Робин Йънг
Бунт (49)

46

Групата премина на коне през портите на замъка Карлайл, мъжете на пост се отдръпнаха встрани, за да й направят път, и после спуснаха масивната бариера. Робърт, който беше начело на осемте рицари, забеляза, че сега имаше повече стражи, отколкото преди четири дни, когато беше заминал. Лицата им, влажни от ситния утринен дъжд, бяха напрегнати.

Когато навлязоха във вътрешния двор, той и рицарите слязоха от конете и отърсиха мокрите си качулки. В двора цареше оживление. Слугите носеха кошници със зеленчуци и дърва за кухнята. Робърт подаде юздите на Хънтър на коняря, който изтича откъм конюшните. Да го посрещне бе дошъл един от хората на баща му.

Рицарят наведе почтително глава, когато го наближи, но не се усмихна.

— Сър, губернаторът поиска да ви види веднага, щом като пристигнете.

Робърт беше мокър до кости и уморен, но напоследък му се струваше по-удобно просто да се подчинява. Колкото по-скоро видеше баща си, толкова по-скоро щеше да се прибере в покоите си, за да се наспи, преди да бъде изпратен по друга работа. Кимна на хората си и последва рицаря през двора нагоре по стъпалата към залата.

Рицарят почука на вратата, за да съобщи за идването му, а след това го пропусна да влезе. Робърт свали ръкавиците си за езда и размърда схванатите си пръсти, докато прекосяваше залата. Беше краят на май, но тази година пролетта сякаш не искаше да премине в лято, затова и в двете огнища гореше огън. Баща му седеше приведен над голямата, отрупана с документи маса върху подиума. Необяснимо защо лордът предпочиташе да върши работата си тук вместо в личния си кабинет на горния етаж, в който Робърт рядко биваше канен. Според Робърт просторната зала, в която беше окачено знамето с герба на Анандейл, трябваше да внушава на всички посетители, че човекът в нея е нещо повече от тях. Когато прекосяваше пода, осеян със слама, върху която спеше гарнизонът на замъка, Робърт си спомни за дядо си. Той беше толкова внушителен, че можеше да ръководи цял съвет в плевня и всички присъстващи да следят всяка негова дума.

Лордът на Анандейл вдигна очи, когато Робърт приближи, но не поздрави сина си, докато той не изкачи стъпалата и не застана пред него. Разделяше ги само масата.

— Имаш ли нещо да докладваш?

Робърт овладя чувствата си, преди да отговори. Само така успяваше да издържи тези срещи. Потиснал дълбоко в себе си враждебността, той отговаряше само с пестеливи думи.

— Доколкото можах да се уверя, всичко в района е спокойно, татко.

Сините очи на баща му се впиха в неговите.

— Колко далеч на север отидохте?

— До границата, както нареди.

— И не видяхте нищо? Никакви признаци за нещо необичайно?

— Нищо.

Последва напрегнато мълчание, след което лордът кимна.

— Добре. Оцеляхме при последното нападение срещу града, но ако някой дойде отново, искам да съм предупреден много преди това.

— Мислех, че вълненията са съсредоточени в планините — каза Робърт.

Баща му не отговори и се наведе да рови из свитъците по масата. Робърт усети острата миризма на вино, идваща от дъха му, и погледна към бокала и каната, които стърчаха като два сребърни острова сред морето от пергаменти. Запита се колко ли беше изпил баща му от сутринта, докато разглеждаше документите на масата, по някои от които имаше петна от вино. Един от тях беше с голям печат с кралския герб на Англия. Робърт се вгледа заинтригуван в него. Той самият нямаше никакви новини от кралския двор, откакто Едуард и армията му бяха пресекли границата през септември и бяха взели със себе си Камъка на съдбата от Шотландия заедно с Джон Балиол и останалите шотландски пленници.

— Получил си писмо от краля? — попита той изненадан и малко засегнат от баща си.

Лордът се беше загледал в една карта на границата, разгърната пред него.

— Крал Едуард ми нарежда да продължавам да се грижа за отбраната на Карлайл и изразява увереност, че срещу бунтовниците, които смущават спокойствието му, ще бъдат взети решителни мерки. Склонен съм да се съглася с него. Водачът на тези селяндури е човек незначителен и без положение, по-малкият син на един от васалите на главния стюард. — Пренебрежителният тон на лорда изведнъж се промени: — Но въпреки че този разбойник Уилям Уолъс не е сериозна заплаха за управлението на краля, някои от онези, които го подкрепят, могат и да бъдат.

Робърт не каза нищо. Бунтовникът Уолъс може и да не беше човек с положение, но бунтът срещу управлението на крал Едуард играеше ролята на камък, хвърлен в локва, и вълните от него се бяха разпространили надалеч във всички посоки. Робърт не знаеше много за Уолъс, освен че останал непокорен през цялото време на английската окупация и след като отказал да се закълне във вярност към краля, като син на рицар се сбил с кралските хора в град Ланарк и бил обявен извън закона. Оттогава през границата все по-често се промъкваха сведения за набезите му срещу английски селища, както и новини за продължаващо насилие из цяла Шотландия.

— Това, което безпокои краля — продължи баща му, — е предателството на сър Уилям Дъглас. Веднага щом беше освободен от Бъруик, той се присъедини към Уолъс. Бунтът на няколко разбойници е едно, но преминаването на благородник като Дъглас на тяхна страна — съвсем друго. Едуард се опасява, че това може да накара и други да последват примера му. Скоро Уолъс ще бъда ликвидиран. По-важният е Дъглас. След смъртта на брат му Едмънд в Гаскония крал Едуард е ангажиран от войната срещу Франция. Не може да отдели време да се занимае лично с този въпрос и ме помоли аз да се заема с него. Докато Дъглас е в чужбина с повечето от рицарите си, замъкът му се защитава от жена му и малък гарнизон. Аз трябва да заловя жена му и сина му. Те ще бъдат отведени в затвор в Англия и използвани, за да бъде убеден Дъглас да се вразуми.

— Кога потегляме? — попита Робърт, силно разтревожен от думите на баща си.

Лордът хвърли на Робърт изпълнен с презрение поглед.

— Както се вижда, тук аз имам достатъчно грижи. Ти ще го направиш. — И без да чака отговор, продължи: — Ще тръгнеш още утре сутринта. Ще отидеш в Лохмейбън и ще събереш хората от Анандейл. Замъкът на Дъглас може и да се защитава от малък гарнизон, но ще трябва сила, която да сломи съпротивата му. Доведи ми жената и сина на Дъглас. — Когато Робърт не се помръдна, лордът повдигна вежда. — Е?

Намерили отдушник, чувствата, завладели Робърт, изведнъж бликнаха като буен поток на повърхността.

— Татко, ако хвърлиш тази жена и детето й в краката на Едуард, как ще те възнагради той за послушанието? С трон? Или само с потупване по рамото?

Брус се изправи, лицето му пребледня. Ръката му бутна настрани заповедта на краля от масата и тя падна върху дъските на подиума. Големият восъчен печат се пукна в средата.

— Или ще изпълниш дълга си — извика той, — или ще загубиш земите си! — Протегна ръка и взе чашата. — И в единия, и в другия случай ще се махнеш от очите ми.

Вятърът охлади кожата на Робърт, докато се взираше в синевата на настъпващата зора. Беше окъпан в бледа лунна светлина; потта лъщеше по изпъкналите места и вдлъбнатините на гърдите и корема му. Само след малко повече от месец беше рожденият му ден. Тези двадесет и три години личаха на тялото му. Беше станал висок като баща си, мускулест и строен от десетте години упражнения. Широки рамене, дълъг, мускулест гръб, завършващ с тесен кръст, ръце с изпъкнали вени. През последната година на гърдите му бяха поникнали гъсти фини, черни косми, които се спускаха в тънка линия към корема и продължаваха надолу, където отново се сгъстяваха. Тук-там по кожата му имаше белези — едни от рани, получени по време на упражнения, други в битка. Това вече не беше тяло на момче, а на мъж. Но въпреки силата си той се чувстваше по-безсилен от всякога.

Долу насипът, върху който беше построен замъкът Лохмейбън, се спускаше към хаотичните постройки във вътрешния двор. Отвъд дъсченото ограждение дърветата, осветени от лунната светлина, се простираха чак до Кърк Лох и езерото блестеше като огледало. Спомени за други времена на това място нахлуха в него като надигащ се прилив. Беше идвал тук като момче за през лятото, освободен от тягостното присъствие на баща си. Именно тук, в Лохмейбън, се научи да ловува и участва в съвет заедно с първите мъже на кралството, тук за пръв път беше с жена, тук родът му скърбеше за загубата на трона и дядо му му прехвърли правото да претендира за него. Тук, в сърцето на Анандейл, мечът на графа на Мар го направи рицар. Тук се ожени за Изобел и тук се роди дъщеря му.

Но въпреки че много неща го свързваха с това място, Робърт го чувстваше някак чуждо. Пейзажът вече не му действаше така, нито спомените от миналото. Така беше, откакто помогна да бъде взет Камъкът на съдбата от олтара на манастира в Скун. Споменът за дядо му, в миналото толкова ясен, беше започнал да избледнява, сякаш дори и спомените го изоставяха, за да избягат от ужасната истина. С облекчение прекара зимата в Карлайл. Завръщането в Шотландия, за да събере васалите на баща си за нападението срещу замъка на Дъглас, му тежеше като камък на сърцето.

Чул, че леглото зад него проскърца, Робърт се извърна от прозореца. В покоите, някога принадлежали на дядо му, беше тъмно, огънят в огнището едва тлееше. Кръглата стая на първия етаж на кулата беше гола въпреки усилията на слугите да я направят по-удобна за новия й обитател. Старото легло, поправено след нанесените му повреди при окупацията от Комъните, беше покрито с ленени постелки и вълнени завивки. Няколкото шкафа с вещите му — дрехи, доспехи, оръжие — бяха подредени край едната стена под познатия му, протъркан гоблен, на който се виждаха рицари на черни коне, преследващи бял елен. По пода имаше разхвърляни възглавници, а покривките на леглото бяха смачкани. От чаршафите се показа малък крак. Вълнената завивка започна да се смъква от едно бедро, задържа се за миг върху него, а после падна встрани, разкривайки гръб и гладки рамене, полускрити от тъмна коса. Под мушнатата под възглавницата ръка се подаваше заоблена гръд, притисната в дюшека. Размърдвайки се, Катрин обърна лицето си към него, но очите й останаха затворени. След малко дишането й стана равномерно.

Тъй като не искаше да остави дъщеря си в Карлайл, Робърт взе със себе си в Анандейл бившата прислужница на жена си и кърмачката Джудит заедно с ескорт от рицари и оръженосци. Преди три нощи, след като беше дал угощение на някои от васалите на баща си, като повечето време беше останал мълчалив с питие в ръка, той беше повикал Катрин в покоите си. Прислужницата не се отдръпна, когато след голямото количество изпито вино пръстите му започнаха да я опипват и почувства горещия му дъх върху лицето си. Беше я отнесъл в леглото си, отчаяно нуждаещ се от някакво освобождение, от нещо, върху което да излее неудовлетворението си. Следващата нощ тя се върна по собствено желание.

Робърт спря поглед върху спящата Катрин, а после отиде бос при дрехите, които лежаха накуп върху пода. Намъкна в мълчание гащите, трикото и ризата си, защото не искаше да буди момичето. Тази нощ му беше дала всичко, от което имаше нужда. Взе високите си ботуши, мантията и меча, отвори вратата и тръгна през потъналата в мрак кула.

Долу бе посрещнат от слабата, русокоса фигура на Кристофър Ситън, на когото беше ред да пази кулата през нощта. Той беше един от хората, придружили Робърт за изпълнението на сегашната задача. Брат му не беше с тях, тъй като остана да помага за отбраната на Карлайл. Едуард беше поискал да остане в Анандейл след края на войната — не се чувстваше добре в града. Намусен и гневен, той се научи да прекарва повечето нощи из кръчмите, да пилее пари по борби с петли и да предизвиква свади. Доколкото можеше, избягваше Робърт и баща си, върху които хвърляше вината за изгнанието си в Англия.

— Добър ден, сър! — каза Кристофър и отвори врата пред него.

Робърт кимна за поздрав на оръженосеца. Тъй като не искаше да бъде въвлечен в разговор, той се отправи по стръмната пътека, която се виеше около кулата, докато закопчаваше колана си. Тежестта на меча му беше позната, защото сега ходеше навсякъде с него. Минавайки покрай кучкарниците, чу виене и видя Уатах да се измъква от дървената си колиба, за да го поздрави през коловете на оградата. Той й цъкна леко с език, но продължи към портата, която водеше към града. Не вървеше в определена посока, а просто имаше нужда да остане сам в настъпващата утрин. Замъкът скоро щеше да се събуди и да започне всекидневието си, за битката щяха да пристигнат още васали. Имаше нужда да проясни мислите си сред тишината. Утре трябваше да тръгне към Дъгласдейл начело на хората на баща си, за да отвлече жената и детето. Преди това трябваше да накара гласовете от миналото да млъкнат.

Мина през портите и излезе на улицата. Въпреки ранния час вече имаше будни хора. Мина покрай свита пред ковачницата фигура, закрила лицето си с качулка. Близо до нея на земята лежеше старо черно куче. По-нататък видя пред една врата мъж и жена, вкопчени в прегръдка. Някъде отпред затрополяха колелата на каруца. На пазарния площад църквата хвърляше едрата си сянка на лунната светлина. Робърт спря сред пустото пространство, връхлетян от смътни спомени за дни, пълни със знойно слънце и очаквания. Спомняше си как след лов яздеше през тези улици. Конете бяха прашни и уморени, а хората поздравяваха радостно дядо му. Спомни си за гордостта, която беше изпитвал от уважението, което се усещаше в гласовете им.

Продължи да върви през площада. Самото ходене му доставяше удоволствие. Установи, че то го успокоява. Един или два пъти му се стори, че чува стъпки зад себе си, но когато се обърна, не видя никого. Скоро беше увлечен от ритъма на собствените си крачки и когато стигна края на града, не спря, а продължи, навлизайки в гората, огласяна от пеенето на птиците. Мина по добре отъпканите от хора и животни пътеки и стигна до брега на езерото, продължавайки да мисли за дядо си.

„Мъж, който наруши клетвата си, не заслужава да диша.“

Старецът често го повтаряше. Робърт се беше заклел във вярност към крал Едуард и беше положил клетва пред Хъмфри де Бун и Рицарите на Дракона да брани каузата на краля. Въпреки бушуващия вътре в него конфликт не можеше да се откаже от тези клетви. Един истински рицар, един достоен мъж не може да наруши дадената дума. Дядо му го беше научил най-вече на това. Ами ако тези клетви си противоречаха? Какво трябваше да направи тогава?

Луната, някъде високо, се беше смалила, а светлината й започна да отслабва с настъпването на деня. Езерото беше гладко като стъкло, повърхността му отразяваше само сенките на кръжащите над него птици. Отвъд водата кулата на замъка се извисяваше над дърветата. Робърт забеляза, че откъм двора се вие дим. Слугите сигурно вече се бяха събудили и приготвяха закуската, разпалваха огнищата, хранеха животните. Зад него от смълчаната гора в небето се издигнаха шест врани.

Когато птиците отлетяха, Робърт притвори очи и се заслуша в тишината. Тъкмо тогава дочу пукане на съчки и шумолене на храсти. Посегна към меча, изтегли го и се обърна, вглеждайки се в тъмното. Видя, че към него върви прегърбена фигура в кафяво наметало със спусната качулка. Забеляза голямото черно куче, което подскачаше край нея, и си спомни, че ги беше видял пред портите на замъка. Беше взел прегърбената фигура за някакъв просяк. Когато човекът се показа изпод сенките на дърветата, видя, че се подпира на тояга и накуцва. Изпод нахлупената ниско качулка висяха дълги бели коси. Робърт забеляза сбръчкана шия, хлътнала навътре челюст и извита навътре долна устна.

— Кой си ти?

Фигурата смъкна качулката на наметалото.

Робърт се вгледа в суровото, набръчкано от старост лице. Бяха минали много години, откакто не я беше виждал, но веднага я позна.

— Афраиг? — прошепна той и наведе меча си.

— Последвах те от замъка — каза с хриплив глас тя. — По дрехите познах, че сигурно си ти.

Робърт погледна наметалото си с герба на Карик.

— Иначе нямаше да те позная. — Дрезгавият й глас прозвуча по-меко. — Момчето, което познавах, вече го няма. Пред мен стои мъж.

Галският й звучеше като отдавна забравена песен. След смъртта на майка му Робърт говореше най-вече френски или шотландски. Той поклати глава, изумен от вида й.

— Кога пристигна тук? — Помисли си, че за пътуването от Карик бяха нужни няколко дни, а за жена на нейните години сигурно е траело по-дълго. — И защо дойде?

— При мен дойде Бриджит. Съпругът й чул на пътя от Единбург, че ти си тук. Каза, че графът на Карик събира мъжете на Анандейл.

— Бриджит? — Спомни си слабото, стройно момиче с мишите коси.

— За Карик ли събираш хората на баща си? — В гласа й се усещаше надежда, но тонът й беше твърд като кремък.

— Карик ли? — Робърт се намръщи. Знаеше ли нещо старицата, за което васалите не му бяха казали? — В Карик не се води сражение.

— Сражение не, но борба — да. Голяма борба. — Тя закуцука към него, следвана от черното куче.

Робърт забеляза, че очите на животното са бели — беше сляпо. Запита се дали не е едно от кучетата й, които имаше — по времето, когато се беше запознал с нея, кучето беше ухапало брат му Александър.

— На нас ни е трудно, заклещени между Еър и Галоуей — каза мрачно тя. — Войниците на англичанина Пърси ни притискат от две страни. Оплакванията от тях биват потулвани с подкупи или с насилие още преди да бъдат повдигнати. Отвъд нашите граници е още по-лошо. Бриджит ми носи новини от Еършър, а и много други идват да ме молят за помощ — да облекча мъките им. Още по-големи са страданията в градовете, пълни с английски войници, и в селата, където данъците вземат залъка от устата на децата. Чух за хора, обесени без съд и присъда, за ограбени къщи, за жени… — Тя спря. Когато продължи, гласът й беше по-тих: — След въстанието на Уилям Уолъс стана по-лошо, но той поне носи някаква надежда на хората. Сър Робърт, дойдох да видя дали можем да се уповаваме на теб. Нашият господар.

Робърт дълго не знаеше какво да каже. Почувства се най-вече ядосан — на нея, че му носеше вести, които Андрю Бойд и другите васали трябваше да са му казали, и че беше решила, че това е нейна работа. Ядоса се и на себе си, че не знае за мъките на своите хора.

— Тук съм по заповед на баща ми — процеди през зъби той. — Но възнамерявам да се върна в Карик веднага щом свърша работата си тук. Познавам сър Хенри Пърси. Ще говоря лично с него.

— Ще говориш с него?! — Бръчките по лицето й станаха още по-дълбоки. — Когато чух за съюза ти с англичаните и техния крал в началото на войната, отначало не повярвах. Баща ти, да. Но ти? Дядо ти щеше да плаче, ако беше жив да види тези дни.

Робърт присви очи, едва сдържаше яда си.

— Забравяш, че дядо ми е служил както на Едуард, така и на Хенри. Аз не съм първият Брус, служил на английски крал.

— Той може и да е служил, но не за сметка на кралството си. Никога не би го направил, ако това означава да навреди на собствения си народ! — Тя насочи костеливия си пръст срещу него. — Ти и баща ти оставихте земите си да пустеят! Повече от три години хората на Карик бяха без лорд.

Като я чу да изрича гневно думите, кучето започна да ръмжи.

Робърт не отстъпи — извисяваше се над старицата и идващата от нея миризма на разтрошена пръст го удари в носа. Наметалото й беше изпоцапано с кал.

— Как се осмеляваш да ми говориш така? Ти не знаеш нищо за живота ми!

Тя изобщо не трепна от неговия тон, нито от вдигнатия меч в ръката му.

— Знам, че тържествено ти е било предадено наследство, на което си обърнал гръб. Това знам.

Той се опита да каже нещо, но после се отказа и мина покрай нея, защото не искаше да чува още обвинения.

— Какво ще кажеш за трона на народа ни, отнесен с каруца в чужд двор? — извика тя след него с дрезгав като на врана глас. — Какво ще кажеш за хълма, който стои празен?

Той се обърна, едновременно уплашен и засрамен, защото си помисли, че тя по някакъв начин беше узнала за участието му в кражбата.

— В продължение на векове кралете на Шотландия са били коронясвани в Скун. Няма ли повече да има друг, който да застане на хълма Мот и да чуе как имената на предците му се споменават на страниците на историята? Нашето кралство загуби душата си, Робърт.

Той вече не виждаше обвинение, изписано на лицето й, а само тъга. Афраиг не би могла да знае какво беше направил. Ако знаеше, щеше да го прокълне още тук, на място. Част от него искаше да направи тъкмо това.

— Повече от половин век родът ти има претенции за трона. Не разбирам защо ти не се бориш за това, както беше желанието на дядо ти. И защо служиш на човека, който ти отне това право?

В главата на Робърт нещо проблесна. Спомни си деня, в който дядо му беше казал, че ще бъде посветен за рицар. Беше същият ден, когато баща му трябваше да се откаже от графството на Карик. Той видя Афраиг в Лохмейбън да разговаря със стария човек. Тя беше докоснала лицето му със странна нежност. Как беше могъл да забрави?

— Ти си била, нали? Ти си казала на дядо да ми прехвърли правото да претендирам за трона, така ли?

Тя стисна устни.

— Колко съм била глупава! Още тогава трябваше да видя, че си замесен от тестото на баща си.

Робърт почервеня.

— Върви си. Нямаш работа нито с мен, нито с рода ми. Вече не.

Той тръгна между дърветата, отмествайки клоните встрани, а гласът й отекна след него:

— Ще си вървя. Тук няма надежда.