Робин Йънг
Бунт (27)

24

Планините бяха забулени в синкав здрач. Над масивната скала и покритите със сипеи склонове на Сноудън небесният свод беше обсипан със звезди. В сянката на по-високите върхове, надолу по гръбнака на хребета течеше буен поток, по чиито брегове се бяха скупчили бодливи дървета и храсти. Покрай потока бягаха двама души, прескачаха големите камъни и шляпаха в острия чакъл, а буйната вода шумеше в ушите им. Водата беше ледена дори и сега, в края на август, когато далече долу нивята на Гуинед бяха огрени в златисто от слънцето. Ехото от крясъка на нощна птица накара единия от мъжете да погледне нагоре. Спря за миг да си поеме дъх, докато ледената вода заливаше краката му, а после, когато спътникът му погледна назад, продължи, като заби копието си в потока, за да си помогне.

По един гладък каменен праг, който се подаваше от разпенената вода, мъжете изкачиха брега и навлязоха сред гъсти дървета, потънали в мрак. Около тях се носеше мирис на пръст и диви билки, а в лицата им се удряха нощни пеперуди. След известно време единият внезапно спря и с жест даде знак на другия да стори същото. От мрака, шумолейки едва-едва, сред храстите се появиха няколко фигури.

— Кой е там?

— Рийс и Хауъл от Карнарвън — отговори единият от мъжете. — Трябва да се видим с Мадог.

След кратка пауза смътно очертаните фигури се разделиха и двамата минаха между тях.

Дърветата станаха по-редки и земята премина в стръмно, тревисто плато под Сноудън. В млечната светлина на звездите крепостта, която стърчеше от скалистия хълм, изглеждаше посребрена и гладка. Рийс и Хауъл знаеха, че през деня белезите от раните й не можеха да бъдат скрити. Петната от пожара и дупките в каменната стена бяха доказателство за упражненото върху нея насилие в миналото. В продължение на осем години след падането замъкът беше стоял като развалина, обитаван само от усърдни паяци и соколи скитници, които ловуваха от високото. Възстановяването му напредваше мъчително бавно. Скелето продължаваше да се крепи застрашително върху скалите около западната фасада, а камъните от оставените да се рушат развалини наоколо бяха покрити с мъх.

Двамата изкачиха бързо пътеката, която се виеше между скалите, и приближиха портата на замъка. Върху парапетите се виждаха горящи факли и се мяркаха очертанията на движещи се фигури. След като бяха разпитани, те прекосиха бързо шумния двор, пълен с блеещи кози и овце. Наоколо бяха насядали на чаша бира мъже, загърнати с вълнени наметала и гугли. Покрай стените бяха наредени колиби от торф и греди, а миризмата на ядене се смесваше неприятно с тежката воня, идваща от нужника. След като изкачиха външните стъпала на главната кула на замъка и минаха покрай още стражи, двамата мъже влязоха в слабо осветена зала, чиито под и стени бяха покрити със зелен лишей. В яма по средата гореше огън — димът от него се виеше към тавана, осеян с дупки. Минаваше през тях към горния етаж, а от там към покрива, част от който беше открита към осеяното със звезди небе. Около огъня върху пънове бяха насядали няколко души. Когато Рийс и Хауъл влязоха, те извърнаха към тях глави.

Един от мъжете, най-младият, чиито очи гледаха пронизващо изпод гарваново черната коса, се изправи.

— Трябваше да не напускате поста си най-малко още два месеца.

Хауъл пристъпи напред.

— Къде е лорд Мадог, Дейвид?

— Тук.

Един широкоплещест мъж заслиза от горния етаж по скърцащата дървена стълба. Черната му коса беше разрошена от съня, а бузите бяха покрити с набола брада. Мина последните няколко стъпала и закрачи през залата към тях, като загърна мускулестите си рамене по-плътно с наметалото, поръбено с кожа. Погледна към застаналия до огъня млад мъж.

— Седни, братко! — каза той, преди да се обърне към двамата мъже. — Защо дойдохте?

— Англичаните напускат, Мадог — каза Хауъл. Гърдите му се надигаха и спускаха от усилието при дългото изкачване, но очите му блестяха. Спря да си прочисти гърлото.

Мадог даде знак на един от мъжете край огъня.

— Дайте им да пият нещо.

— Започна преди седмица — продължи Хауъл, приемайки с благодарност чашата с бира, която му подадоха. Отпи голяма глътка и я подаде на Рийс. — От Англия дойде новината, че кралят на Франция завзел херцогство Гаскония и крал Едуард му обявил война. Гарнизонът в Карнарвън е извикан във войската.

— Според нашите хора там същото е станало и в Конуи и Рудлан — обади се Рийс. — Навсякъде в Гуинед, навсякъде в Уелс английските войници се изтеглят. В замъците са останали само по няколко души. Сега е шансът ни, Мадог.

— Обаче градовете все още ще са пълни с английски заселници — обади се Дейвид, заставайки до по-големия си брат.

— Без войници, които да ги защитават, те са само агнета в кошара. — Мадог се загледа замислен в надупчения таван.

— Има и още нещо — продължи Хауъл. — Крал Едуард е издал заповеди, които се разгласяват от английските чиновници из цял Гуинед. Мъжете на Уелс ще трябва да се бият. Всички сме привикани да му служим във Франция.

Лицето на Мадог стана още по-сурово сред мрака.

— Съберете хората — каза той, преди да се обърне към Дейвид. — И ми донесете ковчежето на братовчед ми.

Хората около огъня, които бяха неговите командири, станаха.

Мадог кимна, виждайки неизречения въпрос на лицата им.

— Време е.

Из двора горяха факли, а искрите им се вихреха в мрака, преди да угаснат. Мадог застана на стъпалата на главната кула, загърнат в наметалото си. Зад него се издигаше порутеното укрепление. Редом с Мадог стояха командирите му, между които беше и по-малкият му брат Дейвид. В краката му беше поставено дървено ковчеже, върху чийто капак бяха гравирани със сребро думи на стария британски език. Долу лицата на хората бяха червени от пламъците на факлите. Всички мълчаха и чакаха. Мадог се вгледа в тези лица и видя в тях надежда и страх, глад и напрегнато очакване.

Някои бяха с него в пущинака от години, от смъртта на Луелин ап Грифит. Дълго време се криеха и ближеха раните, нанесени им от англичаните при нахлуването преди десет години, когато надеждите за свободен Уелс бяха разбити от английската кавалерия. Други мъже, нежелаещи да живеят под игото на английските чиновници и странните им закони, през идните години го последваха в хълмовете, докато чуждите заселници изградиха нови градове и ги напълниха със свои хора, принуждавайки уелсците да се нагаждат към английските обичаи и да се подчиняват на властта им.

Мадог заговори:

— Там долу, в оградените със стени градове и замъци, в добре подредените зали чуждите чиновници ни наричат разбойници. Но ние не сме такива — не спазваме английските закони, но спазваме законите на кралство Гуинед. Някои от вас гледат на себе си като на затворници, прокудени в планините, но аз ще кажа, че не сме нито разбойници, нито затворници. Тук горе, на свобода, ние сме крале!

Думите му бяха последвани тук-там от одобрителни възгласи. Един-двама мъже одобрително се засмяха.

Мадог продължи:

— Дълго време чакахме възможността да си върнем земите. Сега тази възможност дойде. Градовете на Едуард са оставени незащитени, защото войниците са изтеглени, за да участват в неговата война. Привикани сме да се бием за този крал, чиито чиновници от дълго време облагаха с данъци народа ни и го докараха до немотия. Но ние няма да вдигнем копията си за него, за тиранина.

Одобрителните викове на хората станаха по-силни.

— Ще ги вдигнем срещу него!

Последва всеобщ рев и мъжете започнаха да удрят по земята с дръжките на копията.

Гласът на Мадог се извиси над шумотевицата:

— Имаме съюзници в планините на юг и на запад, хора, които ще се обединят за тази кауза. Имаме оръжия. Имаме воля!

Виковете продължиха, вече по-яростни. Никой вече не се смееше.

— В продължение на векове нашият народ говори за маб дароган — воина, който ще ни поведе срещу чуждите нашественици, човека, който ще сложи началото на нова ера. Пророците казват, че той ще дойде с предзнаменования и поличби. — Мадог даде знак на брат си. — Ще кажа, че това е нашето предзнаменование! Нашата поличба!

Дейвид приклекна край дървеното ковчеже и го отвори. Предпазливо, с благоговение вдигна изящна златна диадема, по чийто метал личаха вдлъбнатини и драскотини. Когато я подаде на брат си, виковете секнаха и настъпи тишина.

Мадог застана пред тях с развяваща се от нощния вятър черна коса.

— Короната някога е била носена от мъж, чиято кръв е и моя кръв. Преди могъщият Луелин да падне в битка, той ми я предаде. Аз я скрих от крал Едуард, когато той дойде тук да я търси, за да вземе силата й за себе си. — Мадог вдигна короната. Усети как сърцето му блъска силно в гърдите. Животът, който беше водил в продължение на повече от десет години, беше го довел до този момент. — Сега е време ние да слезем от прикритието на тези хълмове, време е да вдигнем копията си срещу враговете. И аз ще ви водя не като Мадог ап Луелин, а като ваш принц, защото в ръцете си държа короната на Артур, а според древното пророчество който носи тази лента, ще стане принц на Уелс.

Карнарвън, Уелс

1284 сл.Хр.

Навън птиците надаваха крясъци и призоваваха зората като вестители на Бога, чули първи Неговата повеля, спусната от небесата, да се събудят: чайки и диви гъски, чапли и корморани с рошави пера — малки дракони, както ги бяха нарекли някои от английските войници, които никога преди това не бяха виждали море.

Едуард лежеше в мълчание, заслушан в техните приглушени крясъци, и гледаше стената през отвора между завесите на леглото. През последния час светлото петно се беше увеличило. Под гърба му леката постелка бе влажна. За цялата нощ беше спал може би само два часа, но не беше изморен. Към хора на птиците се присъедини плач, който отекна из коридора и мина под вратата на спалнята. Едуард погледна жена си, която лежеше топла до него, с черна, изпъстрена с бели нишки коса, разпиляна върху възглавницата. Тя не се помръдна. След малко той седна в леглото, а завивката, поръбена с кожа, се смъкна до кръста му. Подът под краката му беше застлан с килим, един от многото, които Елинор беше настояла да вземат със себе си заедно с леглото и останалите мебели. Това легло беше пропътувало из всички свети места на Англия, през границата до самото сърце на планинската Сноудония.

Едуард прекоси стаята и кожата му настръхна от хладния утринен въздух. Обу дългите гащи и ги привърза с тънкия ширит, за да не падат. Когато протегна ръка към ризата, се видя в огледалото. В мрака стоеше висока фигура с мускулести дълги крака, широк гръден кош и очертаващи се рязко ръце. Военният поход беше стегнал фигурата му и беше възвърнал на тялото му онази сила, която имаше като младеж. Ала не можеше да премахне белите косми в косата, нито бръчките по челото, които бяха станали повече. Преди два месеца беше отпразнувал петдесет и петия си рожден ден и тези години си личаха в очите и грапавината на кожата, обгоряла и опъната от слънцето и вятъра. Обръщайки гръб на огледалото, Едуард намъкна ризата си, а после и робата, която пристегна в кръста с колан. Накрая нахлузи чифт високи ботуши, издраскани и прашни, въпреки че пажът ги беше чистил много старателно. Излезе от стаята и тръгна по коридора.

Сега проплакването беше по-продължително, придружено от тихо пеене. Едуард спря пред затворената врата. През дървото до ушите му стигаше нестихващо хлипане. Чу дойката да шляпа с босите си крака по пода, докато детето замълча за миг, за да си поеме дъх, преди да отпуши отново дробовете си. Едуард притвори очи и постави длан върху дървото, за да почувства как звукът преминава през него. Измина само седмица, откакто от Лондон бяха пристигнали вестоносци, за да му съобщят, че най-големият му син починал неочаквано в Уестминстър, подобно на толкова много негови деца през годините.

Първото му дете беше умряло в утробата на майка си, без шанс за живот. Второто, милата Катрин, която се беше родила в Гаскония, беше починала шест месеца след битката при Луис на тригодишна възраст. Джоан успя да изкара само осем месеца, Джон достигна пет години, а Хенри — шест. Десет от тях си бяха отишли едно по едно, а сега Алфонсо, неговото хубаво момче, за когото беше сигурен, че ще живее, за да носи короната, беше се присъединил към мълчаливата редица. Детето, което не спираше да реве зад вратата, сега беше единственият му син и наследник на Англия. Този мощен рев беше като утеха за Едуард и той остана там още малко, преди да слезе надолу по стълбите на кралските покои и да излезе навън сред настъпващото утро.

Златисто розова светлина заливаше небето над далечните планини, а над водите на пролива Менаи и отвъд тясната гърбица на Ангълси беше застинало синьо, все още осветено от млечнобяла луна. Над бреговете на широкото устие, което течеше покрай южните стени на замъка и се вливаше в пролива, кръжаха птици. Едуард усещаше миризмата на реката, примесена с по-сладникавия аромат на рендосани греди, идващ от сградата, от която беше излязъл. Покоите бяха построени за него и за бременната му жена преди пристигането им в Карнарвън през пролетта. Тук Елинор роди техния син, както той беше пожелал. Това щеше да бъде доказателство за една завладяна страна, за това, че тази земя вече принадлежи на него и на наследниците му. Строежът на масивната каменна крепост, който бавно се оформяше около построените от дърво покои, беше още в начален етап, но Едуард вече можеше да види каква внушителна постройка щеше да представлява.

Ровът беше прокопан и ограден, основите на големите кули и стени бяха положени от стотиците копачи, камъкът беше докаран от Ангълси и прехвърлен през пролива с кораби. Стените на замъка и на града отвъд тях се издигаха постепенно блок след блок. Навсякъде из огромния строителен обект стърчаха скелета. Въздухът беше замъглен от прах. На места се виждаха основите на кулите, дебели повече три метра. Очертаваха се и входове към празно пространство, местата, където щяха да бъдат портите, зееха сред недовършените стени, виеха се стълби, които още не водеха доникъде. Пред него се издигаше на нивото на първия етаж само една кула — най-голямата, която беше надвиснала над пролива. Едуард беше виждал плановете, които главният му зидар Джеймс от Свети Джордж беше начертал, и можеше мислено да си представи на фона на синьото небе кулата, която щеше да се издига на три етажа и да завършва високо горе с три малки кулички. На тях щеше да има каменни орли.

Строящ се на мястото, където хиляда години по-рано римска крепост се е издигала заплашително оттатък пролива върху твърдината на келтите — остров Ангълси — замъкът Карнарвън трябваше да стане най-голямата крепост от железния обръч, който е създаден от Едуард по крайбрежието. Символът на мощта на Рим се рушеше и се покриваше с мъх отвъд новите градски стени, но Едуард не пренебрегваше силата на тази история и неговата крепост, издигана по подобие на римските стени на Константинопол, трябваше да бъде демонстрация на имперска мощ в сърцето на завладяния Уелс.

Вървеше към недовършената кула, а около него в ранното утро сновяха хора. Конярите се грижеха за конете, слугите носеха кошници, пълни с провизии, а оръженосците разпалваха лагерните огньове. Някои мъже се покланяха, докато той крачеше през разкаляната земя, а други си гледаха работата, без да забележат, че кралят минава покрай тях — една самотна фигура сред отстъпващите сенки на мрака, по-висока от повечето от тях, с очи, зачервени от безсъние. Минавайки между редицата шатри на рицарите, чието платно беше прогизнало от роса, Едуард забеляза захвърлени празни бурета от бира и усети миризма на повръщано. Очевидно празненствата, които беше организирал в селището Нефин, отстоящо на четиридесет мили южно от Карнарвън, тук още продължаваха. Не можеше да им се сърди за това, защото походът беше тежък, четвъртият в тази непрощаваща земя, която беше вдигала толкова много бунтове срещу него и го беше накарала да бръкне дълбоко в кесиите на поданиците си.

Преди седем години Едуард си беше въобразил, че се е справил веднъж завинаги с Луелин ап Грифит. Завърнал се от Светите земи, за да поеме короната на баща си, той не беше губил време, за да се справи със самообявилия се уелски принц, като вкара огромни армии в Уелс, отне предишните завоевания на Луелин и принуди него и хората му да се затворят в крепостта Сноудония. Обаче събитията скоро показаха, че ударът, нанесен от Едуард, не е бил достатъчно решителен. Само преди две години принцът се беше надигнал отново, а заедно с него — и целият Уелс. В предизвикателни писма Луелин беше заявил, че Уелс принадлежи само на уелсците и че той е негов владетел като истински потомък на Брут — основателя на Британия. Това позоваване на древната история, написана от Джефри Монмътски, беше разгневило толкова много Едуард, колкото и прочутата корона, която принцът носеше на главата си. Затова той още веднъж нахлу в Уелс, този път, за да го завладее завинаги.

Тук, в Гуинед, Едуард претърпя едно от най-големите поражения в живота си. Неговите най-добри командири, изпратени на разузнавателна мисия, бяха извършили дръзко нападение срещу северното крайбрежие, разчитайки на бърза победа срещу по-слабите уелски сили. Ала нападнати неочаквано на непознат терен, те бяха разбити от хората на Луелин и стотици англичани се простиха с живота си. Когато Едуард научи как победата на бунтовниците е възпята в песните, в които уелсците пееха за него, и как армията му е била унищожена от Луелин, изгуби покоя си. Репутацията му беше застрашена отново, но той продължи да се сражава през цялата уелска зима, тормозен от бурите и от коварния си противник. Докато уелсците се криеха от него из хълмовете, Едуард нае стотици дървосекачи да прокарат широки просеки през негостоприемните гори, разчиствайки пътя за още войски и за работниците, които се трудеха за издигането на масивната каменна крепост. Тя щеше да бъде негова сигурна база, от която можеше да нанесе удар на уелсците.

Когато стигна подножието на Орловата кула, мина под гъстия лабиринт от греди на скелето и покрай стражите, които го поздравиха, той влезе в преддверието и се изкачи по стълбите за първия етаж. Огромната десетоъгълна зала, която се разкри пред него, беше пълна с прах, който на слоеве се носеше във въздуха. Тук беше складирана по-голямата част от кралското имущество и покрай стените бяха наредени сандъци и мебели. По средата имаше кръгла маса, чиято гола повърхност бе жълтеникаво бяла.

Едуард отиде до масата и бледите му очи проследиха надписите на латински по ръба й, изкусно изрязани от инструментите на дърводелеца. В дървото бяха издълбани имена. Кей, Галахад, Гауейн, Мордред, Борс, Пърсивал. Двадесет и четири имена на двадесет и четирима рицари. Беше накарал да я направят за празненствата в Нефин, за да се отбележат краят на войната и началото на новия ред — ред на мъжете, които го бяха последвали в ада, чиято вярност към него беше запечатана по безкрайната окръжност на масата. Встрани от масата, закрепено в гладката каменна стена, беше знамето с дракона, носено от него двадесет години по-рано на турнирите в Гаскония. Тогава той беше Артур, само по име, дадено му специално за турнирите, за да всява страх у противниците и да предизвиква уважение сред привържениците си. Сега той имаше репутацията на Артур, земите му бяха разширени и малко оставаше да властва над Британия. След две трудни години беше постигнал това, което много английски крале замисляха и желаеха да направят, но така и не бяха успели — завладяването и подчиняването на Уелс.

Силите на Луелин, които се бяха окопали в хълмовете над река Уай и оттам продължаваха да извършват нападения срещу кралските позиции, най-сетне бяха притиснати. Един от хората на принца издаде местоположението му. Войската на Едуард се беше промъкнала в мразовития мрак на зимата сред високите хълмове, водена от предателя, и нападна принца и хората му, заварени неподготвени. В последвалата кървава битка Луелин беше убит, пронизан от английско копие. Със смъртта на принца най-после беше сложен край на уелската съпротива.

Когато златните слънчеви лъчи се промъкнаха през прозорците на недовършената кула и осветиха масата и знамето с дракона, Едуард усети горчивия вкус на тази победа.

Сега отрязаната глава на Луелин красеше крепостните стени на лондонския Тауър. Останалите от рода му бяха избити, а воините — пленени или също убити. Бардовете пееха пълни с отчаяние песни и се молеха на Бога да потопи земята им в морето. Построени бяха нови градове и в тях се стекоха английски заселници, които прогониха уелсците в покрайнините едва да преживяват от остатъците.

Назначени бяха английски шерифи и съдебни пристави, които да се грижат за реда в района, подчинени на съдия-изпълнител, а крепостите на Едуард по крайбрежието се издигаха все по-нагоре.

Едуард отиде до един от сандъците покрай стената, наведе се и взе нещо, увито в черна коприна. Върна се при масата, сложи го върху нея и разгърна плата, под който се показа книга. Надписът на корицата беше осветен от утринното слънце.

„Последното пророчество на Мерлин“

Започна да разгръща страниците и усети миризмата на мастилото, направено от стрити на прах скъпоценни камъни, смесени с жълтък и вино. Цветовете бяха ярки, направо великолепни. Около думите се виждаха изрисувани приказни животни, цветя и птици. Едуард беше показал книгата на рицарите си в Нефин, където бяха намерени пророчествата на Мерлин, преведени от Джефри Монмътски за света. На една страница бе нарисуван мъж, застанал пред огромна крепост, зад която се извисяваха зелени планини. В ръцете си държеше прост златен обръч. Тъкмо този образ Едуард гледаше от месеци, особено когато си лягаше да спи и когато шумотевицата от деня стихнеше. Беше разпитвал сподвижниците на Луелин, които беше успял да плени, после ги беше измъчвал, но те или не знаеха нищо, или отказваха дори пред лицето на смъртта да разкрият това, което той се беше заклел да стане негово още преди двадесет години — предмета, обединил Уелс срещу него. Короната на Артур.