Робин Йънг
Бунт (66)

63

Колелата на каруцата разплискваха локвите из прогизналата от вода земя, воловете вървяха, навели рогатите си глави под поройния дъжд, а копитата им затъваха в червената глина. Робърт ги наблюдаваше как се приближават, топлият дъжд се стичаше по лицето му, но той не сваляше очи от дървения материал за новата ограда на Еър, с който бяха натоварени каруците.

— Днес трябва да пристигнат още четири, сър. Останалите ще бъдат тук до края на седмицата.

Робърт погледна мъжа, приведен под дъжда до него. Местен дърводелец, когото беше назначил за главен майстор на строителните работи.

— Искам утре да започне работата по казармата — каза той, сочейки към дървените постройки, издигащи се зад него на бреговете на реката, която течеше бавно през северната част на града към морето. Бяха построени за хората на Хенри Пърси, но при освобождаването на Еър Робърт ги беше взел за себе си. — Когато това приключи, ще се заемеш с отбранителните съоръжения на града.

Майсторът кимна, вдигна ръка към мъжете, които караха каруцата, и се запъти през жвакащата кал на двора, за да им даде указания.

Робърт се загледа през леещия се над реката дъжд към отсрещния бряг, където пасеше добитък. Във влажния въздух го лъхна острата миризма на тор и урина от близката работилница за щавене на кожи, която преобладаваше над мириса на море и горящи дърва. Над много от построените от дървени колове и глина градски къщи се виеше дим. Отвъд казармата се виждаха покривите им, покрити с тръстика и зановец. След прогонването на хората на Пърси животът в Еър бавно се нормализираше и обстановката не изглеждаше така безнадеждна. Новата защитна ограда щеше да срещне одобрението на всички, защото бъдещето на кралството оставаше неясно и все още не се знаеше как Уилям Уолъс и армията му се бяха справили с англичаните.

Робърт ставаше все по-нетърпелив, тъй като не беше чул нищо за това, след като бяха напуснали Селкъркската гора. През седмиците след завръщането му в Еър се беше питал дали не трябваше да остане с новия пазител на Шотландия, понеже ефектният жест с посвещаването на Уолъс за рицар му се струваше безполезен, след като отново се оттегли в анонимност. Намеренията му бяха да вземе участие във войната на шотландците, за да се утвърди като лидер и веднъж завинаги да покаже, че е предан на каузата на кралството си. Но Джеймс го разубеди. Стюардът го предупреди да не се обвързва прекалено тясно с делата на Уолъс и Комъните. Беше го посъветвал да продължи изграждането на собствена база и събирането на свои поддръжници, докато дойде време да разкрие намеренията си пред хората на кралството. Това никак не се хареса на Робърт, но не можеше да отрече, че в думите на лорд-стюарда има логика. Защото надеждата планът му да се осъществи се градеше върху неговата самостоятелност, а това означаваше да продължи да се държи настрани от онези, които искаха да върнат на трона Джон Балиол.

Каруците изскърцаха и спряха, а воловете легнаха на мократа земя. В това време Робърт чу, че някой го вика. Обърна се и видя Кристофър Ситън, който се приближаваше бързо към него.

Русата коса на оръженосеца беше прилепнала плътно към главата, а от дългия му нос се стичаха капки дъждовна вода. Изглеждаше мрачен.

— Братовчед ми иска да те види, Робърт. В твоето жилище.

Робърт се намръщи.

— Защо?

Кристофър наведе очи, за да избегне погледа му.

— Каза, че е важно. Сър, той иска да отидеш при него. Бързо.

Преди известно време Кристофър беше престанал да го нарича сър. Официалното обръщение разтревожи Робърт.

— Много добре. — След като се спря за малко, за да поговори с майстора, той напусна брега на реката заедно с Кристофър и ботушите им зашляпаха в калта.

В казармата цареше оживление, защото цялата дружина на Робърт, включително жените и децата на рицарите, беше дошла тук, след като напуснаха Селкъркската гора. Конярите работеха в претъпканите конюшни, метяха мръсната слама и пълнеха коритата с вода. Група рицари на Джон от Атъл се бяха подслонили под капещия покрив на една от постройките и играеха на зарове. Кимнаха на Робърт, когато той мина покрай тях, отправяйки се към дългата дървена зала, която беше превърнал в свое жилище.

Александър стоеше пред вратата на залата с прогизнало от вода наметало.

— Какво има, приятелю? — провикна се Робърт, докато се приближаваше. Отвътре долови слабото хленчене на дъщеря си. Човекът изглеждаше толкова мрачен, че първата мисъл на Робърт, след като чу Марджори да плаче, беше, че е нещо, свързано с нея.

— За Бога, Александър, отговори ми! За Марджори ли е? — Опита се да мине покрай лорда, но той го хвана за ръката.

— Не е за дъщеря ти, Робърт — каза почти шепнешком Александър. — Трябва да видиш нещо.

Още по-объркан, Робърт му позволи да отвори вратата пред него. Влезе вътре и бързо се огледа. Първата стая беше малка приемна. В нея имаше няколко табуретки, но, общо взето, помещението беше празно. Той нямаше нито време, нито желание да го обзаведе по-добре, защото не смяташе да остава прекалено дълго в този отдалечен крайморски град. Рядко идваше тук, освен да спи, тъй като цялото му време беше заето с управлението на града и на графството.

Първото нещо, което Робърт видя, когато влезе, беше Джудит. При отварянето на вратата дойката рязко се изправи. Държеше дъщеря му в ръце, а слабото й лице беше зачервено. Когато видя баща си, Марджори се разрева по-силно и протегна ръчички към него. Джудит запелтечи нещо, но преди Робърт да разбере какво казва, чу друг вик, който идваше през вратата към неговата спалня. Мина покрай Джудит и влезе вътре.

Следващата стая беше най-голямата от трите, на които беше разделена залата. Залата се простря пред очите му, замъглена от запалените свещи. Имаше пейка и маса, където той се хранеше, а в изграденото от глина огнище гореше огън. Под изцапаните му с кал ботуши зашумоля блатен тъжник, с който пръстеният под беше застлан като с ухаен килим. На закачалката висяха дрехи, негови и на Катрин. В няколко сандъка беше прибрана бронята му, а мечът му висеше между две подпори, забити в стената. На масата имаше гледжосана синя кана, две чаши и остатъци от ядене, които не бяха там, когато беше излязъл сутринта. Пламъците на полуразтопените остатъци от свещи трептяха. Робърт огледа познатата му обстановка, но в този миг отново чу слаб вик и погледът му се насочи към леглото до стената в далечния край на стаята. Беше скрито от тънки завеси, които висяха от една греда отгоре. Блатният тъжник заглуши стъпките му, когато прекоси стаята. Стигнал до леглото, Робърт хвана завесите и ги разтвори.

Видя първо Катрин. Беше гола, зачервеното й лице беше вдигнато нагоре към тавана, а очите й бяха затворени. Под нея лежеше мъж, стиснал здраво разкрачените й бедра. Като чу дръпването на завесите, Катрин рязко отвори очи. Леко разтворената й от удоволствие уста рязко се отвори от ужас и тя се отскубна от мъжа, който се обърна и изруга, когато видя Робърт, застанал над леглото. Катрин се дръпна назад, сграбчила смачканата ленена завивка, за да прикрие голотата си. Мъжът, в когото Робърт разпозна местен младеж, нает от него да работи по защитата на града, се претърколи през леглото и взе гащите си, хвърлени на пода. Беше на не повече от осемнадесет години, със свежо и гладко лице. Мъжкото му достойнство, което стърчеше гордо изправено и лъскаво, вече беше започнало да спада между краката. Намъкна гащите си и завърза връвта около тесния си кръст под погледа на безмълвния Робърт. Чуваше се ускореното дишане на Катрин. Тя бързо премести поглед от Робърт към мястото, където стоеше Александър.

Забелязал омразата в очите й, Робърт се обърна. Беше забравил, че лордът е зад него заедно с Кристофър.

— Ти си знаел. — Гласът му беше равен и странно спокоен.

— Съжалявам, приятелю. — Строгият поглед на Александър се прехвърли върху Катрин, чието лице беше изкривено от злоба. — Но трябваше сам да се увериш.

— Ах ти, змия такава! — изсъска тя. — Шпионирал си ме, така ли?

Като видя нещо смачкано да виси от края на леглото, Робърт се наведе и го вдигна. Беше една от роклите на Катрин. С изрязано дълбоко деколте и тясна като всичките й други рокли. Той й я подхвърли.

— Покрий се.

— Робърт, моля те! — прошепна с променен тон тя.

Той се обърна, докато Катрин намъкваше роклята, а тя продължи с умоляващ тон:

— Моля те. — Смъкна надолу полата на роклята, заобиколи леглото и застана пред него. — Чувствах се самотна. Непрекъснато те няма. Не се интересуваш от мен, а само от хората си. — Тя докосна плахо ръката му.

— Махай се!

Ръката й стисна по-здраво неговата.

— Робърт, моля те, аз…

— Казах да се махнеш.

— Аз съм бременна — внезапно изхълца тя.

— Бременна? — Тонът му беше леденостуден. — И с чие копеле?

Катрин пребледня и лицето й стана сурово.

— Кой ще се грижи за дъщеря ти? — Тя погледна Джудит, застанала на прага с Марджори в ръце. — Не мислиш, че тя ще може да се справи, нали? Детето щеше да падне, ако не бях аз да го хвана!

— Дъщеря ми вече не е твоя грижа.

— А аз къде ще отида? Как ще оцелея?

— Сигурен съм, че ще можеш да упражняваш занаята си в повечето градове.

Катрин го изгледа. Преглътна с мъка, обърна се и дръпна наметалото си от дрехите на закачалката. Дишайки тежко, намъкна обувки на босите си крака, после взе няколко свои вещи и ги напъха в една кожена торба. Робърт не я спря. Младежът продължаваше да стои, подпрян на стената до леглото. Беше навлякъл туниката си и като че ли оглеждаше стаята, търсейки друг изход, откъдето да се измъкне.

Катрин мина покрай Александър и се отправи към вратата.

— Копеле! — процеди през стиснати устни тя, преди да излезе навън под дъжда.

Секунди по-късно младежът се измъкна покрай него с ботуши в ръка. Робърт го погледна. За миг помисли да го пусне да си върви, но после гневът му пламна и той сграбчи младежа за врата. Александър извика, но Робърт не го чу и повлече съпротивляващия се мъж покрай Джудит и дъщеря си, която продължаваше да реве, към двора. Александър и Кристофър бързо го последваха навън. Младежът викаше и се молеше за прошка, но Робърт го събори върху червената глина и го изрита в корема. Момчето се преви на две и лицето му се изкриви от болка. Няколко от рицарите на Атъл зашляпаха през локвите, видели нападението. Без да обръща внимание на виковете им, Робърт сграбчи туниката на момчето, повдигна го и стовари юмрука си в лицето му. Когато Александър го хвана за рамото, той пусна младежа и се нахвърли срещу другаря си. Александър се наведе, но вместо да го удари, Робърт посегна към меча му. Преди Александър да успее да го спре, той хвана дръжката и изтегли меча. Обаче когато се нахвърли върху проснатия в калта окървавен и скован от ужас младеж, Александър го хвана за ръката и го дръпна назад.

— Момчето е взело това, което му е било предложено безплатно, Робърт. Не е трябвало да приема, но не заслужава смърт.

Младежът се изправи, стиснал туниката между краката си. Остави ботушите си там, където ги беше изпуснал, и хукна през двора. Когато двама от наблюдаващите сцената рицари се опитаха да му препречат пътя, Александър им викна да го пуснат.

Бесен от гняв, Робърт се изправи срещу него:

— За кого се мислиш?

— Аз съм един от хората, отказали се от всичко, за да те подкрепят — отвърна рязко Александър — Вярвам, че можеш да бъдеш крал, Робърт. Обаче и ти трябва да започнеш да го вярваш.

Из двора се разнесоха силни гласове. Робърт се извърна и видя, че се приближават брат му и Джон от Атъл, следвани от Уолтър и няколко рицари от Карик. Като забеляза опънатите им лица, си помисли, че са научили за разправията, но предположението му беше опровергано от заговорилия Джон.

— Дойде вест: армията на Уолъс е била победена при Фолкърк. Загинали са хиляди.

— А Уолъс? — попита Александър и пусна Робърт.

Кристофър беше застанал зад тях.

— Не знаем — обади се Едуард. Той погледна брат си. — Кавалерията, водена от Комъните, избягала от сражението, хората дори не изтеглили мечовете си. Копелетата спасили собствените си кожи и оставили другите да бъдат изклани.

— А крал Едуард? — обърна се Робърт към Джон. — Да не искаш да кажеш, че англичаните продължават да контролират кралството? Че Шотландия е загубена?

— Нищо не е сигурно. Обаче знаем, че англичаните са се отправили насам.

Робърт осъзна под проливния дъжд какво означават тези думи.

— Той идва за мен.

Шуреят му кимна.

— Сега ти си единствената реална опасност за него.

— Но новата ограда още не е издигната. Не можем да защитим Еър — обади се с дрезгав глас Кристофър.

— А какво предлагаш да направим? — обърна се Едуард към оръженосеца. — Да бягаме като страхливци? Да изоставим този град и всички в него на милосърдието на кучия син, когото имате за крал?

Александър пристъпи напред и изгледа Едуард.

— Братовчед ми е част от тази дружина толкова, колкото и ти. Независимо от това къде е роден.

Робърт остана безмълвен, докато те продължиха да говорят един през друг. Дъждът се стичаше по голия меч в ръката му. Зад него откъм залата се чу плачът на дъщеря му. Отвъд покривите на казармата димът от къщите се виеше към небето. Помисли си за оптимизма, който се беше засилил тук през последните месеци. После се сети за натоварените с дървен материал каруци, които чакаха под дъжда на брега на реката.

— Ще го изгорим.

Мъжете престанаха да спорят, чули гласа му.

Робърт ги изгледа. Гласът му стана по-силен:

— Ще изгорим града и ще отидем сред хълмовете, където англичаните не могат да ни последват. Ще потърсим лорд-стюарда, ако е оцелял в битката.

— Да бягаме? — Едуард поклати глава.

Робърт срещна погледа на брат си.

— Не можем да победим англичаните на бойното поле. Още не. Единственото, което можем да направим, е да не им оставим нищо за храна, нито база, в която да се приютят. Колкото по-дълги станат снабдителните им линии, толкова по-трудно ще им бъде да се изхранват.

Джон от Атъл кимна.

— Ще кажа на хората си. Ще започнем веднага да организираме напускането на града.

Без да каже дума, Робърт върна меча на Александър и тръгна с Атъл.

Когато другите се отдалечиха под проливния дъжд, Александър и Кристофър изостанаха. Продължавайки да ги наблюдава как се отдалечават, рицарят прибра меча си в ножницата, а после извади една кесия от торбата, която висеше на колана му, и я подаде на братовчед си.

— Постарай се момчето да получи това. Не ще да е отишло далеч.

Кристофър поклати ядосан глава.

— Как можеш да мислиш за това след току-що чутото? — Направи крачка напред с намерение да се отдалечи, но Александър го хвана за ръката. Кристофър гневно го изгледа.

— Не исках да участвам в тази работа. Знаеш го. Не трябваше да го правим. — Снижи глас, когато Александър стисна предупредително ръката му: — Робърт ми спаси живота, а ние го предадохме!

— Предадохме го не ние, а Катрин. Ние само му отворихме очите да види каква е. Само колко лесно беше да бъде накарана да легне със следващия млад жребец, на който хвърли око! На младежа не му трябваше много време да легне с нея, нали? Робърт нямаше да се вслуша в гласа на разума. Катрин беше още една нишка, която трябваше да бъде прерязана, ако той ще става крал. Когато това стане, ще ми бъдеш благодарен. Не забравяй, братовчеде, че ние ще загубим не по-малко от Робърт, ако той не успее да получи трона. Трябва да направим всичко, за да може това да стане. — Александър пъхна кесията с монетите в ръката на Кристофър. — Иди кажи на момчето, че ще го компенсираме за това, което направи. Аз държа на обещанията си.