Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (49)

II

Следобедът почти бе превалил, когато успя да се измъкне от градината. Авторитетът й, който внезапно се бе повишил след случилото се току-що, я принуди да търпи всички благопожелателни и подмазвачи. Когато накрая й се наложи да се преструва на изморена, откри Лаодика, която я чакаше в покоите й. Приятелката й изтича да я посрещне и я прегърна силно.

— Беше невероятна, Андромаха! Гордея се с теб. Името ти е в устите на всички.

Андромаха я целуна по бузата и се измъкна от прегръдката.

— Кой беше онзи, когото убих?

— Капитан от орлите. Всички го мислеха за герой. Какво ли кара хората да стават предатели, как мислиш?

— Не зная. Но беше смел. Можеше просто да вземе копието и да бъде прогонен. Вместо това избра сигурната смърт защото дори да бе убил Приам, стражите щяха да го надвият и повалят. Нека не говорим повече за това. Имам нужда точно от разходка до храма.

Слънцето все още светеше, макар и в далечината да се виждаха облаци. Двете жени тръгнаха хванати за ръка.

— Мисля, че Агатон бе много впечатлен — каза Лаодика. Не можеше да свали очи от теб.

Андромаха се засмя.

— И той е впечатляващ мъж. Защо не съм го виждала преди?

— Прекарва много от времето си на изток от града. Води тракийските наемници и е почти толкова добър военачалник колкото и Хектор. Двамата са много близки.

— Приличат ли си?

Лаодика се засмя.

— Питаш ме дали Хектор е красив?

— Да.

— Като млад бог е. Косата му е златна, очите — сини, а усмивката му може да спечели всяко сърце.

— И той е най-големият от синовете на Приам?

Принцесата отново се засмя.

— И да, и не. Най-голям е от децата на мама, така че е законен наследник. Но татко е имал двадесет и четири деца, преди да се ожени за нея. А и любовниците му са му родили още. Най-големият беше Троил. Сега щеше да е почти на четиридесет.

— Умрял е?

— Татко го прогони миналата година. Умря в Милет. Някои мислят, че е бил отровен. Подозирам, че са прави.

— Не виждам смисъл в това — каза Андромаха. — Ако Приам го е искал мъртъв, защо не го е убил в Троя?

Лаодика се спря и се обърна към нея.

— Трябва да разбереш, че преди мама да се разболее, градът имаше двама владетели. Тя мразеше Троил. Мисля, че мрази всички синове на царя, които не са от нея. Когато той направи заговор да отхвърли баща ни, царицата смяташе, че трябва да бъде убит на мига. Баща ми отказа. — Тя сви рамене. — И той все пак си умря.

— Хекуба е наредила да го отровят?

— Не зная, Андромаха. Може би е умрял от нещо съвсем друго. Но ще се изненадаш колко много хора са измрели млади скоро след спор с майка ми.

— Значи се радвам, че ме хареса. И колко е голям Хектор?

— Почти на тридесет.

— Никога ли не се е женил?

Лаодика извърна лице.

— О, може би войните и битките са виновни. Питай го, когато си дойде. Ще има много празненства и веселие за победите му.

Андромаха разбра, че крият нещо от нея, но реши да не настоява. Вместо това каза:

— Сигурно наистина е велик войн, ако победите му са очаквани още преди да проведе битките.

— О, Хектор никога не губи — каза Лаодика. — Троянският кон е непобедим.

На Андромаха й се струваше, че подобна сигурност е наивна. Една отклонила се стрела, запратено копие или случаен удар можеха да прекратят живота на всеки боец. Въпреки това не каза нищо и двете продължиха да вървят през пазарите, където се спряха да огледат изложените стоки. Накрая достигнаха лечебниците.

Седнаха в задната градина, където Лаодика прати слугини да намери лечителя Макаон. Друг възрастен слуга им донесе чаши с прясно изстискан сок от различни плодове. Андромаха никога не бе опитвала нещо толкова прекрасно и сладко. Сместа имаше цвят на залез.

— Какво има вътре? — попита тя.

— Дървесни плодове от Египет и Палестина. Имат различни форми и цветове. Някои са златни, други жълти, трети — зелени. Някои са вкусни и поотделно, а други имат толкова остър вкус, че предизвикват сълзи. Но жреците ги смесват с мед. Много е освежаващо.

— В Троя яма толкова много нови неща. Никога не съм виждала такова разнообразие. Роклите на жените, украсата по стените… — Тя се засмя. — Дори напитките са разноцветни.

— Татко казва, че именно търговията кара цивилизациите да растат. Народите се учат едни от други и подобряват взаимно уменията си. Имаме египетски тъкачи. Те започнаха да експериментират с боите от Фригия и Вавилон. Така откриха нови и невероятни цветове. Но не са само дрехите. Хектор донесе коне от Тесалия. Огромни зверове. Шестнадесет педи дълги. Кръстоса ги с нашите кобили и се получиха великолепни бойни жребци. Всички опитни и амбициозни хора идват в Троя. Татко казва, че един ден тя ще стане центърът на велика цивилизация.

Андромаха слушаше безмълвно, докато Лаодика описваше мечтите на Приам. Очевидно тя боготвореше баща си, въпреки че също толкова очевидно той нямаше много време за нея.

Гласът на принцесата заглъхна.

— Мисля, че те отегчавам. Извинявай.

— Нищо подобно. Много е интересно.

— Наистина ли? Или го казваш просто така?

— И защо ми е да го правя? — Андромаха преметна ръка през рамото на Лаодика и я целуна по бузата.

Жрецът лечител Макаон дойде в градината. На Андромаха й се стори ужасно изморен. Лицето му бе пребледняло и по челото му проблясваха капки пот. Въпреки че беше млад, вече губеше косата си, а раменете му бяха изгърбени.

— Добре дошла, принцесо! — каза той. — Винаги е удоволствие да те видя. Както и теб, Андромаха от Тива.

— Как е Ксандер? — попита тя.

Младият лечител се усмихна.

— Той е чудесен младеж и е много чувствителен. Дадох му да работи с умиращите. Много е талантлив в това да ги успокоява. Радвам се, че остана с нас. — Макаон се обърна към Лаодика и й подаде малък пакет, увит в плат. — Трябва да й стигнат за около седмица. Имай предвид обаче, че скоро дори тези силни опиати няма да удържат болката.

— Мама казва, че се чувства малко по-добре — отвърна принцесата. — Може би тялото й се лекува.

Той поклати глава.

— Вече е късно за това. Само силата на ума й и смелостта на духа й я задържа в земите на живите. В пакета има малка стъкленица. Затворена е със зелен восък. Когато болката стане нетърпима — а това ще се случи, — счупете печата и смесете съдържанието с вино. После накарай майка си да го изпие.

— И това ще спре болката?

Той се намръщи.

— Да, Лаодика. Ще спре болката. Завинаги.

— Защо тогава не й го дам сега? Нея наистина много я боли.

— Съжалявам, не се изразявам ясно. Стъкленицата трябва да помогне на майка ти накрая. Отпие ли веднъж от нея, ще заспи дълбок сън и ще премине в света отвъд без болка.

— Нима казваш, че това е отрова?

— Точно това казвам. През последните си дни майка ти ще живее в ужасна агония. Болката ще е унищожителна и дори тя няма да може да я преодолее. Разбираш ли ме? Тогава ще й остават само часове живот. Мисля, че е по-добре да й се спести такова страдание. Изборът обаче е твой.

— Не мога да отровя мама! — каза Лаодика ужасена.

— Разбира се, че не можеш — намеси се Андромаха. — Можеш обаче да й кажеш същото, което ни каза скъпият Макаон. И да й дадеш стъкленицата, за да направи избора сама.

— Благодаря ти, господарке! — каза лечителят. — Да, това разбира се е правилното решение.

Той я погледна и сякаш искаше да заговори, но се поколеба.

— Има ли още нещо? — попита го тя.

— Разбирам, че си пътувала с микенския войн Аргуриос.

— Да. Суров мъж и не особено приятен.

— Ах! Тогава няма да те безпокоя с проблема си. Мислех си, че може би сте… приятели.

— Как е възможно един лекар да има проблем с пътуващ войн? — попита Андромаха.

— Нима не си чула? Нападнали са го други микенци. Раните му бяха ужасни. Все още има голяма вероятност да умре от тях. Но не мога да го накарам да почива. Настоява да спечели хляба си и правото да спи тук. Обясних му, че всички разходи са поети от господаря Хеликаон, но това явно само го разяри. Реже дърва, носи вода. Всякакви видове тежки задачи, които даваме на слугите си. Вече на няколко пъти разкъсва шевовете си с тези нежелани занимания, а и с други подобни. Опитах се да му обясня, че тялото му е жестоко увредено. Не може да диша добре и му се вие свят от всяко натоварване. Но въпреки всичко не желае да ме послуша. Боя се, че ще падне мъртъв в тогава господарят Хеликаон няма да е доволен от мен.

— Двете с Лаодика ще поговорим с него — каза Андромаха. — Къде е той?

— Видях го преди малко зад Дома на земята. Опитва се да поправи стара стена. Няма нужда от това. Тя вече не се използва. Но той носи големи камъни и се преуморява.

Макаон ги упъти и двете жени тръгнаха натам. Лаодика не беше доволна.

— Не обичам микенците. И не ме интересува дали ще умре.

— Той помогна на Хеликаон в Залива на сините сови — отвърна Андромаха. — Порази един микенски убиец. Може би затова са го нападнали.

— Сигурна съм, че е имал лоши причини да го направи — каза Лаодика. — При микенците винаги е така.