Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (45)

I

Карпофорус стоеше на покрива и гледаше с тревога към високия дворец от другата страна на Скамандър. Тази вечер по залез-слънце щеше да започне пирът на Деметра, богинята на зърното. Всички щяха да благодарят за лятната реколта. Щеше да има силни напитки, отбрани вина, подноси с храна и огромни огньове. Хората щяха да танцуват и да пеят, и да забравят грижите си поне за един ден. След девет месеца, с писъци и плач на света щяха да се появят стотици бебета. Карпофорус мразеше пировете.

Но този беше специален.

Когато за пръв път долови повика за служба на смъртта, отиде на остров Самотраки, за да търси мъдростта на гадателя, който живееше там. Мъжът бе известен из цялата Велика зеленина. Живееше в пещера, отхвърлил богатството в търсене на духовно съвършенство. По хълмовете около дома му винаги имаше десетки хора, който идваха с дарове и въпроси. Гадателят седеше мълчаливо под слънцето и от време на време викаше някого при себе си. После говореше тихо и молителят слушаше, преди да се върне обратно в тълпата. Хората го питаха какво е научил, но никога не получаваха отговор.

Карпофорус чака деветнадесет дни. На сутринта на двадесетия, докато гледаше стареца, видя, че очите на гадателя са насочени към него. После го призоваха. Не можеше да повярва и се огледа да види дали зад него няма някой друг. Накрая стана и се качи по хълма.

Гадателят не бе толкова стар, колкото изглеждаше отдалеч. Въпреки бялата брада, по лицето му нямаше бръчки.

Карпофорус седна с кръстосани крака пред него.

— Каква мъдрост търсиш? — дойде въпросът.

— Бях призован да служа на Великия отец — каза му убиецът. — Но ми трябват напътствия.

— И как получи този призив?

Карпофорус му разказа за смъртта на другия работник и за осъзнаването си, че трябва да служи на великия бог, пращайки душите към дългото им пътуване.

— И ти мислиш, че Хадес има нужда да убиваш хора?

— Да! — отвърна гордо младият мъж.

Гадателят го изгледа с безизразно лице, а големите му сини очи впримчиха тъмния поглед на Карпофорус.

— Колцина си убил досега?

— Девет.

— Почакай, докато говоря с духовете — каза старецът и затвори очи.

Мина много време и Карпофорус започна да си мисли, че мъжът е заспал. После сините очи отново се отвориха.

— Всички избират да следват една или друга пътека, Карпофорус. Ако ти кажа, че си сгрешил и че Властелинът на смъртта не те е призовал, ще ми повярваш ли? Отговори ми честно.

— Не. Великият бог ме е направил свой слуга.

Мъжът кимна.

— Кажи ми, вярваш ли, че той би искал да убиваш деца?

— Не.

— А жени?

— Не зная. Той желае ли смъртта на жени?

— Не. Никога няма да убиеш дете или жена. Нито ще посягаш на някого между Пира на Деметра и Пира на Персефона. Когато земята спи между сезоните, ти също ще почиваш. И за всяко успешно изпълнено начинание ще даваш половината си пари на бедните и нуждаещите се. — Той посочи към кинжала на кръста на Карпофорус. — Дай ми го. — Убиецът извади оръжието и го подаде на гадателя. Кинжалът бе чудесно изранен, с дръжка, обвита със сребърна нишка и с лъвска глава накрая. — Ще използваш само това острие за своите задачи. Никога отрова, нито меч или въже. Не ръцете си, ни копие, ни лък. И когато този кинжал се строши или бъде изгубен, ще приключи и твоята служба на Великия бог. Ако нарушиш някоя от тези повели, животът ти ще свърши до седем дни.

— Ще бъде както казваш, благословени.

През годините Карпофорус бе следвал всички тези нареждания, без да се оплаква. В три града имаше домове, които се грижеха за бедните и бездомните с парите му. Нито една жена не бе паднала под кинжала му, и нито едно дете, а за оръжието си той се грижеше с обич и го използваше само в мисиите си, за да не се повреди острието. Носеше други два ножа за обща употреба и именно тях бе използвал по време на битката при Залива на сините сови.

Тази нощ започваше Пирът на Деметра и днес Лъвският кинжал щеше да прекрати живота на Хеликаон на тази земя.

Тази сутрин той видя господаря си да прекосява моста на Скамандър на гърба на кон, взет от конюшните на царя. Вероятно щеше да се върне по здрач и да слезе през града до плажа. Щеше да мине край площада и Храма на Хермес. А там винаги имаше тълпи.

„Не би трябвало да е трудно да го убия там, помисли Карпофорус. Просто ще се приближа с кинжал, скрит под ръкава ми. Хеликаон ще ме приветства с усмивка. Ще извадя оръжието и ще му прережа гърлото бързо и сигурно. След това ще се слея с тълпите и ще изчезна. Хеликаон ще може да открие Елисейските полета и да се радва на вечността в компанията на богове и герои.“

Карпофорус въздъхна.

Едва ли ще е трудно да го убия там.

Смъртта на Хеликаон се бе оказала по-трудна от последните му задачи. Златния беше предпазлив и интелигентен. Обмисляше и планираше. Но по-лошото бе, че Карпофорус осъзнаваше, че не иска да изпълни договора. Странни мисли се въртяха в главата му напоследък, имаше съмнения и тревоги. Това не се бе случвало преди. Той обичаше работата си и изпитваше огромна гордост, че Хадес го е избрал. Но присъединяването към екипажа на „Ксантос“ го беше разтревожило.

През целия си живот Карпофорус беше живял сам, собствената му компания му стигаше. И нещо повече, определено не обичаше да се намира в тълпата. Мислеше си, че пътуването на борда на „Ксантос“ ще е напрегнато и неприятно. Вместо това откри някакъв нов мир. Ониакус дори го прегърна на плажа предния ден, след като му каза, че напуска екипажа. Усещането беше особено. По-късно се опита да си спомни последния път, когато някой го бе прегръщал, и не можа. Предполагаше, че майка му трябва да го е правила в някакъв момент, но колкото и да се мъчеше, не можеше да се сети и за едно докосване от нейна страна.

— Ще ни липсваш, Атал — каза му Ониакус. — Зная, че Златния има много високо мнение за теб. Много ще се разочарова, като научи, че вече не си с нас.

Подобна раздяла бе непозната територия за убиеца. С удивление откри, че след малко ще се разплаче. Но тъй като не знаеше какво да отвърне, той просто прибра надницата си в кесията и си тръгна.

Прекара нощта в дрямка под една арка в близост до дворцовия вход и се събуди с идването на зората, за да намери Хеликаон.

Под покрива чу смеха на играещи си деца. Отпусна се и погледна надолу. Пет момчета играеха с топка, направена от старо въже. После видя още едно дете, застанало встрани от другите. Слабо и кокалесто, с тъжно лице.

„Недей просто да стоиш там, помисли Карпофорус. Иди и се присъедини към тях. Не се отделяй. Спечели си приятели.“ Но момчето просто седеше и гледаше. Убиецът се натъжи. Мина му през ум да слезе и да поговори с детето, но не можеше. „Какво бих могъл да му кажа, запита се. И защо да ме слуша?“ После едно от другите момчета — слаб младеж с дълга кестенява коса — остави групата и седна до по-малкото дете. Обви ръка около рамото му. Малчуганът се усмихна. По-високото момче го изправи на крака и го поведе към останалите.

Карпофорус усети прилив на благодарност. С удоволствие ги гледаше как си играят, докато не стана време да се прибират по домовете си. Малкото момче се смееше.

— Кой знае какъв можеш да станеш сега? — прошепна убиецът.

И тогава тъгата се върна.

Когато светлината започна да се оттича от небето, той видя конник, яздещ по моста на Скамандър. Беше твърде тъмно, за да различи чертите му, но веднага позна стила на езда на Хеликаон — една ръка, хванала юздите, а другата, поставена на бедрото.

Карпофорус не откъсна очи от него, докато той върна коня и поговори малко с коняря, а после влезе в двореца. Малко по-късно, вече облечен в тъмна кожена туника и с два бронзови меча, препасани на кръста му, той излезе на улицата и тръгна към плажа.

Убиецът пъхна кинжала в ръкава си, слезе от покрива и тръгна след него.