Робин Йънг
Бунт (56)

53

— Както казах, ние искаме да се предадем, но не можем да говорим от името на всички хора в кралството. — Тонът на лорд-стюарда беше категоричен.

— Както казахме — отвърна Клифорд, — това е неприемливо. Сър Хю Кресингам нареди пълна капитулация на всеки мъж, участвал в бунта. Той иска лорд Дъглас и разбойникът Уилям Уолъс да бъдат изпратени в Тауър, където ще бъдат съдени за престъпления срещу короната.

Дъглас изкриви ядосан устни. Грабна бокала и изпи на един дъх виното, което бяха налели прислужниците на английските лордове.

— Лорд-стюард, колко пъти трябва да повтаряме това? — Лицето на Клифорд се беше зачервило. Платнището, издигнато над масата, около която бяха насядали шестимата мъже, пазеше главите им от слънцето, но не можеше да намали горещината на въздуха и ги изнервяше, като караше потта да се стича по бузите им.

— Как можем да говорим за други мъже освен нас? — попита с тежка въздишка Уишарт. — Можем да ви предложим пълна капитулация, а после ще нарушим споразумението, ако въстанието продължи на други места.

— Тази работа се проточи твърде дълго — изръмжа Пърси и сложи ръце на масата. — Трябва да арестуваме хората, които имаме тук — каза той на Клифорд, — и да оставим сър Хю и баща ми да се справят с Мъри и бунтовниците на север. Както и ще направят — добави той, поглеждайки Джеймс.

— Можете да го сторите, лорд Пърси — обади се Уишарт, преди Клифорд да успее да отговори, — но ако ни арестувате сега, проблемът с армията ни ще продължи да стои пред вас. Със сигурност не можете да арестувате всички, нали? — Тонът му беше рязък и предизвикателен, но очите му игриво проблясваха. Явно му беше забавно.

— Не — отвърна студено Пърси, — но можем да ги насечем на парчета на бойното поле. За разлика от вас към тях няма да бъде проявено уважение.

— Е, съмнявам се, че те ще се изправят срещу ви на бойното поле. Най-вероятно ще се скрият в гората и няма да чуете нищо повече за тях, докато не се надигнат някъде другаде.

Робърт погледна епископа, обезпокоен от опасната игра, която играеше. Англичаните не трябва да разберат, че точно това беше станало. Мислеше, че няма да успеят да се преструват толкова дълго, но английският лагер беше на миля от техния и трябваше да признае, че отдалеч лагерът на шотландците създаваше впечатлението, че е пълен с хора. Уолъс беше оставил част от мъжете си, за да поддържа това впечатление, и шатрите продължаваха да са разпънати. Дъглас и лорд-стюардът водеха доста воини със себе си и те заедно с известен брой местни жители, които бяха убедили да им помогнат, продължаваха да не будят съмнение у невнимателния наблюдател, че нещо се е променило. Въпреки това за момента не беше много разумно да се правят каквито и да било намеци за това. Ако Пърси и Клифорд разберяха, че Уолъс и повечето от хората му бяха напуснали Ървин преди седмица, тогава много бързо щяха да се окажат оковани във вериги на път за Тауър.

Джеймс Стюарт също хвърли предупреждаващ поглед на Уишарт.

— В тези преговори проявихме пълно уважение към вас — каза той, насочвайки вниманието си към намръщените английски рицари. — Няма нужда от заплахи. Ние четиримата ви дадохме думата си, че ще се предадем на милостта на краля, но за да предотвратим по-нататъшно насилие, трябва да останем тук. Бунтовниците ще имат нужда от съветите ни. — Той разпери ръце, за да подчертае искреността си. — Това е в интерес на всички ни.

— Ако ни арестувате сега — добави Уишарт, — кълна се в Бога, че няма да можете да спрете този бунт.

Разговорът продължи да се протака по същия начин, както през цялата изминала седмица, преминала с гръмотевични бури, предвестници на месец юли, и непоносимо горещи дни, в които мъжете от шотландския лагер се хвърляха във водите на реката, за да се разхладят.

Робърт усети, че започва да губи нишката на разговора. Погледна към английския лагер, който се простираше по посока на морето. След него бреговата линия се издигаше в изсъхнали поля и рушащи се скали към Еър и Карик. Откакто на деветнадесет години беше посетил Търнбери, преди да замине за Англия, не бе стигал по близко до дома на детството си — единственото време, което беше прекарал в графството си, след като му бе прехвърлено на него. Сети се за Афраиг.

„Там има много страдание. Дойдох да разбера дали можем да възлагаме надежди на теб. Нашият господар.“

Сега поне, когато англичаните бяха заети тук с преговорите, те нямаше да тормозят хората му. Робърт погледна Клифорд, който продължаваше да говори. Хенри Пърси не сваляше очи от него. Заплахата в очите му го накара да се размърда на мястото си и отново да се върне към действителността.

Робърт запази мълчание през по-голямата част от преговорите, докато предишния ден потискащата жега и арогантността на Пърси му дойдоха в повече и като обвини лорда, че навлиза без позволение в земите му, той поиска да му бъдат изплатени компенсации. Пърси веднага реагира с ругатни и заплахи. Двамата се бяха изправили с ръце върху дръжките на мечовете, но Клифорд и Джеймс се намесиха и прекратиха спора. Робърт беше препуснал обратно към шотландския лагер пред Джеймс и другите, пришпорвайки коня си в бесен галоп, докато и двамата се запъхтяха и плувнаха в пот. През цялото време не го напускаше споменът как Пърси и Клифорд мъкнат Камъка на съдбата от олтара в Скун, а той ги придружава с изваден меч, за да ги отбранява.

— Оставаме в задънена улица — казваше уморено Джеймс. — Нека се върнем към разговорите утре.

— Не — рече Пърси и премести поглед от Робърт към лорд-стюарда. — Нашите началници в Бъруик очакват това да приключи, преди да изтече месецът. Така е наредил крал Едуард. Искам разговорите да приключат. Днес.

Робърт забеляза, че Джеймс се разтревожи. Разбра защо. Пърси и Клифорд можеха да бъдат принудени да ги задържат въпреки риска бунтът да продължи, за да изпълнят заповедите на Кресингам. Само благодарение на факта, че рицарите бяха сравнително неопитни командири, това още не се беше случило. Един ветеран като Джон де Варен или бащата на Хъмфри де Бун нямаше да се съобрази с доводите на Уишарт и щеше да го окове във вериги. Освен това нямаше да мине много време, преди да пристигнат съобщения, че Уолъс е предвождал една атака срещу Дънди. Тогава с тяхната игра щеше да бъде свършено.

Клифорд се изправи и даде знак на Хенри Пърси. Двамата се отдалечиха от масата, за да не бъдат чути. Дъглас погледна накриво празната си чаша, а Уишарт продължи внимателно да наблюдава англичаните. Когато рицарите се върнаха, Робърт забеляза ехидна усмивка на лицето на Пърси.

— Ще приемем предложенията ви за капитулация — каза Клифорд. — Но при известни условия. Ще останете тук под стража, за да принудите бунтовниците да прекратят насилието. Когато видим ясни доказателства за това, ще занесем новината в Бъруик заедно с хората, които сър Хю нареди да бъдат арестувани, най-вече лорд Дъглас и Уолъс. Земите ви ще бъдат конфискувани, докато крал Едуард не реши друго.

Джеймс кимна, но преди да успее да каже нещо, Клифорд вдигна ръка:

— В знак на добра воля, че ще спазите думата си, след като подпечатаме това споразумение, искаме един заложник.

— Кой? — попита Уишарт.

Пърси погледна към Робърт.

Като видя това, Джеймс веднага отговори:

— Не. Като граф откупът за сър Робърт е прекалено висок.

— Не него — каза рязко Пърси. — Дъщеря му. Знаем, че е напуснала с него Карлайл. Баща му ни каза. — Пърси присви доволен сините си очи. — Лордът на Анандейл ни разказа много неща — как ненавижда неверния си син и как иска да го види мъртъв.

При това искане кръвта се отдръпна от лицето на Робърт. След думите на Пърси той се изправи и събори стола.

Тримата мъже се гледаха, изпълнени с гняв, безпомощност и тревога. Отвън се свечеряваше и се очертаваше още една душна нощ. Вътре в шатрата на лорд-стюарда фенерите излъчваха още топлина.

— Ако се съгласим с искането им, ще спечелим повече време — каза Уишарт. — Знаехме, че ще трябва да направим отстъпки и дори жертви. Англичаните трябва да бъдат ангажирани тук, ако искаме Уолъс да успее на изток.

— Робърт няма да позволи дъщеря му да бъде използвана по този начин — отвърна Джеймс. — И аз не го обвинявам. Той не казва какво има между него и лорд Пърси, но аз не бих поверил детето му на англичаните.

Уишарт въздъхна.

— До утре сутринта трябва да дадем отговор. Ако не им дадем заложницата, те ще се нахвърлят върху нас със сила.

— Нека кучите синове да дойдат — изръмжа Дъглас, размахвайки чашата с вино, която му беше налял слугата на лорд-стюарда. Бузите му бяха зачервени и от гняв трудно произнасяше думите. — Искам да ги видя окървавени за това, което сториха в Бъруик. Стига приказки. Стига чакане. Дяволите да го вземат!

Лорд-стюардът продължи да гледа епископа.

— Говориш за едно дете, Ваше преосвещенство. Могат да му навредят, ако открият измамата ни.

— Говоря за кралството ни!

— Нека им предложим друг заложник. Един от нас.

— Защо пък да не бъде детето на Брус? — настоя, присвивайки очи, Уишарт. — Не си против от сантименталност, нали? Има нещо друго. Откакто е дошъл, ти го държиш близо до себе си.

— Както сам каза, не можем непременно да му имаме доверие.

— И въпреки това още първата нощ му разкри плана ни, въпреки че те помолих да не го правиш. Хайде, Джеймс, виждам, че имаш нещо наум. Някакъв замисъл, който не искаш да споделиш.

За момент Джеймс замълча. Когато заговори, гласът му беше тих и предпазлив:

— Той е внук на сър Робърт от Анандейл. Във вените му тече същата кръв, Ваше преосвещенство. Кръвта на Малкълм Канмор.

Робърт седеше край огъня и гледаше към лагера. На небето бяха изгрели първите звезди. Докато ги гледаше, една премина през небосклона, оставяйки за миг слаба, светла диря подире си. Като малък в Карик в края на лятото обичаше да лежи върху скалите под небесния свод и да наблюдава падащите звезди.

Видя, че оттатък, в шатрата на лорд-стюарда, фенерите продължаваха да светят. Сега те бяха вътре — Уишарт и другите, и обсъждаха бъдещето му и това на дъщеря му. Е, можеха да говорят каквото си искат. Той вече беше приключил с думите.

Гневът го беше накарал да вижда по-ясно и по-хладнокръвно нещата. Беше премахнал съмненията и нерешителността и му беше посочил само един път. Не многото пътища, които беше виждал през тези последни седмици, дори през последните години, а само един път, който водеше до едно място. Този път беше опасен и той не знаеше какво ще срещне по него. Обаче знаеше с абсолютна сигурност, че трябва да го поеме. Всичко го водеше натам.

Чуха се стъпки — приближи се Александър.

— Тръгваме — каза тихо лордът.

— Жените готови ли са? — попита Робърт, без да се обръща.

— Да. Ще слязат при реката заедно със слугите. Хората ми ще тръгнат с тях. — Александър сниши още повече глас, когато покрай тях минаха трима рицари с герба на лорд Дъглас върху туниките. — След стрелата ескортът няма да предизвика подозрения. Нес и Уолтър ще чакат с конете при реката. Половината оръженосци са вече там, а останалите скоро ще се присъединят към нас. — Александър замълча за миг. — Сигурен ли си в това?

— Да.

— Ще се досетят къде си отишъл. Могат да те последват.

— Не и след като ще трябва да приключат преговорите. Дори Пърси няма да рискува бунтът да продължи само за да ме преследва. Докато някой дойде да ни търси, Търнбери ще бъде готов да се отбранява. — Робърт се обърна към Александър: — Трябва да знам, че сте с мен.

Александър се усмихна.

— С теб сме.

— Ще трябва да изоставим шатрите и каруцата — каза Робърт и огледа лагера. — Обаче нощите са топли и имаме одеяла. — Той видя Катрин и Джудит да се измъкват от шатрата. Прислужницата държеше дъщеря му с едната ръка, а с другата — ведрото, с което вземаха вода от реката. Джудит беше с нея, изглеждаше уплашена. Тя също държеше едно ведро, в което бяха някои от вещите им. През цялата вечер те предпазливо се бяха подготвяли да напуснат лагера, като отнасяха малко по малко разни неща до брега на реката, където Нес беше отвел Уатах и конете. Робърт му беше наредил на висок глас да ги отведе на по-добро пасбище.

Когато жените се отправиха надолу по склона, Катрин заговори непринудено на висок глас на кърмачката, изпълнявайки своята част от плана. Робърт кимна на Александър.

— Ще се срещнем при реката.

Изправи се, мина през хората, насядали в кръг около огньовете, покрай опразнените шатри и през странно смълчания лагер. Зад него техният огън бавно изчезна в мрака. Отпред, в далечината, се виждаха очертания на хълмове, а над тях в мрака звездите светеха като маяци.