ми е в Троя. Мога ли да плавам на „Пенелопа“?
— Не зная дали имам място — отвърна студено Одисей.
— Той ми спаси живота — каза внезапно Ксандер.
— Нима? Ето една история, която бих изслушал с удоволствие.
Аргуриос се бе завъртял на пета и вече си тръгваше.
— Почакай, почакай! — извика Одисей. — Нека чуем какво има да ни каже младежът. Хайде, момче. Разкажи ни тази история за смели дела.
Аргуриос се спря. Не желаеше да остава в компанията на този враждебен човек, но се нуждаеше от превоз до Троя. Обезпокоен, той остана, докато Ксандер разказваше оживено историята за бурята и счупения парапет, и как се подхлъзнал към бурното море. Одисей го изслуша Внимателно, после погледна Аргуриос в очите. Изражението му сега бе по-приятелско.
— Ти си изненадващ човек, Аргуриос. На борда на „Пенелопа“ винаги има място за изненадващи хора. Но ще бъде претъпкано.
— Това не ме притеснява.
Някой извика и всички на плажа скочиха на крака. Видяха как „Ксантос“ влиза в залива, проправяйки си път през плитчините. Зад нея се влачеше бойна галера. Втрещен от този развой на събитията, Аргуриос отиде до ръба на водата и се загледа в приближаващите кораби. Екипажът на галерата бе подреден покрай парапета. Когато приближиха, той осъзна, че всичките петдесетина мъже са завързани. Видя и Глаукос на носа.
Ксантос започна да завива, насочвайки се към по-дълбоките води в залива.
— Какво прави той? — попита Аргуриос.
Одисей не отвърна, но микенецът видя, че изражението му е тъжно, а очите му са пропита с болка. Войнът се разтревожи и отново се загледа в корабите. Когато „Ксантос“ навлезе в дълбоката вода, моряците отвързаха въжетата и галерата малко по малко спря. По-големият кораб се отдръпна.
Тогава Аргуриос видя нещо тъмно, което излетя от „Ксантос“ и се разби на палубата на микенския съд. Още няколко такива предмета прелетяха през небето. Завързаните мъже започнаха да крещят и да се борят с въжетата. После на палубата им се забиха няколко огнени стрели.
Внезапно галерата избухна в ярки пламъци. Последваха писъци и Аргуриос видя как Глаукос се подпали. Огънят покри туниката и бронята му, а после и косата. Писъците станаха нетърпими, докато мъжете горяха като свещи по цялата палуба. Над морето се издигна стълб от черен дим. Аргуриос не можеше да повярва на очите си. Поне петдесет безпомощни мъже умираха агонизирайки. Един от тях успя да се освободи и скочи в морето. Но за всеобщо удивление, когато изплува, пламъците все така продължаваха да го поглъщат.
На брега всички мълчаха и вцепенени наблюдаваха как магическият огън изгаря галерата и екипажа и.
— Попита ме от какво се боя — каза Одисей. Аргуриос видя, че говори на Андромаха. — Сега вече виждаш.
— Това е чудовищно — промълви Аргуриос, докато крясъците на агонизиращите продължаваха да се носят от умиращия кораб.
— Да, така е — съгласи се Одисей с тъга в гласа.
Черният дим се вихреше около обречената галера, а „Ксантос“ бавно започна отново да излиза в морето.