Робин Йънг
Бунт (67)

64

Дълго преди да стигнат града, усетиха острата миризма на дима, донесена от топлия вятър. Хоризонтът, към който се движеше внушителна колона конници, беше оцветен в мръсносиво. Чувстваха нарастваща тежест не само в краката и ръцете, но и в сърцата, давайки си сметка, че краят на пътуването едва ли щеше да им предложи храна и условия за почивка. Провизиите, докарани с кораб в Лийт, бяха на привършване, а те бяха навлезли дълбоко в територията на противника. Голите поля наоколо бяха осеяни с магарешки бодли и трънлив прещип, а сухият вятър запращаше пясък в очите им.

Хъмфри де Бун яздеше в авангарда заедно с хората на баща си. Беше мълчалив, загледан в стелещия се дим в далечината, където морето приличаше на сребърен бръснач, опрян в ръба на сушата. Седмици наред чувстваше постоянна вътрешна болка — сякаш беше забравил нещо или не го беше поставил на мястото му. Знаеше, че причината е баща му, чието тяло беше измъкнато от тинята на бойното поле и откарано на юг в Англия от група негови рицари. Но това не премахваше усещането. То беше станало дори по-силно, като че ли тялото на баща му беше някаква струна, която теглеше нещо вътре в него, колкото повече се опъва.

Английската победа при Фолкърк представляваше голям успех. Бойното поле се беше превърнало в гроб за над десет хиляди шотландци. В сравнение с тях кралската армия беше загубила само малък процент хора. Единствените по-значими загуби бяха бащата на Хъмфри и командирът на английските тамплиери, сполетян от същата съдба в коварните блата около потока. Въпреки успеха битката беше много по-тежка, отколкото при първата война. Освен това според някои очевидци в края на сражението Уилям Уолъс беше избягал, потеглил на север към Стърлинг по следите на шотландската кавалерия. Гневът на крал Едуард от бягството на Уолъс и благородниците беше притъпен само от факта, че по-голямата част от войската на шотландците лежеше, оплювана от мухите по полето около Фолкърк. Опасността, заплашваща сега английската армия, идваше най-вече от намалелите запаси от храна, след като надеждата, която бяха имали с придвижването си на запад към Еър, за който се твърдеше, че е база на Робърт Брус, се беше изпарила.

Нивята в околностите на града, които трябваше да са покрити с изкласила пшеница, наедряла от слънцето в края на август, бяха пълни с почернелите снопове от ожънатата и след това изгорена реколта. Над изгорената земя от някои все още се стелеше дим. Минавайки край тях, хората се оглеждаха и гледката на това жестоко унищожение караше стомасите им да се свиват още по-болезнено.

— Ще се моля на Бога копелетата да умрат от глад през предстоящата зима — изръмжа Хенри Пърси.

Хъмфри погледна младия човек, чието зачервено лице се подаваше гневно над подбрадника на шлема. Пърси, на когото кралят беше дал Еършър в началото на окупацията, настояваше най-много да бъде преследван Робърт Брус, защото може би той и Клифорд бяха отговорни за бягството му от Ървин. Хъмфри запази мълчание и не се присъединяваше към войнствените разговори вечер край лагерния огън, защото продължаваше да преживява тежко смъртта на баща си. Но когато навлязоха сред развалините на пристанището на Еър, мислите му отново се насочиха към бившия му приятел.

След появата на слуховете за дезертьорството на Робърт известно време Хъмфри все още се беше надявал, че това няма да се окаже истина, но събитията в Ървин не му позволяваха да отрича повече станалото. Човекът, с когото се беше сприятелил, се оказа предател. Обвиняваше се, че не е казал по-рано на Робърт, че Камъкът на съдбата е една от четирите реликви, посочени в пророчеството. Може би щеше да го убеди в необходимостта от завладяването му, защото, като се замислеше сега, ставаше му ясно, че тази кражба е била повратният момент, когато Робърт беше обърнал гръб на тяхната кауза. До известна степен Хъмфри го разбираше и дори му съчувстваше. В края на краищата за него камъкът беше символ на правото му да претендира за трона на Шотландия, право, което на практика му беше отнето с кражбата. По време на похода на север беше решил да залови Робърт — не само за да го накаже, но и за да се вгледа в очите му и да разбере, че ги е предал от любовта към кралството си, а не от омраза към тях. Тогава поне щеше да знае, че не е сгрешил и не е бил заслепен чак толкова много, когато привлече Робърт в техния кръг, а може би го беше сторил само от наивност. Сега обаче, докато минаваха през опустелите улици с опожарени къщи от двете страни, Хъмфри разбра, че няма никаква надежда за това. Човекът, опожарил този град, го беше направил, за да ги накара да страдат пред гледката на изклания добитък на пазарния площад, който сега представляваше огромна купчина почернели кости. Беше искал да ги накара да побеснеят от яд при вида на насечените пред пивоварната бурета с бира, чието лепкаво съдържание беше зацапало прашната земя и събираше облаци мухи. Човекът, който беше направил това и не им беше оставил нищо за ядене, искаше те да загинат на полето.

Кралят заповяда със строг глас на рицарите да претърсят някои от по-незасегнатите сгради, но беше съвсем очевидно, че не е останал никой, който да им каже къде са отишли Брус и хората му. Тук англичаните нямаше да намерят нито възмездие, нито храна. Когато рицарите започнаха да слизат от конете, Хъмфри се смъкна уморено от своя и извади мех с вино от торбата. Лицето му беше разгорещено и напрегнато, а виното опари напуканите му устни. Облиза ги и усети вкус на кръв.

— Кралю!

Хъмфри видя сър Робърт Клифорд да се обръща към Едуард.

Рицарят беше излязъл от една дълга дървена барака, която явно беше най-малко засегната.

— Вътре има нещо, което трябва да видите, господарю! — Клифорд, който обикновено беше много спокоен, изглеждаше изнервен.

Хъмфри последва краля, който остави Беярд на пажа си, и се отправи към бараката. Зад него вървяха Еймър и Хенри. Навеждайки глави под касата на вратата, те влязоха в гола приемна и железните им ботуши задрънчаха по пръстения под. Един по един минаха в главното помещение, в което през единствения прозорец проникваше слаба светлина. Мебелите се търкаляха изпочупени по пода, който беше покрит с блатен тъжник. До далечната стена имаше легло, отчасти закрито от завеса.

Когато очите на Хъмфри свикнаха с мрака, той забеляза това, което беше видял Робърт Клифорд. Видяха го всички. На стената имаше образ, нарисуван с червена боя. Рисунката беше груба, но ясна — разярен, червен лъв, изправил се на задните си крака над дракон и положил голямата си лапа върху извитата глава на змея.

Хъмфри почувства как побеснява от гняв. Погледна краля, чието лице не се виждаше ясно в мрака.

— Прости ми, господарю. Избрах неподходящ човек. Допуснах змия в пазвата ни.

Едуард го погледна.

— И двамата сбъркахме.

Лицата на Еймър и Хенри бяха не по-малко гневни.

Обръщайки гръб на грубия образ, кралят свали железните си ръкавици.

— Коленичи, сър Хъмфри! — каза с решителен тон той. — Време е да вземеш мантията на баща си.

Хъмфри разбра причината за тържествения жест на краля тук, сред руините, пред този груб, унижаващ ги образ. С него кралят искаше да го окуражи и да го задължи да преследва онези, които го бяха обидили. Хъмфри застана сковано на едно коляно и също свали ръкавиците си. Поставяйки ръцете си в ръцете на краля, той приемаше да бъде удостоен с наследството на графствата Есекс и Херефорд, както и с титлата констейбъл на Англия, която беше носил баща му. Когато клетвата беше положена, Хъмфри се изправи, за да заяви предаността и верността си на своя господар и крал.

— След време ще отбележим това, както подобава — увери го Едуард, — тъй като засега ще се върна в Англия. Не можем да продължим нататък без продоволствие. Шотландците са много отслабени от поражението при Фолкърк и аз ще се върна скоро за избягалите предатели. Дотогава, сър Хъмфри, искам да препуснеш на юг с хората си към Анандейл. Разруши замъка при Лохмейбън и изгори всяко селище, през което минеш. Не искам да остане камък върху камък от това проклето място.

Хъмфри се поклони.

— Както заповядате, кралю.

Едуард и рицарите излязоха навън сред все още задимения въздух, оставяйки изправения на задни крака червен лъв на Шотландия зад гърба си.

Трите кораба се носеха на север през черните като мастило води на Ламанша под безлунно небе. На мачтите се развяваха черни платна и само скърцането на дъските в ритмичния плясък на греблата издаваше присъствието им. Два от корабите бяха бойни галери, дълги и стройни, всяка с по осемдесет гребци. Третият беше голям търговски кораб, по-широк и заоблен, управляван от две гребла на кърмата. От такелажа високо над палубата се чуха три пронизителни изсвирвания.

Когато чу звука, капитанът премина на левия борд. Загледа се в мрачното развълнувано море пред себе си. По дължината на тъмния хоризонт забеляза редица от едва-едва светещи точки.

— Капитан Пиетро!

Капитанът се обърна и видя Лука, един от старшите моряци в екипажа. В тъмнината лицето му не се виждаше ясно.

— По цялата дължина на хоризонта се виждат кораби, сър. Едва ли ще можем да минем незабелязани през английската блокада.

Пиетро кимна.

— Иди и му кажи.

Два часа по-късно, когато морето от черно стана синьо, трите кораба приближиха блокадата. Застанали на голямо разстояние един от друг, корабите се поклащаха на котва, но беше очевидно, че нищо по-голямо от рибарски съд не може да мине покрай тях, без да го видят. Въпреки това те се приближиха твърде много, преди да бъдат забелязани.

Корабът, който изникна пред тях, беше тромав английски ког — рибарска лодка с една дебела мачта и ниска дървена кула на носа. От върха на кулата се подаваше силуетът на каменохвъргачка, а от бушприта на носа стърчеше като протегнат юмрук таран с железен връх. Когато трите галери бяха открити, над водата се разнесоха силни викове и по бордовете се появиха хора, осветени от фенери, с готови за стрелба арбалети в ръце. Пиетро заповяда на екипажа да забави скоростта и командата беше предадена на бойните галери. Гребците налегнаха веслата, корабите се приближиха плътно един до друг, а котвите бяха прехвърлени през бордовете и потънаха в морските глъбини. Екипажът на английския ког хвърли въжета към първата галера и със скърцане се изравни с нея.

Пиетро застана край борда заедно с Лука да наблюдава как английските моряци се качват на галерата. Някои бяха въоръжени с мечове, други с арбалети, а трети носеха фенери. Един от тях беше облечен по-добре от другите в туника, поръбена със златист брокат. Пиетро реши, че вероятно това е капитанът. Той поговори с командира на галерата, докато хората му огледат екипажа и кораба. Не след дълго с помощта на закрепени между двата съда дъски англичаните започнаха да се качват на търговския кораб.

Пиетро посрещна капитана, който скочи на палубата заедно с двама мъже с арбалети в ръце. Вдигна ръце, за да покаже, че е с мирни намерения.

— Навлезли сте в английски води и по заповед на крал Едуард подлежите на инспекция. — Капитанът посочи с глава бойната галера. — Ескортът ви ми каза, че сте отплавали от Генуа. — През това време през борда се прехвърлиха още войници и се пръснаха между пейките, а гребците на Пиетро неспокойно се размърдаха. — Доста дълъг път, нали?

Пиетро пътуваше по трудния път от Генуа до Брюж и Доувър от десет години и разбираше достатъчно английски, за да усети подтекста в думите на човека. След кратка пауза той отговори. Акцентът му накара капитана да се намръщи, за да го разбере.

— Дълъг, да. Но по-сигурен за ценния товар.

Английският капитан огледа кораба и погледът му се спря на отвора, който водеше към долната палуба.

— Какъв е товарът?

— Хартия — отвърна Пиетро. — От фабрика в планината извън града ни. Трябва да я закараме във вашето пристанище Доувър.

Капитанът бавно кимна, като само се преструваше, че слуша внимателно, а очите му шареха из претъпканите палуби на кораба.

— Защо плавате без отличителни знаци? — попита той и посочи черните платна. — Човек би си помислил, че криете нещо?

— Да — отвърна Пиетро, — имаме ценен товар. Това крием. Морето между Англия и Франция стана опасно, след като вашите кралства са във война. Трябва да сме предпазливи. Вашите врагове могат да ни нападнат, да попречат на товара ни да стигне бреговете ви.

— Съмнявам се, че хартията ще ни помогне да спечелим войната — отвърна сухо капитанът. — Покажи ми трюма.

Пиетро и Лука поведоха капитана по скърцащите стълби под палубата. Последваха ги осем английски моряци с извадени мечове.

Едната половина на трюма беше заета от редове дървени сандъци с тесен коридор между тях. Другата половина беше спално помещение на екипажа, очертано от постлани на пода одеяла. Долу имаше двайсетина спящи мъже, чиито очертания се виждаха на светлината от два фенера, окачени на греда.

— Претърсете мястото! — нареди капитанът и кимна на войниците си.

— И сандъците ли, сър? — попита един, загледан в тях.

— Отворете шест.

Пиетро започна да протестира, но английският капитан се обърна към него:

— Корабът е навлязъл в английски води и е подвластен на нашия крал. Ние сме във война. Може да доставяте оръжия или пари на шотландските ни врагове. Наше право е да разберем това, преди да ви разрешим да продължите към нашите брегове.

Пиетро разбра едва половината от казаното, но от тона разбра достатъчно ясно, че ще е опасно да спори. След като замълча за миг, махна с ръка на войниците да продължат проверката. Видя ги как те отидоха между сандъците и избраха шест от различни части на реда, за да ги отворят. Усети как Лука стои изтръпнал до него. По стълбата заслизаха още англичани, за да се присъединят към тях. Бяха завършили проверката на горната палуба. По заповед на капитана започнаха да ровят между одеялата в спалното помещение, събуждаха спящите мъже и чукаха по корпуса на кораба, за да проверят дали няма скрити помещения. Капитанът пристъпи напред, когато войниците му отвориха капаците на сандъците. Вътре се показаха листове хартия, приготвена от ленена каша. Той порови в сандъка, повдигайки листовете, върху всеки от които имаше воден знак.

— Хартия, сър — провикна се един от войниците от далечния край на трюма. — Всичките са пълни с хартия.

Капитанът се обърна към мъжете, които претърсваха спалното помещение.

— Открихте ли нещо? — Когато те поклатиха глави, той се обърна към Пиетро: — Това ми е достатъчно. — Даде знак на хората си да го последват и заизкачва стълбата към горната палуба.

Пиетро тръгна след тях. На изток небето започна да синее.

Английският капитан застана до борда и погледна черното платно.

— Оттук ще плавате с отличителните си знаци. След като вече сте навлезли в наши води, не е нужно да се криете. — Той се прехвърли на бойната галера, а оттам на кораба си.

Пиетро го наблюдаваше как се отдалечава. Когато екипажът му вдигна котва и гребците потопиха веслата във водата, бавно започна да се отърсва от обзелото го напрежение. Едва когато английският кораб стана съвсем малък в далечината, капитанът каза тихо на един от екипажа:

— Кажи на Лука, че опасността отмина.

Когато съобщението му беше предадено, Лука, който чакаше в трюма, откачи един от фенерите от гредата над спалното помещение на моряците и отиде сред сандъците. Започна да ги брои, докато стигна до шестия от дясната страна. Беше непосредствено до един от сандъците, отваряни за проверка. Лука каза шепнешком една молитва, откърти капака и го постави на пода до фенера. Извади навън топовете хартия и ги постави внимателно върху дървения капак. Те изпълваха само една трета от сандъка. Отдолу имаше друг дървен капак. Когато Лука повдигна и него, чу как един човек вътре си пое дълбоко дъх.

— В безопасност сте — прошепна Лука. — Минахме блокадата.

От кухото дъно на сандъка се показа жилав млад мъж и премигна на светлината на фенера. Лицето му беше изразително, с правилни черти и тъмна коса по средата с тонзура, която лъщеше от пот на светлината на фенера. Обаче вниманието на Лука беше привлечено най-вече от очите. Едното беше небесносиньо и гледаше пронизващо, а другото — бяло като перла, сляпо и втренчено.

— Кога ще стигнем Шотландия? — Гласът на мъжа беше дрезгав от задушния въздух, но в него имаше категоричност, която изискваше бърз отговор.

— При добър вятър — след седем дни, Ваше преосвещенство.