Робин Йънг
Бунт (32)

29

Робърт стоеше край бойницата на крепостната стена и гледаше огряното от луната устие. Оттатък канала, над далечното море се издигаше гърбицата на нос, подобен на някакъв дебнещ звяр, залят от сребристата, призрачна светлина. Водите на устието, осеяно с дълги кални ивици земя, блестяха като напукано стъкло.

Беше късно и град Конуи, който граничеше със замъка, беше осветен от факлите из улиците, тъй като войниците се настаняваха в казармите, а придружаващите войската — в новите си домове. От другата страна на реката, която течеше покрай стените на североизток, се виждаха още светлини, някои близки, а други по-далечни, които показваха къде се бяха установили да нощуват отрядите, които не бяха успели да се качат в лодките, преди да се стъмни. Нямаше съмнение, че хората щяха да се точат с дни.

Отрядът на Варен беше пристигнал на тези брегове няколко часа по-рано, когато слънцето залязваше. На фона на виненочервеното небе се очертаваше висока каменна грамада — замъкът Конуи, който напомняше на уморените войници на видение от сънища. Варосаните му стени, бели като скреж, се спускаха надолу до скалите над реката, където се оглеждаха в мастилено черните глъбини, а в тях редиците от запалени факли по крепостните стени блестяха като скъпоценни камъни. Кралят вече беше пристигнал и от четири стройни кулички на североизточните кули се развяваше червеното му знаме с трите лъва. По бойниците на крепостните стени имаше щитове със същия герб. От някои кули висяха и други щитове с различни гербове и цветове, които показваха къде бяха настанени разните графове и барони. Отвъд замъка и градските крепостни стени с двадесет и една кули хълмовете се извисяваха един зад друг нагоре към тъмните върхове на Сноудън, покрити с облаци и спускащ се мрак.

Като видяха замъка, хората от отряда на Варен въздъхнаха с облекчение и за пръв път от дни наред започнаха да се усмихват и да разговарят. Нападението на склона на хълма беше показало, че в разпрострялата се върху голяма площ гора се крие враг, който не само че познава добре терена, но е и достатъчно хитър да се възползва от него и затова хората бяха станали предпазливи и изнервени. Когато лодките ги прехвърлиха през реката до един дървен кей и оттам тръгнаха по каменистата пътека, лъкатушеща между скалите до една от крепостните порти, някои дори подхванаха песен.

Робърт не се усмихваше и не се включи в оживения разговор. По време на пътуването през реката се беше озовал срещу един от рицарите от Есекс — бащата на оръженосеца, който беше загинал в засадата. Рицарят не му беше казал нищо за смъртта на сина си и беше продължил да изпълнява мълчаливо заповедите му. Образът на младия оръженосец, който бяга отчаяно през поляната, а бунтовникът се прицелва в него, продължаваше да стои пред очите на Робърт, докато гледаше суровото лице на възрастния мъж. Искаше да му каже нещо, но не можа да намери подходящите думи.

След като бяха избягали от опожареното селище, двамата с вкопчилия се в него Хъмфри бяха препуснали през обраслата пътека до просеката. Известно време чуваха, че ги преследват, но крясъците на бунтовниците заглъхнаха много преди да излязат на разчистения път и да се срещнат с останалите от отряда. Там Хъмфри, Хенри и Робърт трябваше да обясняват на разгневения граф Варен как бяха попаднали в капана. На следващата сутрин Варен и Линкълн поведоха опитните си бойци към хълмовете, а тримата смъмрени младежи бяха оставени да ги чакат. На другия ден воините се върнаха окървавени, но доволни, след като бяха открили бунтовниците от опожареното селище, в което бяха подмамени младите рицари, в истинския им лагер в гората на няколко мили по на север. Там уелсците бяха платили за дързостта си, подложени на истинско клане. Обаче Варен не призна победата на хората си и скастри сурово тримата млади командири, чиято безразсъдност беше причина да загубят двама рицари, четирима оръженосци и шест коня. Хъмфри спомена, че Робърт ги беше предупредил да не влизат в лагера, обаче графът не прояви никаква снизходителност.

Робърт се отдръпна от стената и се отправи по пътеката, обикаляща крепостните стени над вътрешния двор на крепостта, над ламаринени покриви и комини, които бълваха дим. В претъпкания двор, ограден от каменни и дървени сгради, цареше пълен безпорядък. На светлината на факлите оръженосците нарамваха вързопи и торби, за да последват господарите си рицари до квартирите, а слугите бързаха насам-натам с купчини одеяла в ръце. След като слезе по едни стъпала надолу по пътеката, Робърт наближи кулата, където бяха настанени той и хората му. Чу, че някой да го вика. Обърна се и видя Хъмфри.

— Извиках ти три пъти! — каза рицарят.

— Не съм те чул. — Робърт срещна погледа на рицаря, а после извърна глава към оживения двор. Не беше разговарял много с Хъмфри след нападението, освен когато трябваше да изслуша сдържаната му благодарност, че му е спасил живота. Стараеше се напълно да избягва Хенри. Не беше трудно. И тримата избягваха разговорите, усещайки мълчаливия упрек на останалите от отряда. — Искаше ли нещо?

— Искам да дойдеш с мен.

Робърт се намръщи. Тази нощ в поведението на Хъмфри имаше нещо по-различно. Лицето му беше напрегнато, но не от безпокойство, а от силно нетърпение.

— Трябва да нагледам хората си.

Хъмфри го хвана за ръката.

— Моля те, Робърт.

— Къде да дойда? — Тонът на Робърт беше по-рязък, отколкото му се искаше.

Хъмфри се поколеба, но после го погледна изпитателно.

— Имаш ли ми доверие?

Робърт не отговори веднага. Той имаше доверие на Хъмфри, но начинът, по който рицарят влезе в изоставеното селище с лице, изразяващо упорство и отхвърлящо всякакво благоразумие, го беше накарал да се замисли. За пръв път забелязваше тази черта у приятеля си и това го изненада. Обаче все още харесваше младия човек. Това не се беше променило и, откровено казано, през последните дни неговата компания му липсваше.

— Имам ти доверие.

— Тогава ела.

Рицарят го поведе по пътеката покрай североизточните кули над оградените със стени зеленчукови и овощни градини, под които скалистата алея се виеше надолу към дървения кей. Там разтоварваха последните лодки. Стражите, които клечаха по протежение на пътеката, за да се скрият от вятъра, ги изгледаха, докато минаваха. След известно време стигнаха до кула, която се извисяваше над покривите на града и гледаше към огрените от луната хълмове. Когато Хъмфри отвори вратата, Робърт забеляза синьото знаме на рицаря да виси от един прозорец.

Кръглата стая приличаше на неговата. Беше почти гола, като се изключат голямото огнище и няколко избелели възглавници на пейката до прозореца. Прозорецът беше от кристално стъкло и малките му квадратчета отразяваха пламъците в огнището. Край стените бяха наредени чували и още неотваряни сандъци. За разликата от стаята на Робърт тази беше пълна с мъже.

Край прозореца в жълта туника с извезан на нея зелен орел седеше Ралф де Монтърмър, рицар от свитата на краля. Седнал на възглавниците до Ралф беше младият Томас Ланкастър, който участваше в похода като оръженосец на граф Едмънд. До огнището седеше Хенри Пърси. Пълната му фигура беше огряна от червеникавите отблясъци на огъня. Той втренчи студените си очи в Робърт. До него забеляза високата фигура на Гай де Бочам, брат на Хелина. Имаше още един рицар от свитата на краля, мълчалив, любезен мъж на име Робърт Гилфорд, и трима други. Всички млъкнаха, когато Хъмфри затвори вратата. Робърт видя, че на пода до краката на всеки имаше щит. В полумрака червеното беше почти черно, но златните дракони блестяха на светлината от огъня, а телата им върху дървото се гърчеха като живи. Забеляза също, че по средата на стаята имаше щит, до който няма човек. Когато го видя, Робърт почувства, че го обзема вълнение.

— Искаме да се присъединиш към нас.

Робърт погледна Хъмфри. Чертите на кръглото му лице бяха изострени от сенките. Рицарят даде знак на другите, които вдигнаха щитовете си и застанаха в кръг около самотния щит. Първоначално след турнира през пролетта в Смитфийлд Робърт беше предположил, че щитовете се раздават на турнирите като награда за извършени подвизи в тях. През последвалите месеци, наблюдавайки поведението на тази група в двореца и Хъмфри като неин ръководител, той беше започнал да подозира, че целите й са по-широки. Това подозрение се превърна в увереност по време на похода в Уелс, след дочутите неясни приказки за короната на Артур и някакво пророчество. Робърт искаше да участва в групата не само от любопитство, но и защото беше забелязал уважението, с което кралят и придворните му се отнасяха към тези млади хора. Години наред родът Брус беше добре приет сред най-висшите кръгове на властта и се ползваше с благоволението на кралете и уважението на благородниците. Но вече не беше така. Тъкмо крал Едуард стана причина да изпаднат в немилост, като беше избрал Балиол, и Робърт го презираше за това. Обаче раздразнението му изчезна, когато разбра какво му се предлага в тази осветена от огъня стая.

Без да каже дума, той застана в центъра на рицарите и Хъмфри затвори зад него кръга.

— Вдигни щита — започна той. После вдигна предупредително ръка, когато Робърт се наведе да го вземе. — Само ако искаш да станеш един от цялото, част от кръга, който ни обвързва във вярност на нашия крал и каузата му.

Робърт се изправи, а Хъмфри продължи, след като усети, че Робърт първо ще го изслуша.

— Преди десет години, след поражението на Луелин ап Грифит, крал Едуард създаде един рицарски орден, на който повери най-голямата тайна на нашето време. Няколко месеца след падането на Луелин кралят ни беше в Нефин, едно селище, недалеч от което се намираме сега и където бяха открити и преведени от Джефри Монмътски пророчествата на Мерлин. Там, в бившата твърдина на Луелин, крал Едуард намери последното от пророчествата. Това, което не е било преведено от Монмътски и е останало скрито в продължение на векове, пазено в тайна от уелските принцове на Гуинед.

Робърт знаеше за Монмътски и писанията му. Брат му Александър притежаваше копие от „Историята на кралете на Британия“, която беше прегледал веднъж. Обаче не беше чел пророчествата и нямаше представа, че съвсем наскоро е било открито още едно.

— Крал Едуард накара уелсец, който му беше верен, да преведе Последното пророчество и го представи на рицарите, които се заклеха да му помогнат да изпълни указаното в него. Като символ на тяхната обща цел кралят поръча да направят маса, подобна на онази в двора на крал Артур. Тези рицари бяха нашите бащи, дядовци и братя. Целта ни е да се докажем достойни да служим на краля така, както са служили те, и един ден да заемем местата си около кръглата маса, споделяйки славата на царуването му.

— Ние сме Рицарите на Дракона — каза Хенри Пърси и силният му глас проехтя зад гърба на Робърт. — Носим името си от поличбата, появила се в съня на Утер Пендрагон, поличбата, с която Мерлин е предсказал, че Утер ще бъде крал, а синът му Артур ще властва над цяла Британия.

Когато Хенри замълча, Томас Ланкастър продължи с ясния си младежки глас:

— Джефри Монмътски ни разказва за разпадането на Британия след смъртта на Артур по време на нахлуванията на саксонците. Той казва, че по това време Бог изпратил един ангелски глас да каже на британците, че те повече няма да бъдат владетели на своето кралство. Обаче един ден в бъдещето, предвиден от Мерлин, ако реликвите на Британия бъдат събрани заедно, тя може отново да бъде обединена и да стане кралство, което да живее в мир и благоденствие.

— В Последното пророчество — каза Ралф де Монтърмър, — намерено в Нефин преди десет години, тези реликви са трон, меч, жезъл и корона. Това са символите на кралската власт на Британия, първоначално носени от основателя на нашите земи Брут от Троя. След смъртта му четирите реликви и кралството били разделени между синовете му. Това разделение сложило началото на дългия упадък на Британия, съсипвана от войни и измъчвана от глад и нищета. Последното пророчество ни казва, че нашите земи ще бъдат изправени пред окончателен разгром, ако тези четири реликви не бъдат събрани отново от един владетел тогава, когато Бог повели.

Хъмфри заговори отново:

— Според пророчеството короната представлява златен обръч, носен от самия Брут и предаван на всички британски крале след това. Това е короната, носена от Артур, който я предал на братовчед си в Камблам, където тя изчезва безследно, докато Луелин ап Грифит обединява Уелс под свое ръководство благодарение на нейната сила. Това е короната, която ние трябва да намерим. Ако искаш да се закълнеш да участваш в нейното издирване и да се покажеш достоен да бъдеш допуснат един ден на Кръглата маса, тогава вземи този щит.

Когато Хъмфри млъкна, Робърт разбра, че е дошъл неговият ред. Главата му беше пълна с мисли за съкровища и рицарски подвизи. Смътно си спомняше разказите на възпитателя си в Антрим за Фион Макул и неговите воини. Тогава беше слушал с благоговение и се беше питал дали като рицар и той ще има подобни приключения, обаче колкото по-голям ставаше, толкова повече разбираше, че пълнолетието е свързано по-скоро със задължения и политика, отколкото с приключения, турнири и слава, и постепенно беше започнал да забравя тези истории. Това, за което говореха тези хора, не му изглеждаше реално, но сериозните им лица подсказваха, че в приказките им има истина и работата е сериозна. Усети, че космите на врата му настръхнаха като от студ и някогашните разкази изведнъж започнаха да му се струват възможни. За момент се поколеба, давайки си сметка, че трябваше да каже клетва, също толкова свещена като всяка клетва за вярност на васала към неговия сюзерен, клетва, с която се ангажираше да бъде верен на краля. Думите на Хъмфри продължаваха да отекват в главата му… „Да заемем местата си около неговата маса и да споделим славата на царуването му.“ Робърт се наведе и вдигна щита с дракона.

Атмосферата веднага се разведри. Мъжете кимаха и започнаха да се усмихват.

Хъмфри се приближи към него.

— Добре дошъл! — каза той и го прегърна.

Робърт се поколеба, защото не искаше да разваля тържествеността на момента, но трябваше да зададе въпроса си.

— Приемат ли ме всички? — Вече беше научил достатъчно и знаеше, че Еймър де Валънс също е член на този орден.

— На другите ще бъде казано по-късно — рече Хъмфри, очевидно схванал намека. — Макар че не могат да откажат да те приемат. Кралят го разреши.

— Крал Едуард знае?

— Говорих със сър Джон де Варен, който лично помоли краля да бъдеш приет.

Робърт кимна, доволен от доказателството, че е направил добро впечатление на краля въпреки провала по време на похода.

Ралф де Монтърмър се приближи с два бокала с вино и им ги подаде.

Робърт взе единия.

— Ако едната реликва е короната на Артър, кои са другите три?

— Смятат, че едната е Куртана — отвърна Ралф, преди Хъмфри да успее да каже нещо. — Известен е още като Меча на милосърдието. Някога е бил при Свети Едуард Изповедника, но до пророчеството истинският му произход не беше известен. Кралят го пази в Уестминстър.

— А жезълът? А тронът? Там ли са?

— Не още — отвърна Хъмфри и вдигна чашата си — А сега пий, братко.

Робърт вдигна своята и пи под втренчения поглед на Хъмфри.