Робин Йънг
Бунт (72)

Бележки на автора

През юни 2007 година бях в Шотландия на изследователска обиколка за „Реквием“, последния роман от първата ми трилогия, посветен на края на ордена на рицарите тамплиери. Главният ми герой беше шотландец и аз възнамерявах той да се върне от кръстоносните походи, за да вземе участие във войните за независимост. Борбата на Уилям Уолъс и неговата бунтовническа армия предлага интересен паралел с борбата на тамплиерите за оцеляване по време на съдебния процес срещу тях. Кулминацията и на двата конфликта е през 1314 година с битката при Банокбърн и изгарянето на клада на Жак дьо Моле — последния велик магистър на ордена на тамплиерите. Предишния месец бях в Париж, където работих по частта, отнасяща се до рицарите, и обиколката ми в Шотландия трябваше да ми помогне да събера информация за другата част на моя разказ. Прекарах три седмици в пътуване, по време на което посетих някогашни бойни полета, сега жилищни комплекси, рушащи се манастири и обвити в бръшлян руини. С всеки изминал ден от страниците на историята и пустия пейзаж една фигура се очертаваше все по-внушително и по-ясно пред очите ми: Робърт Брус. Той ме взе със себе си и ме поведе към една история, която преминаваше отвъд английското нахлуване в Шотландия през 1296 година и последвалия го бунт, оглавен от Уолъс. В нея се разказваше за ожесточени вражди между шотландски кланове, за двете граждански войни и борбата за короната. В края на пътуването бях така увлечена от света на Робърт, че почти забравих за тамплиерите — главните действащи лица на „Реквием“. Когато се върнах у дома, осъзнах, че не е възможно този герой да играе второстепенна роля в разказа за друг човек. Неговата история беше твърде пространна, твърде сложна и твърде добра, за да бъде осакатена и нагласена така, че да пасва на другата. Отказах се от него и съсредоточих вниманието си върху драматичната, но много по-елементарна история на Уолъс, която съответстваше добре на разказа ми за тамплиерите. Обаче Робърт отказа да си отиде тихомълком и няколко седмици по-късно, след като не можах да заглуша гласа му, аз се обадих по телефона на агента си, който ме беше помолил да му направя предложение за следващите ми романи. Сега знаех какви ще бъдат те.

Писателят на исторически романи винаги върви по една тънка нишка между фактите и измислицата. Фактите ни вдъхновяват за разказваните от нас истории и позволяват на читателите да навлязат в тези отдавна изчезнали светове, но същевременно понякога те могат да навредят на романа. Източниците — както исторически, така и съвременни — могат да бъдат много противоречиви и често пъти нещата остават необяснени, с други думи, може и да знаем какво е направил някой и кога го е направил, но няма как да знаем защо го е направил. Един историк може да каже: това се е случило и това са свидетелстващите за него факти — и ние му вярваме, но писателят трябва да посочи мотивите, които стоят зад действията на героите, за да накара читателите да повярват. Например ние нямаме точно обяснение защо Робърт е обърнал гръб на баща си и на крал Едуард в онзи ден пред стените на замъка Дъглас и се е присъединил към шотландския бунт. Можел е да загуби прекалено много, а е щял да спечели твърде малко. Дори и най-простото предположение, че това е било действие, подтикнато от патриотизъм, не звучи напълно правдоподобно, когато човек погледне на нещата в по-широк план. Затова направих обяснението по-субективно — че причината не е само националната, а и личната кауза. Към действието са го подтикнали усещането на Робърт за безсилието му и антагонизмът между него и баща му. Разбира се, тъкмо подобни лични мотиви са ставали причина за повечето от най-големите събития. Нашите решения не са напълно осъзнати, правим нещата в момента и изобщо не виждаме по-широката картина, докато не погледнем назад години или векове по-късно. Историята се движи по острието на ножа.

Първото голямо отклонение от историята, което си позволих, беше убийството на Александър III. Хроникьорите на времето и съвременните историци смятат, че смъртта му на пътя за Кингхорн е нещастен случай и няма причина да се подозира нещо друго. Но като писател на исторически романи, който има склонността да се отнася с подозрение към историческите факти, бързината, с която Едуард I си осигурява разрешение от папата невръстният му син да се ожени за Норвежката дева, плюс съмнителните твърдения, че преди две години в писмо до Едуард Александър бил предложил такъв брачен съюз, както и това, че едно дете от брака му с Йоланда би направило подобно предложение безсмислено за Едуард и сина му, бързо ме подтикнаха да тръгна по пътя на съмненията. Също така няма доказателства, които да ни накарат да подозираме, че последвалата смърт на Девата е нещо друго освен трагично стечение на обстоятелствата. Тук убийците й, Комъните, са почернени с четката на литературната измислица. Смятат, че принцесата е умряла, защото е яла развалена храна по време на пътуването, а не в резултат на някакъв престъпен замисъл, макар да е вярно, че Комъните са отвлекли Александър, докато е бил непълнолетен, в опит да установят контрол над кралството.

Аз опростих нещата по процедурата на онова, което много по-късно беше наречено „Голямата кауза“. Изслушването, организирано от Едуард I за избиране на наследник на трона на Шотландия, е една твърде бавна и проточила се във времето работа, която може и да представлява интерес от гледна точка на историята, но не е подходяща за роман, тъй като представлява главно поредица от политически дискусии и дълги периоди на изчакване. Ето защо главата за Норам е нещо като резюме на многото съвещания, станали в един по-продължителен период, и то на различни места.

Дядото на Робърт наистина е твърдял, че Александър II го е обявил за свой наследник, макар че си позволих доста повече свобода, разказвайки тази история. Приписването на графството на Карик на Робърт скоро след като Джон Балиол е избран за крал, е станало наистина, но превръщането му в претенция за наследяването на трона е измислица. Претенцията е била прехвърлена от дядото на бащата с условието, че се отнася за него и наследниците му. Обаче в светлината на настъпилата драматична промяна у Робърт и факта, че дори още по време на преговорите в Ървин той бива обвинен, че се стреми към трона, аз предпочетох да я разкажа на това място, вместо да притъпявам силата на момента и да мътя водата по-късно.

„Пророчествата на Мерлин“ действително съществуват. Написани са през XII век от Джефри Монмътски, който твърди, че ги е превел от по-стар източник. „Пророчествата“ заедно с неговата ползваща се с огромна популярност „История на кралете на Британия“ са много разпространени и се знае, че Едуард е имал екземпляр от тях. Последното пророчество, както е описано в романа, е моя измислица. Обаче самият Джефри Монмътски намеква, че има написани и други. В края на „Историята“ Джефри Монмътски, когато пише за нахлуванията на саксонците, говори за ангелски глас, който казал на британците, че повече няма да управляват кралството си, докато не бъдат събрани реликвите на светците. Четирите реликви, за които споменавам, съществуват. Едуард наистина взема короната на Артур, но това става по-рано, отколкото е описано в романа, по време на завладяването през 1282–1284 година. Той взема и Камъка на съдбата, макар че специалният стол за коронацията в Уестминстър е направен няколко години по-късно. Когато четем тази част от „Историята“ на Монмътски и се вгледаме в действията на Едуард по време на нахлуванията в Уелс и Шотландия, когато са били взети тези свещени атрибути на кралската власт, между тях двата със сигурност има връзка. Едуард е известен с увлечението си по всичко, свързано с Артур. Заедно с кралица Елинор погребват отново костите на Артур и Гуинивър на тържествена церемония в абатството Гластънбъри. Заедно с други благородници навремето той организира много популярните турнири на Кръглата маса и за него има специално изработена такава маса. Днес можем да я видим в замъка Уинчестър. Рицарите на Дракона са измислица, но членовете на ордена са съществували.

Участието на Робърт във войната в Уелс е измислица, макар да се предполага, че е прекарал известно време в двора на Едуард през този период и, изглежда, е бил близък с някои млади английски благородници. Баща му и един от чичовците му са се били за Едуард при нахлуването в Уелс през 1282–1284 година и са били длъжни да служат във войската му заради английските си имения, така че от моя страна не беше прекалена дързост да поставя Робърт в армията на Едуард. Разказът за въстанието от 1295 година и военния поход до голяма степен се основава на факти, макар че братът на Мадог — Дейвид, и екзекуцията му са измислица.

Много от по-дребните подробности бяха пипнати тук-там, или променени за улеснение на читателя, или за да са в унисон с белетристичните елементи на сюжета или с героите. Например първата съпруга на Уилям Дъглас е сестра на Джеймс Стюарт, но в момента, в който се запознаваме с него, той вече е женен за една англичанка. По същия начин бащата на Робърт се жени отново след смъртта на Марджори от Карик. Първоначално не се предвиждаше роднинска връзка между двамата Ситън, въпреки че носят едно и също име, но в представянето им по този начин има повече логика. Джон Комън-младши и други шотландски благородници наистина са служили при Едуард във Франция, но не и след 1296 година. Бащата на Хъмфри де Бун не умира при Фолкърк, а скоро след това. Съветвам онези, които искат да вникват по-дълбоко в онзи период, да се консултират с библиографията.

Историята на Робърт Брус е сложна не само заради капризите на историята. В него няма нищо от ясно очертания с добрите и лошите си страни образ на Уолъс. Той е сива, променяща се, често пъти неясна фигура, люшкаща се от едната към другата страна във войните за независимост, изчезващ в дадени моменти в мъглата на неизвестността, за да се появи отново внезапно и решително и да промени насоката на цялата борба. Неговата история не беше никак лесна за разказване. Но тъкмо в нейната сложност, някои биха я нарекли коварство, се крие истинската същност и красота на историята на Робърт, история, удивляваща ни с човешки слабости и човешка сила, в способността му да се променя, да се спъва и да се приспособява и въпреки всичко да избира сам собствената си съдба, а с нея — и съдбата на една държава.