Робин Йънг
Бунт (18)

15

— Моля ви, сър Робърт! — извика монахът, като забърза, за да не изостава. — Не влизайте въоръжен в Божия храм!

Лордът на Анандейл не му обърна внимание и продължи да крачи решително към църквата, а плащът му, избродиран със син лъв, плющеше около него на вятъра. Следваше го граф Карик с десет рицари, всичките въоръжени. Графът стискаше дръжката на меча си, а бронята му блестеше под туниката и мантията. Църквата, която се издигаше отпред, беше обагрена в кървавочервено от гаснещата светлина. Вратите бяха затворени, но сводестите прозорци бяха изпълнени с трепкащата светлина на факлите.

Робърт се огледа наоколо, докато двамата с Едуард вървяха бързо след баща им и дядо им. Братята носеха мечове, прибрани в ножниците на коланите им. И двамата бяха с кожени брони, топени в масло и восък, за да станат по-твърди. Отвъд сградите на абатството Робърт различи склона на хълма Мот, който се издигаше в червеникавия здрач. Върховете на пръстена от дървета, които ограждаха древното място на коронясването, припламваха в червеникавокафяво на последните слънчеви лъчи. Един от рицарите на баща му отвлече вниманието му от хълма.

— Стойте зад нас! — предупреди рицарят, обръщайки се към братята, докато групата приближаваше църквата.

Без да обръща внимание на молбите на монаха, лордът на Анандейл бутна вратите и ги отвори. Вътре, сред трепкащата светлина на факлите, се чуваха възбудени гласове. Те рязко секнаха, когато вратите се блъснаха в стените.

Робърт, който вървеше зад рицарите, забеляза двайсетина мъже да се обръщат, за да ги погледнат. Повечето от тях присъстваха преди пет месеца на събранието в Бъргхам — епископите на Глазгоу и Свети Андрю, графът на Дънбар, граф Уолтър от Ментийт и други. Останалите бяха августински монаси от абатството, облечени в свещенически одежди. Зад тълпата се простираше корабът на църквата, с наредени от двете страни ангели и светци с каменни лица, обърнати срещу олтара.

— Вярно ли е? — попита с разтреперан глас старият Брус. Лицето му беше зачервено, а косата, подобна на грива, беше разпиляна на всички страни от ездата до абатството в Скун.

Робърт никога не беше виждал дядо си така ядосан. Това го изненада, защото до този момент старият човек беше сравнително спокоен въпреки катастрофалните събития от изминалия месец.

Хората от клана Брус бяха на път за Скун, за да чакат пристигането на инфантата, когато новината за смъртта на детето се беше разпространила на юг и беше стигнала до тях. Говореше се, че викингският кораб, който беше докарал момичето в Оркни, обърнал и отплавал обратно през Северно море, отнасяйки тялото у дома, превръщайки се от сватбен в погребален кораб. Двамата Брус веднага се бяха разделили — лордът се отправи с бърза езда към Анандейл, за да вземе мерки за укрепване на крепостите в Анан и Лохмейбън, а бащата на Робърт се завърна в Карик, за да укрепи Търнбери и да вдигне под тревога васалите си. На оптимистичната атмосфера, обхванала Шотландия през лятото, докато хората се готвеха за коронясването и годежа, беше сложен край. Въпросът кой ще наследи трона отново оставаше открит.

Робърт беше с дядо си в Лохмейбън, когато дойдоха още по-лоши новини, този път от Галоуей. Дори и тогава дядо му запази спокойствие и изчака сина си, преди отрядът им, подсилен от техните рицари, да се отправи с голяма бързина за Скун, където се събираха останалите големци.

Сега спокойствието бе напуснало лорда.

— Кажете ми, вярно ли е? — изрева отново той и впери очи в мълчаливата тълпа. — Обявил ли се е Джон Балиол за крал?

— Да — обади се един глас.

Робърт го позна веднага и като излезе иззад рицарите, видя Джеймс Стюарт да се показва от тълпата.

— Но беше подкрепен от всички ни.

— Подкрепен? — чу се дрезгавият глас на Джон Комън.

— Лорд Стюарт, говориш така, като че ли наследяването на нашия трон е било решено от някакъв комитет. Това е кръвно право!

— Има и други освен лорда на Галоуей, които имат кръвно право — отвърна троснато Джеймс. — Как по друг начин освен чрез гласуване ще бъде решено кой от тях има по-големи претенции?

— Претенциите на лорд Джон Балиол са по-големи — отвърна Комън. — И всички тук знаем за това. Първородството…

— Нашето кралство се съобразява със закони, различни от тези за първородството — прекъсна го граф Карик. — Според тези стари обичаи баща ми има правото да заеме трона.

Той се обърна към мъжете и гласът му проехтя властно из просторния кораб на църквата.

— С изчерпването на възможностите на родствениците на Александър линията на наследяването се връща към неговия прапрадядо крал Дейвид, най-малкия син на Малкълм Канмор. Следващият оцелял наследник на Дейвид беше граф Хънтингтън. Като син на една от трите дъщери на граф Хънтингтън баща ми е най-близкият по кръв до кралската династия, произлязла от рода Канмор.

— Но той е син на втората родила се дъщеря — възрази Комън. — Като внук на първородната дъщеря на Хънтингтън Джон Балиол трябва да бъде крал. Според закона за наследяването по-възрастната наследствена линия има предимство.

— Ние сме една от най-влиятелните фамилии в това кралство в продължение на почти два века. За Бога, та баща ми беше определен за наследник на трона от крал Александър Втори!

Абатът на Скун премигна при последните думи на графа и се опита да възрази. Джон Комън не му даде тази възможност.

— Това твърдение е толкова загубило давност, колкото и влиянието ви в това кралство — процеди през зъби Комън. — Този жест е бил направен, когато бившият крал е нямал наследници. Когато се е родил синът му, той е станал безсмислен. Кой беше постоянно на власт в кралския двор през последните десетилетия? — попита той, оглеждайки един по един събралите се в кръг мъже. — Комъните. Ако силата и влиянието трябва да определят следващия крал, то тогава моята фамилия има най-голямо предимство.

Лицето на графа се зачерви от гняв, но преди да започне да спори, намеси се лордът на Анандейл:

— Намираме се в мрачно и трудно време. — Дрезгавият му глас проехтя из църквата. — Загубихме крал, а сега и надеждата за кралица. Сега кралството има нужда от сила и единство. Изберете Балиол и няма да получите нищо друго освен един безволев мъж, когото други ще водят за носа.

— А ако изберем теб? — попита Комън и отново се обърна към големците. — Не забравяйте, че този човек, който влиза въоръжен в такова свято място, е същият, който завладя Галоуей, когато бяхме в криза. А сега говори за единство. Тялото на крал Александър още не беше изстинало в земята, когато Брус нападна съседа си! Искате ли тиранин за крал?

При тези думи Робърт, който наблюдаваше спора, пристъпи напред, стиснал дръжката на меча си. Кожените ленти около нея пареха под пръстите му. Няколко от рицарите на дядо му също излязоха напред с изопнати от гняв лица при тази обида за лорда им. Някои от присъстващите отстъпиха плахо назад, но Комън остана на мястото си и продължи да гледа враждебно лорда на Анандейл. Като видя заплахата в черните очи на Комън, Робърт извади малко меча си от ножницата.

— Моля ви, лордове! — извика абатът, обръщайки се към другите благородници за подкрепа. — Това не е мястото за такъв конфликт!

— Имам право да бъда изслушан — настоя лордът на Анандейл и изблъска Джеймс Стюарт, който застана на пътя му. — Претенцията ми не може да бъде пренебрегната!

— Спри се, приятелю! — обади се Джеймс.

— Не можеш да имаш претенции, Брус — каза Комън. — Всичко свърши.

— Бог ми е свидетел, че не е! — извика гневно граф Карик, разбута тълпата и тръгна решително напред.

Робърт видя, че баща му се е отправил към олтара, върху който имаше голям каменен блок. Беше кремав, с кристални песъчинки отвътре, които блестяха на светлината на факлите. От двете страни имаше закрепени железни халки. Беше поставен върху парче златиста коприна, върху която той различи лапите и главата на червен лъв. Робърт разбра веднага, че това е Камъкът на съдбата, древният трон, който трябваше да бъде отнесен на хълма Мот за коронясването на нов крал. Беше донесен в Скун преди повече от четиристотин години от първия крал на шотландците Кенет Макалпин, но произходът му се губеше в дебрите на времето. На този камък беше седял Макбет, преди да бъде свален от Малкълм Канмор.

— Ще взема със сила това, което принадлежи на фамилията ми!

Лордът на Анандейл викна на сина си, когато той се отправи към камъка. Някои от благородниците запротестираха. В суматохата Комън пристъпи към лорда.

Робърт забеляза, че посегна към ножа, който висеше на колана му до кесията. Изведнъж почувства как кръвта му пламва. Измъкна меча от ножницата. Чу се стържене на метал върху кожа и се видя как стоманата проблесна. Всички мъже се обърнаха към младежа с искрящи от гняв очи, застанал между лорд Анандейл и лорда на Баденох с меч, насочен към гърлото на Комън. Граф Карик спря на пътеката между редовете от каменни ангели и погледна с невярващи очи сина си.

Робърт, чието сърце туптеше бясно в гърдите, срещна погледа на Комън. Мечът му беше само на сантиметри от гърлото на лорда. Той искаше да каже на мъжете, че лордът няма право да предизвиква дядо му, който се беше борил честно срещу тайния план на Комън да постави Балиол на трона против волята на крал Александър. Искаше да извика, че дядо му е по-добър и по-умен от всеки от тях и за тях би било чест да им бъде крал. Но преди да успее да отвори уста, усети една ръка върху рамото си.

— Наведи меча си, Робърт! — каза дядо му с тих, но много строг глас.

Робърт се подчини и бавно наведе меча, давайки си сметка, че очите на всеки мъж в църквата сега бяха насочени към него. Видя, че брат му го гледа с изумление, застанал сред рицарите от Карик.

— Тази вечер тук не може да бъде решено нищо — каза Джеймс Стюарт и огледа притихналата тълпа. — Това решение трябва да бъде взето от мъжете на кралството. Предлагам да се съберем отново, когато главите се охладят и когато присъстват всички, за да може да бъде чут гласът им.

— Съгласен съм — каза Робърт Уишарт, а другите се присъединиха към него.

Събралите се започнаха да се разотиват, продължавайки оживено да си шушукат. Граф Карик се отправи обратно по пътеката, навъсен като буреносен облак. Когато лордът на Анандейл тръгна да си върви, Джон Комън го сграбчи за ръката и се приближи плътно до него. Попаднал между тях, Робърт усети отблъскващата миризма, която идваше от кожата, с която беше поръбен плащът на Комън. Чу го как просъска шепнешком:

— Баща ми трябваше да те убие в онази килия в Луис, когато имаше тази възможност.

Лордът на Анандейл издърпа рязко ръката си от хватката на Комън. Избута Робърт пред себе си и се отправи към вратите на църквата, минавайки покрай епископа на Свети Андрю, който разговаряше оживено с Уишарт.

— Ще има кръв — казваше епископът, — ако този въпрос не бъде решен бързо.