Робин Йънг
Бунт (10)

7

Робърт стисна здраво юздите и въпреки съпротивата на коня дръпна назад масивната глава на Желязната стъпка. Изруга животното с дума, на която го беше научило едно от момчетата, с които се обучаваше в Ирландия, и вдигна копието.

— Скъси юздите! — викна му Йотър.

Робърт тихо наруга и учителя със същата дума, но без да сваля очи от целта, заби пети в мускулестите хълбоци на бойния кон и Желязната стъпка се втурна по брега, бързо преминавайки в галоп. Момчето се наведе напред, за да влезе в тон с бесния ритъм. Отпред щитът, закрепен за въртящата се греда на стълба за стрелба по мишени, бързо се приближаваше. Торбата с пясък, която висеше в другия край на гредата, се издуваше в очакване на удара. Робърт рязко замахна напред с копието, но в последния миг усети остра болка в пръстите и мишената отиде встрани. Профуча покрай стълба, а копието му проби въздуха над щита.

Робърт дръпна рязко юздите на продължаващия да се носи в галоп Желязна стъпка и зави към морето. Днес то беше ведро синьо-зелено. Йотър продължаваше да крещи нарежданията си. Като натисна силно с крака стремената, Робърт се изпъна назад, накара коня рязко да спре и за малко да изхвърчи от седлото.

— Лошо! — извика Йотър. — Отново!

Робърт успокои коня и възстанови равновесието си. Дишаше тежко и продължаваше да изпитва пареща болка в пръстите. Два пръста бяха с шина, привързана с лико. При една тренировка предишната седмица беше ударил мишената под лош ъгъл с такава сила, че пръстите му се бяха извили много назад и се бяха счупили. Остана неподвижен в продължение на няколко секунди, без да обръща внимание на виковете на Йотър да направи завой, благодарен на духащия в лицето му хладен вятър с мирис на сол. Беше септември, но беше толкова горещо, сякаш беше юли. От дългото лято кожата му беше получила силен загар. Денят, в който навърши дванадесет години, дойде и отмина, без да получи вест нито от баща си, нито от дядо си. Нямаше ги вече три месеца. Искаше му се да е с тях, да служи на семейството, но знаеше, че не е готов. Не още. Вдигна отново копието, обърна коня и впери решително поглед в мишената.

— Съсредоточи се! — викна му Йотър.

Робърт сръга коня в хълбоците. Пред очите му беше замъкът Търнбери, но той го виждаше само като някаква извисила се сянка, увенчана с къс небе. Цялото му внимание беше съсредоточено в малкия щит, който бързо се приближаваше. Нададе вик, замахна и заби копието в целта. Цялото му тяло и конят се движеха в пълен синхрон, като че ли за миг се бяха слели в едно. Копието удари с трясък средата на щита и мишената отхвръкна встрани. Подвижната греда бързо се завъртя. Робърт рязко се наведе, очаквайки торбата с пясък да го удари в тила, но вече беше отминал. Усмихна се широко, почувствал нов прилив на сили.

— Добре, господарю Робърт. Хайде пак.

Без да позволява на Желязната стъпка да премине в лек галоп, Робърт направи широк кръг, подготвяйки се за нов опит, решен да го направи пак като предишния път. Бойният кон се движеше добре, подчиняваше се и на най-малкото подръпване на юздите, на всяко притискане на коленете. Все едно че яздеше отново предишния си кротък жребец, само че по-бързо и по-вълнуващо. Щитът вече беше направил кръг и почти беше заел предишното положение. Робърт пришпори коня в пълен галоп и се надигна в седлото. Прицели се. Встрани над водата се чу силен крясък и плющене на крила — две чайки излетяха нагоре сред вълните, борейки се за една риба. От пронизителния звук Желязната стъпка вирна нагоре глава, отклони се и се понесе в бесен галоп по брега.

Препускаха по пясъка, отдалечавайки се от тичащия зад тях Йотър, изкачиха дюните и продължиха през блатистите полета около замъка. Робърт подскачаше неудържимо на седлото. Разбра, че няма да може да спре лесно Желязната стъпка и захвърли копието настрани. Конят прескочи без предупреждение един тесен поток. Когато отново се втурна напред, краката на Робърт се измъкнаха от стремената. Изпусна юздата и се хвана за високата дървена преграда на седлото. Конят продължаваше да се носи напред, насочвайки се към гората, която водеше към хълмовете отвъд Търнбери. Робърт продължаваше да се държи здраво за седлото, като се стараеше да влезе в ритъма на бойния кон, а краката му се поклащаха безпомощно от двете страни на животното в усилие да намерят клатушкащите се стремена. Дърветата се изпречиха пред тях. После изведнъж навлязоха в гората и продължиха да препускат под свода от листа, шибани от клоните.

Конят не спираше лудешкия си бяг и навлизаше все по-навътре. Един клон шибна Робърт през лицето и бузата му пламна. Той се наведе и затвори очи, за да не го ослепи друг. Протегна ръка да хване юздите. Пръстите му ги докоснаха, но не можа да ги сграбчи. Извика, навеждайки се рязко на една страна, когато Желязната стъпка зави наляво, за да избегне едно дърво. После направо изкрещя, когато коляното му се удари в ствола на дървото, покрай което минаваха. Рязката болка отклони вниманието му и той не видя приближаващия се с голяма бързина клон. Удари се в него и беше отхвърлен от седлото. Стовари се тежко на земята сред облак от прах и листа. Желязната стъпка продължи да се носи с трясък през дърветата, а Робърт остана да лежи неподвижен на земята. Пред затворените му очи заигра светлина. Помъчи се да ги отвори и премигна болезнено от яркостта й. Обърна глава на една страна и видя неравномерна редица от храсти орлова папрат, зад която се издигаха дървета. По стволовете им растяха гъби — месести и отровни. Върху лицето му имаше нещо. Усещаше го как пълзи надолу по бузата. Опита се да се изправи на лакти, но пулсиращата болка в главата беше толкова силна, че му се стори, че ще повърне. Строполи се обратно и остана да лежи неподвижно, докато зрението му не се възвърна. Далеч над него в дърветата се виждаше мрежа от светлина. Вдигна ръка към лицето и докосна челото си. Пръстите му се обагриха в червено. Освен непрекъснатото туптене в главата Робърт усети пареща болка и на други места. Коляното му направо пламтеше. Опря ръце в земята и с мъка се повдигна, едва поемайки си дъх от болезненото усилие. Усещаше пулсираща болка и в счупените си пръсти. Трикото му беше разкъсано на коляното и краищата му бяха потъмнели от кръв. През дупката виждаше кожата, зачервена и мокра. Извърна встрани глава и се опита да се ориентира. Дърветата го ограждаха от всички страни, обгръщайки го плътно със зелен полумрак. На брега беше късен следобед, но сега вече се свечеряваше. В гората около него цареше тишина. Чуваше скърцането на клони и шумоленето на листа от вятъра, но не пееха птички, а в храсталаците нямаше звуци, каквито издават дребните животинки. После Робърт чу глухо ръмжене.

Погледна наляво и забеляза как орловата папрат се раздвижи. Силно ръмжене, този път отдясно, го накара рязко да извърне глава. Като се подпря на ръце и се помъчи да превъзмогне болката, която го заливаше на вълни, той се опита да се изправи, но после замръзна на място, когато орловата папрат се разтвори и се показа голяма черна глава. За миг помисли, че е вълк, но ъгловатата челюст и масивната глава подсказваха, че е куче. Устните на звяра се отдръпнаха назад, разкривайки тъмновиолетови венци и оголени зъби. Мускулите на раменете му помръдваха, когато пристъпи с дебнеща походка и изпънат напред врат. От храстите отдясно се показа друго куче с кървясали, свирепи очи. Робърт изкрещя силно насреща им, но това само ги накара да заръмжат по-силно. Пръстите му заопипваха листата, търсещи камък, пръчка, каквото и да било. Някъде измежду дърветата се чу рязък вик, при който и двете кучета веднага легнаха по корем, а това със свирепия поглед започна да вие. От храсталака се показа възрастна жена, стиснала челата тояга в едната си ръка и кожена кесия в другата. Беше загърната с кафяв плащ, чиито краища бяха покрити с бодли и засъхнала кал. Гъстата й коса се спускаше по гърба, тъмна надолу, но с бели нишки при корените. В нея се бяха вплели съчки и листа. Лицето й беше грубо, с остри, изпъкнали скули, строго стиснати устни и извити, гъсти вежди, покрити с пот и мръсотия. Робърт я беше виждал и преди в тази гора, а веднъж преди много време и в селото. Беше магьосницата от къщата в долината, а кучетата, които я гледаха предано, бяха същите, които бяха преследвали него и Нийл.

Когато го видя, жената спря и сбърчи замислено вежди. Издаде през зъби съскащ звук, от който стомахът на Робърт се сви, но звукът не беше предназначен за него. Чули звука, кучетата се изправиха и застанаха до нея. Тя се запъти към Робърт и той забеляза, че нещо в кесията й мърда, сякаш по кожата се плъзгаха малки крайници или люспи. Жената подпря тоягата на едно дърво, наведе се над него и протегна съсухрената си ръка. Робърт се отдръпна, отблъснат от миризмата, но повече от страх да не го докосне. Жената рязко присви очи.

— Стой тук тогава — просъска тя, — остави се на вълците да те докопат.

Галският й беше простоват, без примеси, като че ли никога не беше говорила друг език. Беше по-богат от неговия. Откакто се беше научил да говори, налагаше се да ползва френски, шотландски, латински и галски. Жената грабна тоягата си и тръгна през храстите, следвана от кучетата. Робърт се опита да застане на колене, но беше пронизан от силна болка.

— Почакай!

Жената продължи да върви. Почти се изгуби от погледа му. Клоните зад нея веднага се сплитаха отново.

— Моля те!

Последва мълчание, после храстите се раздвижиха и тя се върна. Робърт протегна ръка. Без да каже дума, жената я хвана. Силата, с която я стисна, го изненада. Бързо се изправи, прекалено бързо. Прехапа устни, за да не извика, когато тежестта на тялото му бе поета от коленете.

— Дръж! — рече грубо жената и му подаде тоягата.

Робърт пое тоягата и се сети за един образ, който бе видял някога в книга: вълшебница описва кръг върху земята с тояга и от центъра на кръга сред огън и дим изскача черен дявол. Почти очакваше на пипане тоягата да не прилича на дърво, ала си беше дървена. Затоплена на мястото, където я беше държала тя. Заедно — жената, подхванала го от едната страна, а той, подпирайки се на тоягата, поеха бавно през гората с кучетата пред тях. След известно време дърветата оредяха и те тръгнаха по склон, който премина в закътана долина. Като видя къщата в подножието на хълма, Робърт разбра, че Желязната стъпка го беше отвел по-далеч в гората, отколкото предполагаше. Примигвайки от болка при всяка стъпка, той погледна нагоре, когато наближиха дъба, който се извисяваше над къщичката. От това разстояние можа да разгледа по-добре подобните на паяжини образувания, които висяха от клоните. Бяха клонки без листа и кора, тънки и бели като кости и вплетени така, че да образуват нещо като клетки. В центъра на всяко от тях на преплетена връв висяха уродливи паяци и разни предмети. Робърт видя късо парче жълт плат, малък сребърен кинжал с почерняло острие, стар пергамент, свит на руло. После жената отвори вратата на къщата и двамата влязоха вътре.

В средата на стаята пращеше огън, който хвърляше кръг кехлибарена светлина в мрака наоколо. Кучетата легнаха край пламъците с изплезени езици. Когато очите му свикнаха със светлината, Робърт видя, че в стаята е пълно с най-различни неща. От гредите над него висяха гърнета и тигани, които на места докосваха главата на жената. Между тях имаше снопове сушени билки и цветя. Робърт имаше чувството, че се намира някъде дълбоко под земята и гледа корените на растящи растения. От тези земни миризми главата му се замая. До далечната стена имаше сламеник с натрупани отгоре му кожи. Пред него по пода бяха разхвърляни черепи и кости. След като помисли малко, реши, че са от животни. Имаше гладки камъчета от морския бряг, инструменти от камък и дърво и двойка птици, чиито мъртви очи приличаха на малки мъниста. Най-изненадващо от всичко беше купчината книги, наредени една върху друга в един ъгъл до вързоп със свитъци пергамент. Някои от книгите очевидно бяха много стари, с оръфани подвързии. Робърт погледна жената, която остави мърдащата кесия върху една полица до няколко глинени гърнета и зловещо изглеждащи ножове. Приближи се заинтригуван към книгите. Заедно с братята и сестрите си беше научен да чете и пише, но това бяха умения, обикновено запазени за духовници, благородници и някои богати търговци. Жената не принадлежеше към никоя от тези групи. Но не се вместваше и в никоя друга група. Беше жена с имот и имущество, която живее сама в пущинака.

Тя се показа отново от тъмната част на стаята с табуретка в ръка, която постави пред огъня.

— Бриджид!

Робърт се стресна, когато купчината кожи върху сламеника се размърда и изпод тях се появи една фигура. Беше момичето, което той проследи дотук преди месеци. Тя се прозя и стана от леглото, а измачканата й сива рокля се спусна на вълни около нея. Големите й очи се вгледаха в него, пълни с изненада и любопитство.

— Седни — каза жената на Робърт и взе тоягата, — а ти ми донеси вода — нареди тя на момичето.

Когато той седна, момичето излезе навън, а жената застана пред полицата и започна да стрива с чукало цели шепи с билки. Разнесе се остра миризма. Момичето се върна с ведро, пълно с вода. Тънките й ръце се бяха изпънали под тежестта. Остави ведрото до огъня, а после отиде при старицата. Двете си прошепнаха нещо, което Робърт не можа да чуе. Погледна недоверчиво, когато момичето се приближи до него с парче ленено платно в ръка. Приклекна до ведрото и го натопи вътре. Роклята й увисна върху слабата й фигура и той можа да види през отвора изпъкналите й ребра. Момичето се изправи и се приближи до него със смачканата кърпа, от която водата се стичаше между пръстите й. Робърт се отдръпна назад, когато тя протегна ръка.

— Мога сам да го направя.

Бриджид му подаде кърпата и седна до огъня, обгърнала с ръце кокалестите си колене. Едно от кучетата вдигна глава и зави срещу нея. Без да му обърне внимание, тя наблюдаваше как Робърт изтрива кръвта от лицето си.

— Може би е бил нападнат — каза тя, обръщайки се към старицата.

— Паднах от коня — рече Робърт.

— Знаеш ли, той е граф.

— Син на граф — поправи я рязко Робърт, почувствал се подразнен от начина, по който момичето говореше, като че ли той не можеше да я чуе.

— Знам кой е — каза старата жена, появила се с купа, пълна с някаква тъмна смес. — Аз го израждах.

Робърт замръзна на мястото си с кърпата, опряна в бузата му. Когато заговори, гласът му отекна в ушите:

— Не. Това не е вярно. Майка ми имаше една и съща акушерка за всичките й деца. — Той поклати глава, ядосан от непромененото изражение на жената. — Тя не би позволила една… — Не довърши изречението.

Старата жена не отговори, а загреба шепа от сместа с билките. Дръпна разкъсания плат на трикото му и я плесна върху кокалестото му коляно, накарвайки го да премигне, а после му подаде тоягата.

— Заведи го до гората, Бриджид. Той знае пътя за вкъщи. — Вгледа се в очите му. — Не идвай повече тук — рече гневно тя. — Нито ти, нито който и да било от твоето семейство.

Робърт остави момичето да го изведе навън в здрача. След потискащата горещина вътре въздухът беше прохладен и той потръпна, докато минаваше под дъба, украсен с бавно поклащащите се мрежи. Главата му се проясни, а от студената смес с билките коляното му изтръпна, макар при всяка стъпка да усещаше сякаш забиваха игла в костта му. Погледна момичето, което вървеше мълчаливо до него, докато той тръгна, накуцвайки, нагоре по хълма.

— Тя майка ли ти е?

— Майка ми е мъртва. Дойдох да живея с Афраиг през зимата. Тя ми е леля.

— Вещица ли е?

В отговор Бриджид само повдигна рамене.

Робърт се канеше да попита дали според нея леля й излъга за това, което беше казала, когато чу в далечината гласове. Споменаваха името му. — Това сигурно е учителят ми — каза й той.

— Защо ти е нужен учител?

— Той ме учи да яздя. За война.

Устните на момичето се разтвориха в усмивка.

— Трябва да си намериш по-добър — рече тя и тръгна обратно през тревата. Робърт я проследи с поглед, а после се отправи към гората и започна да отговаря на повикванията.

Заедно с Йотър в групата за издирването му бяха няколко слуги от замъка и братята на Робърт. Нийл го забеляза пръв. Нададе вик на облекчение и се втурна към него, а после изненадан рязко спря. Йотър, който крачеше зад него, отместваше клоните по пътя си.

— Къде е Желязната стъпка? — попита Робърт, когато учителят го подхвана с месестата си ръка през кръста, за да го подкрепи. Той продължаваше да държи тоягата.

— Намерихме го да се скита близо до селото — каза задъхан Томас, който се приближи заедно с Александър и слугите. — Търсим те от часове. Какво се случи?

— Паднах.

— Ама къде беше?

— Хайде — рече рязко Йотър, — да го заведем у дома. Без съмнение майка му ще иска лекарят да го прегледа.

През целия път до замъка думите на старата жена не излизаха от главата на Робърт. Беше сигурен, че е лъжа, макар да не разбираше защо й беше нужно да го лъже, освен може би от злоба. Но нали вещиците постъпваха тъкмо така? Когато наближиха Търнбери, мислите на Робърт бяха прекъснати, защото видя отряд войници да минава през портите на замъка.

Мъжете се бяха завърнали от война.

Робърт се опита да върви по-бързо, като се мръщеше от болка и досада, а братята му изтичаха напред и нададоха радостни викове. Като ги чуха, някои от мъжете се обърнаха. Лицата им бяха уморени и загорели от слънцето. Зад тях имаше каруци, теглени от волове. Робърт облекчено въздъхна, когато забеляза дядо си в средата на групата. Малко по-напред от лорд Анандейл на бялата си кобила яздеше граф Карик. Когато видя баща си, Робърт изпита смесени чувства, а после вниманието му беше привлечено от каруците, които затрополяха покрай него. Двамата с Йотър спряха, когато видяха отзад да идват още десетина мъже. Робърт се вгледа в изпоцапаните им дрехи и превързаните крайници. Един имаше парче плат върху дясното око, а по бузата му се виждаше засъхнала кръв. Друг беше превързал парче дърво на мястото, където е бил кракът му, китката му беше обвита в парче плат, а лицето му беше восъчно бледо. Повечето мъже седяха прегърбени от двете страни на каруцата и се поклащаха равнодушно от движението. Трима бяха положени по средата, един от тях беше покрит с одеяло и се виждаха само голите му крака, зачервени и подути. Сгушени там с грозните си рани, у хората имаше някаква странна апатия, като че ли подобно на телата и душите им бяха осакатени. Робърт не можеше да свали очи от тях, дори когато Йотър го дръпна настрани и каруцата продължи да трополи напред, отвеждайки ранените мъже към замъка. Веднъж вече беше виждал осакатени тела: на разбойници, затворени в клетки, пред един замък на пътя за Анандейл. Птици кълвяха плътта им. Обаче в тях имаше нещо нереално: не бяха хора, които познаваше.