Робин Йънг
Бунт (69)

66

Робърт приклекна сред шубраците в падината и ризницата му се нагъна около него. Взе една вейка от земята и с нея бутна назад качулката на зеленото си наметало, за да вижда по-добре. Около него, разположени в кръг, стояха двадесетина мъже с подобни наметала върху ризниците, за да прикриват лъскавата им стомана. В зеления листак над тях се чуваше цвърченето на косове и дроздове, разтревожени от натрапниците. Отвъд мрежата от клони небето беше побеляло от жегата. Дърветата скриваха мъжете от жаркото слънце, но въздухът беше пълен с влага и насекоми, които ги измъчваха — комари, мухи и кърлежи, които можеха да докарат човек до полуда, забивайки се в кожата на главата и в слабините.

— Знаем, че каруците ще минат по този път за Роксбърг — каза Робърт и прекара черта по сухата пръст с пръчката. После посочи с нея един камък, поставен върху земята в края на чертата, а в другия й край начерта кръг. — Сър Джеймс и хората му ще следят за тях там, където е по-високо и ще могат ясно да виждат пътя. През това време нашите сили ще чакат тук. — Той начерта два кръста в двата края на чертата. — Сега не знаем кога точно ще пристигнат англичаните, но съгледвачите предполагат, че ще бъде по някое време този следобед, почти сигурно преди да се стъмни. Сър Джон и хората му са минали по пътя. — Той погледна шурея си, който кимна.

Къдравата черна коса на Атъл беше скрита под качулката. Виждаше се, че изгаря от нетърпение.

— Предполагаме, че на обоза ще са нужни десет минути, за да стигне до позициите ни, след като мине мястото, където са хората на стюарда.

Робърт се вгледа в черните очи на Джон Комън.

— Надявам се, че си определил някого, който да наблюдава за сигнала на сър Джеймс?

Бледото лице на Комън беше сърдито.

— Фъргъс ще свърши тази работа — изсумтя той и извърна глава към един от хората си — жилав, строен шотландец, скръстил ръце на гърдите си.

Робърт изгледа другите мъже с Комън, повечето от които бяха негови рицари, и няколко души от Галоуей. Лицата на всички бяха навъсени и той си даваше сметка, че това се дължи не толкова на приближаващия противник, колкото на хората му, изправени срещу тях. От неговите хора като че ли само вниманието на Атъл беше съсредоточено върху плана. Гартнет се мръщеше, Александър Ситън беше сдържан, Кристофър беше изнервен и не сваляше очи от групата на Комън, а Нийл Камбъл гледаше с безразличие и човъркаше зъбите си с клечка, която беше подострил с кинжала си. Едуард беше впил поглед в Комън, а сините му очи бяха пълни с омраза.

— Добре — рече строго Робърт и отново погледна чертата, която беше прекарал в пръстта. — Лорд-стюардът ще остави англичаните да влязат в капана, преди да отреже пътя им за отстъпление, а в това време ние ще ги захапем и… — Робърт млъкна, като чу някой да мърмори. Спря погледа си на Дънегол Макдуъл, застанал от дясната страна на Комън, който носеше дълга под коленете ризница под кафяво наметало. — Имаш ли да кажеш нещо?

Макдуъл срещна погледа му, без да мигне.

— Мисля, че е рисковано да се опитваме да правим засада толкова близо до замъка. Ако гарнизонът в Роксбърг разбере за това, могат да излязат и да ни нападнат. Защо хората на стюарда не нападнат, а ние да им отидем на помощ?

Едуард се обади, преди Робърт да отговори.

— Вече обсъждахме възраженията ти, Макдуъл. Не си чул нищо от това, което казахме.

Робърт хвърли предупредителен поглед на брат си и вдигна ръка, когато Дънегол промърмори нещо под носа си.

— Ето кое е най-доброто място за засада. — Той посочи гората наоколо. — Теренът е подходящ за конете ни и можем да нападнем едновременно от две страни. Знаем, че обозът е добре защитен. Съгледвачите казаха, че са видели тридесет конници и почти двойно повече пешаци плюс тези, които карат каруците. Не. От това място ще нападнем. Ако действаме бързо, ще можем да унищожим запасите им и да се оттеглим в Гората преди гарнизонът в Роксбърг да има възможност да предприеме нещо.

Докато Дънегол шепнеше нещо на Джон Комън, Робърт замахна ядосан, за да прогони една муха, която бръмчеше около лицето му. Жегата беше лепкава като захарен сироп и се дишаше трудно. Спомни си уелските хълмове в снежната тъма, огньовете, които горяха в нощта, осеяната с трупове земя около каруците, падналите ранени коне, които жално цвилеха. Беше планирал засадата по подобие на тази в Нефин, но не можеше да отрече, че тук нещата бяха по-различни и по-опасни, отколкото за уелсците, които можеха да се измъкнат и да се скрият в планината. Първо, сегашното нападение трябваше да се извърши през деня и макар теренът да предлагаше за тях по-лесни условия за атаката, той улесняваше и противника да ги преследва, ако нещата не се развиеха добре. Думите на Дънегол го накараха да започне да изпитва вътрешни съмнения. Крепостта Роксбърг беше пълна до краен предел с изгладнели английски войници, които отчаяно чакаха запасите с храна да стигнат до тях. Наложи си да пропъди тревогата си. Планът щеше да успее. Изправи се, хвърли настрана пръчката и погледна другия пазител.

— С мен ли си, Джон? Трябва да знам.

След като помисли малко, Комън стисна зъби и кимна леко с глава.

— За Фолкърк — рече Робърт и му протегна ръката си.

Джон я пое. За миг си стиснаха ръцете и бързо ги отдръпнаха.

Двете групи напуснаха падината. Комън и рицарите му се отправиха към пътя, където на известно разстояние от другата му страна чакаха с конете си останалите хора от дружината му. Робърт и хората му навлязоха по-навътре в гората и птиците се разлетяха уплашени в белезникавото небе. Край пътя дърветата не бяха толкова нагъсто и не предлагаха добро прикритие, което можеше да се превърне в проблем, ако англичаните имаха съгледвачи, които да яздят преди обоза. Те можеха да ги забележат и да вдигнат тревога. Робърт реши двете групи да не се показват и да бъдат не много далеч една от друга, докато чакат сигнала на стюарда.

Едуард погледна през рамо назад, докато вървяха.

— Готов съм да се закълна, че мръсникът Макдуъл ще е готов да оспорва всяко твое решение.

Робърт го погледна.

— Не можеш да го виниш, че ни мрази. Баща ни уби неговия баща.

Едуард повдигна равнодушно рамене.

— Баща му нападна нашия. Какво очаква той? Освен това беше преди много време.

Робърт не отговори и продължи да отмества клоните по пътя си. Останалите от групата ги чакаха на една поляна отпред. Бяха главно от мъже от Карик, между които Нес и Уолтър, подкрепяни от някои от хората на Атъл и Мар. Общо шестдесет на брой, заедно с групата на Комън те бяха доста повече от осемдесетте англичани.

— Наблюдателят на поста си ли е? — попита Робърт, отправяйки се към Уолтър, като пътьом взе чашата с бира, която му подаде Нес.

Уолтър посочи към един вековен дъб и Робърт забеляза през листака да се показват краката на човек, възседнал един от по-високите клони.

Допи бирата и седна да чака. Можеше да минат часове, преди да бъде подаден сигналът. Трябваше да почива при всяка възможност. Около него дърветата се простираха като зелена стена, в която тук-там проникват слънчеви лъчи. Местността беше в най-южния край на Селкъркската гора. Тук, на границата, дърветата бяха главно дъб, леска и бреза, за разлика от високите борове във вътрешността. Гористите райони бяха осеяни с обрасли с пирен хълмове и стръмни клисури, в които неочаквано пред погледа изникваха острите върхове на кули на манастири и замъци, построени от един и същ бледорозов камък.

Робърт се облегна на един дънер и огледа хората си, които си подаваха мех с бира и разговаряха помежду си. Всички бяха мръсни и плувнали в пот. Дрехите им бяха зацапани от месеците, прекарани в Гората, и пътуването от място на място. Мнозина си бяха пуснали бради, тъй като нямаха време да се бръснат. Робърт потърка твърдата си брада и предположи, че изглежда по същия начин.

През последните десет месеца, откакто той и Джон Комън бяха избрани за пазители, те водеха дълга война със замъците под контрола на англичаните, оставени в тях да ги защитават, когато крал Едуард изведе армията си през границата. Без обсадни машини не можеха да организират открити атаки и вместо това се стараеха да откъснат гарнизоните от така необходимото им снабдяване. Говореше се, че англичаните от Стърлинг са на ръба на гладната смърт. Ако е рекъл Господ, Роксбърг щеше да бъде изправен пред същата участ, стига да успееха днес. Една победа тук щеше да е добре дошла, защото замъкът имаше важно стратегическо значение с близостта си до границата и беше базата, от която Едуард започна похода си предишната година.

Докато Робърт оглеждаше хората си, улови погледа на Кристофър Ситън. По Коледа той беше посветил младия човек за рицар като награда за верността му през последните две години. Отначало оръженосецът се беше притеснил от оказаната чест, което беше озадачило Робърт, но постепенно Кристофър започна да свиква с ролята си на рицар. Останалите, всеки по свой начин, понасяха изнурителната окопна война. Някои се справяха по-добре, а други — не толкова. Брат му и Александър Ситън, които се чувстваха като у дома си в Гората, планираха нападения и засади и живееха ден за ден. Същото се отнасяше за Джон от Атъл, чийто млад син Дейвид му служеше за оръженосец, макар че графът явно страдаше по жена си, останала в лагера в Гората с жените и децата. Робърт беше оставил там Марджори на грижите на Кристин и Джудит. След заминаването на Катрин дойката се беше променила и с истинско удоволствие се грижеше за дъщеря му. От всички като че ли на Гартнет му беше най-трудно да свикне отчасти защото ненавиждаше техния начин на водене на скрита война, която той наричаше „пълзене по корем“. Но дори и той трябваше да признае, че нямаха друга възможност. След поражението при Фолкърк откритото сражение беше немислимо. Не разполагаха нито със силите, нито с едноличното ръководство на Уилям Уолъс, който сега беше в чужбина и водеше своята война с думи в дворците на френския крал и на папата. Робърт насочи вниманието си към брат си, който седеше заедно с Нийл Камбъл. Двамата много си приличаха — същия буен темперамент, примесен с добро чувство за хумор. Робърт не се изненада, че са се сближили. Самият той отначало не бързаше да се доверява напълно на Камбъл — един от най-верните помощници на Уолъс, — но беше впечатлен от безстрашието и умението му като боец. След време откри, че двамата имат повече общи неща, отколкото предполагаше. Нийл се беше присъединил към отряда на Уолъс още в началото на бунта, след като фамилните му земи в Лох О бяха опустошени от рода Макдуъл. На запад войната, избухнала преди две години между рода Макдуъл, съюзници на Комън и Балиол, и рода на Макдоналд — лордове на Айлей, които все още действаха като агенти на крал Едуард, продължаваше с неотслабваща сила. Неотдавна старейшината на Макдуълови беше убит и беше заменен от Ангъс Ог — мъжа, който беше предложил на Робърт лъжицата си преди толкова много години на гощавката в замъка Търнбери. Фактът, че Нийл беше загубил земите и наследството си, го сближи с Робърт, който все още се измъчваше от опустошението на Лохмейбън в негово отсъствие. Това беше нишка, която свързваше много от присъстващите тук мъже.

Крал Едуард не се върна, за да продължи унищожителната си война, макар да се разпространяваха слухове за предстоящ нов поход. Обаче продължаваше да действа от разстояние, като предлагаше парчета конфискувана земя на бароните си. Граф Линкълн получи именията на Джеймс Стюарт, Клифорд — разположения на югозапад замък Кърлавърок, а на Пърси бяха предложени още крепости в именията на Балиол в Галоуей. Обаче засега и докато англичаните не установяха пълен контрол над кралството, бароните не можеха да направят кой знае какво с новите си земи, защото бяха заплашени от шотландците.

Загледан в застаналите пред него хора, Робърт се замисли за пътя, по който ги водеше. В Ървин, когато беше взел решението да се устреми към трона, знаеше, че това ще бъде дълъг процес, но сега започна да се пита колко дълъг все пак щеше да бъде той. В края на краищата всичко си има край, му беше казал Джеймс, когато Робърт беше попитал лорд-стюарда кога според него може да обяви намерението си пред хората от кралството. Имай търпение нещата да се подредят по естествен път, му беше казал той. Обаче на Робърт му се струваше, че това подреждане по естествен път щеше да изисква още политика, още нападения срещу снабдителни линии, още напрежение и най-вече още чакане.

Слънцето беше изминало по-голямата част от небесния си път и сега печеше във врата на Фъргъс. Кожата го сърбеше и по гърба му се стичаха струйки пот. Замахна срещу един стършел, който непрекъснато бръмчеше около лицето му. Голямото насекомо се отдалечи. Слънчевите лъчи играеха по дънера на един дъб, по който проблясваха сините гърбове на бръмбари, пробягващи по кората. През клоните под него той виждаше главите на мъже и задниците на коне. От мястото си имаше добра видимост през клоните на дъба на юг и на изток над гората. Тук-там, където теренът се издигаше, се виждаха части от пътя, който се виеше в далечината. Ако проточеше врат, зад гърба си можеше да види сред листака да се показва част от розовия камък на крепостната стена на замъка Роксбърг.

Потърка врата си и премигна. От ярките слънчеви лъчи, проникващи косо през по-високите клони, го боляха очите. Изглежда, че оттам може би щеше да има по-добра видимост, но тук, сред листата, сянката беше по-голяма. От горещината усещаше главата му да пулсира. След малко се повдигна нагоре и застана прав върху клона, на който седеше през последните два часа. Усети как кръвта в краката му се раздвижи. Отдолу дочу глас.

— Фъргъс, подадоха ли сигнала?

— Не — отвърна той и погледна надолу, където беше застанал един от хората на Комън. — Трябва да се пораздвижа. Ще се изкача по-нависоко.

Мъжът обви с ръце един клон над него и започна да се катери, като не сваляше очи от гористото възвишение в далечината, където бяха разположени хората на стюарда. Чу бръмчене, което му подсказа, че стършелът се беше върнал, но не му обърна внимание и продължи да се прехвърля нагоре от клон на клон. Когато стигна едно разклонение, успя да се прехвърли от другата страна на дървото. Горе клоните, вече не толкова дебели, бяха достатъчно здрави, за да го издържат. Избра един клон, от който през листата имаше по-добра видимост на изток, но на запад те го закриваха от слънцето, възседна го и започна да се придвижва малко по малко напред. Отнякъде се чу по-плътно бръмчене. Още стършели. Два забръмчаха над него. Той изруга и посегна да удари единия. Стършелът избегна удара. Фъргъс го проследи, присвил очи, готов да цапардоса малката гадина, ако се върне. После спря на място, присвивайки още повече очи. Десетки стършели кръжаха около един клон под него. През листата видя нещо, подобно на голяма, избеляла торба. Изтръпна, забелязал гнездото. Към него се понесоха още стършели. Един кацна върху крака му и той махна с ръка да го пропъди. Насекомото се върна, като продължи да бръмчи гневно пред очите му. Фъргъс заклати енергично глава и изруга. Не можеше да остане тук. Проклетата твар щеше да му пречи да наблюдава. Съжали, че се беше преместил, залови се за клона над него и се изправи с намерение да се върне обратно до разклонението на ствола и да се смъкне на старото си място за наблюдение. Хвана клона с другата си ръка, за да има по-добра опора, и в същия миг усети остро убождане. Отдръпна инстинктивно ръката си и видя останките на един смачкан стършел, забити в дланта му. В същия момент усети друго убождане отзад по врата. Фъргъс изохка и се плесна по врата, но загуби равновесие. Политна напред и се стовари с всичка сила върху по-тънкия клон под него. Чу се пращене и клонът се счупи сред облак от листа. Усетил, че клонът под него поддава, протегна рязко ръце, хвана се за един клон над него и увисна, като едва си поемаше дъх, а в това време счупеният клон полетя надолу. Бръмченето на стършелите премина в остър вой. Фъргъс нададе предупредителен вик, но беше твърде късно. Когато „торбата“ падна върху покритата с мъх земя, тя се разтвори и от нея излетя облак стършели. След секунди първите викове на мъжете и конете отекнаха сред тишината.

В това време в далечината, над гората, надвиснала над пътя за Роксбърг, в синьото небе полетяха една сред друга три стрели.

От другата страна на пътя, дълбоко в зелената сянка на дърветата, от дебелите клони на един планински бряст се чу остро изсвирване. Чул звука, Робърт се изправи и сънливостта му изчезна. Видя човека на дървото над него да маха с ръка и разбра, че е време. Даде знак и хората, разположили се на земята, допиха на един дъх чашите си с бира и прекратиха разговорите. Скочиха на крака и се отправиха към мястото, където бяха вързани конете им. Двама спряха да се изпикаят сред храстите, докато оръженосците отвързваха юздите на конете. Притихналите в спокойния следобед птици зацвърчаха в дърветата от внезапното раздвижване в лагера.

Робърт се запъти към Хънтър и наложи шлема си. Чу в далечината тревожното цвилене на коне откъм лагера на Комън.

— Тези селяндури не могат ли поне да си държат устата затворена? — възмути се Едуард. Метна се на седлото и измъкна меча си.

— Англичаните ще ни чуят от миля разстояние — изръмжа Александър.

Робърт сложи крак в стремето и се метна на коня редом с тях. До ушите му достигна слабото трополене на колелата на каруците. И друг път беше пътувал с обоз и знаеше какъв шум вдигат колите по твърдата земя.

— Няма да чуят заради шума от каруците — каза им той, придърпа с една ръка юздата на Хънтър и изтегли меча си с другата. — Ако е рекъл Бог, така няма да ни забележат почти докато нападнем. — Срита Хънтър в хълбоците и го подкара напред.

Хората му се разпръснаха в редица между дърветата. Уловил погледа му, Джон от Атъл се усмихна мрачно и изтегли меча си от ножницата. Зачакаха, застанали един до друг, като дишаха тежко през визьорите на шлемовете.

Шумът от колелата на каруците започна да се чува по-наблизо, примесен с глухото трополене на много копита. Робърт вече не чуваше цвиленето на конете откъм страната на Комън. Загърбил всякакви други мисли, насочи вниманието се само в една точка като стрелец с лък, който се прицелва. До него бяха рицарите и шуреите му, а оръженосците и групата пеши войници стояха зад тях с къси мечове и секири в ръце. Нес изглеждаше нервен, но беше извадил меча си, готов да последва Робърт и в ада, ако се наложи. Плътно зад него беше Уолтър. Наблюдаващият оръженосец, който имаше за задача да прецени за колко време след подаването на сигнала обозът ще бъде при тях, се смъкна от дървото и кимна.

Робърт побутна Хънтър да продължи напред, а хората му го последваха и се разпръснаха. Навели глави под провисналите клони, рицарите държаха изкъсо юздите на конете. Някои животни вирнаха възбудени глави, усетили напрежението на стопаните си, но те не ги изпускаха от контрол. Робърт препусна с Хънтър в тръс между дърветата и другите направиха същото. Гората се изпълни с грохота от колелата на каруците и копитата. Когато дърветата оредяха, мъжете сръгаха конете в хълбоците и препуснаха в галоп. Извиваха се клони, чупеха се вейки, изтръгваха се храсти. Слънчевите лъчи проблясваха през листата. Очите и ноздрите на конете се разшириха. Нападателите видяха през дърветата да се показват силуети на каруци и ярките цветове на туники.

Когато изскочиха от гората и се понесоха с грохот към обоза, Робърт изрева:

— За Шотландия!

Като ги видяха да се приближават, англичаните обърнаха рязко конете си, нададоха силни викове и измъкнаха мечовете от ножниците. Пешите войници с червения кръст на Свети Джордж на туниките измъкнаха оръжията си и се струпаха около колите, готови да защитават ценния товар. Товарните коне, впрегнати в десет каруци, натоварени със сандъци, чували и бурета, зацвилиха уплашени, а кочияшите се помъчиха да ги успокоят. Дружината на Робърт налетя стремително от дясната им страна. Рицарите пришпорваха яростно конете, за да изкачат лекия наклон, който ги извеждаше на пътя.

Робърт се насочи право към един рицар в началото на обоза, облечен в черно, със син кръст на щита. Замахна с меча и стоманата проблесна на светлината на залязващото слънце. Рицарят вдигна щита си и мечът на Робърт се стовари с трясък върху дървото. Човекът не беше имал време да спусне визьора на шлема си. Видя се как беше стиснал решително зъби. Отби меча на Робърт и на свой ред се опита да го промуши отстрани със своя. Острието на меча се плъзна по щита на Робърт и направи резка през червения орнамент. Рицарят плю през зъби и замахна отново. Мечът му срещна оръжието на Робърт във въздуха, последва звън на стомана, но почти не се чу сред шума наоколо. Робърт натисна меча на противника си напред и надолу, последва стържене на метал в метал. Конете им се сблъскаха, скърцайки със зъби. Когато напречният предпазител на меча му опря в меча на рицаря, Робърт го изви и отби оръжието му, с което наруши равновесието на мъжа. Преди рицарят да успее да се изправи, Робърт се отдръпна рязко назад, измъкна крака си от стремето и му нанесе силен ритник отстрани. Все още наведен върху седлото, рицарят с вик падна на една страна, при което повлече встрани и главата на коня, и юздите. Рицарят се сгромоляса на земята и бронята му издрънча, в това време конят му се отскубна, изправи се на задни крака и зарита във въздуха. Едно от железните му копита попадна във врата на Хънтър и конят се препъна, цвилейки от болка. Робърт, който още не беше успял да сложи крака си в стремето, полетя напред през главата на животното. Строполи се на земята и се претърколи тъкмо навреме, за да не бъде стъпкан от един товарен кон. Пое рязко въздух и сграбчи меча си, паднал в праха на пътя. В този момент рицарят, който беше успял да се изправи на крака, тръгна ръмжейки срещу него. От носа му обилно течеше кръв. Робърт се озърна за миг и видя, че по цялата дължина на пътя цари пълна бъркотия. Хората му се бяха вкопчили в яростна схватка с англичаните. За част от секундата с изумление осъзна, че от лявата страна на обоза Комън и дружината му не се виждаха никъде. Противникът му се нахвърли срещу него и той гневно замахна с меча, за да посрещне удара.

Схватката беше ожесточена. Първоначалният елемент на изненадата, който беше дал предимство на шотландците, вече беше без значение. Англичаните бързо се окопитиха и сега оказваха решителна съпротива. Рицарите си нанасяха тежки удари с мечовете, конете им се блъскаха в тясното пространство. Вкопчили се един в друг пеши войници си нанасяха безмилостни удари, а други се търкаляха на земята, тъпчеха се пръсти, удряха се челюсти с дръжките на мечовете, забиваха се кинжали в гърла и ребра. Навсякъде шуртеше кръв, цвилеха коне. Хората на Робърт се биеха с ожесточение, но без отряда на Комън противникът имаше числено превъзходство. След малко картината на боя започна да се променя. Някои от шотландските рицари бяха принудени да се сражават срещу двама души наведнъж. Джон от Атъл надаваше яростни викове през шлема си, докато се сражаваше с един рицар и едновременно отбиваше атаките на пехотинец. Един от английските рицари извика на кочияша на първата каруца да си пробие път и да се насочи към замъка. Подчинявайки се на заповедта, човекът изплющя с камшика върху гърбовете на конете, те се втурнаха напред и каруцата се понесе по неравния път към Роксбърг.

Робърт, вкопчен в ожесточена схватка с облечения в черно рицар, видя двата товарни коня да го връхлитат. Хвърли се встрани и каруцата изтрополя покрай тях. За момент остана сам от лявата страна на пътя, тъй като боят се водеше изцяло на дясната страна. Обърна се задъхан към дърветата и изкрещя името на Комън. За момент му се стори, че чу далечни викове, а в този момент край него профуча друга каруца.

Едуард Брус тъкмо беше забил меча си в гърлото на един пехотинец, който се беше опитал да го прободе в крака, когато видя, че каруците се движат и кочияшите размахват камшиците си над конете. Заби пети в коня си и препусна с него след една от каруците, профучавайки между биещите се. Като се изравни с конете, той замахна с меча и сряза кожените ремъци на хамута. Извика, когато кочияшът изплющя с камшика по задницата на коня му, оставяйки червена резка върху кожата, и принуди животното да се втурне в бесен галоп напред. Освободеният от хамута кон се отклони от пътя и препусна в гората, оставяйки каруцата да продължи само с един кон. Разбрал намерението на Едуард, Нийл Камбъл пришпори коня си, настигна каруцата и сряза хамута от другата страна. Няколко шотландски пехотинци, които си бяха пробили път през англичаните, се покатериха върху каруците и като прескачаха сандъци и бурета, се нахвърлиха върху кочияшите. Две каруци обърнаха и затрополяха по пътя в посоката, от която бяха дошли. Някои от рицарите яздеха с тях, без да знаят, че се насочват право срещу хората на Джеймс Стюарт.

Изведнъж от лявата страна на пътя се появи разпокъсана редица конници. Робърт, успял да се метне върху една от каруците, пътуващи за замъка, ги видя да се приближават между дърветата начело с Джон Комън. Извика на Джон да пресече пътя на обоза, а после се покатери върху чувалите, за да се справи с кочияша. Каруцата продължаваше да подскача по неравния път. Робърт политна на една страна и за малко да падне от колата, но успя да се хване за страничната преграда, изтегли се нагоре и се хвърли върху кочияша. Мъжът се опита да окаже съпротива, но Робърт го прободе с меча си. Кочияшът се катурна от седалката, падна на земята и си строши врата. Ужасените коне продължаваха да препускат, но Робърт пусна меча и хвана юздите. Докато успее да спре каруцата, останалите хора на Комън изскочиха от гората и нападнаха англичаните. От десетте каруци шест успяха да избягат, четири се насочиха към Роксбърг, а две се върнаха по пътя, от който бяха дошли.

Плувнал в пот, Робърт скочи от каруцата и се затича обратно към хората си. Свали визьора на шлема и изплю прах и кръв от устата си. Пътят пред него беше осеян с трупове. Между хората се виждаха и телата на няколко мъртви коня, един от които все още агонизираше. За момент Робърт си помисли, че е Хънтър, но после видя, че Нес го води, възседнал своя кон с окървавен меч в свободната си ръка. Робърт се отправи право към Комън, който беше слязъл от коня си на осеяния с трупове път. Докато вървеше, мина покрай знамето си, което се развяваше едва-едва край пътя, и се вгледа в младия рицар от Карик, който беше с него още от Карлайл. Наведе се над него. От врата на Уолтър стърчеше кинжал, яката на туниката му беше прогизнала от кръв, а безизразните му очи се взираха в небето.

Побеснял от гняв, Робърт погледна Комън. Няколко мъже наблизо с мъка се изправиха на крака, а други се смъкнаха изтощени от конете си. Хората му вече искаха обяснение от групата на Комън. Атъл крещеше яростно на Дънегол Макдуъл. Когато се отправи към Комън, беше така ядосан, че не забеляза червените подутини по лицата и ръцете на много от мъжете, нито пък факта, че няколко души липсваха. Беше толкова разгневен, че трябваше да положи усилие да не се нахвърли върху Комън. Застана пред него и процеди през зъби:

— Къде беше? Загубих поне десет души, кучи син такъв!

Премрежил очи, Комън изгледа сърдито Робърт.

— И аз загубих десет!

Дънегол Макдуъл избута Атъл и застана до Комън. Лицето му беше покрито с тъмночервени подутини.

— Нападнаха ни стършели.

— Стършели? — извика застаналият до брат си Едуард. — Ако бяха лъвове, може би щях да ви съчувствам. — Той се обърна към останалите хора на Робърт: — Докато ние се биехме с мъже, те се борели с насекоми! — Той погледна Комън. — Колко типично за фамилията ти да избягва на всяка цена битките! А при Фолкърк какво беше? Мравки ли?

Хората на Робърт се засмяха, а Комън се изчерви. Дънегол пристъпи напред и замахна към Едуард. Той се наведе и избегна удара, на свой ред се хвърли напред и блъсна с глава в корема нападателя си, който се строполи на земята. Хората на Комън се развикаха и се втурнаха към Едуард, който беше възседнал капитана на Галоуей и го налагаше с юмруци. Хората на Робърт също пристъпиха напред. Тези, които бяха прибрали мечовете си в ножниците, отново посегнаха към тях. Откъм пътя се чу тропот на копита и се показа Джеймс Стюарт с хората си. Някои от тях държаха запалени факли, въпреки че зад тях все още светеха последните отблясъци на залязващото слънце. Като видя стюарда, Едуард стана от Дънегол, който се изправи с мъка на крака и започна да плюе кръв. Капитанът замахна слепешката срещу Едуард, но Комън хвана ръката му.

Джеймс рязко спря коня си и се огледа.

— За Бога, какво се е случило? — попита той, като гледаше ту Робърт, ту Комън. Погледът му се плъзна по труповете на пътя и четирите каруци, две от които бяха без конете си. — Къде са останалите коли?

Робърт поклати глава.

— Успяха да се доберат до Роксбърг.

Джеймс гневно го изгледа, но кимна на хората си, които държаха запалените факли.

— Подпалете ги. — Когато рицарите се приближиха до каруците, стюардът погледна Робърт. — Трябва да побързаме — каза ядосан той. — Ще вдигнат гарнизона под тревога. Не можем да се бием с всичките.

Когато групата потегли, Робърт сграбчи ръката на Комън.

— Ти си виновен за смъртта на хората ми — изсъска той.

Комън рязко дръпна ръката си.