Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (84)

II

Аргуриос бе изпълнен с превъзбуда от битката. Всичко се бе получило точно според плана и сега идваше моментът, който бе чакал цяла нощ. Веднъж щом се озова на стълбите с Хеликаон до себе си и Полидорус и Диос зад тях, устремът на врага просто спря. Сега микенците трябваше да ги атакуват по двама, докато останалите им другари се трупаха долу, безпомощни срещу стрелите и копията, с които ги обстрелваха от коридора. Всъщност това отново бе Мостът на Парта — цялата битка се водеше на една тясна линия между сравнително равностойни бойци. Вече нямаше значение, че микенците ги превъзхождат числено, защото в самото стълкновение можеха да се съберат само двама от тях.

Аргуриос удари с щита си следващия си противник и го принуди да се открие. Копието му полетя напред и прониза шлема и плътта под нея. Войнът се свлече на земята. Микенецът изрита мъжа в рамото и го запрати сред другарите му. Друг от тях скочи в битката. Той се препъна в трупа и Хеликаон го уби.

Още воини прииждаха срещу мъжете на стълбите, но те отстъпваха и нападателите плащаха все по-висока цена.

Както се бе надявал Аргуриос, сънародниците му вече не мислеха трезво за целта си. Вместо това се бяха концентрирали в желанието си да избият изправилите се срещу тях войни. Това ги заслепяваше за останалите алтернативи. Аргуриос знаеше какво си мислят. Само един последен натиск и цитаделата щеше да е тяхна. Трябваше само да пометат тези няколко последни бойци на стълбите и победата щеше да им принадлежи.

Сега целият им първоначален устрем бе изчезнал. Аргуриос и Хеликаон, опрели крака в стъпалата и вдигнали високо щитовете си, блокираха пътя със смъртоносните си копия като смъртоносна стена.

В началото микенците бяха помислили, че печелят. Сега обаче бяха възпрени и губеха хора, без да получават нищо в замяна. Силни войни падаха посечени един след друг и враговете изтеглиха телата им, за да не пречат на боя. Аргуриос знаеше, че сега червеите на съмнението са започнали да гризат сърцата им. Това не беше обикновена битка. Нямаше къде да отстъпят, нито безопасен лагер, в който да се върнат, след като приключи денят. Бяха се озовали в не по-малък капан от троянците. Ако не успееха да прочистят цитаделата и да убият царя преди зазоряване, други войски щяха да дойдат на помощ на Приам, при това с хиляди, от фортовете на равнината на Скамандър, или от казармите в Долния град.

Аргуриос се биеше без почивка. Вече не чувстваше умора, всичките му сетива бяха изострени до крайност. Сега се бореше за нещо повече от живота, за нещо повече от честта. Бореше се за любовта си и бе решен нищо да не унищожи шанса му за щастие с Лаодика. Държеше лицето и в ума си, сладостта на усмивката й, лъчезарното и присъствие. Никой микенски войн нямаше да се изкачи по тези стълби.

Едно копие одраска нагръдника му и откъсна още два от бронзовите дискове. Аргуриос се изви надясно и собственото му оръжие намери целта си. Ударът бе слаб, само закачи бронираното рамо на нападателя и го завъртя. В същия миг обаче Хеликаон изрита противника пред себе си в подножието на стълбите, а после се завъртя и прониза гърлото на боеца пред Аргуриос. След това и двамата герои вдигнаха щитовете си, за да спрат следващите нападатели.

Миг по-късно Хеликаон на свой ред бе отблъснат и изгуби равновесие. Аргуриос блокира отвесният удар, който щеше да разкъса гърлото на дарданееца, а после удари щита си в лицето на другия микенец, за да го накара да отстъпи. Хеликаон скочи на крака и продължи битката.

Стълбите сега бяха хлъзгави от кръвта, но боят не спираше. Мъжете и жените от коридора горе вече нямаха стрели и само наблюдаваха безпомощни ставащото под тях.

На върха на стълбите Приам чакаше с меч в ръка и гледаше двамата мъже, които стояха между триумфа и катастрофата. Трудно беше да повярва, че са хора о плът и кръв, защото се биеха като богове — неуморими и непобедими. Царят вече бе повярвал, че битката е изгубена. Сега не бе толкова сигурен. Надеждата вдигна глава. Той се огледа около себе си. Върху всички лица в коридора бе изписана мрачна решителност и някакво усещане за гордост и възхита пред това, на което ставаха свидетели.

За пръв път от много години Приам почувства гордост от сина си Деифобос, застанал зад Аргуриос и готов да заеме мястото му в битката на стълбите.

Премествайки поглед към микенците обаче, видя, че и те не отстъпват. Не бяха нито уплашени, нито обезсърчени. Чакаха търпеливо за шанса си да се изправят срещу бойците на стълбите, а израженията им бяха твърди и неотстъпчиви.

Крехката надежда помръкна в гърдите на царя. Нямаше значение колко смели бяха героите долу. Нищо не можеше да удържи тези кръвожадни варвари. Скоро някой от двамата Хеликаон или Аргуриос — щеше да бъде посечен, и смъртоносното нашествие към горните етажи да започне.

„Е, помисли си, ще покажа на тези диваци как умира един цар.“

Хващайки меча си, той тръгна напред, за да застане до последните защитници.