Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (11)

I

Гершом вече нямаше представа къде се намира нито дали сънува, или е буден. Раменете и ръцете му бяха изгорели от слънцето и не можеше да усети смъртната хватка, с която се държеше за дървото. В ума му шептяха гласове, които го подканяха да се пусне и да познае мира. Той не им обръщаше внимание.

Пред очите му се носеха видения: птици с огнени криле; мъж, чийто жезъл се гърчеше в ръцете му, за да се превърне в усойница; триглав лъв с люспесто тяло. После видя стотици млади мъже, дялащи и оформящи огромен каменен блок. Един по един те се долепиха до него и бавно потънаха в скалата, като че ли беше вода. Накрая Гершом виждаше само длани с търсещи пръсти, които се опитваха да се спасят от тази каменна гробница, която сами бяха създали. А гласовете не замлъкваха дори за миг. Един звучеше като дядо му — суров и непрощаващ. Друг пък принадлежеше на майка му, която го молеше да се държи като благородник, а не като някой пиян простак. Той се опита да й отговори, но устните му бяха напукани, а езикът му представляваше суха клечка в устата. После чу гласа на по-малкия си брат, който бе загинал предната есен:

— Ела при мен, братко. Тук е така самотно.

Тогава за малко не се пусна, но гредата се разлюля и той отвори пълните си с кръв очи. Видя черен кон, носещ се над морето. След малко усети, че нещо докосва тялото му и обърна глава. До него плуваше огромен плешив мъж с разклонена брада. Гершом го позна, но не можа да си спомни откъде.

— Жив е! — чу мъжът да вика. — Хвърлете ми въже. — После му заговори: — Вече можеш да пуснеш. Спасен си.

Гершом не го послуша. Никой от гласовете в главата му нямаше да го примами към смъртта.

Дъската се удари в корпуса на кораба. Египтянинът погледна нагоре към редиците от гребла над него. Гребците се бяха надвесили през отворите. Някой завърза въже около кръста му и той усети, че го вдигат от водата.

— Пусни гредата! — повтори брадатият му спасител.

Сега Гершом вече искаше да го послуша, но не можеше. Не чувстваше ръцете си. Плувецът внимателно откачи пръстите му. Въжето се затегна и скоро го изтеглиха на палубата, където се свлече в локва на пода. Когато изгорената кожа на раменете му се допря до дървото, той изкрещя и викът разкъса сухотата в гърлото му. Един млад мъж с черна коса и невероятно сини очи клекна до него.

— Донесете вода! — каза мъжът.

Помогнаха на Гершом да седне и поднесоха чаша до устата му. В началото изсушеното му гърло не можеше да преглътне. Всеки път, щом опиташе, се давеше.

— Бавно — посъветва го синеокият. — Задръж я в устата си. Остави я да се спусне сама.

Той го послуша и опита отново. Съвсем малко от хладката вода потече към гърлото му. Никога не бе опитвал нещо толкова сладко и прекрасно.

После изгуби съзнание.

Когато се събуди отново, лежеше под импровизиран навес, издигнат до носа. Един младеж с луничаво лице седеше до него. Момчето видя, че е отворил очи, стана и изтича назад по палубата. Минута по-късно спасителят му се приведе под навеса и седна до него.

— Отново се срещаме, Египтянино. Ти си голям късметлия. Ако се бяхме забавили, със сигурност щяхме да те подминем. Аз съм Зидантас.

— Аз… благодаря… ви… Благодаря… ти.

Гершом успя да се надигне достатъчно, за да седне, и посегна към каната с вода. Чак тогава видя, че ръцете му са превързани.

— Беше се нарязал доста зле — обясни Зидантас. — Но ще оздравееш. Ето, нека ти помогна.

Той вдигна покритата с кожа кана. Гершом отпи, този път малко по-дълбоко. От мястото, където седеше, успя да разгледа кораба по дължина и лесно го позна. Радостта му се стопи.

— Да — каза гигантът, разчитайки изражението му. — Намираш се на борда на „Ксантос“. Но аз познавам сърцата на корабите. Този е могъщ. Цар на морето… и го знае.

Гершом се усмихна, а после направи гримаса, защото долната му устна се разцепи.

— Почини си, друже — посъветва го Зидантас. — Силата ти ще се възвърне скоро и ще можеш да си платиш пътуването заедно с екипажа.

— Ти… не… ме познаваш — отвърна Египтянинът. — Аз… не съм… моряк.

— Може би не си. Но имаш смелост и сила. И, в името на Хадес, достатъчно добре се справи с плавея.

Гершом се излегна на палубата. Зидантас продължи да говори, но гласът му се превърна в ритмично мърморене и той скоро потъна в сън без сънища.