Робин Йънг
Бунт (36)

33

Водите на пролива Менаи бяха задръстени от големи лодки, запълнили тесния канал, където водата се пенеше от бързо нахлуващия прилив. Лодките непрекъснато се издигаха и спускаха и мъжете трябваше да наблягат здраво на веслата. Въздухът трептеше от думкането на барабани. Отпред в пролива се издигаше дълга ивица земя, над която небето беше изпъстрено в синьо и сиво. Снежните бури, които връхлитаха една след друга от януари над северната част на Уелс, си бяха отишли, но по високите части снегът все още се белееше сред тъмната почва. На един хребет, който се издигаше от бреговата ивица при Ангълси, горяха сигнални огньове, които предупреждаваха тези в полетата оттатък какво се задава.

Робърт се хвана за борда, когато лодката се издигна над една вълна. Априлският студ опъваше кожата на лицето му, но останалата част от тялото му, покрита с броня, беше предпазена от него. Правеше го по-едър и трудно подвижен в тясната лодка. Трикото беше покрито с броня, привързана с колан, а върху нея имаше туника, ризница и сюртук. Ризницата беше на червеникави петна от ръждата. Усещаше миризмата на метала. Край него хората му се бяха свили между гребците заедно с други рицари. Оръженосците стояха прави най-отзад и държаха конете. Отпред, върху палубата на един кораб, имаше ствол, настръхнал от шипове и омотан с вериги. Около него седяха приведени пехотинци с увити в плат ръце. Всички гледаха към острова, който се издигаше пред тях. Сега познатите на Робърт лица бяха станали по-малко. Миналия месец към тях се бяха присъединили много хора, когато проходите през планинските прегради на Кадър Идрис и Сноудън бяха станали проходими, а от топящите се по върховете снегове потоците се бяха превърнали в реки. Другите, които познаваше от самото начало на войната, изглеждаха почти неузнаваеми заради отслабването през зимата. Някога закръглените им и бодри лица сега бяха измършавели, с увиснала кожа и хлътнали очи.

След нападението срещу колоната на обоза крал Едуард беше поискал да отвърне на удара, но уелсците, които се движеха по-бързо пешком из скалистия терен, изчезнаха, а снегът затрупа следите им. Гневен и унижен, кралят се принуди да поведе армията си обратно в Конуи. Останали без провизии по време на похода, хората бързо отслабнаха. На втория ден вече пиеха разтопен сняг. На третия последваха първите смъртни случаи на войници, спали по-далеч от огньовете. Конете стъпваха сред все по-дълбоки преспи и рицарите бяха принудени да изоставят няколкото каруци, оцелели при нападението. Появилият се в края на четвъртия ден Конуи, чиито крепостни стени едва се забелязваха сред заобикалящата ги белота, им се стори като отговор на отправена молитва. Но успокоението им беше за кратко, след като икономът на краля преброи сред настъпилата напрегната тишина малкото чували с жито, останали в складовете на крепостта. На следващия ден вятърът се усили, задуха откъм морето и подгони вълните в устието. Небето, обагрено в отблъскващо зелено, се изпълни със снежинки, които заслепяваха хората по крепостните стени, взиращи се в хоризонта, да открият корабите от Петте пристанища^[1] и Ирландия, които трябваше да докарат продоволствие. Ветровете беснееха, в морето имаше вълнение и корабите не идваха.

Януари отмина, дойде февруари, а студът и гладът продължаваха. Дърветата в овощните градини на Конуи бяха изсечени за огрев. Последните овце бяха заклани. Виното и бирата свършиха бързо и скоро всички, включително и кралят, бяха принудени да пият вода, примесена с мед. Снежните виелици отминаха едва в края на февруари, оставяйки земята с огърлици от преспи. Морето най-после се успокои, а през разкъсаните облаци се показаха белите шапки на планинските върхове. Скоро след това, в един оловносив следобед, в устието бяха забелязани първите кораби. Хората по крепостните стени нададоха радостни викове, а от усмивките устните им се напукаха. След продоволствието от юг пристигнаха още хора, между тях и бащата на Хъмфри, унищожил бунтовниците, срещу които беше изправен в Брекън. Въпреки това кралят не се успокои, защото най-близките сили на Мадог, които се криеха някъде в планините над Конуи, го бяха тормозили през цялото време, докато траеха бурите.

Когато времето се пооправи, срещу тях беше изпратена голяма войска, командвана от графовете Херефорд и Уорик. Водени от признанията на уелсеца при Нефин, те се отправиха към планините да търсят крепостта на Мадог. За да не се виждат в снега, хората бяха с бели мантии и графовете успяха да ги преведат незабелязано през целия път до стените на порутената крепост в подножието на Сноудън. Там с изгрева на слънцето възмездието беше осъществено. По време на безмилостната атака загинаха стотици уелсци. Англичаните превзеха осеяната с руини крепост, където се намираше повечето от заграбеното от обоза имущество на краля. Едва когато кървавата битка свърши, хората на Херефорд видяха следи в снега, водещи към гората, и разбраха, че някои от бунтовниците са успели да избягат. След като огледаха убитите и разпитаха грубо оцелелите, установиха, че сред избягалите е бил и Мадог. Дни по-късно съгледвачите донесоха сведения за местоположението на бунтовниците. Мадог и командирите му се бяха прехвърлили с лодка до Ангълси. Бяха принудили Мадог да се спасява с бягство и обръчът около разпилените му сили беше започнал да се затваря. По-малко от месец, след като изглеждаше, че кралят и армията само си губят времето в Конуи, нещата се бяха обърнали.

Когато барабанчиците започнаха да бият по-бързо барабаните, Робърт видя на брега да тичат хора, изплашени от приближаващата флотилия. Отвъд един ров и издигнатите укрепления от пръст, завършващи с дървена ограда, беше град Ланфаес. Към портите на града по една дига течеше поток от хора и животни. Някои от войниците в лодките започнаха да ги обсипват с подигравки, но от това атмосферата не се подобри много. Мъжете започнаха да нахлупват шлемовете си и Робърт почувства колко са напрегнати. Самият той се усещаше напрегнат като тетивата на лък. Подобно на много други тук, до момента той не беше участвал в истинско сражение в тази война за разлика от силите на Пембрук, Херефорд и Уорик. Сега беше шансът на останалите, които чакаха да докажат способностите си пред своя крал.

Първите лодки се врязаха в чакъла по брега. Хората прибраха греблата, наскачаха в ледената вода и ги изтеглиха през разпенените вълни. Зад тях скочиха стрелци с готови за стрелба лъкове и се подредиха на пясъчния бряг, докато рицарите и конете слизаха от лодките. Бойните коне тропаха нетърпеливо върху спуснатите от бордовете дъски, преди да бъдат отведени по тях на брега, където копитата им започнаха да затъват в калта. Рицарите първи се качиха на конете, спуснаха решетките на шлемовете и изтеглиха мечовете си. В пролуките между вече спрелите на брега лодки се врязаха нови. Дървеният ствол с шиповете беше вдигнат от шестнадесет мъже и после изтеглен с помощта на веригите на брега. Кралят възседна Беярд и сред отсечените заповеди на командирите той и хората му тръгнаха напред. Стрелците се отдръпнаха, за да им направят път, а след това ги последваха. Зад тях, напрягайки мускули, тръгнаха шестнадесетте мъже с тарана. Последни бяха пехотинците, въоръжени с пики, чукове и къси мечове.

Робърт яздеше под знамето на Карик, с щита с дракона в лявата ръка. Сега, когато това беше символът на краля воин Артур и на общата кауза, той го носеше с гордост. Когато забеляза Хъмфри, рицарят вдигна високо свитата си в юмрук ръка, а Робърт му отговори. Днес с Божията воля те щяха да сложат край на тази война. Искаше да се върне у дома окървавен, да може да разкаже на дядо си, че и той се е проявил във войната на краля. Изнервен и нетърпелив, Робърт дишаше учестено в тясното пространство на шлема.

Авангардът наближи портите на Ланфаес. По сигнал от Джон де Варен рицарите и оръженосците забавиха ход, за да са на безопасно разстояние от земния насип, а отпред излязоха мъжете с тарана. Стрелците застанаха в редица, готови да засилят със стрели дървената ограда. След като изстреляха иззад нея няколко стрели, шестнадесетте войници нарамиха тарана и го понесоха по калната дига, водеща към портите. Една стрела се заби във врата на войник и когато той падна, нататък пратиха други двама войници. Те изтичаха приведени напред, поглеждайки страхливо към оградата. Единият започна да влачи ранения назад, а другият зае мястото му и хвана веригата. Заедно шестнадесетте продължиха да вървят бавно напред, насочили тарана към портите. При удара оградата потрепери, но издържа. Мъжете го изтеглиха назад и отново се втурнаха напред, премигвайки от усилието. Рицарите наблюдаваха, а конете им потропваха нетърпеливо с копита. Откъм оградата полетяха още стрели. След тях отгоре полетяха снопове запалена слама, които изпопадаха между мъжете при тарана и объркаха дружните им действия, докато няколко войници разчистят пламтящите останки. На английските стрелци беше даден сигнал и те изстреляха стрелите си над портите. Оттатък оградата се чуха викове, някои предупреждаващи, други — от болка.

Челото на тарана продължи да блъска в преградата и с всеки удар портите даваха все повече признаци, че ще поддадат. Накрая се чу силен трясък и таранът проби портата. Войниците го издърпаха назад, а шиповете разцепиха още повече гредите. Оттатък оградата настъпи паника. Войниците изтеглиха тарана назад през дигата, а на тяхно място се втурнаха други, въоръжени с чукове и пики, за да доразбият портата. През направената от тарана дупка се видя как хората оттатък тичат насам-натам. Прозвучаха тръби, първите рицари пришпориха бойните си коне и под копитата им се разхвърчаха кал и все още тлееща слама. Възседнал Беярд, крал Едуард препускаше безстрашно с изваден меч начело на отряда. Срещу тях от отбранителните позиции полетяха стрели. Острите им върхове зачаткаха по броните на конете и по щитовете. Ударен, един кон се изправи на задни крака, копитата му се плъзнаха и той полетя в рова, смазвайки ездача под тежестта си.

Пред портите настана блъсканица. Робърт се беше озовал по средата. Крещяха мъже, цвилеха коне, после шумният поток го понесе и той премина през портата. През отвора на шлема си можеше да вижда само напред. Нещо отскочи от главата му, може би стрела, след това беше повлечен надолу по улицата, покрай мяркащите се пред очите му къщи от кал и греди. Бунтовниците и гражданите, които защитаваха портата, побягнаха пред връхлитащата кавалерия. Рицарите пред Робърт започнаха да стоварват мечовете си върху бягащите фигури, малцина от които носеха брони. Един мъж падна, притиснат между два коня, а после изчезна под подкованите с желязо копита на онези, които идваха отзад. Робърт усети, че Хънтър стъпва по нещо меко, преди да бъде увлечен от инерцията на конете на сър Джон де Варен и другите пред него. Брат му, рицарите от Есекс и оръженосците яздеха непосредствено подире му при преминаването през портите, но не можеше да каже дали продължават да са още там. Атаката беше толкова устремна, че беше невъзможно да направи каквото и да било, освен да гледа напред и да внимава да не се блъсне в тези пред него.

След като преминаха в галоп по широка кална улица и навлязоха в една овощна градина, където земята беше посивяла от стопения сняг, Робърт видя как рицарите се разпръснаха, за да хвърлят запалени факли по сламените покриви на къщите. Уелсците се пръснаха между дърветата, опитвайки се отчаяно да се спасят от нападателите. Един човек се хвърли към нисък клон и се повдигна нагоре, обаче рицар пришпори коня си към него и стовари с всичка сила меча си в гърба му. Острието разсече плътта и отвори широка рана, от която бликна кръв и се показаха вътрешни органи. Почти разполовен на две, мъжът се смъкна от клона в размекнатия сняг, а рицарят продължи да се носи в галоп напред. Друг уелсец, опрял гръб в едно дърво, вдигна ръце и започна да моли за пощада. Рицарят, който профуча покрай него, заби бързо меча си в гърлото му и го извади, оставяйки човека да се срине на земята и да кашля кръв върху гърдите си. Много бяха направо разсечени сред фонтани от кръв.

Докато Робърт следваше Варен, по улиците нахлуха още рицари. Видя ги да се разделят, повеждайки войниците си из страничните улички, за да преследват гражданите, сред които бяха и остатъците от армията на Мадог. Мерна бледи лица по прозорците на къщите, чу писъци сред гъстия дим, изпълнил въздуха. Командирите ревяха заповеди през железните визьори на шлемовете си, а мъжете крещяха като луди, докато убиваха или бяха убивани. Ужасът нарастваше на всяка улица с всеки удар на меч, с всяко замахване с чук или пика. Плът, живот, човек: за мъжете тези неща се бяха превърнали в мишени, които трябваше да бъдат поразени без никакво угризение.

Робърт изостана назад в блъсканицата и остави другите да преследват бягащите пред тях бунтовници. Заповедите бяха да съсекат всеки, заварен на улиците, за да предизвикат по-бърза капитулация, след която животът на онези, които оцелееха, щеше да бъде пощаден. Робърт беше виждал смърт и по време на дуела с Гай беше най-близко да отнеме живота на другиго, ала дори и тогава имаше някакви наложени правила. Тук нямаше такива ограничения. Свободата да убиваш беше главозамайващо, неудържимо чувство. Обаче по-старите рицари го притискаха отзад и го принуждаваха да продължи. Ядосан от колебанието си, Робърт насочи вниманието си към мъж, който се шмугна в една тясна уличка. Пришпори коня си и се отдели от останалите, за да го последва.

Слънчевата светлина се отразяваше от локвите, които се разплискваха на всички страни, докато конят му препускаше през тях. В пространствата между сградите зърна други мъже да прибягват като плъхове през боклуците и калта. Из уличките нахлуха пеши войници и започнаха да разбиват вратите, за да преследват бунтовниците. Гъстият дим се изпълни с крясъците на бягащите. Един уелсец бягаше точно пред него, като размахваше енергично ръце. Робърт вдигна меча си, усещаше бясно туптене в главата. Изведнъж човекът се шмугна в друга уличка и Робърт профуча покрай нея. Изруга и накара Хънтър да спре.

Принуди го да се обърне обратно, като дръпна наляво юздата и го срита в десния хълбок. Последва човека.

Сега мъжът беше на известно разстояние от него. Видя го, че се опитва да влезе в една от къщите, но вратата беше залостена. Продължи отчаяно да бяга с всички сили. Робърт препусна след него, скъсявайки бързо разстоянието помежду им. Приготви се да нанесе смъртоносния удар, както го беше правил стотици пъти, преследвайки вълци, елени и мечки. Замахна с меча и нанесе удара в извивката между врата и рамото на човека. Ударът разтърси не само ръката и рамото на Робърт, а и стомаха и гърдите му. Нямаше нищо общо с удара по звяр. Измъкна меча си и препусна нататък по уличката. Стоманата в ръката му лъщеше от кръв, изненадващо червена на светлината на зимното слънце.

По-нататък битката се пренесе в центъра близо до пазарния площад на Ланфаес. Мадог ап Луелин и останалите бунтовници се бяха барикадирали на улица, която водеше встрани от площада, използвайки каруци и мебели, измъкнати от къщите. С тях бяха и стотина граждани, които размахваха кухненски ножове и ловджийски лъкове, но повечето се бяха отказали от борбата и бягаха ужасени пред рицарите и пехотата към домовете си, за да защитят своите семейства.

Под командите на Мадог хората на барикадите бяха успели да отблъснат две атаки по заповед на Едуард. Пиките им стърчаха по дължината на цялата барикада и отблъскваха налитащите рицари. Някои от гражданите нададоха радостни викове, като видяха рицарите да отстъпват, спрени от стената от пики. Бунтовниците и Мадог, с короната на Артур на главата, запазиха мълчание. Възгласите стихнаха, когато кралят нареди стрелците си с арбалети в една линия пред барикадите. В продължение на десетилетия мъжете от Гаскония използваха умело това оръжие, забранено в някои части на християнския свят, осъдено от папата и смятано от повечето хора за оръжие за наемници. От запалените покриви наблизо в пространството между стрелците и барикадите на уелсците се виеха гъсти кълба дим. Хората от Гуинед не се страхуваха много от английските стрелци, които като тях използваха къси лъкове. Само тези от Южен Уелс умееха да стрелят с мощния, смъртоносен дълъг лък. Стрелите, изстреляни от късия лък, можеха да ослепят и объркат противника, но ако не попаднеха на незащитена плът, те рядко убиваха. Тракаха, без да причинят щети, по броните и се забиваха в подплатата на ризниците. Дългите лъкове и арбалетите бяха съвсем друго нещо. Една добре насочена стрела можеше да пробие бронята на рицаря и да се забие в бедрото, в седлото или в коня под него. А за уелския боец, облечен с туника от втвърдена кожа, тези стрели означаваха бърза и мъчителна смърт.

С бързи, заучени движения стрелците забиваха крак в стремето на арбалета и дръпваха назад, нагласявайки тетивата върху спусъка. Вземаха стрела от коша, закачен на колана, поставяха я в процепа, вдигаха лъка, прицелваха се и натискаха спусъка. Стрелите се понесоха към барикадата, преминавайки през дупки в колелата на каруците и под пейките. Започнаха да падат хора, пронизани в раменете, гърлата, лицата и коремите. Мадог, който беше приклекнал зад куп чували с жито, започна да дава колкото му глас държи команди, за да овладее настъпилата бъркотия. Стрелите бяха изстрелвани толкова бързо една след друга, че притъмня.

Бунтовниците се хвърлиха на земята. Някои използваха като щитове телата на умиращи или ранени другари. Гражданите, пощурели при вида на тази касапница, се разбягаха. Мнозина паднаха, пронизани от стрели в гърбовете. Забелязал объркването и паниката, Едуард даде заповед на рицарите да атакуват. С изпращането на последната стрела кавалерията се втурна към барикадите. Мадог и бунтовниците, много от които бяха ранени, а други — легнали на земята, за да се предпазят от стрелите, нямаха време да насочат пиките си срещу врага. Рицарите започнаха да прескачат с конете си барикадата или да я заобикалят и битката за Ангълси се поднови с ръкопашен бой. Той беше кратък и кървав. Мадог падна с рев на земята, когато Джон де Варен изби пиката от ръката му.