Джоджо Мойс
Последното писмо от любимия (7)

Шеста глава

Оставам в Гърция. Няма да се връщам в Лондон, защото ти ме плашиш, макар и приятно.

В пощенска картичка, изпратена от мъж до жена

Жените отново го правеха. Тя ги виждаше от спалнята: едната мургава, другата с невъзможно червена коса, седнали пред прозореца в апартамента на първия етаж в сградата отсреща. Щом минеше някой мъж, започваха да почукват по стъклото и, ако той имаше неблагоразумието да погледне нагоре, му махаха и се усмихваха.

Това вбесяваше Лорънс. Същата година Висшият съд бе разглеждал подобен случай и съдията бе предупредил жените да не го правят. Лорънс бе заявил, че действията им, колкото и да са дискретни, „свалят нивото“ на квартала. Не проумяваше защо, след като двете нарушаваха закона, никой не предприема нищо по въпроса.

На Дженифър не й пречеха. По-скоро й приличаха на затворнички зад това стъкло. Веднъж дори им помаха, но те я изгледаха с празни очи и тя побърза да отмине.

Дните й вече следваха нов модел. Ставаше заедно с Лорънс, правеше му кафе и препечена филийка и вземаше вестника от коридора, докато той се бръснеше и обличаше. Често ставаше преди него, вчесваше се и се гримираше, така че докато се движеше из кухнята в пеньоара си, изглеждаше свежа и спретната за редките мигове, в които той вдигаше поглед от вестника си. Предпочиташе да започне деня, без да й се налага да слуша раздразнените въздишки на съпруга си.

Той ставаше от масата, позволяваше й да му помогне с палтото, а по някое време след осем шофьорът му почукваше дискретно на входната врата. Тя махаше за довиждане, докато колата се скриеше зад ъгъла.

Десетина минути по-късно посрещаше госпожа Кордоза и докато икономката приготвяше чай за двете — понякога коментирайки студа навън — преглеждаше съставения от Дженифър списък с нещата, които трябваше да се свършат през деня. Освен обичайните задачи — почистване с прахосмукачката, бърсане на праха и пране — често имаше и нещо за шиене (например някое копче на ръкавелите на Лорънс) или пък някои обувки се нуждаеха от лъскане. Понякога Дженифър искаше от госпожа Кордоза да прегледа и шкафа със спалното бельо, да подреди каквото има вътре, или да излъска сребърните прибори върху кухненската маса, която се покриваше с вестник, докато икономката работеше и слушаше радио.

Междувременно Дженифър си взимаше душ и се обличаше. Понякога отскачаше да пие кафе с Ивон, водеше майка си на обед или спираше някое такси и отиваше в центъра да напазарува за Коледа. Гледаше винаги да си е вкъщи следобед. По това време обикновено намираше някоя друга задача за госпожа Кордоза: да купи плат за завеси; да потърси от рибата, която Лорънс харесва. Веднъж даде на икономката свободен следобед — така щеше да е сама в къщата един-два часа и да има време да потърси още писма.

През изминалите две седмици, откакто бе открила първото, намери още две. И те бяха адресирани до пощенска кутия, но явно бяха предназначени за нея. Същият почерк, същият страстен, директен начин на изразяване. Думите отекваха дълбоко в душата й. Описваха събития, които не си спомняше, но резонираха в главата й като вибрациите на огромна камбана, дълго след като бе престанала да бие.

Всички бяха подписани единствено с „Б.“. Тя четеше писмата отново и отново, а думите се отпечатваха в душата й.

Мила моя,

Четири часът сутринта е. Не мога да спя, като знам, че той се връща при теб тази вечер. Това е път към лудостта, и въпреки това, лежа тук и си представям как съпругът ти лежи до теб, има право да те докосва, да те прегръща и бих направил всичко да съм на неговото място.

Ти толкова ми се разсърди, когато ме откри да пия в „При Алберто“. Нарече го „глезотия“ и се боя, че отговорът ми бе непростим. Мъжете се самонараняват, когато избухват, а колкото и жестоки и глупави да бяха думите ми, знаеш, че твоите думи ме нараниха повече. Фелипе ме нарече глупак, когато ти си тръгна, и беше прав.

Казвам ти това, защото искам да знаеш, че възнамерявам да стана по-добър човек. Ха! Не мога да повярвам, че пиша подобно клише. Но е вярно. Ти събуждаш у мен желание да се превърна в по-добра версия на самия себе си. Стоях тук часове наред, вторачен в бутилката с уиски, и накрая, преди пет минути, най-после станах и я излях в мивката. Направих го заради теб, скъпа. Искам да живея разумно, искам да се гордееш с мен. Ако съдбата ни е отпуснала само часове заедно, бих искал да ги гравирам в паметта си с изключителна яснота, за да си ги спомням в моменти като този, когато душата ми тъне в мрак.

Бъди с него, щом трябва, любов моя, но не го обичай. Моля те, не го обичай.

Егоистично твой,

Б.

Докато Дженифър четеше последните редове, очите й се напълниха със сълзи. Не го обичай. Моля те, не го обичай. Сега всичко й беше малко по-ясно: не си беше въобразила отчуждението между нея и Лорънс. То бе резултат от влюбването й в друг. Това бяха страстни писма: този мъж й се бе разкрил така, както Лорънс никога не би могъл. Когато четеше бележките му, кожата й настръхваше, сърцето й биеше лудо. Тя разпознаваше тези думи. Ала колкото и да й бяха близки, смисълът им си оставаше неясен.

Главата й беше пълна с въпроси. Дълго ли бе продължила тази връзка? Скорошна ли беше? Спала ли бе с този мъж? Затова ли отношенията със съпруга й бяха толкова обтегнати?

И най-необяснимото от всичко: кой е той?

Тя бе разгледала трите писма под лупа, надявайки се да открие някаква информация. Нямаше човек сред познатите й, чието има да започва с „Б.“, освен счетоводителя на съпруга й, който се казваше Бърнард. Без сянка от съмнение знаеше, че никога не е била влюбена в него. Дали Б. я бе посетил в болницата по времето, когато тя не беше на себе си, когато всички около нея й бяха непознати? Дали сега я наблюдаваше от разстояние? Очакваше ли от нея да го потърси? Той съществуваше — някъде. И държеше ключа към всичко.

Ден след ден Дженифър се опитваше да извърви пътя обратно към себе си — към тази жена с тайни. Къде би крила писмата си предишната Дженифър? Къде бе ключът към другото й, тайно съществуване? Две от писмата откри в книги, друго бе пъхнато внимателно в навит на топка чорап. Всички бяха на места, където съпругът й никога не би се сетил да търси. „Била съм умна — помисли си. А после, с лек укор: — Била съм двулична.“

 

 

— Мамо — попита тя, докато двете хапваха сандвичи на последния етаж в мола, — кой шофираше по време на катастрофата?

Майка й я изгледа смутено. Заведението за бърза храна бе пълно с клиенти в дебели палта, натоварени с торби с покупки, и ехтеше от разговорите и потракването на приборите.

— Скъпа, защо е нужно да се връщаме назад?

Дженифър отпи от чая си.

— Знам много малко за случилото се. Може би така ще успея да подредя пъзела.

— Господи, беше на косъм от смъртта! Наистина не ми се говори за това.

— Но какво се случи? Аз ли карах?

Майка й впери поглед в чинията си.

— Вече не помня.

— Ако не съм била аз, какво се е случило с човека на волана? Щом съм пострадала толкова, сигурно и той е бил ранен.

— Не знам, наистина. Но Лорънс винаги се грижи за персонала си. Сигурно човекът не е пострадал толкова зле. Ако се е нуждаел от лечение, сигурна съм, че съпругът ти го е платил.

Дженифър си помисли за шофьора, който ги взе от болницата: мъж около шейсетте, с уморен вид, добре поддържани мустаци и плешива глава. Не приличаше на човек, който е получил сериозна травма или би могъл да й е любовник.

Майка й побутна остатъка от сандвича в чинията си.

— Защо не попиташ Лорънс?

— Ще го направя. — Но знаеше, че няма. — Не му е приятно да се връщам към катастрофата.

— И аз мисля, че не бива, скъпа.

— Знаеш ли къде съм отивала?

— Нямам представа. — Майка й изглеждаше леко обезпокоена от настойчивите въпроси. — Сигурно на пазар. Виж, случило се е в района на Мерилебън Роуд. Май сте се блъснали в автобус. Или той се е блъснал във вас. Толкова е било ужасно, че само се молехме да оцелееш.

Майка й стисна устни и на Дженифър й стана ясно, че разговорът е приключил.

В отсрещния ъгъл на заведението жена, облечена в тъмнозелено палто, се взираше в очите на мъж, който очертаваше профила й с пръст. Докато Дженифър ги наблюдаваше, жената захапа пръста му. От нехайната интимност на жеста през тялото й премина ток. Сякаш никой не забелязваше двойката.

Госпожа Вериндър обърса устата си със салфетката.

— Какво значение има, скъпа? Автомобилни катастрофи се случват постоянно. Колкото повече са колите, толкова по-голяма е опасността. Според мен половината хора на пътя не могат да карат. Не и както умееше баща ти. Беше много внимателен шофьор, две мнения няма.

Дженифър не я слушаше.

— А и ти се възстанови напълно, нали? Всичко е наред?

— Добре съм. — Дженифър се усмихна бодро на майка си. — Наистина.

 

 

Сега, когато двамата с Лорънс излизаха вечер, на вечеря или да пийнат някъде, тя се улавяше, че гледа на широкия кръг от приятели и познати с нови очи. Ако нечий мъжки поглед се задържаше върху нея малко по-дълго от нормалното, се улавяше, че не бърза да отклони очи. Той ли е? Има ли скрит смисъл в любезния му поздрав? Многозначителна ли е усмивката му?

Имаше трима възможни мъже, при положение че Б. бе прозвище. Джак Еймъри, шеф на компания за автомобилни части, ерген, който демонстративно целуваше ръката й винаги, когато я срещнеше. Но докато го правеше, поглеждаше шеговито към Лорънс и тя не можеше да разбере дали играе двойна игра, или не.

Реджи Карпентър, братовчедът на Ивон, който понякога се появяваше на вечерите. Тъмнокос, с уморени очи, в които припламваше игриво пламъче, той беше по-млад, отколкото си представяше своя любовник, ала бе чаровен и забавен, и сякаш винаги успяваше да седне до нея, когато Лорънс го нямаше.

И, разбира се, Бил. Бил, който разказваше вицове така, сякаш бяха предназначени единствено за нея, който шеговито заявяваше на всеослушание, че я обожава, дори пред Вайълет. Той определено имаше чувства към нея. Но дали бе възможно тя да е изпитвала нещо към него?

Започна да обръща повече внимание на външния си вид. Посещаваше редовно фризьорката, купуваше си нови рокли, стана по-словоохотлива и се стараеше да изглежда като „предишната Дженифър“, както одобрително казваше Ивон. В седмиците след катастрофата се бе крила зад приятелките си, но сега задаваше въпроси, поставяше ги внимателно, ала настойчиво, търсеше пролука в бронята, която да я снабди с търсените отговори. От време на време нарочно питаше дали някой обича уиски и оглеждаше старателно лицата на мъжете за издайническа следа. Но Лорънс постоянно беше наблизо и тя подозираше, че дори и да искат да се издадат, не биха го сторили.

Ако съпругът й забелязваше известна напрегнатост в разговорите й с познатите им, не й правеше забележки. Всъщност рядко говореше. Не я беше докоснал нито веднъж след вечерта, в която се спречкаха. Държеше се любезно, но сдържано. Работеше до късно в кабинета си и често бързаше да излезе, преди тя да се е събудила. Дженифър виждаше набраната кувертюра в стаята за гости, което означаваше, че съпругът й е прекарал поредната нощ сам, в мълчалив упрек. Тя знаеше, че би трябвало да се чувства зле, но все повече й се искаше да се оттегли в своя личен паралелен свят, където би могла да проследи загадъчната си страстна връзка, да се види през очите на мъжа, който я обожаваше.

„Б. все още е някъде наоколо — повтаряше си тя. — И ме чака.“

 

 

— Тези трябва да се надпишат, а върху кантонерката има няколко подаръка, които пристигнаха тази сутрин. Има и каса с шампанско от „Ситроен“, кошница от завода за цимент в Питърборо и кутия с шоколадови бонбони от счетоводителите ви. Знам, че не обичате бонбони с пълнеж, и се чудех дали ще разрешите да ги раздам на персонала. Елси Мачински много ги обича.

Шефът й едва я погледна.

— Направете го. — Мойра забеляза, че мислите му са далеч от коледните подаръци.

— Казахте, че предпочитате да организираме коледното парти тук, вместо в ресторант, затова уредих една кетърингова фирма да подреди малък бюфет.

— Добре. Кога е празненството?

— На двайсет и трети. След като приключим с работата за деня. Това е в петъка, преди да излезем във ваканция.

— Чудесно.

Защо шефът й изглеждаше толкова разсеян? Толкова нещастен? Бизнесът му процъфтяваше. Продукцията им се търсеше. Дори със свиването на кредитите, предсказано от вестниците, балансът на „Акме Минерал Енд Майнинг“ бе един от най-стабилните в страната. Вече не пристигаха обезпокоителни писма, а онези, които се бяха получили предния месец, все още стояха непотърсени от шефа й в горното й чекмедже.

— Освен това си помислих, че може би искате да…

Отвън се разнесе някакъв шум и той впери изумен поглед встрани от нея. Мойра се обърна стреснато, за да разбере какво става. И я видя — вървеше през офиса, косата й беше подредена в безупречни вълни, върху главата й бе кацнала червена шапчица със същия цвят като обувките. Какво правеше тук? Оглеждаше се, сякаш търсеше някого, и господин Стивънс, от счетоводството, я приближи и протегна ръка. Тя я пое и размени с него няколко думи, преди да погледне към кабинета, където стояха двамата с господин Стърлинг. Той вдигна ръка за поздрав.

Тази на Мойра посегна към косата й. Някои жени винаги успяваха да изглеждат сякаш са излезли от страниците на модно списание, и Дженифър Стърлинг бе една от тях. Мойра нямаше нищо против: винаги бе предпочитала да насочи енергията си към работата, към по-важни неща. Но когато жената влезе в кабинета, порозовяла от студа навън, с две искрящи диамантени обеци на ушите, нямаше как да не се почувства невзрачна в сравнение с нея. Тя приличаше на идеално опакован коледен подарък, на бляскаво бижу.

— Госпожо Стърлинг — произнесе любезно.

— Здравейте — каза тя.

— Какво неочаквано удоволствие. — Господин Стърлинг стана да я посрещне, някак неловко, но може би тайничко доволен. Като отхвърлен ученик, който внезапно е бил удостоен с вниманието на красавицата на класа.

— Да ви оставя ли сами? — Мойра се почувства неловко, застанала помежду им. — Има едни папки, които бих могла да…

— О, не, не го правете заради мен. Няма да се бавя. — Госпожа Стърлинг се обърна към съпруга си. — Минавах наблизо и реших да попитам дали ще закъснееш тази вечер. Може да отида до Харисън, ако имаш работа. Ще пием греяно вино.

— Аз… Да, отиди. Ще се срещнем там, ако приключа по-рано.

— Чудесно — отвърна тя. От нея се носеше едва доловимо ухание на Нина Ричи. Мойра бе опитала парфюма предната седмица в „Ди Ейч Еванс“, но й се бе сторил скъпичък. Сега съжали, че не си го беше купила.

— Ще гледам да не оставам до късно.

Госпожа Стърлинг не показваше признаци, че бърза да си тръгне. Стоеше пред съпруга си, но сякаш повече се интересуваше от офиса и мъжете по бюрата. Оглеждаше всички съсредоточено. Сякаш никога не беше виждала мястото преди.

— Отдавна не си идвала тук — отбеляза той.

— Да — потвърди госпожа Стърлинг. — Да, така е.

Последва кратко мълчание.

— О! — възкликна тя. — Как се казват шофьорите ти?

Той се намръщи.

— Шофьорите ми?

Госпожа Стърлинг сви леко рамене.

— Помислих си, че може да ти хареса, ако им направя малки подаръци за Коледа.

Съпругът й изглеждаше смаян.

— Подаръци за Коледа? Е, Ерик е с мен най-дълго. Обикновено му купувам бутилка бренди. Поне така правя през последните двайсет години. Саймън замества от време на време. Той е въздържател, затова му давам малък бонус към заплатата. Не виждам защо и ти трябва да им правиш подаръци.

Госпожа Стърлинг изглеждаше странно разочарована.

— Е, просто исках да помогна. Ще купя брендито — каза накрая, притискайки чантата пред гърдите си.

— Това е… много мило от твоя страна — промърмори той.

Тя отново плъзна поглед из офиса, после го обърна към тях.

— Извинявай, представям си колко си зает. Просто реших да се отбия. Беше ми приятно… — Усмивката й потрепна неуверено.

Мойра се почувства засегната. Колко пъти се бяха срещали през последните пет години? А Дженифър Стърлинг дори не си бе направила труда да запомни името й.

— Мойра — подсказа господин Стърлинг, когато мълчанието стана неловко.

— Да. Мойра. Разбира се. Радвам се, че се видяхме.

— Сега се връщам. — Господин Стърлинг поведе жена си към вратата. Мойра ги гледаше как си разменят още няколко думи, а после, с леко махване на облечената си в ръкавица ръка, Дженифър излезе от кабинета.

Секретарката въздъхна дълбоко, опитвайки се да прикрие неприязънта си. Господин Стърлинг остана да стои неподвижно, докато жена му напускаше сградата.

Преди да осъзнае какво върши, Мойра излезе от кабинета му и бързо отиде до бюрото си. Извади ключ от джоба, отвори заключеното чекмедже и зарови в разнообразната кореспонденция, докато го намери. Върна се в кабинета на шефа си преди него.

Той затвори вратата след себе си, погледна през стъклената стена, сякаш очакваше жена му да се върне. Изглеждаше някак поомекнал, по-непринуден.

— Така… — каза, докато сядаше — говорехте за коледното парти в офиса. Че сте уредили всичко. — Върху устните му играеше лека усмивка.

Тя дишаше с мъка. Трябваше да преглътне, преди да заговори нормално.

— Всъщност, господин Стърлинг, има и още нещо.

Той се канеше да подпише едно писмо.

— Добре. Какво е то?

— Пристигна преди два дни. — Тя му подаде надписания на ръка плик. — В пощенската кутия до поискване. — Когато той не отговори, тя добави: — От време на време я проверявам, както ме помолихте.

Шефът й се взря в плика, после вдигна очи към нея, цветът от лицето му се бе отдръпнал толкова бързо, че тя се уплаши да не припадне.

— Сигурна ли сте? Не може да бъде.

— Но…

— Сигурно сте сбъркали номера.

— Уверявам ви, че е същата пощенска кутия. Номер тринайсет. Използвах името на госпожа Стърлинг, както вие… предложихте.

Той разкъса плика и се наведе над бюрото, докато четеше няколкото реда. Тя стоеше от другата страна, понеже не искаше да изглежда любопитна, и усети как атмосферата в стаята се наелектризира. Вече се боеше от това, което бе сторила.

Когато шефът й вдигна поглед, изглеждаше състарен с няколко години. Прокашля се, смачка листа хартия с една ръка и го хвърли със замах в кошчето под бюрото си. Изражението му бе сурово.

— Сигурно се е изгубило по пощата и са го доставили чак сега. Никой не бива да узнае за него. Разбрахте ли?

Тя пристъпи крачка напред.

— Да, господин Стърлинг. Разбира се.

— Идете и кажете, че се отказваме от тази пощенска кутия.

— Сега? Трябва да препиша ревизионния доклад и…

— Още този следобед. Направете каквото е нужно. Разбрахте ли?

— Да, господин Стърлинг. — Тя пъхна папката под мишница и излезе от кабинета. Взе дамската си чанта и палтото и се приготви да отиде до пощата.

 

 

Дженифър възнамеряваше да се прибере у дома. Беше уморена, пътуването до офиса на мъжа й се бе оказало безплодно, освен това бе започнало да вали и пешеходците бързаха по тротоара с вдигнати яки и наведени глави. Но докато стоеше на стълбите пред офиса на съпруга си, осъзна, че не може да се върне в празната притихнала къща.

Застана на бордюра и вдигна ръка, за да спре такси. Остана така, докато видя, че към нея свива жълта светлина. Качи се и се зае да отупва с ръка дъждовните капки от червеното си палто.

— Чували ли сте за място на име „При Алберто“ — попита, когато шофьорът се изви към преградното стъкло.

— В коя част на Лондон е?

— Съжалявам, нямам представа. Мислех, че вие знаете.

Той сбърчи чело.

— Има един клуб „При Алберто“ в Мейфеър^[1]. Мога да ви закарам там, но не съм сигурен дали е отворен.

— Чудесно — съгласи се тя и се настани удобно.

Отне им петнайсет минути да стигнат дотам. Таксито спря и шофьорът й посочи едно заведение от другата страна на улицата.

— Знам само този клуб „При Алберто“ — каза. — Не съм сигурен, че е подходящо място за вас, мадам.

Дженифър обърса прозореца с ръкав и надникна навън. Метални перила ограждаха приземен вход, стълбите се губеха от погледа. Името бе изписано върху олющена табела, две умърлушени тисови дървета стояха в големи саксии отстрани на вратата.

— Това е, значи.

— Мислите ли, че е, което търсите?

Тя се усмихна леко.

— Скоро ще разбера.

Плати на човека и остана да стои на тротоара под ситния дъжд. Вратата бе открехната, подпряна с кофа за боклук. С влизането си Дженифър бе атакувана от миризмата на алкохол, застоял цигарен дим, пот и парфюм. Изчака очите й да привикнат със слабата светлина. Гардеробната отляво беше празна, гардеробиерката я нямаше, на плота се мъдреха бутилка и връзка ключове. Дженифър тръгна по тесния коридор, отвори една двойна врата и се озова в огромно празно помещение с обърнати столове върху кръгли маси пред малка сцена. Възрастна жена влачеше прахосмукачка и от време на време промърморваше нещо с явно неодобрение. Покрай едната стена имаше бар. Зад бара бе застанала жена, която пушеше и разговаряше с мъж, зает да подрежда бутилки върху осветените рафтове.

— Спри за момент — каза жената на бармана, когато я видя. — С какво мога да ти бъда полезна, скъпа?

Дженифър усети преценяващия й поглед. Не беше особено дружелюбен.

— Отворено ли е?

— На отворено ли ти прилича?

Тя притисна чантата към гърдите си, обзета от внезапен страх.

— Съжалявам. Ще дойда друг път.

— Кого търсите, госпожо? — попита мъжът. Имаше черна, зализана коса и бледа подпухнала кожа, която говореше за твърде много алкохол и твърде малко чист въздух.

Тя го огледа и за един кратък миг й се стори, че го познава.

— Виждали ли сте ме тук преди? — попита тя.

Човекът изглеждаше леко развеселен от въпроса.

— Не и ако искате да не съм.

Жената до него завъртя глава в знак на отрицание.

— Тук трудно помним лица.

Дженифър направи няколко стъпки към бара.

— Познавате ли човек на име Фелипе?

Лицата им станаха сурови.

— Имаме общ приятел — поясни тя.

— Вашият приятел е трябвало да ви каже, че трудно ще намерите Фелипе.

Тя прехапа устни, чудейки се колко да разкрие.

— Не се виждам с него често и…

— Той е мъртъв, госпожо.

— Какво?

— Фелипе. Мъртъв е. Барът има нова управа. Тук постоянно се влачат разни и твърдят, че им дължал пари. Веднага ви казвам, от мен няма да измъкнете нищо.

— Не съм дошла тук да…

— Освен ако не ми покажете разписка с неговия подпис, на която пише „Дължа ви…“. — Сега жената оглеждаше внимателно дрехите й, бижутата й, а накрая се усмихна подигравателно, сякаш се бе досетила защо Дженифър е тук. — Роднините му наследяват всичко. Е, каквото е останало от него. А те включват и жена му — натърти злобно.

— Не съм близка с господин Фелипе. Съжалявам за загубата ви — каза сухо Дженифър. Излезе от клуба колкото може по-бързо и изкачи стълбите към сивата дневна светлина.

 

 

Мойра прегледа кутиите с коледни украшения и извади каквото й трябваше. Уви по два златисти гирлянда около всяка врата. Седна на бюрото си и прекара половин час в лепене на книжните гирлянди, които се бяха разпаднали през годината, после ги уви около бюрата. На стената окачи поздравителните картички, изпратени от търговските партньори. Около лампите провеси блестящи фигурки от фолио, като внимаваше да не са твърде близо до тях, за да не стане пожар.

Отвън небето бе потъмняло и натриевите лампи осветяваха дългата улица. Постепенно и в обичайния ред персоналът на лондонския офис на „Акме Минерал Енд Майнинг“ напусна сградата. Първи бяха Филис и Елси, машинописките, които винаги си тръгваха точно в пет, макар да не показваха същата точност, когато идваха на работа. После Дейвид Моуртън от счетоводството, а малко след него Стивънс, който щеше да се отбие в кръчмата на ъгъла за няколко отпускащи чашки уиски, преди да се прибере у дома. Останалите си тръгваха на малки групички, увити в шалове с вдигнати яки: мъжете снемаха палтата си от закачалките в ъгъла, неколцина й махаха за довиждане, когато минаваха край кабинета на шефа. Фелисити Хеъруд, касиерката, живееше в Стрийтам, само на една спирка от Мойра, но нито веднъж не бе предложила да хванат заедно автобуса. Когато Фелисити започна работа във фирмата през май, Мойра си бе помислила, че ще е хубаво да има с кого да си бъбри на път към дома, да разменя готварски рецепти или да коментира събитията през деня в душната атмосфера на автобус номер 274. Ала Фелисити си тръгваше всяка вечер, без да я погледне. В единствения случай, когато двете с Мойра се оказаха в същия автобус, тя бе забила глава в един роман, макар Мойра да бе почти сигурна, че я е видяла и знае, че е две седалки зад нея.

Господин Стърлинг излезе в седем без четвърт. Беше разсеян и не го сдържаше на едно място почти през целия следобед — телефонира на управителя на фабриката и го наруга за многото отпуски по болест, отмени среща, която бе планирал за четири часа. Когато Мойра се върна от пощенския клон, той я погледна, колкото да се увери, че е направила каквото я е помолил, и отново потъна в работата.

Мойра издърпа двете допълнителни бюра в края на стаята, зад счетоводителите. Застла ги с покривки с коледни мотиви и в краищата им закрепи златисти гирлянди. След десет дни това щеше да е мястото на бюфета; междувременно беше добре да има къде да се оставят подаръците, които пристигаха от доставчици.

До осем часа беше готова. Огледа празния офис, сега празничен и блестящ благодарение на усилията й, приглади полата си и си представи доволните изражения на колегите си следващата сутрин.

Нямаше да й платят за това, ала именно дребните жестове бяха важни. На останалите секретарки и през ум не им минаваше, че работата им включва и друго, освен да печатат служебна кореспонденция или да поддържат в ред картотеката. Ролята им обаче беше много по-голяма. Трябваше да се грижат не само нещата в компанията да вървят гладко, но и хората в нея да се чувстват част от… едно семейство. Коледната украса бе нещо, което обединява офиса и го превръща в желано място за работа.

Малката коледна елха, която Мойра постави в ъгъла, изглеждаше чудесно. Какъв смисъл имаше да я държи у дома, когато там нямаше да я види никой освен нея. А и ако някой забележеше златното ангелче на върха или красивите стъклени играчки, тя щеше да отвърне нехайно — сякаш ей сега се е сетила — че това са любимите украшения на майка й.

Облече палтото си. Събра нещата си, завърза шала и постави внимателно писалката и молива върху бюрото, за да са готови за сутринта. Отиде до кабинета на господин Стърлинг, за да заключи вратата, и хвърляйки поглед към входната врата, влезе бързо в стаята и бръкна под бюрото в кошчето за смет.

Миг по-късно намери написаното на ръка писмо. След леко колебание го взе и хвърли поглед към стъклото, за да се увери, че е сама. Разглади смачкания лист върху бюрото и започна да чете.

Остана като вкаменена.

После го прочете отново.

Часовникът отвън удари осем часа. Стресната от звука, Мойра напусна кабинета на шефа си, остави кошчето му отвън, за да го изпразнят чистачките, и заключи вратата. Мушна писмото в дъното на чекмеджето на бюрото си, заключи го и пусна ключа в джоба си.

За пръв път пътуването с автобуса до Стрийтам й се стори кратко. Мойра Паркър имаше достатъчно материал за размисъл.