Робин Йънг
Бунт (19)

16

Когато излезе навън в настъпващата вечер, Робърт чу баща му да вика сърдито името му. Не се обърна, а се помъчи да не изостава от дядо си.

— Какво искаше да каже Комън? С онова за Луис? — Той свъси вежди. — Дядо!

Лордът рязко спря.

— Не ми повишавай тон, момче. — Той хвана грубо Робърт за брадичката. — И не трябваше да вадиш меча си срещу него по този начин. Чуваш ли? Сега е време да се защитим с думи, а не с насилие.

— Помислих, че Комън ще те нападне — рече Робърт и се отдръпна от дядо си. — А и защо се сърдиш, че съм извадил меч срещу него, след като ти нападна замъците му? Ти го мразиш!

— Да! — кресна старият лорд. — И тази омраза има силата да разкъса на части кралството! — Той млъкна, след като видя графа да крачи към тях. Обърна гръб на Робърт и се отправи към конете.

Робърт продължи да упорства и го последва. Желанието да получи отговори беше по-силно от преклонението му пред този мъж с осанка на лъв.

— Ти ме научи да яздя и да ловувам, научи ме да се бия. Отведе ме в Солсбъри и Бъргхам, запозна ме с най-могъщите мъже в кралството. Разясни ми колко съм важен за бъдещето на тази фамилия. Обаче не си ми казал почти нищо за омразата си срещу Комъните, въпреки че съм те питал много пъти за това. Искам да зная истината, дядо!

— Твърде млад си за нея.

Робърт спря.

— Ако станеш крал, аз ще бъда наследник на трона. Това право не се определя от възрастта. Защо тя да има значение за истината?

Лордът на Анандейл се обърна, сбръчканото му лице се промени, ядът беше заменен от изненада.

— Ела. — Той се огледа и видя бащата на Робърт да приближава с неговите рицари и Едуард. — Докарай конете. Ние ще дойдем по-късно — каза той на графа и преди графът да успее да отговори, лордът поведе Робърт през двора на църквата.

Когато минаха между сградите и излязоха на открито, Робърт разбра, че дядо му го води към хълма Мот. Заедно се изкачиха по склона до оградения му с корона от дървета връх. Слънцето залязваше и скоро щеше да се стъмни. От град Скун, отвъд границите на абатството, в студения въздух се носеше пушек. Когато стигнаха върха, от устата им излизаше пара. В центъра на кръга от дървета от земята се издигаше каменен постамент. Когато Робърт го видя, веднага се сети, че точно тук щеше да бъде поставен Камъкът на съдбата в деня на коронацията. Загледа се в постамента, поразен от тържествеността, която се усещаше в това място.

Дори след всичко, случило се след смъртта на Девата, той си даде сметка, че беше гледал на претенцията на дядо си като на нещо далечно и нереално. Сега, сред атмосферата, която излъчваше това място, където от незапомнени времена са били коронясвани кралете на Шотландия, усети голямата тежест на тази истина да се стоварва върху плещите му. Това не бяха просто думи, претенции и контрапретенции — беше нещо също толкова реално и солидно, колкото и самият камък. Спомни си за дървото, за което толкова сериозно му беше говорил дядо му при пристигането в Лохмейбън. За дървото, чиито корени се простираха в миналото. Мъже, чиято кръв течеше във вените му, са изкачвали този хълм тъкмо до това място. Там, където стоеше, отекваха стъпките на неговите прадеди. Робърт ги усещаше навсякъде около него сред настъпващите сенки — призраците на историята. Кралете на миналото.

Сред последните остатъци на отмиращата светлина дядо му се обърна към него.

Луис, Англия

1264 сл.Хр.

Военният съвет приключи и писмата на предизвикателството бяха разменени. Вече нямаше да има думи. Сега само мечовете щяха да говорят и да дават израз на това, което мислят, върху плътта на противника.

Една по една трите войски на кралската армия напуснаха сигурността на градските стени и продължиха да яздят след командирите си. В утринното небе се гонеха бели облаци и хвърляха огромни сенки над тревистите хълмове около град Луис. По главите на кавалеристите и конете им и върху следващите ги пешаци се сипеха цветовете на глога. Слънчевата светлина ту проблясваше, ту се скриваше, отразявайки се от върховете на копията и броните. Мъжете яздеха нагоре по склона с развети знамена, оставяйки града под себе си. Известно време продължиха да виждат как кулата на замъка се извисява на тревясалия хълм. Оттатък възвишението земята се спускаше в долината, прорязана от реката. Отпред, сега вече по-близо, бяха мъжете, които трябваше да срещнат.

Врагът се беше разположил на около половин миля в три формации по склона на хълма. Имаха преимуществото да са на по-високото, а теренът зад тях беше осеян с дървета. Отпред, в центъра на един отряд, беше издигнато знаме, половината бяло, а другата половина — червено. Беше разрязано по средата — сполучлив израз на разделението в кралството, довело тези мъже, някога съюзници и другари, сред покритите с облаци английски хълмове. Рицарите от кралската армия, излезли от Луис на конете си, се бяха вторачили в това знаме като стрелци в целта си. Цялото им внимание беше погълнато от развяващото се в далечината парче плат, обект на толкова много омраза и причината да са тук: герба на Симон де Монфор, графа на Лестър.

Сър Робърт Брус, лорд на Анандейл, шериф на Къмбърланд и губернатор на Карлайл, наблюдаваше как неподвижните вражески редици се приближават с всяка стъпка на коня му. Хората му яздеха около него, всичко на всичко единадесет копиеносци и един мъж, който да носи знамето. Подрънкването на юздите отекваше в ушите на сър Брус и се извисяваше над тътена от движението на трите хиляди бойци, сред които беше и той, предвождани от краля на Англия. Отвъд обкръжението на рицарите му бяха неговите съотечественици, които като него бяха преминали границата след призива на крал Хенри да му се отплатят за английските си земи. Сред тях бяха Джон Балиол, лорд на замъка Барнард, и Джон Комън от Баденох. И двамата бяха около петдесетте, десетина години по-стари от него, с прошарени коси и заформящи се шкембета, но готови да се бият заедно с хората си. Разделението между двете армии беше засегнало дори фамилиите. Докато Джон Комън беше тук да служи на краля, друг клон на фамилията му, Комъните от Килбрайд, бяха с бунтовниците. Биейки се за Симон де Монфор, те очевидно се надяваха да се сдобият с част от славата, на която вече се радваха по-влиятелните клонове на Червените и на Черните Комъни.

След пристигането си в Англия Брус за пръв път се намираше толкова близо до Комън. До този момент двамата мъже гледаха да са далеч един от друг. Враждебността им беше стаена и те не я показваха. Бяха изминали едва седем години, откакто Комъните отвлякоха крал Александър в опит да установят контрол над Шотландия. Въпреки факта, че след това Александър беше върнат на трона и беше договорено примирие, изминалото време не беше достатъчно за Брус, за да забрави предателството им срещу младия крал, на когото гледаше като на син. Червените Комъни също не можеха да забравят, че по време на кризата Брус беше подкрепил техните врагове и стана главната причина за връщането на Александър на трона, с което за малко да унищожи фамилията им.

Така притеснен и нащрек, лордът на Анандейл яздеше коня по хълмовете, давайки си сметка, че близостта на неговия враг може да се окаже по-опасна от противника, заел позиция по-нагоре. Някое заблудено копие в гърба му. Някоя случайно изстреляна стрела. Подобно нещо би било в противоречие със законите на рицарството, защото благородниците не убиват умишлено благородници дори в битка. Обаче във вените на Комъните въпреки високото им положение течеше малко благородна кръв.

Чул звука на рог, Брус погледна напред, където знамето на крал Хенри показваше, че той се намира на левия фланг на кралската армия. Предните редици на кралската рота забавяха ход. Брус дръпна юздите на коня и хората му се събраха около него. През гората от пики можа да види още две формации, разпрострели се по-нататък по склона на хълма. Тази в центъра се командваше от брата на Хенри, графа на Корнуол, а десният фланг — от сина на краля. Едуард се виждаше дори и от това разстояние, флагът му в червено и златисто не можеше да бъде сбъркан с друг. Беше се върнал от Франция преди година начело на голям отряд френски благородници с намерение да освободи земите си в Уелс от Луелин ап Грифит. Вместо това беше въвлечен в конфликт между баща му и кръстника му, ескалирал до немислимото. Гражданска война.

В продължение на шест месеца Едуард беше преследвал Монфор и привържениците му из кралството и в Уелс, принуден да се справя с предизвикателството на планините и преследван от заплахата от Луелин. Брус, на служба при краля още от началото на годината, помогнал за победата над силите на Монфор при Нортхамптън, беше слушал много за подвизите на Едуард. Въпреки че имаше някои резерви заради буйния и агресивен характер на младия човек, той беше впечатлен. Никога не беше виждал някой да е така самоуверен преди битка. Крал Хенри беше наредил при атаката един от бароните му да води левия фланг, а графът на Корнуол беше избрал най-големия си син да ръководи настъплението на центъра. Обаче Едуард водеше лично хората си. Граф Лестър може и да имаше предимството, че се намира на по-високото, но това беше всичко. Кралската армия, наброяваща десет хиляди души, превъзхождаше повече от два пъти силите на бунтовниците. Монфор беше на средна възраст и никога не беше участвал в решаваща битка. Едуард беше на двадесет и пет години, изпълнен с решителност и младежко чувство за безсмъртие, подхранвано от участие във френски бойни турнири през цялото лято.

И двете страни бяха с опънати ремъци на щитовете и наложени шлемове върху платнените шапки.

Бяха притегнали стремената и коланите на конете. Рицарите взеха пиките си от оръженосците и ги стискаха здраво. Пиките нямаха приспособления за намаляване на пробивната сила на удара, нито тъпи върхове. Бяха пики за война. Зад първите редици на кралската кавалерия по-малките отряди, сред които беше и Брус, се подготвиха, но още не бяха наложили шлемовете си. Те щяха да бъдат част от втората вълна. Зад тях пехотинците покриваха склоновете с гора от копия и мечове. Тяхното участие все още тепърва предстоеше. Първи щяха да бъдат рицарите.

От редиците на Хенри рогът отново прозвуча, последван в отговор от по-плътен зов, идващ от вражеските редици. Два звяра ревяха един срещу друг през зелените хълмове. Рицарите на кралската армия потеглиха. Тръгнаха бавно, яздейки коляно до коляно. Горе на склона на хълма силите на Монфор останаха неподвижни. Държаха здраво юздите на конете си. Тези мъже бяха с белите кръстове на кръстоносци — знак, че тяхната кауза е свята, както твърдеше водачът им. Роялистите се бяха навели напред върху седлата, за да помогнат на бойните си коне, които се изкачваха нагоре по склона. Бавният ход премина в тръс, звънците по пищните конски покривала дрънчаха. Когато наближиха противника, разстоянията между трите отряда станаха по-видими. Левият фланг на Хенри се насочи срещу десния на Монфор, центърът срещу центъра. Силите на Монфор продължиха да изчакват. Откъм роялистите се чуха бойни викове — деряха гърлата си. Това бяха дивашки звуци, издавани от хора, които знаеха, че тази атака може да им е последна. От тръс конете преминаха в галоп и земята започна да трепери. За да запази колкото може повече сили за битката, Монфор хвърли в атака кавалерията си в последния момент. Рицарите му пришпориха бойните коне и полетяха надолу по хълма, за да посрещнат приближаващата се войска. Конете нанасяха бели рани на тревата, когато копитата им остъргваха варовика под нея. Пиките бяха свалени надолу и насочени срещу противника. Стотици тонове стомана и мускули се понесоха едни срещу други.

Армиите се сблъскаха. Лордът на Анандейл, който наблюдаваше заедно с останалите воини от фланга на краля, знаеше колко ужасна е атаката на английската кавалерия. Трошаха се пики, коне се изправяха на задни крака, мъже падаха от седлата. Навсякъде се лееше кръв, под железните върхове, които пробиваха броните, в плътта се отваряха рани. Стремежът беше противникът да бъде свален от седлото, ранен или пленен, защото от труповете не можеше да се получи голям откуп. В бъркотията, настъпила при атаката, смъртта беше като курва, която не се интересува кого ще завлече в мрака — опитен рицар или млад ерген.

Отрядът на Едуард се вряза в левия фланг на врага, както юмрук пронизва пергамент, и отвори големи дупки в редиците му. Пиките, изиграли ролята си или вече пречупени, бяха захвърлени настрана. Когато редиците се сгъстиха, хората извадиха мечове и започнаха да се колят едни други. Трясъкът на стомана върху щитове и крясъците на мъже и коне се сляха в дива какофония. Паднаха още рицари. Онези, които бяха съборени от конете, се мъчеха да свалят другите, които все още се крепяха на седлата, повличаха ги в мелето отдолу. Там, долу, от ръцете се избиваха мечове и се вадеха кинжали. Хората се биеха плътно едни до други и с още по-голямо ожесточение. Така притиснати, изоставиха всякакви представи за рицарство. Оръжията мушкаха и сечаха, търсеха пролуки в отбраната. Под копитата се трошаха ръце и пръсти, пречупваха се гръбнаци, пробиваха се слабини.

В центъра на мелето се усещаше силна миризма на кръв, докато отрядът на Едуард напредваше срещу бунтовниците. Половината от хората му се вкопчиха в жестока схватка с левия им фланг, а останалите се опитваха да го обкръжат. Хората на Монфор се биеха отчаяно, но скоро бяха заобиколени от всички страни. Конете на онези, които все още се държаха на седлата, бяха атакувани и животните се сгромолясваха с прерязани с нож сухожилия на задните крака. Хората на Едуард надаваха бойния вик, който беше събрал под знамето му толкова много амбициозни ергени, като се започне от рицарските турнири във Франция и се стигне до войната в Уелс. Под натиска на хората на Едуард противниковите редици започнаха бавно, но видимо да се разкъсват. Роговете затръбиха окуражително, когато младият лорд и рицарите му се врязаха дълбоко в разпокъсания ляв фланг на армията на Монфор.

Другите две формации на кралските войски водеха срещу центъра и десния фланг на Монфор по-статична и не толкова яростна битка. Там бунтовниците бяха загубили по-малко сили при първоначалния сблъсък и благодарение на по-изгодната си позиция бяха изморили кралските сили, които трябваше да ги атакуват нагоре по склона. Самият Монфор заедно с опитните си рицари се намираше в центъра срещу графа на Корнуол. Синът на графа на Корнуол беше повел хората си в не толкова устремна атака и в критичния момент на сблъсъка редиците им се разпокъсаха. За разлика от тях Монфор успя да задържи своите хора плътно едни до други и така издигна непробиваема преграда, в която рицарите на Корнуол се разбиха като вълни в скали. Така битката за центъра се беше разпростряла по склона на хълма. Силите на Корнуол на няколко пъти се опитаха да обкръжат бунтовниците, но роговете на Монфор сигнализираха на стрелците му да отблъснат рицарите с дъжд от стрели, които ги заслепиха и объркаха.

Застанали начело на левия фланг, крал Хенри и лордовете му водеха по-бавна и по-статична битка. След като извикаха на помощ по-малките формации, те успяха да постигнат известен напредък срещу дясното крило на Монфор, но за разлика от яростната атака на Едуард, която беше пробила редовете на врага, успяха да нанесат само слаби поражения на застаналите решително срещу тях бунтовници, които отказваха да отстъпят.

Над хаоса, който цареше в левия фланг на Монфор, се развяваше червено знаме, издигнато от хората на Едуард, а страховитият дракон по средата, обгърнат от златисти пламъци, подсказваше, че няма да има пощада. Благородниците, които оцелееха в битката, щяха да бъдат пленени и откупени, но подобна рицарска постъпка не очакваше пехотинците зад тях. Повечето бяха работници от Лондон, за които нямаше кой да плати. Те не бяха нищо друго освен възможност за задоволяване на страстта за проливане на кръв и можеха да послужат само за храна на червеите. Рицарите на Едуард подминаха разпилените останки от вражеската кавалерия и се врязаха право в тези мъже. Когато пехотата, неспособна да се противопостави на такава мощна сила, обърна гръб и побягна да се спасява в гората зад тях, хората на Едуард ги последваха. Втурнаха се нагоре по склона на хълма, стигнаха до върха и изчезнаха от другата страна.

Пред десния фланг на Монфор се издигна движеща се стена от копията, която упорито напредваше срещу формацията на крал Хенри. Лордът на Анандейл стисна здраво дръжката на пиката си, когато конят му беше блъснат с голяма сила. През тесните прорези на шлема си виждаше само малка част от хаоса пред него. Коляното му беше притиснато между седлото и бойния кон на друг воин. Изгарящата го горещина вътре в шлема и силната миризма на собствената му пот го задушаваха. От време на време, когато в редиците се отвореше пролука, Брус изреваваше на хората си, все още плътно притиснати около него, и заедно пришпорваха конете си напред, за да я запълнят. Мушкаха и сечаха всеки, който се опитваше да се промъкне. Отрядът на Едуард отдавна не се виждаше, както и пешаците, които те преследваха. Бяха останали само центърът и десният фланг на Монфор, но макар и по-малко на брой, решителността не ги напускаше. С изчезването на Едуард формацията на Корнуол бе открита за странична атака и Монфор се възползваше максимално от това преимущество, повеждайки своите опитни рицари да обходят силите на графа.

Тълпата пред Брус се раздели отново и в празнината пак се втурна мъж от хората на Монфор. Беше целият в кръв, с хлътнал и сцепен по средата щит. Налетя право срещу Брус. Лицето му не се виждаше от шлема и само по ръкавите на туниката и процепите на шлема можеше да се съди за самоличността му. И двете неща не говореха нищо на Брус, когато се опита да го промуши с пиката си. Тя се удари отстрани в шлема на мъжа. Железният връх остърга металната буза и отмина нататък. Мъжът се заклати назад от удара, на свой ред замахна с меча си и удари Брус по главата. Лордът на Анандейл почувства удара като чук, стоварил се в мозъка му. Главата му се разтресе, но той стисна зъби, за да се съвземе, и на свой ред замахна. Обаче рицарят вече го нямаше, съборен от бойния си кон от един от хората на Брус, за да бъде стъпкан в кашата от кръв и кал, която жвакаше под копитата. Навсякъде около себе си Брус чуваше гласове, заглушавани от време на време от цвиленето на конете. Още хора на Монфор успяха да си пробият пъти да отворят пролуки в редиците на Хенри.

Един кон се изправи на задните си крака до Брус и ездачът му се блъсна в лорда, избивайки пиката от ръката му. Като дръпна рязко юздите на изплашения си кон и не му позволи да се обърне, Брус успя да възстанови равновесието и тъкмо когато посегна да измъкне меча си от ножницата, срещу него връхлетя друг бунтовник. Въпреки че конят се движеше под него, успя да нанесе силен удар във врата на мъжа, разцепвайки бронята му. Мечът заседна в плътта, а после лордът успя да го измъкне сред фонтан от бликнала кръв. Някъде изсвири рог.

Графът на Корнуол беше обкръжен от силите на Монфор. Озовал се сред море от вражески войници, той правеше отчаяни опити да си пробие път, тъй като рицарите му не можеха да стигнат до него. Накрая измъкна коня си от мелето и препусна през полето. Когато бойците от личната свита го последваха, роговете им дадоха сигнал за отстъпление и битката за центъра се разпадна. Останалите бойци на Корнуол, оказали се без командир и обхванати от паника, започнаха да се разпръскват, а бунтовниците нададоха радостни викове и се втурнаха да ги преследват. Центърът се разпадна по склона на хълма и остави фланга на краля открит за атака. Като видяха безредието в кралската войска, хората на Монфор се окуражиха за още по-решителен натиск и по цялото продължение на предните редици на формацията на крал Хенри се появиха празнини, а рицарите бяха изтласкани назад. Симон де Монфор провъзгласи това за свещена война срещу краля. Изглежда, че сега Бог беше на негова страна.

Чу се вик: „Отстъпление! Отстъпление!“

Крал Хенри и рицарите му побягнаха първи. Червеното кралско знаме се влачеше след краля, докато той пришпорваше бойния си кон надолу по склона обратно към Луис. Отстъплението се превърна в хаотично бягство. Лордът на Анандейл беше повлечен от останалите и понесен надолу по хълма сред всеобщата бъркотия. Един мъж падна пред него, след като конят му се сгромоляса сред облак прах. Брус сръга коня си и го прескочи. Подкованите копита се удариха силно във варовика, като се стовари от другата страна. Знаменосецът му яздеше до него, а някои от хората му го следваха отблизо. Успя да ги зърне за миг през процепите на шлема. Навсякъде другаде цареше пълно безредие. Кралската пехота се беше разпръснала по склона пред рицарите.

Навсякъде из град Луис горяха факли. Пламъците се издигаха в нощта като завеса от лютив пушек, която се носеше над покривите. Около една сграда недалеч от замъка, оградена със собствена ограда, факлите бяха като съзвездие в сгъстяващия се наоколо мрак.

В килия в приората Луис чакаха четирима мъже. Един седеше върху единствения сламеник в стаята, хванал главата си с ръце, друг се беше подпрял на стената до вратата, притворил очи, а трети седеше на пода с прибрани до гърдите колене. Четвъртият стоеше до прозореца и гледаше навън над тъмните очертания на външните постройки на приората към трепкащите огньове, които осветяваха струпалите се там мъже.

Брус чуваше как из въздуха се носи болезненото цвилене на коне, ранени твърде тежко в битката, за да бъдат спасени, и затова изоставени. Над тези жални стонове се извисяваха радостни смехове и песни. Хората на Монфор бързаха да отпразнуват победата си. Брус ги виждаше през решетъчния прозорец на килията. Огледа се наоколо, чул някой да подсмърча. Джон Комън стоеше до вратата все още със затворени очи, а Балиол продължаваше да държи главата си с ръце. Брус предположи, че подсмърчането беше дошло от третия човек, сгушил се на пода. Оръженосецът нямаше повече от осемнадесет години. Не беше много по-млад от най-големия му син, останал в Шотландия. Очите му проблясваха в мрака, пълни със сълзи. Брус изпъшка и погледна към Балиол, който беше господар на оръженосеца, но той не вдигна глава. След малко пак се обърна към прозореца, тъй като не желаеше да успокоява човека на някой друг. Освен това нямаше какво да му каже, защото каква утеха можеше да предложи на човек, като се има предвид, изправен пред плен и поражение?

Часове преди това, след като битката по хълмовете се превърна в паническо бягство, войската на крал Хенри се скри в двора на манастира, където кралят беше построил лагера си след пристигането в Луис. Останалата част от кавалерията също успя да се прибере в града, но беше разквартирувана другаде. Пехотата нямаше този късмет. Неспособна да отстъпва така бързо, както рицарите, тя стана лесна плячка на преследващите я войници на Монфор. Гибелта им, макар и жестока, поне беше настъпила бързо. За Брус унижението от пленничеството и очакването друг да реши съдбата му беше по-лошата участ. В битката един мъж имаше избор как да се бие и как да умре — все още беше свободен. Тук Брус беше лишен от всякакъв избор. Ненавиждаше невъзможността да държи съдбата си в своите ръце повече от смъртта на плътта.

Скоро след като кралят и хората му се барикадираха в двора на манастира, войската на Монфор нахлу в града. Манастирът беше обкръжен и Монфор извади отпред на показ някои от пленените на бойното поле, сред които беше и графът на Корнуол. Очевидно изпита удоволствие да изкрещи на крал Хенри, че страхливият му брат е избягал от полесражението и се крие в една вятърна мелница. После заплаши да убие графа пред манастира, ако кралят откаже да се съгласи с условията на капитулацията. Подобна заплаха изглеждаше невероятна, тъй като от почти два века в Англия не беше екзекутиран граф и това щеше да бъде в противоречие с приетите правила за водене на война. Обаче за Монфор тази битка не беше обикновена. Той водеше война срещу краля и се опитваше да установи контрол над кралството. Поиска Хенри да се остави на неговата милост и да се съгласи вместо него да управлява съвет от лордове. Само формално щеше да се нарича крал, но иначе щеше да бъде лишен от власт и да бъде под контрола на този съвет.

Брус беше в трапезарията на манастира заедно с другите рицари, когато вътре се втурнаха петима мъже. Един от тях, сериозно ранен, бе поддържан от двама другари. Всички бяха изцапани с кръв и мръсотия. От тях се носеше отвратителна миризма. Начело на групата беше лорд Едуард. Брус заедно с другите чу как младият мъж разказа на един от лордовете на краля как разгромил побягналата пехота на Монфор и я преследвал на мили разстояние. Върнал се само за да установи, че битката е приключила. Отрядът му бил атакуван при опита да влезе в града. Едуард успял да избяга, предполагайки, че баща му се е оттеглил в манастира, и преплувал през един помиен ров, скрит от погледа на войниците на Монфор.

Скоро след това кралят влезе, пробивайки си път през претъпканата зала. Тревогата и облекчението, което се изписаха на лицето на Хенри, бързо бяха заменени от гняв. На бузите му се появиха червени петна, когато започна да се кара на сина си и да пита защо е напуснал бойното поле. Едуард се защити, надвесил се над краля. С властен глас обясни, че помислил, че баща му ще може да защити своя фланг. Последва мълчание. Хенри, изглежда, се примири и ядът му изчезна заедно с решителността, когато каза на сина си, че единственият им избор е да се предадат. Едуард се обяви против това и заяви, че разполагат със запаси и могат да се държат срещу силите на Монфор със седмици. Сега дойде ред на краля да прояви твърдост. Монфор беше заплашил да екзекутира брат му. Всичко беше свършено.

— Ти реши съдбата ни, когато напусна бойното поле — рече накрая Хенри — Сега ще понесеш горчивината на капитулацията. — Той се обърна към събралите се мъже: — И всички вие. Взех решение.

Навън преговорите между кралската войска и бунтовниците продължиха, но останаха да се уточняват някои подробности. По заповед на Монфор мъжете в двора на манастира бяха разделени според ранга и района, от който идват, а оръжията им бяха отнети. Манастирът, в който бяха потърсили спасение, стана техен затвор, където щяха да чакат, докато Монфор реши съдбата им. Едуард трябваше да стане заложник, а Хенри щеше да се върне в Лондон, където да му разрешат свобода на действие, не по-голяма от тази на пленения му син.

Брус стисна зъби, като чу оръженосеца отново да подсмърча. По всяка вероятност от четиримата в килията младият мъж имаше най-големи шансове да се измъкне невредим. Той не беше обикновен пехотинец и затова, ако Монфор нямаше намерение да екзекутира благородниците, едва ли щеше да бъде убит, а откупът за освобождаването му щеше да е незначителен. Но на лорда на Анандейл перспективата за откуп никак не се нравеше. Той заемаше високо положение при крал Хенри и беше могъщ лорд в Шотландия. Монфор едва ли щеше да го пусне лесно. Това можеше да разори фамилията му в продължение на поколения. Той притвори очи. Гневът на свети Малахия тегнеше върху него от десетилетия и продължаваше да носи злини на рода му, като се започне от прадедите и се стигне до синовете му.

Тракването на резето на вратата накара четиримата да вдигнат очи. Премигвайки, Балиол с мъка се изправи на крака. Състареното му лице изразяваше твърда решителност. Вратата се отвори и се показа мъж с факла. Беше го виждал преди в Единбург. Уилям Комън от Килбрайд.

Мълчанието беше нарушено от Джон Комън.

— Изглежда, че този път избра печелившата страна, братовчеде.

Уилям Комън мрачно се усмихна.

— Докато бяха на власт, Червените Комъни управляваха рода ни с желязна ръка. Сега може би е наш ред.

— Ако си дошъл тук да злорадстваш, само си губиш времето — изръмжа Джон. — Каквото и да ми стори Монфор, Червените Комъни ще пребъдат. Моят син и наследник ще се погрижи за това — Зад думите му прозираше заплаха.

Усмивката на Уилям Комън изчезна.

— Напротив, братовчеде. Дойдох да те освободя.

При тези думи Балиол презрително се изсмя, макар че оръженосецът му се изправи с надежда.

— Не знаех, че граф Лестър приема заповеди от един шотландец.

— Сър Симон възнаграждава тези, които са му верни. Помолих го да освободи моя роднина и той се съгласи да ми даде трима пленници заради вярната ми служба.

— И защо го направи? — изсумтя Джон.

— Ние невинаги сме се разбирали, братовчеде, но под покривалото на личните си амбиции всички сме Комъни. Нито аз, нито Комъните от Килбрайд ще имат полза да те видят разорен от един откуп. В замяна срещу освобождаването ти искам нашата фамилия да има по-голямо влияние. Искаме длъжност в кралския двор.

Джон като че ли още не беше много убеден.

— Само моят откуп е достатъчен да направи от Монфор богат човек. Какъв интерес има да освободи трима души?

— Монфор разполага с достатъчно пленени благородници, включително и с лорд Едуард, за да напълни четирикратно съкровищницата си, а освен това мотивът му не са парите. Той разбира, че просто сте изпълнявали дълга си към краля. Предпочита да сте свободни като сговорчиви съюзници вместо пленници — добави Уилям, поглеждайки към Брус и Балиол.

Балиол кимна.

— Е, той, а също и Комъните от Килбрайд може да са сигурни в това. Родът Балиол ти е много задължен, сър Уилям.

— Сър? — попита уплашен оръженосецът, когато Балиол се отправи към отворената врата.

Балиол се извърна към него.

— Откупът ти ще бъде платен — каза пренебрежително лордът.

— Сър, умолявам ви! — проплака оръженосецът.

— Ела — рече нетърпеливо Уилям Комън, обръщайки се към лорд Анандейл.

Когато Брус пристъпи напред, Джон Комън застана на входа.

— Не и него — каза той, впивайки в лорд Анандейл черните си очи, които блестяха на светлината на пламъците от факлата.

— Братовчеде?

Джон Комън не сваляше очи от Брус.

— Брус остава.

— Сър Симон де Монфор ми разреши освобождаването на трима души.

— Той каза ли изрично кои трима?

— Не, но…

— Тогава той е третият — каза Джон и посочи оръженосеца, който го погледна с облекчение.

— Откупът на един скуайър е нищожен, братовчеде. Не си струва.

— За мен си струва — отвърна Джон Комън. Крайчецът на устната му се изкриви в презрителна усмивка. — Сър Робърт, спомняш ли си как фамилията ми дойде при теб и те помоли за подкрепа срещу враговете ни, когато Александър наследи толкова млад трона? Разбира се, че трябва да си спомняш, защото това беше трудно време и никой не го усещаше така осезателно, както фамилията ми. Тогава имаше опасност да загубим богатството и влиянието, което бяхме спечелили благодарение на десетилетия упорита работа и вярна служба на короната. Именно ти можеше да ни помогнеш, можеше да поддържаш равновесието на силите, докато кралят беше малък, и да предотвратиш онова, към което бяхме принудени да прибегнем заради оцеляването ни.

— Заради оцеляването ви? — процеди през зъби Брус. — Вие държахте краля ни против волята му!

— А спомняш ли си и какво отговори? — прекъсна го рязко Джон Комън. — Че по-скоро ще служиш на дявола, отколкото на някакви нищожни синове на писари! Тогава ти казах, че един ден ще ти върна за разорението, пред което беше изправена фамилията ми заради твоето решение. Този ден настъпи.

Уилям Комън и Балиол отстъпиха встрани и оръженосецът излезе навън, а Джон Комън затвори вратата на килията след себе си. Последното нещо, което лорд Анандейл видя, беше доволното лице на Комън на светлината от факлата.