Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (78)

IV

Принц Агатон гледаше своите тракийци, докато тичаха към стените. Сега нямаш бойни викове. Само мрачна решителност за убийство и покоряване, за да спечелят богатствата, които им бе предложил. Копнееше да е с тях, да се качи по стълбата и да си проправи с бой път до Приам. Искаше да бъде там, когато царят бъде захвърлен на колене, молейки се за живота си. Но все още не можеше да си го позволи. Смъртта на Приам подсигуряваше успеха му, но ако той умреше в атаката, всички години на планиране и заговори щяха да са били за нищо. Щеше да извърви тъмния път към Хадес с провал в сърцето.

Провал.

В очите на Приам той винаги се бе провалял. Когато Агатон победи хетските бунтовници в Резос, баща му се разяри от загубите, които беше понесъл.

— Хектор щеше да ги смаже с половината от твоите мъже и една десета от убитите.

Нямаше парад за Агатон. Нямаше лаврови венци.

Нима някога е било различно? Когато бе на десет години и се боеше от мрака и тесните тъмни места, баща му го заведе в подземните Пещери на Цербер. Приам му разказа за демоните и чудовищата, обитаващи тези места, и как грешната пътека вещи право към мъченията на Подземния свят. Баща му носеше факла. Агатон стоеше близо до него и се паникьосваше все повече и повече. Отиваха все по-надълбоко и по-надълбоко. А после достигнаха подземен поток и царят изгаси факлата в него и се отдръпна от сина си. Агатон изкрещя и го замоли да го хване за ръката.

Тишината се проточи. Той приклекна в мрака и остана парализиран сякаш цяла вечност — хлипащ и ужасен.

После видя светлина. Това беше единадесетгодишният му полубрат Хектор, който също носеше факла.

— Татко изчезна. Демоните го отнесоха — изпищя Агатон.

— Не, той те чака отвън.

— Защо ме е оставил?

— Мисли си, че това ще излекува страха ти от тъмното.

— Можем ли да си вървим?

— Няма как да изляза с теб, Агатон. Татко не знае, че съм дошъл тук. Влязох от южната страна. Ще изгасим факлата и ти ще ме хванеш за ръката. Аз ще те отведа на място, откъдето ще виждаш слънцето. После трябва да излезеш сам.

— Защо той ме мрази толкова, Хектор?

— Не те мрази, просто искала бъдеш силен. Сега ще изгася факлата. Готов ли си?

Хектор бавно го поведе през тунелите, движейки се близо до стените. Тогава Агатон не се боеше, защото усещаше топлината на дланта му и знаеше, че той не би го изоставил. Мракът бавно се вдигна и той видя слънчевата светлина, отразена от скалата.

— Ще се видим по-късно, малки братко — каза Хектор и скочи обратно в мрака.

Агатон излезе и видя баща си, майка си и двадесетина съветници, който стояха под слънцето. Когато го видя, Приам се намръщи.

— В името на боговете, момче, да не би да си плакал? Какъв позор.

Той се отърси от спомена, за да наблюдава как тракийците му прехвърлят стените. Странно, но не се чуваха звуци от битка.

Белокосият Коланос се появи до него.

— Отдръпнали са се в цитаделата.

После прозвучала виковете на ранени и умиращи мъже. Агатон знаеше какво става. Лъконосците обстрелваха струпаните в двора тракийци. Той се завъртя и извика на един от офицерите, командващи подкрепленията.

— Изпрати стрелците! Врагът се е струпал на балкона над вратите. Надупчете ги!

Войникът събра хората си и стотина стрелци се затичаха към стълбите.

Всичко трябваше да е толкова по-просто. Предполагаше се хората на Агатон да влязат в двореца, да надвият малцината стражи и да пуснат микенците да довършат клането. Вместо това портите бяха барикадирани, а защитата — организирана.

Кой би предположил, че Дебелият Антифон ще се пребори с убийците? Агатон не се съмняваше, че е оцелял достатъчно дълго, за да предупреди Хеликаон. Принцът бе чул, че ездач на златен кон е задминал тракийците му, докато марширували към цитаделата. Само Хеликаон имаше такива коне. После дойдоха и новините, че войн с микенска броня е разпръснал хората му, когато са щели да атакуват портите.

Хеликаон и Аргуриос. Двама мъже, които изобщо не присъстваха в първоначалния му план. И двамата — поканени само по молба на Коланос.

В крайна сметка действията им не можеха да сторят нищо, освен да отложат неизбежното, но все пак го вбесяваха.

Портите на двора се разтвориха.

— Приготви бойците си — каза той на Коланос, а после прекоси откритото пространство, за да сграбчи съдбата.